tisss

сряда, 12 април 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1232.)

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

27 mar. 2005

СРЕДАТА, ЗА КОЯТО ПИША

Днес е католишкият Великден. Седнахме с Митко Йовчев в кафенето срещу Евроком на ул. Вратцата в нашия кв. Изгрев, и тъкмо посягам към халбата студена бира, когато виждам по-малката ми щерка. Закарах я с колата до Джумаята. Притесняваше се да не закъснее за курса по английски, който карала на ул. Скайлер. По пътя ми каза, че вече решила да скъса с приятеля си от седем години насам. Харесали се с някакво момче. Момче – рече. "Чудно ми е как бързо стана". И така приключи изповедта. Дипломирал се тук, спец. Много се разбирали. Подхвърли, че може да го доведе някой ден у дома. "Ама да не се държиш зле с него!"– предупреди. Обещах, че няма да се държа зле: ще съм мек на пипане, приятно любезен, приказно учтив и добавих да я успокоя относно опакия си характер: "Щом е евреин!... Евреите са чудесни хора". Обърнах жигулата с муцуна към нашия краен квартал, карам и си мисля, че ми е терсене заради бившия й приятел. Помислих си и за Re., за раздялата ни преди години, та буца ми се образува на гърлото: не за мен, а за досегашния й приятел. Ах, момиченце! Какви там кусури не успя да преглътнеш. Криво ми стана. Но какво са виновни момичетата! Биологичният им часовник неумолимо цъка и мъжете не си даваме сметка за този тревожен факт.

В друга светлина виждам вече наперения някогашен съперник в битката за готината Re, победителя в несъстоялия се двубой за сърцето на Re., строг немски възпитаник, подредения и галантен хер Шперплатоф (толкова ясен ми бе милият, че ми замяза на шперплат), не му помня българската фамилия. Тъй де, след някакви си десет години интимно съжителство, имам известни основания да се подразня тихичко, нали?

28 mar. 2005

Тъкмо говорих по телефона със синчето на печатаря от с. Рогош. "Две страници има сбъркани, чакам баща ми да ми ги даде оправени. Инак, каквото ми е дал, отпечатано е. И мен ми пречи тая книга, от година ми виси на главата, имам си и друга работа. Ще му кажа да си направи поправките, и книгата ти е готова." Това рече по-големият син Стоян на великия поет, печатар, член на Радикал-демократическата партия, врид-кмет на Стария Пловдив, зарзаватчия, пиянде и откровен самозванец Тодор Чонов (1945).

Отбил се бях преди това при Божидар Чапъров (1941). Взех две кафета от близкото павилионче и ги пийваме двама с Чапъра, седнали върху две табуретки пред входа на миниатюрната му книжарничка току срещу парадния вход на Синдикалния дом на културата "Борис Христов". Имахме уговорка да ми харчи книгата, накъсо – планове кроях как да изправя анекдотичните образи на смахнатите герои от книгата "Ламски" пред моята бедна и яко унижена от разживелите си думбази и мутри България.

– Твоето е проява на мекушавост – подхвана ме Божо, сякаш пробваше да надникне в душата ми; дотам изпитателно се взираше как възприемам казаното. – Трябва да си настоятелен. Ти си в правото си, а се оказва, че и сам себе си не можеш да защитиш... Виждам, че си се предал, приятелю. Чонов не е вчерашен. Усетил те, че си мекушав, и няма да си видиш книгата отпечатана, докато не поемеш нещата в свои ръце. И ще му се обаждаш, постоянно ще го търсиш. Няма да се предаваш! – приключи с тържествен адвокатски тон пледоарията си Божидар Чапъров, обръгнал на калпави номера сред нашенци, зарязал археологическите разкопки по тракийските могили, бивш идеалист, неведнъж дотук губил сума ти пара, по думите му, три пъти по-едра от моята мижава сума от 1500 лв. И още помня как бе разстроен, когато преди време ме питаше как бих го посъветвал да постъпи, и съвсем сериозен, го посъветвах приятелски тогава да си поръча чаша добре изстудена михалковска газирана, да я изпие до дъно, па да гледа бистро напред и да не се занимава повече с тариката, дето го бе изнудил и завлякъл.

Да, бе! Лесно се дават акъли, колко му е! Акъл само да искаш от такъв като нашего брата! Споглеждаме се ние двамата с масивния натежал и побелял от годините Божо, както сме седнали насред Пловдив върху неговите охлузени табуретчици с кафенце в ръка, па прихнахме да се смеем. Група млади михлюзи отсреща, целите татуирани, в бради и синджири, с педерастки кожени облекла, с любимите лъскави дрънкулки за травестита, снизходително ни зяпат от срещния тротоар край мощните си мотоцикли. Тръгвам към Жълтото Ленче (старичката ми 26-годишна жигула, паркирана току край тротоара с травеститите).

– И няма да се предаваш! Горе главата, приятельо-о-о! – ехти над площадчето пред местния Културен дом на синдикалистите Божовият глас зад гърба ми.

– Ми добре! – вдигам лапа в знак на съгласие, ама не се обръщам, че ще ме яд да го видя ухилен до уши, лъчезарен, че и на мен ми се е случило да ме измамят.

3 apr. 2005

Снощи в 21,37 ч. издъхнал папа Йоан-Павел ІІ (полякът Карел Войтила), роден през 1920, глава на Римо-католическата църква от 1978 г. Този католик и мен – наивника от Пловдив, ми е пример за смирението, търсещо човечност в подивелия глобализиращ се свят на измамниците. Животът му ми е доказателство за силата на достойнството, честта и вярата, независимо от хаоса, които ни атакува върху все по-отесняващата за Отвъдокеанската грандомания на североамериканските лихвари планета Земя. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха, според християнската Библия – Възгордяването, е котило на всички злини, които си причиняваме един-другиму поради глупост.

5 apr. 2005

Все по-остро ми липсва общността, заради която пиша и която би обсъждала моята работа. Тази самоизолация, макар подходяща за писането, напоследък ме безпокои, взе да ми дотяга. Хем се оказвам въвлечен в събития, хем съм на разстояние, удобно да оценявам; но това не е най-доброто предвид личното ми участие в дискусията кои сме и как така ние, българите, посрещаме културното превъзходство и подреденост в западния стил живеене. Пиша нови епизоди към "Ламски", които вероятно ще включа в следващото издание на книгата. В промеждутъците между писането на два епизода, чета студия на някой си доц. Живко Иванов от Пловдивския университет "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството" – издание от 1999 г. Студията на преподавателя Иванов от местния университет ми помага сюжети и образи от "Ламски" да премисля вече не като автор, а като простодушен българин, евентуален читател на книгата си.

За разлика от бай Алеко Константинов, подходът ми към нашенския тип простотия е по-уравновесен, мисля. Моят Тотю Ламски* и женската му версия Гица Ламска носят и състрадание зад присмеха върху им. Има ги там и обновилите се вече байганьовци... Подобно на вонлива пяна и днес, в книгата ми те се носят по повърхността на случки и събития било като нафукани депутати или министри: да кажем, Гошо Тъпото, Камен Влахов, Жорж Ганчев, Александър Божков, Нейчо Неев и прочие, било като герои от пошло тв-шоу, като свадливи участници в "Биг Брадър" и т.н. Заявени първообрази на Ганьо Балкански са низ дейци и от някогашната наша т.нар. революционна младеж през целия ХІХ век; между тях са и неколцина попове, подвизавали се като хайдуци сред людете, заели роля на Назидаващи невежия простодушен народ. Освободеният роб с манталитет на тарикат е криворазбраната нашенска представа за Свободата на Наглостта, готова и през трупове да мине, само да стигне набелязаната въображаема цел – Нов световен ред, Глобална държава, Световна революция или накъсо казано, щастие за 1 процент лихвари и кръг обслужващи ги политици и тарикати по медиите.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 apr. 2023

Илюстрации:

- Божидар Чапъров (1941), спец археолог.**

- Авторът в старата фланела на дъщеря си!

___

* Герои от книгата "Историйките на ученика Ламски".

** Божидар Чапъров - археолог, специалист по историческа география, роден в Пловдив, научна дейност – разкриване и проучване на тракийски обекти от античността и средновековието в Родопите, вж. http://chapara.webnode.com/about-us/ Бел.м., tisss.

понеделник, 10 април 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1231.)

18 oct. 2001

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:

"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!"

Заплака Мария, аз очите си трия

и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,

по-гола не бях я съзирал до днес;

в окото ми сякаш заби се топола

и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,

косите как сресва и въси чело;

тя беше все още уж мойто момиче,

жена като всички, с добро потекло,

такава разкошна, омайна и сладка,

да имах патлак, бих го взел начаса,

бих си теглил куршума, и значи накратко,

в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде

открие достойния верен жених,

назад дяволито към мен щом погледне,

то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 apr. 2023

Илюстрации:

- Разкошни сте, момичета, когато не го съзнавате!

- Млад и ненаситен на ласки нехранимайко, 1972.*

–––

* Преразказват ми какво си бъбрели през междучасието момичетата от нашата втора група в Софийския университет, специалност Българска филология, с втора специалност Руски език, и как една между тях – Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, авторитетно се изказала: "Ох, скъпо ще си продаде кожата той!" Снимка от 1970. Край езерото Ариана до Орлов мост. На снимката от онази пролет сме: Петко (32-годишен) от Хисаря, Катина Главеева от Разлог, Рада Панчовска и Кунка Велчева от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от Попово, Г. Бояджиев от Пловдив, Недялка Бояджиева от Тополовград, Недялка от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол, Галина Донкова от София.

А инак, текстът е писан в чест на Ванчето от с. Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която колега от Хасково гневна ми каза: "Пък Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". И понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, четирите последни реда дописвах следния ден след нощ с мокри сънища. Приключих с даскалуването, а и Ванчето ми се изгуби някъде. Няколко години след това я срещам край пловдивския магазин на "Метро" с бебенце в детска количка и две-тригодишно момченце, което подскачаше около нея. Минутка разговор на крак, не повече насред тротоара с угрижени пазаруващи пловдивчани ми бе предостатъчна пак да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите пеперуди в стомаха. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1230.)

Ефектът на радио-точката е чрез различен род манипулации да не узнаеш истината с личния си жизнен опит и придобитото умение да отсяваш зърното от плявата. Наедро манипулациите са: черна, сива и бяла. Лъжата е абсолютната неистина – идея тук е да бъдеш заблуден за нечия користна цел. Бяла манипулация е да те засипят с водопади от подробности, в които истината е нейде си там, проблясва като риба, и само опитен ум би могъл да я открие. Всекидневно ни обработват с т.нар. сива информация, която пар екселанс е същност на национални родни медии. Флагман на сивата информация е Бритиш броудкастинг къмпани (ББС) – идеална световна институция за господство чрез авторитетно уравновесено излагане на факти, където фино са отстранени точно най-съществените подробности. – Аноним (1947)*
10 apr. 2023
РАЙСКАТА ГРАДИНА НА БЕЗХАБЕРИЕТО
О да, това е лилава диня, както националните медии твърдят. Някога във всеки по-беден дом имаше радио-точка, която си бръмкаше от ранно утро, та ча-ак до полунощ срещу годишен абонамент от 4,50 лв. Та от онези мои детски години ми се е запечатал в ума мъдрият лаф на мислещия беден българин "Недей спори с радио-точката, не си губи времето, защото нито ще те чуе, нито ще ти отговори". Панелката, в която живея вече над четирийсет години, е обзаведена и с букса за радио-точката от онези славни години. Буксата е над шкафа с витринката в миниатюрната кухничка. Радиоточката си я имаха за дружинка възрастните; сега вече дружинка са им шекерените мазни турски и латино-испански семейни сериали за лошия Лионсио и нещастната робиня Изаура с трогателния въпрос: "От кого пак е забременяла Изаура?" или нещо от този сорт. Във всяко родно тв-студио битува не една Изаура, а и не един Лионсио с лъскав омазан с брилянтин перчем и брадичка тип катинарче "Ники Кънчев", която прави женствените мъже – според техни си представи, привлекателни. Изявеният женствен мъж с широк ханш и масивен задник по националните ни телевизии си пуска гъста катраненочерна брада на праведник. Тъй че въпросът за динята, която виждате като ябълка най-горе, е детайл, фрагмент, частица от манипулацията, която се върши над всички нас, драги телезрители и телеслушатели. Вече не можем да си представим живота без тези тъпи образи на скудоумието, които всеки Божи ден от екрана на телевизора пият кафенце, коментират всичко от клюки до световните вести, препират се учтиво просташки или готвят манджа, надпреварват се за някоя награда, изобщо участват във всички онези безсмислени тв-занимания, конкурси, изпитвания и буфо-трагедии, с цялата суета на света, само за да не излезете извън месомелачката на мнения и личен избор.
Изпуснат ли ви из очи, рискувате да ви обявят за враг на прогреса, демокрацията и хартата за правата на човека, плюс европейските духовни ценности, евроатлантизма и борбата срещу глобалното затопляне на океаните. В момента всеки би трябвало да се чувства един проф. Пимпирев (1953)**, гордо плуващ от Южния полюс към родния бряг, па макар и само пред телевизионния екран в уюта на своето безхаберие. Между другото, у знатния професор най ме радват огромният нос и добродушно сключените вежди на световен естествоизпитател за нещо си ама до немай-къде отнесено от моя личен бит на зъзнещ българин, който много внимателно пести от пари за отопление и комуто разграбват отечеството и господарски му се надсмиват.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 apr. 2023

Илюстрации:
- Ако това не е диня, тогава какво ще да е?
- Имаш мнение?! Я марш от Едемския рай!
–––
* Вж. пълния вид на картинката най-горе!