ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1129.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1129.)

  Не съм позволявал на Училището да попречи на образованието ми. Образованието е най-вече онова, което не съм научил. Да преподаваш на 35 ученици в класна стая е като да задържиш 35 коркови тапи под вода едновременно. – Марк Твен (1835-1910)

 17 dec. 1996

ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

  Братлета, в първи клас имахме една учителка, Владикова се казва и вероятно още е даскалица в началното училище... Тази женица беше хронически гладна. Протяга лапи към закуските ни и с мазен гласец проси. Да, бе! Най-безсрамно ни изнудваше. Когато хлапенцето се скриеше зад чиновете, на спокойствие да си изяде любимата пица или сусамената кифла с мармалад, госпожата и там ни откриваше. Приближава се с лека, игрива стъпка и измяука: "Аууу, как вкусно си похапва туй дете!" И хлапето какво да стори, как ли да й откаже..! Протяга ръчички с дъхавата пица или сусамената кифла към Владикова. И гладницата винаги си отчупваше от онзи край, където беше мръвката или мармаладът. Обаче и това й се видя малко; като ни опозна по-изкъсо, Владикова* направо ни нареждаше какви закуски да си купуваме или какво за ядене да си носим откъщи. Така си поминуваше лакомницата, лапайки вкусните ни банички, тутманика, козунака, портокали, ябълки, праскови, банани, шоколад, вафли, виенски кифлички, банички със спанак и зеле, със сирене, подсладени фъстъци, бонбони на клечка, захарен памук, сладолед, айрян, боза. Втория срок ни забрани да се храним скришом или далеч от нейните зорки очи, прочете ни Правилника за вътрешния ред в училище, утвърден от самия господин министър в София, и се закани:

  – Видя ли някой от вас, мили, да лапа в коридора, тутакси ще му отнемам закуската. Не желая училищното ръководство пак да ми прави забележка, че мърсите сградата с тези ваши закуски. Ще се храните в класната стая, да виждам аз кой прави трохи и да ви науча културно да се храните, цивилизовано да се държите на обществено място.

  Едва успяваме да пощипнем по нещичко от закуската през междучасието. Щом бие учителският звънец за началото на учебния час, Владикова измъкваше от хастара на дългата си пола сатенена торба и ние трябваше да пъхаме в торбата й всички онези остатъци от закуски, които не сме смогнали да изядем. Ако ли някой опитваше да си натъпче последните два залъка наведнъж в гърлото, госпожата го навикваше и му се подиграваше по своя си страховит начин, като гръмогласно се хилеше:

  – Внимавай, миличко, да се не загуцаш, да се не затъкнеш. Ай, че гадина! Ще пукне от задушаване, ама й се свиди като на дърт евреин. А!... Бива ли да си такъв егоист?

  Разправяше ни, че си имала у дома куче и кученцето й Ричи с нетърпение всеки ден чакало да узнае какво сме му отделили от душа и сърце.

  – Нали ви е жал да видите гладно агънце-багънце! – уговаряше ни. А после дотам се настърви, че направо от ръцете ни прибираше остатъците от закуските преди края на голямото междучасие.

  Заварих я веднъж да бърника в торбата с омазнени пръсти и да лапа, потънала в трохи и извара, и я попитах:

  – Госпожо, а не ви ли е жал за кученцето Ричи?

  – Ей, мушморок – докопа ме за косите, – защо не чукаш, а? – Извъртя ме с лице към вратата и рече: – И в клозета да си, пак чукаш, преди да влезеш. Училището е храм, не кенеф. Ясна ли съм? Повтори какво ти казах!

  – Да, госпожо. Училището е храм, а не кенеф.

  – За наказание утре те искам с козуначена кифла, поръсена със сусам. Ясно?

  – Да, госпожо. Козуначена със сусам.

  – И през ум да не ти минава да се оплакваш! Това си остава между нас.

  – Да, госпожо. И наум няма да се оплаквам. Това си е между нас.

  – Еййй! Ама аз теб много си те харесвам. Я, какъв си ми чистичък хубавичък! Никой не бива да узнай какво си говорим, нали?

  – Да, госпожо. Никой не бива да узнае какво си говорим.

  – Умник! Бързо схващаш – чукна ме с кокалчето на средния си пръст по челото и ме прати при хлапенцата, които вече шумяха пред парадния вход на училището, строени по класове.

  В часовете по трудово обучение ни задължи да чистим зрял боб и леща. Донесоха в училищната работилница огромни брезентови чували и месец почиствахме от боклук и люспи три вида боб и леща и ги насипвахме в пакети. Пакетираната стока в събота и неделя Владикова продава на кварталното пазарче зад училището. Понякога, като е в по-добро настроение, тя ни се оплаква колко мизерна била учителската заплата в България, за разлика от хубавата учителска заплата на даскалите в цивилизованата Европа. Стихотворение в резбована рамка окачи един понеделник между прозореца и черната дъска зад гърба си, ето какво гласеше стихчето, съчинено от нея: 

        Учителя си кой не уважава,
        нищо хубаво не заслужава.
        Детето умничко това го знай,
        училището e Божествен рай.

        Събрали сме се тука всички
        дечица, мравчици, пчелички

        да учим "а-бе-ве-ге-де"

        и с нас България да расте!

  Естествено, заради ритъма и римата в последните два реда ударението пада върху крайната сричка.

  Понякога, когато бе в още по-приповдигнато настроение, нареждаше да скандираме за трудолюбивите мравки и пчелици, как се учим на "а-бе-ве-ге-де" и раснем весели и умни. Това, разбира се, не й пречеше да хленчи, да проси и да настоява "да внасяме своята лепта за общото благо", както се изразяваше. Емин от първи клас за "общото благо" по празници й носеше овча кайма от бакалничката на татко си. И баща му бай Реджеп пак "заради общото благо" безплатно с кола, наета от съседа Халил, й откара четири тона брикети и пелети до селото Марково, понеже петият от деветте му сина, дребничкият Емин, беше закъсал по смятане. На родителите обяснила, че ние вкъщи трябва да учим, а нейна грижа и задължение пред Министерството на образованието и науката било тя да наглежда как върви ученето вкъщи, тя само поставяла един вид етикетчета кое дете що за стока е, демек, какво е научило с роднините си у дома.

  Сънувам я в течение на години като октопод с орлова човка и яки смукала. Впива се октоподът в дечицата и засмуква каквото успее да докопа. Осмокласниците ни си предават шепнешком помежду си, че и учителите се плашат от нея: криели се, когато решавали да се почерпят. С остър нюх на хищник обаче Владикова безпогрешно се ориентирала къде е авантата. Видели я да тъпче по джобовете захаросани бадеми и солени курабийки от наредените в учителската стая лакомства за Коледа и Великден. Шлиферът й е белязан като петниста хиена с големи мазни цветни следи от кюфтета, кебапчета, соленки, меденки, питки, понички, халва, пуканки, тулумбички, сандвичи, еклери, вафли, близалки... Понеже родителите му били честни хора и затова може би не блестящи с богатство, на Матейчо от втори клас заръчала всяка събота да й носи топче найлонови пликове с картинка. Открила, че майка му на Матейчо се труди във фирма за цветни опаковки. На момченце от втори клас, чийто вуйчо беше фрезист в близкия цех за метален обков, тръсна купчина ръждиви ножове, лъжици и вилици и нареди да й ги върне лъскавки (никелирани, значи).

  Тази вечно хленчеща женица е собственик на двайсетина декара плажна ивица край Созопол. Шушукат си съседите, че вдигнала на морския бряг край Созопол дворец с четиринайсет стаи, само камериерките в частния й хотел "Морска сирена" били около дузина. За осем лева г-жа Владикова гледа на карти таро и разваля черна магия, лее куршум срещу уплах, бае за уроки. Дрехите й ги шият безплатно две майки-туркини. Циганка – майка на нейна ученичка, безплатно я къносва и къдри. Изобщо, майките ни дават мило и драго, опре ли въпросът до дечицата им. Ама и татковците – пришълци от селото в големия град, на символична цена или за Бог да прости – демек даром, й носят яйца, пилешко, свинско, зеленчук, плодове, вино, ракия. Вилата й в центъра на село Марково** е строена пак даром от родителите на учениците й. Ще се намери ли юнак, питам се, който да се справи с Владикова? Едва ли. Българинът много уважава тази дружина от предприемчиви хора. Завижда им, облазява ги, обожествява, тачи ги. Страда от тях, но и силно си мечтае да е на тяхно място.

  По-миналата учебна година Владикова ни продаваше изработени от болнавата й майка, както ни каза, черни портмоненца, обшити с мъниста и червен пискюл, само по за лев и петдесет. Домъкна в класната стая купища зеленясали от мухъл книжлета, закле ни, че който не си купи поне три от старите брошурки, няма да изкара и тройка при нея, макар по онова време да нямахме бележници. И всеки от първокласниците й даде по лев и два, и три, а пък върху брошурките се мъдри виолетов печат, че са дар в памет на споминал се преди стотина години велик руски художник, някой си Репин.

  Когато ядосан татко дошъл да пита какво става все пак в това училище, Владикова му навряла в лицето документ от фондация на управляващата партия, че парите тук се събират за сираченца от някакъв пансион високо в албанските планини. Знаят ли сираците, дип не е съвсем ясно, и бащата все пак дошъл лично да се осведоми защо дъщеричката му все има пари да дава на училището. Тогава нашата Владикова така приклещила любознателния господин, че ошашавен, нещастният понечил ръце да й целува, нарекъл я Майка Тереза на Българския народ, коленичил праха от чехлите й да изближе, обещал и кофража да накове на новата й вила в Марково, само да измие позора, че се усъмнил. Нарекла го тя нашия Тома Неверни и онзи човек разтерзан си тръгва, свирукайки шлагера на политическите пандизчии от остров Персин от 1962 г.: Темпико-о, Темпико-о! Темпико е в Мексико – чуден край далеч оттук, някъде на юг.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on17 dec. 2022

–––

От ръкописа (1994-2004) "Историйките на ученика Ламски", глава ХVII.

* Прототип на Владикова е персона, която петнайсетина години беше начална учителка тук, докато – за да не я уволнят дисциплинарно, принудиха я сама да си подаде заявлението за пенсиониране. Всичко от споменатите нейни "подвизи" е истина. Ако колегите й прочетат, веднага ще се сетят за кого става дума. В Българското училище този род чешити не са нещо ново, да си спомним Хаджи Генчо от повесстта на Любен Каравелов "Българи от старо време".от 1867 г.

** Селото пловдивчани го наричат Милионерово заради заселилите се там новобогаташи, част от които са по природа кокошкари, тарикати, крадци, мародери, известни от медиите на "демократична" България като уважавани в обществото бизнесмени, чалга-певци, мутри, хора от т.нар. затворени общества. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1128.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1128.)

  Не съм позволявал на Училището да попречи на образованието ми. Образованието е най-вече онова, което не съм научил. Да преподаваш на 35 ученици в класна стая е като да задържиш 35 коркови тапи под вода едновременно. – Марк Твен (1835-1910)

   16 dec. 2022

ЗА УЧИЛИЩЕТО КАТО ЗА МЪРТВЕЦ: ДОБРО ИЛИ НИЩО  

  Общо взето, в моето основно училище "Сашо Димитров" край пловдивската улица "Гладстон" до седми клас ми беше интересно, само че интересно не заради уроците, колкото за чудесната възможност да се забавлявам, като бъбря в часа, въртя се на чина, преча и изобщо, създавам проблеми на нашата строга учителка госпожа Дора Попова. И Дора Попова се оплакала на майка ми: "Госпожо, от вашия син ми побеля косата. Този е последният ми випуск и ще се пенсионирам, но такова дете досега не съм имала в практиката си. Умен е, но непоносимо палав". 

  В гимназията от осми до единайсети клас, общо взето, прилежно си скучаех сам на предпоследния чин, зяпах през прозореца какво се случва долу в училищния двор на гимназия "Георги Димитров" и наддавах ухо, между другото, не какво, ами как говори (артикулира) даскалът или даскалицата покрай черната дъска. Празник за мен, както и за целия ни IX-X-XIб клас бяха учебните часове при чешит, като учителя ни по физика Марко Иванов, когото любовно наричахме "Бай Марьо" – закоравял стар ерген, когото всички от класа си обичахме, въпреки строгостта му и заканите, зад които прозираше добряк по душа! Извадил е на дъската сина на д-р Емил Филипов – акушер-гинеколог, при когото младичките любовници на достолепните пловдивски лъвове дискретно се отърваваха от нежелана бременност, и затова се е ползвал с огромно влияние между управленската пасмина от мъжкари. И възпълничкият му син на д-р Емил Филипов – Анастас, когото наричахме Сойския: демек, персона от сой, потен от зор, се пробваше да налучка що-годе сносен отговор на неприятния въпрос "Кой е металът, ползван в акумулатора на автомобила?" А, сега де! Трима шепнешком му подсказваме, забили пръст в учебника по физика, обаче синчето на г-н гинеколога не ни дочува и отговаря: "Бакелит". Бай Марьо го почука с нокът по челото: "Ольоу, бе-е-е! Ольо-о-оу!" (демек, олово), и целият клас прихва да се кикоти, а Сойския, тържествуващ, събира овации, вдигнал лапи като велик актьор на сцена. И тогава, почервенял от гняв, Бай Марьо се надвеси над Анастас д-р Емил Филипов и дивашки му изкрещя: "Гад такава, що ми се хилиш, а? Ей сега ши те убия и ши ида да те излежа!"

  Завърших средното си образование с общ среден успех: Добър 4,14 или май нещо подобно, ама не повече от 4,17. Даже и не можах да кандидатствам, понеже се наложи да държа поправителен изпит по математика. Та някъде около две годинки трябваше да преживявам като редови войник, втората година: ефрейтор в ракетен дивизион. С книгите обаче винаги съм бил на "ти". Откак се помня, винаги съм четял безразборно какво ми падне. Четях редовно и вестници, дето пишеха за борбата на прогресивното човечество с капитализма и империалистите, и пак ми е било много интересно. 

  След казармата за изненада най-много на баща ми (който страдаше докато бе жив, защо не ме направил един мебелист-дърводелец), изкарал съм шестица и петица на двата приемни изпита по български и литература (писмен и устен). Като се прибрал от София обаче, не пропуснал да се изфука на майка ми: "Знаеш ли, Наде, нашичкият, да му се не надаш, е в списъците върху Стената на плача в двора на Университета".  

  В курса ни от 160 студенти, с който започна випускът ни, ще съм бил вероятно най-редовният в часовете за лекции. Докато по-голямата зала №148 или №160 от старото крило на Университета съвсем оредяваше, водел съм си прилежно записки с почерк бързопис, който сам си измислих. Излизал съм от студентските читални само по обяд и за вечеря в мензата, преди да си тръгна към студентската квартира в район Редута над Подуенската гара. Свикнах да чета целенасочено, като си водя записки какво ми е дошло в ума покрай четивото и доколко ми се е понравил или не авторът, пак по това време (1968 г.) още в I курс по Българска филология на Софийския университет.

  Учител не съм се виждал, нито пък съм мечтал да съм даскал. Десет години писах репортажи и очерци, интервюта и фейлетони, сатири и какво ли още не, ама само по съвест, че бях назначен от готиния поет Петър Анастасов (1942) в щата на младежкия пловдивски вестник от декември 1972 до края на юли 1981 г., когато за острокритична статия г-жа Партията, казаха ми на четири очи, си вдигнала доверието от мен. Все пак същата Партия ми даде възможност да си изхранвам децата и жената като учител.

  Четирийсет и кусур години педагогически стаж са ми зад гърба и като даскал и сега се оказа, че съм имал погрешно мнение за учителската тегоба. Ами да, наистина сред колегите мнозина са си ачик мижитурки, но и готините колеги не са за пренебрегване, моят набор учителят Теодосий Теодосиев от Казанлък, например.

  Като гледам и ги слушам как говорят, как се кипрят народните представители, които фактически никой от нас тук не ги е избирал – избирала ги е тяхната партийна управа, по-точно – партийният им лидер, виждам какви поражения е нанесло Училището, като нравствена институция, върху днешното поколение 40-50-годишни мои сънародници, фактически бивши наши отличници-негодници, поради жабешкото квакане и всеобщо пренебрежение към Българското училище, населено от мижитурки. Моето поколение ви отгледа такива зли, безскрупулни и алчни. Не-е, не сте виновни вие, мили ненаши избраници в Народното събрание на "чиста и свята" съсипана република България.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 16 dec. 2022

Илюстрации:

- Пловдив. Януари 1968 г. Студент във ваканция.

- Девет милиона* мишлета се правят на ченгета...

–––

* Девет милиона българи бяхме около 1990 г., след което – изпълнявайки Плана Алън Дълес от 1947 г. на новите ни отвъдокеански благодетели в течение на над трийсет години, има чудесна вероятност до личния ми столетен юбилей Българската нация да изчезне, и най-сетне всякакви Иван-Костовци, Бойко-Борисовци, Иво-Инджевци и прочие отродници да си отдъхнат, щастливи с успешно приключената мисия. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1127.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1127.)

  За древния елин Вярата е божествена лудост. За Сьорен Киркегор Абсурдът е обект на вярата. De profundis ad te, Domine, clamavi!*

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (2.) 

   05 maj 2001

  Тема за размишление: Какво се случва между Авраам**, Сарра и слугата Елиезер?! Ап. Петър на три пъти се отрича от Иисус, три пъти предава Вярата, в която се е клел; отричанията рушат ли човешката му същност! Бащата в библейската притча отредил за Блудния син почетното място до себе си покрай празничната трапеза, говори пред сбралите се такива едни – знак, че като стопанин, което значи и духовен наставник на челядта, е щастлив: "Този мой син мъртъв бе, и оживя, изгубен беше, и се намери"***. Редя думи, като да адвокатствам за себе си, но кой може да управлява сънищата? Не изпитвам вина: плътта е слаба и няма смисъл да отричам слабостта й. Огромна сила притежава нравственото, което – всъщност, е солидната основа на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва далеч по-здраво чрез жеста на опрощаващия. Ала развратниците и онези, които никога не били грешили, според собствените им уверения, дали знаят това?! Грехът е най-сигурното средство за трупане на опит – да, трупане на тъга е то, но и трупане на предимства от страна на силната, т.е. нравствената страна, в какъвто и да е случай от реалния живот на духа в плътта. Който не е бил в греха, не разбира живота.

  Мъдър един евреин – Барух Спиноза****, си пожелава: "Не за да осмивам човешките достойнства, не за да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми от тази утрин в навечерието на Гергьовден, може и по друг начин да се тълкува: не от гледна точка грях-нравственост, а от гледна точка целесъобразност, необходимост и реални изгоди. И това тълкуване отключва бесове и страсти, които цивилизацията ни цял живот човеколюбиво подтиска у всекиго от нас. Въображението ми сега развихря низ от сюжети с необуздани пиршества, първично дионисиево опиянение, втурване в непредвидимата джунгла, генетично заложена у почти всекиго от нас. Няма задръжки, няма условности, няма уговорки или увещания. Няма съобразяване с никого другиго, освен с животинския нагон: тя самката и той самецът – какви пиршества и ритуали в чест на тленното, но и на жизненото у нас! Но колко ли време може тъй да се живее?

  От друг зрителен ъгъл, дали Природата не следва точно това: оплождане и Сбогом, скъпи, беше ми приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи трети, който следва да се роди от съвкуплението между тези двама, Самец и Самка? Това е целта.

  "Някой станал велик, докато чакал възможното, друг – когато очаквал вечното; ала онзи, който очаква невъзможното, е по-велик от всички... Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, онзи, който се е борил с бог, става по-велик от всички. Авраам е по-велик от всички: велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с надеждата, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито шепотът на Киркегор*****.

  Интересуват ме абсурдите не в отношението между човека и бога, а в отношението на човека към себе си. В разни пластове на моето Аз властват различни императиви. Проблемът е кое от тези едновременни съществования, оформящи общата представа и форма на личното ми Аз, е водещо. Човекът не е монолит и най-чаровното човешко качество може би е склонността да изненадва, да изневерява на самия себе си или да изскача вън от строгите рамки и граничните ровове, пълни с кървава гниеща каша, да се променя – оставайки, въпреки това, един и същ, по-точно казано – в неизменния си статус на огъвана от ветровете крехка мислеща тръстика. 

  Удобно, лесно е да обвиниш грешника, а непосилно е понякога да разберем как така е бил изненадан, неподготвен: гол и беззащитен срещу изкушението да се възползва, отричайки собствения си егоизъм, алчност и грандомания, основна част от човешкия характер. Преживял греха си насън, виждам любимото мое момиче красиво, страстно и с повече обич отпреди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в старото родно пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Простичко казано, никога не знаеш какво ще ти се случи, и в това е магията на живота!

  На картонче с малък квадратен отвор, за да отделя една шахматна задачка от друга, докато вися над шахматното табло в хола си, съм сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един-единствен от четирите милиарда сперматозоиди се оказал в лоното на яйцеклетката – сред четирите милиарда точно победителят е всмуканият в магията да се появи на белия свят новият мъничък човек, който се оказал единствена осъществена възможност; урра! – може да изкрещи всеки от нас, които сме се родили на тази планета, залутана из дебрите на Космоса. Моята едничка свобода генетически произтича от случайното. Нося вина, че съм се оказал на онова място в подходящия миг с подходящите свои качества и слабости, та точно аз съм се оказал Победителят.

  "Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор се противопоставя на всеки опит да бъде отстранена свободата като важен съпричинител на историческото развитие. Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както настоява Хегел, а вследствие на свободата и случайността. Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява Свободата и се отнася към нея като своя форма, докато Случайността – именно като случайност, като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от Свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е изходната й точка, центърът и нейната крайна цел"****** (за изследване, бих добавил – бел.м., tisss).

  Но датският философ прекалява... Защо ли му е да стига толкова далече? Случайно на пръв поглед мъжът обладава или е бил обладан от седемнайсетгодишно девойче. Да позволи да се случи, все пак не е случайност, а е въпрос на избор... избор, макар и между два огъня – изкушен от младата вакханка, но и от своите бесове: Сласт, Похот, Егоизъм, Самолюбие. За избора, каквото и post factum да рече, той носи отговорност, следователно случайното как ли ще го оневини? В човешкото общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut (пряк път) към ада в самите нас.

   БЕЛЕЖКА

  Самият Киркегор******* е категория в сферата на философия и писателство. Една от най-интересните личности на Европа: такъв е приживе, такъв е в наши дни. Животът му е твърде кратък, изпълнен с размишления за себе си, човека, като самостоятелен, завършен свят. Утвърждаването му е белязано от велика страст, за която самият той пише. Впечатленията си от родна Дания и датчаните от онова време Сьорен Киркегор вгражда и в своите творби. Идеите му са повлияни от случващото се непосредствено около него: от нрава на баща му, от разтрогнатата му любовна връзка с Регине Олсен, от състоянието на християнската вяра по онова време.

  Киркегор е философ, а и не по-малко поет. Формите, в които обвива разсъжденията си, възгледите си за живота, упоритият му стремеж към себевъздигане и волята като двигател на това негово търсене са недостижими по своята поетичност. Поетическата измислица, отбелязва в дневника си, ме завладява, когато почна да пиша... "Или-или" се появява през 1843 г. Изданието от 800 страници е част от много по-обширен план и е само увод към много по-пространни размишления – епична творба, с която начева устремната кариера на самороден талант, пръв навлязъл в дълбините на човешката същност.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 14 dec. 2022

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор, поетът-философ, надникнал в бездната.

- Сарра предлага на мъжа си Авраам да заплоди слугинята.

Вж. https://tues.ru/bg/avraam-vethii-zavet-zhertvoprinoshenie-avraama---bibleiskaya/

–––

* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам! 
** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%B0%D0%BC 
*** Лука, 15-24.
**** Бенедикт Спиноза (1632-1677), из "Политически трактат". 
***** "Страх и трепет", Сьорен Киркегор (1813-1855), из "Дневник на прелъстителя". 
****** Исак Паси, цит.съч., с. 51. 

******* Вж. Увод към "Сьорен Киркегор, част I – За естетиката, етиката и себереализацията на индивида в "Или-или" (1843 г.), превод на бълг., издат. "Захарий Стоянов". Бел.м., tisss.