ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1231.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1231.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001 

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:

"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!"

Заплака Мария, аз очите си трия

и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,

по-гола не бях я съзирал до днес;

в окото ми сякаш заби се топола

и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,

косите как сресва и въси чело;

тя беше все още уж мойто момиче,

жена като всички, с добро потекло,

такава разкошна, омайна и сладка,

да имах патлак, бих го взел начаса,

бих си теглил куршума, и значи накратко,

в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде

открие достойния верен жених,

назад дяволито към мен щом погледне,

то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 apr. 2023

Илюстрации:

- Разкошни сте, момичета, когато не го съзнавате!

- Млад и ненаситен на ласки нехранимайко, 1972.*

–––

* Преразказват ми какво си бъбрели през междучасието момичетата от нашата втора група в Софийския университет, специалност Българска филология, с втора специалност Руски език, и как една между тях – Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, авторитетно се изказала: "Ох, скъпо ще си продаде кожата той!"  Снимка от 1970. Край езерото Ариана до Орлов мост. На снимката от онази пролет сме: Петко (32-годишен) от Хисаря, Катина Главеева от Разлог, Рада Панчовска и Кунка Велчева от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от Попово, Г. Бояджиев от Пловдив, Недялка Бояджиева от Тополовград, Недялка от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол, Галина Донкова от София.

  А инак, текстът е писан в чест на Ванчето от с. Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която колега от Хасково гневна ми каза: "Пък Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". И понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, четирите последни реда дописвах следния ден след нощ с мокри сънища. Приключих с даскалуването, а и Ванчето ми се изгуби някъде. Няколко години след това я срещам край пловдивския магазин на "Метро" с бебенце в детска количка и две-тригодишно момченце, което подскачаше около нея. Минутка разговор на крак, не повече насред тротоара с угрижени пазаруващи пловдивчани ми бе предостатъчна пак да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите пеперуди в стомаха. Бел.м., tisss.