ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1217.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1217.)

  По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

 Мислим си, че Бог ни гледа отгоре, а Той ни гледа отвътре.*

  14 fev. 2002

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

 Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки и Re. е в правото си – като жена, да развали неизгоден от нейна гледна точка неписан договор. Постарах се да не попреча, да не я товаря с несъгласия по този повод, нещо повече –отстраних се от всички онези сфери, където новият й любим опитва да си навре носа. Оставих да се разположи в освободени от присъствието ми вътрешни пространства на живота й. Но отстъплението ми е дотук; в материален план, т.е. физически, жената постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот. Защо обаче тя продължава да ме търси за душеприказчик! Ако онова там е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на остатъчна привързаност от навик и заради неустановил се още в съзнанието й стереотип за друг мъж ли е, или е знак за нещо по-съществено!

  Обичам я, но не по същия начин, както беше до 18 окт. 2001 г., това е ясно. Смятам, че съм го казал и изразил с държането си. Тогава? Иде ми наум неособено приятната идея, че последните дни момичето, което поставях десет години или поне последните седем или осем от тези десет върху пиедестал, върши нежно издевателство над мен, нещо присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни със смачканото самочувствие на мъже, които са ги пожелали и проектирали щастие с такава чудесна във физическия си облик принцеса на Любовта... Да приема това за истина при Re., не означава ли донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че избраникът й е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното мое момиче с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, и аз да ти дам", нямам желание за такъв тип сделки. Любопитно ми е: вече малко по-уравновесено, по-хладнокръвно мога да наблюдавам гърчовете отсреща – живописна гледка към обвит в полумрак интериор на две души. Слънчев ли е хоризонтът им! Дано да е слънчев. Мъжкото самолюбие у мен обаче ми нашепва, че на Re. не й остава друга възможност освен да приеме да стане придатък, аксесоар, украшение, стока в нечий чужд живот; накъсо: да се отърве от химерата, че можеш да бъдеш щастлива, щом друг някой, пък бил и най-обаятелнатата личност на света, взема решения коя да си, как да живееш, мислиш и чувстваш нещата от живота. Простичко казано, как да си представя любовта като подчинение! Въобразявам ли си, че към мен Re. я тегли усещането за свобода? Не я желая вече: не съм дотам глупав; жал ще ми е, обаче, да я видя окована духом, това е! Затова може би толкова я мисля.

  След обяд, към пет часа без нещо, чувам я от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Разбери... Много съм заета... В момента имам ученици... После ще ходя... И можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" – откъслечни фрази, които би могла да не изговаря, след като ме видя, когато бързешком влетя и залепна за телефонния автомат. Чоглаво! Като да беше демонстрация за пред мен така важният им разговор. Гледах телевизионна тъпа програма. "О-о не, не ме интересува битовата им драма!" – мисля си. Естествено е, че тракна рязко слушалката, че пак тъй бързичко отлетя, както беше влетяла, и чувах как високите й токчета тракат като картечница по мозайката в коридора на втория етаж.

  Отбелязал съм с химикалка тънкописец в бележника, по-точно, в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворяване. 

  Опитвам да си припомня дали някога с толкова настръхнал от досада тон с нея сме разговаряли. Не друго, а тонът й ми се стори унизителен за човека от другия край на линията. Отмъстителен тип на мое място би тържествувал; на мен защо ми е чоглаво за мъжа отсреща! Посегнеш ли да унижиш някого, себе си унижаваш. Не съм я виждал в този жесток образ. Познавам ли я, всъщност! Месеци наред я отвиквах да ми крещи, преливаща от зной по телефона: "Обичам те!" И дяволицата замени онова изкрещяно в слушалката нейно "Обичам те!", по указание сякаш от американски психоаналитик – "Колкото по-често, толкова по-готино!", което ме дразнеше. Та замени стереотипното като дъвка "Обичам те!" с "Мразя те! Ох, само да знаеш колко те мразя!" – изречено с извиращ сякаш от утробата й плътен женски тембър, излъчващ страст и ярост, както съм го възприемал. Но онова иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно. И не, не му завиждам! Някогашното "мое момиче" яко му натри фасона. Трезво погледнато, нещастникът не ме интересува, иначе бих задълбал из тръните, които сам си постила. Решиш ли да отблъснеш жена, почни да я следиш като сянка! Докато с Re. бях нехаен, този честолюбив, гладък като шперплат глупак ще е вечно съмняващият се ревнивец.

  19 fev. 2002   

 Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и естествено?

 – Уплашена съм от книгата ти! – каза ми 34-годишната Мариета Н-ва., колега, на която дадох да хвърли едно око върху ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена съм. И знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност. Да-да, интелектуална надменност! Не съм подозирала, че такъв е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората й част. Тази част е за възрастния читател. То са жестоки неща. Чудя се как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно през живота си вие – мъжете, пазите много по-жестоки спомени от детството си, и е така, защото сте умозрителни, помните неща, които у една жена избледняват с годините. 

  Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито през рамо, подхвърля ми фразички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо мълчание. И след обяд, пак отзад, в хранилището на училищната библиотека, докато за миг оставаме сами, застана пред мен, пронизва ме с блестящи от укор очи:

  – Какво става с теб?
  – А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко ми е наред.

 Неколкократно напоследък повеждаме все един и същ безсмислен опит за разговор. В отношенията помежду ни съм оставил нещата като в безмоторна машина, която на автопилот планира, т.е. лети сред пухкави красиви облачета. Не чакам кой знае какви изненади. Рано или късно полетът й трябва да приключи, дано само да се приземя с по-малко поражения, дано да е в равнина, а не като удар в скалист планински хребет. "Не се научих на компромиси, коте; това май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, дявол знае. Не знам! Нямам представа защо го пратих. 

  23 fev. 2002 

 Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, от петгодишната си възраст съм бил озадачаван от религиозния подход към природата, хората и големия непонятен свят: Луната, Слънцето, Млечния път (Галактиката), Родопите на юг, Стара планина на север, Тракийската равнина, река Марица, която тържествено печално, но неотстъпчиво шумоли в крайречните тръстики. В ушите ми с грохот нощем звънтяха огромни, тежки чугунени, бронзови или медни камбани върху катедрални храмове на християнството, но така и християнин в ритуалния, в религиозния смисъл не станах, понеже не успях да приема Някой всевиждащ и всеопрощаващ над мене, а си живея и досега със съзнанието, че – както вероятно и други биха потвърдили за себе си, съм само едно от милиардите ефимерни лица на този бог в крехката ни човешка вселена.

  И тъй, Бог за мен не значи вяра в свръхестественото, в Божието царство небесно, а значи доверие в необятните способности на човешкия разум и интуиция. Иначе, що е Бог, освен олицетворение на усет за Чистота, Подреденост и Добро, Красота, Нежност и Хармония – все образи на съвестта.

  Отстрани с тънкописеца съм записал: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност. "Кихам", антипод на "Вечност": един и същи корен.

  Слаб и унижен, но и силен, радостен.
  Убеден в своето, но не и фанатик.
  Влюбен, но без да е сантиментален.
  С въображение, но грешен и земен.

  Чист, но не и чистичък, стерилен.

  Бъркащ посоките, но не и отчаян.

  С очи в миналото, и затова по-жив.

  Нагарчащ и стипчив, но и смирен.
  Защото моето Аз не значи само Аз,
  а значи всяко нещо на тази планета.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 19 mar. 2023

Илюстрации:

- Слабо позната ни е женската интуиция.

 - Световните автори пренаписват света. 

–––

* Жилбер Сесброн (1913-1979), вж. https://www.crossroadbg.com/jilber-sesbron.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1216.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1216.)

  По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

 …те избират най-прекия път до целта и се фокусират върху онова, което е пред тях, докато мъжете по правило виждаме по-надалеч... Жените са по-трезви в преценката си, не виждат неща, които всъщност не са там, докато, ако страстите ни са разпалени, мъжете, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват...* – Артур Шопенхауер (1788-1860)

  19 jan. 2002 

 Из романа "Морето, морето" на Айрис Мърдок – пасаж на стр. 50 май изразява и мои грижи: "Клетата Клемънт може да почака; всъщност, тя няма друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията и сложил оръжие, отказал съм се от работата си! Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух – това времето ще покаже". В моя случай "Клемънт" е двайсет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма на бащинско (едва ли не) смирение; знам, не е тъй; знам, смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден заешка кожа. Никакъв край не ми се привижда в тази "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция? Ама наистина ли, като замълчаваш, си губиш любовта с момичето отсреща!

 Не ме интересува, казвам си, Re.; всъщност, безразлично ми е какво се случва с нея и около нея; интересът ми е към това как ще се промени моят живот, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм изобикалял, странял съм или не съм пожелал компанията им, ни сладостите вследствие благосклонността им. Е, сега ми влезе в ума едно от точно тези "насекоми на успеха". Какъв дух, Боже мой! – нима точно този тип човеци не ми е амплоа, поприще, специалността?! И тази компютърна измислена анимация ми се представя за живия живот? Предизвиква ме! Ще почака за истинското сражение обаче; познавам се поне откъм тази страна, струва ми се: дълго ще кървя и неочаквано ще предприема онова, дето и мен самия ще изненада.

  Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и пера; по клоните на липата срещу балкончето ми са се наредили като орехчета върху Коледна елха, а един едничък се отделил от ятото и кацнал върху парапета на балкончето ми, върти лъскави като мъниста оченца, асъл крадлив циганин, чака трошици... Любовен класически триъгълник, това ли ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома. Защо не, мисля си, ей тъй, излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! А не бих отказал... Хм! Какво искам всъщност?

  Може би ме вълнува ловуването за точно този сексуален партньор, и вече не върху познатия до днес терен – лична собственост, вид притежание, а за умна, интелигентна жена, която очевидно сега принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Нещата стоят по друг начин: не аз, онзи нахълта в завладяното от мен пространство, появи се с претенции, самоувереност като господар на положението. Щом плащал, щом поемал ангажимент, главоболия, разноски около тази жена, по думите му, които тя ми предава с кокетство на знойно момиче, това щяло да значи: оттук-нататък той дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

  Телефонът ми звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Обажда се Надя, втората от двете мои самостоятелни от години дъщери, да ми каже, че утре ще ми гостува.

    

   21 jan. 2002 

  Човекът е много самотна вселена.

  22 jan. 2002

  Двете й последни послания по джиесемчето, което кажи-речи ми насила ми го беше подарила: "Благодаря от името на малкия! Благодаря и от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12:00 ч. на 21 януари) и "Мили, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години, че ми помогна в много тежък период, че малкият не усети липсата на баща, но и за още много други неща". (11:05 ч. на 22 януари). Днес синчето навършва първите седем години. Опитвам се да удуша любовта си към тази жена, и колкото повече опитвам да я отдалеча чисто физически и от мислите си да я отскубна, толкова повече ми липсва. Не ми помага особено да я забравя. Като че ли фронт дели с онази част от мен, която воюва с мъжкото ми самолюбие. Защо са ми сантименталности в тези мразовити във всякакъв смисъл пловдивски дни и нощи?

    Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Не знам, че е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

    – Здравей! – гърбом към нея.

    – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците! – обръщам се, показвам й: – Виж какъв готин химикал ми подари вчера моята Надюша.

  – Хубав е. Много е хубав! – върти го из ръце.

  – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

  – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

  Казвам, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине и този път. И изобщо, говоря, говоря, говоря, понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близичко до мен, усещам дъха й. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем благосклонна, хем като медицинска сестра учтива и уравновесена към мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

  Тръгвам си от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – гърбом над главата си помахвам за довиждане.

  Излиза подире ми. Следва ме по килимената пътека във фоайето на втория етаж, а насреща се задава червенокосо моме, новак от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се усетих. Отдалечавам се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая. Все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си, наум се моля: "Ах, само дано Re. не отвори внезапно вратата! Мили Боже мой, не искам, не искам точно сега да я видя в рамката на вратата предизвикателно хубава, по медицински угрижена за мен". Дали ако влезе, бих се удържал да не я прегръщам, галя, целувам?

  Описвам... Станало е преди три часа и нещо... Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и Уитни Хюстън, капризната млада самка, която ловува. Май лично приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на своя бодигард (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски). Изпята със зноен, хем много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го не само от нея, че откривала у мен излъчването на Кевин Костнър от филма, точно в празничната за момченцето й вечер, ще ми се да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

  Разбира се, няма да сторя нито първото, нито второто, нито третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти основната мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни. 

 Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 18 mar. 2023

Илюстрации:

- Младият Артур Шопенхауер (1788-1860).

- Снежният Пловдив през дълбоката зима.

–––

* Артур Шопенхауер. Цитат от негов трактат, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

  Иногда теряешь какая-то вещ, потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь и тоже получаешь какое-то облегчение что-ли! Как в детстве... хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное. – Lucien Lucien, фейсбук*

  16 jan. 2002

  Заемам се с романа на някоя си Айрис Мърдок (1919-1999). Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с доста подтекст... Ето я първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като изкушен литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се (и неслучващото се) около и у мен. Описвайки своето, мисля си, описвам възможността да се случи с всекиго. Не, не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки и по-далечни приятели и случайни познати. В известен смисъл литературата е тъкмо нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, и сбираш печал, според древната сентенция**, опитваш се да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и по-обикновени смъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено, което ще рече: добронамерено.

  А какво ли пък ще кажем за удоволствието да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща, простите радости са най-добрите, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". Стр. 29: "след известно време щастливо взех да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива привечер. Очевидно влизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове в себе си. А не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил – стоях като каменист остров сред разбушувало се внезапно море и поне външно се постарах, поне доколкото ми е възможно, да не изразявам болка или изненада... Приех предателството за нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е тъй.

  Любовта винаги си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратна страна на монетата. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се появи Юда. Рано или късно, и това се случва, за съжаление. Но кого да жалим – Иисус ли?! Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли песове охраняват зорко своята любов. Това не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи – ах, какви дарове и какви компенсации очакват в отговор! Любовта е преди всичко свобода, усещане за радост и цъфтеж, внезапно широко отварящи се хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвиняват предателя? Като че никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта в себе си. По-добре да не си на негово място! Купища добри доводи си измисля той, а и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си кой ще избяга? Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи бил отбелязал и как отведнъж животът му се подредил. За да се случи, всяка застигнала ни изневяра дълго зрее в недоизречено или премълчано. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв си вид велик недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал за повече любов, повече изгоди. А пък любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, така че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно: или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира отново сам. Тъй сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Но не забравяй, семенцето на предателството винаги ни дебне някъде наблизо; без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно ни се случват. Неизбежно е. Та приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да те освободи от Миналото и да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи годините, които ти предстоят. Не бива да стоиш като вкопан, животът е пред теб!

  Отбих се малко преди обяд в училище. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе право в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" После тръгна да се изкачи на третия етаж, при домакинката на училището, остави ме сам, както се изрази – "да пазя библиотеката". Седя, отпивам от кафенцето, прелиствам разсеяно току-що получено книжле, и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

  Гледам я втрещен, качил нозе върху масата. А дяволицата продължи:

  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно! – казвам (предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал).

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  – Смятам, че така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

 Като тръгна да излиза от читалнята, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах мъдро, – в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re.

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок като мъжа й, не е и красавец. Интелигентен изглежда – рече.

  Записвам последните реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.

  17 jan. 2002  

  Отговорих на късичкото й съобщение по джиесемчето: "Тъкмо описах днешното си преживяване, коте. Ти да не би да си екстрасенс?" Обади се веднага по домашния ми телефон; говорихме – и повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че в дъното им е горчилка: как и колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се върти като ротор или като центрофуга около себе си, да върти около себе си сума ти хора; или за транзисторно касетофонче, което съм си обмислял да й подаря за рождения ден на малкия Чечо, и как ме притеснява, и че хлапенцето, както всяко момченце, е любител на техниката, и значи, бързо ще го разпарчетоса това касетофонче, за да разбере кой вътре пее, кой бърбори... На което тя, усмихната, хубава и зачервена от щастие, бързичко рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя. – И разни други такива. – Онова, че сме се видели вчера, го смяташ за преживяване?! – чуди се.

  – Ами да, коте.
  – А мислех, че не искаш да ме виждаш. Бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А тоя джиесем, който ми подари, за какъв дявол не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: "Ще звънне, поне някакво там пиук-пиук!" – ама не звънва...

  – Значи, мога да ти се обаждам. Така ли?

  – Да, коте!
  Споменах, че съм купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Какво ли си си помислил: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

  Днес след осем сутринта слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка, капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна тазвечерните записки с изречение, с което приключвам за днес: "Честолюбив съм, но тази плесница, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, оглушително отеква не само у мен, но и наоколо".

  18 jan. 2002

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните очукани стари коли по улиците на моя роден Пловдив излъчват тъга. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото... В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на Пловдив беше за мен цяло пътешествие. Зяпах любопитно по отрупаните със сняг яко подгизнали дървета с висналите им до земята клони, зяпах къщите, занемарените дворчета тук и там, уличните помияри край някой контейнер за боклук зяпах; зяпах и котките – със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците зяпах, старец, който с бастунче едва-едва пристъпва от страх да не се подхлъзне, и дете, детенце, а не възрастен "хлапак" като мен зяпах как тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един, маме! Ама моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

  Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг, киша и кал или прецапвах храбро през тях... И всичко това ми доставяше онова, като че ли доскоро забравено удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не са ми се пак надули и гноясали сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя и дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

   Re. и аз

  Когато се ражда Re., чичо й Патрик, пианист от Виенските нощни барове, композира музикална пиеса в нейна чест. Дядо й Норберт е австриец, банков чиновник, баронет: аристократична титла, придружаваща имение и обработваема земя, нещо присъщо за Австро-Унгарската империя, но остава в Пловдив подир някоя си Мария, наполовина еврейка и наполовина гъркиня от Солун. Майчиният род на Re. е от село Устово, днес квартал на Смолян. Решили да я кръстят Тодорка, обаче свекървата – онази Мария от Солун, се сопнала: "Що за простовато име!" И определя името на бебето, естествено, следвано от твърде известна по света австрийска или немска фамилия. Тъй че Re. се явява потомствена баронеса, пък и жестовете, цялостното й излъчване, маниерите й носят нещо, вероятно присъщо за момиче от аристократичните среди на някогашния западноевропейски цивилизасион.

  Същата Мария всеки Божи ден изпраща съпруга си австриец в пловдивския банков офис с изпрана и изгладена чиста риза. Каква съпруга, Боже мой!!! По християнските празници семейството се нарежда около застланата с колосана снежнобяла покривка трапеза и съответното изобилие от ястия, ала преди да посегне към вилицата, ножа и лъжицата, всеки от семейството бил длъжен кротко, прилежно да изслуша "Отче наш, Ти, който Си на Небето...", да удари трижди кръст и чак тогава се хвърля да се налапа.

  Като се раждам, чичо ми Атанас – когото братята му го наричат Насо Гащаря, когото през 1947 г. парата яко го бие, като механик по домашните по селата шевни машини и мъкнел оттам торби с фасул, брашно, ориз, мас, прави в моя чест влог от пет хиляди тогавашни български лева и след 30 години, оказа се, тази яка пара ми е донесла кяр от пловдивската банка цифром и словом от 8 (осем) Бай-Тошови лева, така че Левон Хампарцумян ряпа да яде!

  Бащата на баща ми, дядо ми Георги, е общински данъчен чиновник, демек, и дядо ми борави с пари, кажи-речи почти през целия си живот, обаче понеже не бил Левон, нито Хампарцумян, с петима сина и капризната ми баба Господинка Маркова, според майка на някогашна моя колежка, са най-бедните в бедняшка махалица на Харманли. Петгодишен, като последен, пети по ред син на данъчния чиновник Гьорги, бъдещият ми баща наобикалял всеки Божи ден казармите в къра край Харманли, да му отсипят в тенеке от консерва милозливите момци от тяхната войнишка чорба. Като се види с пара, дядо ми Гьорги отсядал в кварталната кръчма и още след първите две юзчета от 30 грама ракия връзвал кънките и разнежен поръчвал пиене за цялата компания в кръчмето. След което благоверната Господинка Маркова се залоствала с петимата си мъжкарлака в бедната им къщурка, пък данъчният чиновник изтрезнявал цялата нощ свит на кравай върху черджето пред дома си за назидание и потрес на комшиите.    

  Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 17 mar. 2023

Илюстрации:

- Балкончето, дето описвах преживяното.

- Пловдивската Главна в снежния януари. 

___
* От рус.: Понякога губиш някаква си вещ, а после най-случайно я откриваш и си много радостен. Понякога нещо специално изхвърляш, и също получаваш известно облекчение като че ли? Както в детството, иска ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която – мислиш си, ще ти послужи…

** Джийн Айрис Мърдок (1919-1999), (англ. Jean Iris Murdoch) е ирландско-британски романист философ, известна с творби, в които се съчетават остри сюжети и богата психологическа обрисовка на действащите лица, често засягащи етически и сексуални теми. Мърдок е сред т.нар. сърдити млади хора в Британската литература. Издала е 26 романа и се явява автор на философски и драматически произведения. Увлича се по екзистенциализма на Жан-Пол Сартр и Албер Камю, по феминизма на Симон дьо Бовоар. Преподавала философия в Оксфорд, дето се запознава с Джон Бейли – професор по английски, писател и литературен критик, който й е съпруг от 1956 г. до смъртта й. За постижения и заслуги Мърдок е удостоена през 1987 г. със званието "Дама-командор на Ордена на Британската империя". Бел.м., tisss.