вторник, 8 ноември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1096.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1096.) 

  Как цъфти плътта ми по-уханна,/ откак пред мен се появи;/ виж, вървя по-стройна, по-желана,/ а чакаш само: кой си ти? – Райнер Мария Рилке (1875-1926)*          

  22 maj 2001  
ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ

  Хармоничната гола женска фигура е празник за очите, а и за душата, именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига здрави крепостни зидове, зад които мъжете се изпълваме с енергия; наричат я страст или животински нагон, но в нея могло би да има и естетично затаяване. Хубостта в по-изявените женствени форми облагородява порива, поставя му юзди със златен обков, опитва да укроти мъжкото начало у нас.

  Хем кършете, хем ломете,/а по-много миришете съветва народният гений в текста на песента: У Недини слънце грее,/то не било ясно слънце,/ най ми била сама Неда...

Което сдържано настоява: любувайте се, юнаци, но това любуване да носи отблясък на преклонение пред божественото у жената, която е призвана да ражда. Сексуалната вакханалия съчетава в прегръдка Бога и животното у всички нас. Когато прегръщаш момичето, прегръщайки тръпнещата женска плът, сатирът, фавнът или дивият козел от свитата на тракийския бог Дионис чува мощния глас на природата – и той вече не е стопанин на себе си, а е освободен от задръжките на цивилизацията първичен човек. Точно в тези лудо препускащи мигове настъпва великото плътско стълкновение, ечи тръбен зов, веят се знамена, времето губи смисъл. Не знам по-интензивно живеене от сексуалната прегръдка между влюбени. Каква тръпка за изкуството и философията!

  В подтекста на най-великите постижения на духа и цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава и знойна млада жена. И си мисля, не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал на жената-богиня, не сплита овча кошара, не кове клетка за своята любима. Желаеш да й се насладиш? Ами не я унижавай, не я притискай алчно, не й мачкай душата. Позволи й да ти се появи пред сетивата в цялата хубост на свободния й порив. Възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целуваш и галиш, но теб за какво ти е робиня? Ако едничко тялото й е при теб, пак ще си сам, дори много по-самотен; пък нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата си, но и душите си – за мигове макар, в едно едничко цялостно изживяване за вас двамата! Какво общо има това с приятелството! Не е приятелство това, ами си е обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се двамата; ти вземаш нещо от нея, тя си взема от теб своето, както гладна вълчица с плячка между зъбите се отдалечава сред буйните зелени треви и внезапно разцъфтели храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

  А Ревността? Може би тя е форма на страха, че някой по-добре от теб ще я направи щастлива, че "твоето" мило момиче друг мъж по-високо ще изстреля в божествения Космос. Но кое ли е истинското момиче сред пластмасовите кукли, които на стада се движат по улиците или седят бленуващи по луксозните заведения на света, наистина коя заслужава усилията да я имаш, което значи да й позволиш тя да те притежава, да ти се качи на главата, да ти пили нервите, с груби туристически обуща да те обхожда?

  26 maj 2001

  В компанията на двама съседи – Монката, 66-годишен, и 62-годишния Гошо Въргов, в кварталното кръчме "Диксън". Пием бира ние с Монката, а Гошо, понеже го свивала язвата, пие неговата си мешeна мастика с гроздова ракия за илач: уж да го отпуснели болките, както казва. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал! А приказките ни се въртят все около болести и смърт, та се сопвам по някое време: "Хей, я да сменим плочата, що да не побъбрим за любовта, а!" И Гошо Въргов, дето ходи нощем да пази складовете с контрабандно внесена чрез протекция от най-високо място чужда стока, забравил болежките, подхваща следната история... Отиват при него и колегата късно една нощ двама мъжкари с две млади жени: единият – циганин, другият – българче, и явно доста срамежлив. А двечките: "хубавки, изписанки", както каза, "да им се чудиш къде и що са тръгнали по нощите с тези двама из покрайнините на Пловдив". Мангото се обърнал към Гошо и колегата пазач: "Батка, да имате свободна стая?!" Жените си кротували настрани. Колегата на Гошо рекъл: "Идете в моята барака". Младото момче българче взело да се колебае, как тъй четирима ще се наврат в едно стайче любов да правят; мангото повел по-пухкавата и белосана хубавелка някъде в тъмното. Другата дръпнала нашия срамежливец: "Хайде и ние! Какво се чудиш? Нали си мъж". Поели и те в тъмното. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на мешената табла.

  Питам Гошо, а той отговаря: "Бе, не бяха проститутки. Проститутката от сто метра я познавам. Нормални жени си бяха двете, ама за пет лева се навили да легнат с онези завалии. Това бяха луксозни мацки! Предполагам, мъжете им са паралии. Чудя им се: за пет лева два часа се затвориха със завалиите любов да правят. Представяш ли си какъв секс е било. Два часа!" На Монката очите лъснаха: "Да бях на твоето място, щях да им поставя условие. Така де, защо да не пооплакнете очи, да погледате поне онези как ги разсъбличат, галят, натискат, мачкат?" Гошо махва ядно: "Хайде, бе! Че такива неща за гледане ли са?! То е интимна работа. Мен ако питаш, чудя им се на двечките. Хем хубави, гледани жени, а и изглеждаха интелигентни. Как тъй са паднали толкова, особено по-пълничката как със сополив манго склонила да легне?"

  Слушам тези двама по-възрастни приятели как говорят, гледам ги как се оживиха и май забравиха за болестите, лекарите, илачите, страховете; и когато тръгнахме да се прибираме, Гошо замислен рече: "Знаеш ли, май вече не ме кълца язвата**. Отпусна ме, бе! От ракията ме отпусна пущината".

  По-късно, докато си правя вечерята, оглеждам ситуацията като на филмова лента, и както я възпроизвеждам, като че по-ясно виждам и премълчаното, и недоизреченото. Мразовита и мъглива мартенска нощ... Мижаво свети лампата в барачката на пазача, дето са се сврели в мъглата четиримата случайни любовници... Какво е това? Любов ли е! Щом има пазарене, пари щом играят, значи не е любов. Но какъв пир на дивата похот и страст ще да е било! Става оргия не за друго, а точно защото обстоятелствата насочват към необикновеното, извънредното, опасното, което изостря животинското в нашите сетива. Докато върви по утъпкани пътечки на общоприетото, човек – макар и подсъзнателно, си остава в цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. Но в мизерно там някое си кътче по-далече от уютните, затоплени, луксозно обзаведени дворци, двете Евини дъщери сами приели да играят роля на жертва: да бъдат похитени по особен начин, зависими от капризите на двама непознати. Парите, скъпата дрънкулка, опасността дали пък не са отключващ фактор, рамка при взаимоотношението самец-самка, ловец-дивеч. Отвъд рамката, и по-точно казано – в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон, първичният инстинкт, когато се срещат жената и мъжът.

  Въпросът е: А в състояние ли е жената в позицията на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, опиянение, страст, сласт, екстаз, самозабрава? Вземам случая във възможно най-абстрактната му форма и си мисля: може би да бъде възприемана като стръв и жертва, е заложено в женската психика? Ева приема участта в играта с идея, че нещо печели в крайна сметка... Онези нищожни пет лева ли са цената за услугата?! Или за да изглежда, че тя е обладаваната! Резултатът вероятно я удовлетворява при такъв модел взаимоотношения между непознат мъж и жена, между самец и самка.

  Какво ли чак толкова се случило! Мъжът ще си излее семето, т.е. ще стигне до мига, когато ще се насити, и ще я остави сама да отнесе спомена за неговото тяло, душа, а и плячката, която е отскубнала (пет лева). По-детайлно погледнато, интересува ме дали тя си тръгва сексуално удовлетворена, или след като не е имало чувства, участвала е в сделката им професионално: за печелене на власт, влияние, лукс или за назначение – при друг вид компании в обществото? Човек се среща с другия човек на разни нива: приятелство, общи интереси, плътско привличане, делова връзка и харесване в най-неангажиращ вид. Не смятам представеният по-горе сюжет за елементарна парично-стокова размяна на плътско удоволствие срещу каквито и да било пари.

  Откривам забулени в мъглата неясни очертания на нещо, заложено у всекиго от нас. Подходът на жената е различен от мъжкия ни подход към секса, като част от магията на любовта. Женското има склонност да се представя за жертва, точно когато тръгва да ловува. Да изкушава и излъчва, да придърпва към себе си, върху себе си, гъвкаво да увлича мъжа там, където интуитивно, т.е. без да съзнава, сама е премислила вече, не е ли то Евината стихия? Проституиращото момиче е начин да разберем подтекста при женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина***, на вечно търсещата самка, е заложен у всяко нормално момиче; и усилията на цивилизацията от край време са впрегнати да подтискат или поне вкарат в някакви приемливи рамки този непресъхващ, избликващ инстинкт към ловуване. Затова ли върховният Господ на днешната цивилизация носи мъжки черти? Дали защото единствено в духа мъжът може да се състезава с Природата – майка на всички нас?

  Като градим пиедестал на изкусителното женско тяло, мъжете всъщност хитруваме, примамваме своето момиче с ласкателните си внушения: "О божествена, качи се на този пиедестал, който съм построил в твоя чест, Кралице на моето сърце, само не си пожелавай друг, защото другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат чак до Небесата и звездите химни в твоя чест!" Отскубнала се веднъж от омайващите негови настоявания, тя все пак може да си потърси ново светилище, където ще продължи да принася в жертва женствеността си, докато излъчва флуиди, опияняващи мъжете.

  Уседнали, успокоени, дяволски скучни, свикваме делнично да възприемаме своето момиче, забравяме, че винаги някъде там, накрая на света, макар в мизерно жилище, твоето мило момиче е в състояние да приеме и възкачи за свой жрец някой сополив неандерталец. И като се прибере после при теб, няма да узнаеш какво й се е случило; но тя вече няма да е същата: защото ще си е източила оръжията за предизвикателния необятен хоризонт на драматичните суетни женски авантюри, интриги и завоевателни набези в необятните пространства на строго забраненото от теб.

  Тъжен, скучен, а и тягостен е животът на нашето момиче, с което сме в брачни или някакъв вид установени трайни взаимоотношения. Можем ли да го разберем, като се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката ни към нея, то личи по момичето – то губи пластичност, нежност, косите й стават чупливи, вече не те желае, става заядлива, напрегната от неясни и за самата нея вътрешни енергии. И огромният й проблем в случая си ти, скъпи, забравилият колко много й дължиш... Да бях обичал момичетата, с които съм бил, да бях обичал както са очаквали да ги обичам – ни едно вероятно не би ме напуснало. Че кое момиче ще побегне от любовта! Та и винаги се е намирал друг, който да я възприеме по-възторжен и по-романтично, по-изненадващо или изобщо, по-различно. Трябва глупачка да е момичето ти, драги мой, та да приеме, че скучният многознайко, самовлюбеният суетен ревнивец до нея, какъвто си станал напоследък, й е на сърце. Срещал съм и изоставени свестни момичета, на които кой знае защо никой не обръщаше внимание; а те си имат своята чудесна женска гордост и държаха да ги приемат за принцеси и да бъдат ухажвани, най-малкото – дискретно някой да им подава сигнали, че са силно пожелани, дори обожествявани.

  Момиче, което държи на себе си, няма да ти позволи като мекотело да се размазваш от чувства. Момичетата, независимо от годините им, но млади по душа и по дух, общо взето, мечтаят да бъдат изкушавани като ловджийки. Кой предпочита дивечът зорлем да му се навира в личното пространство! Гледам колко изящно замятат тъничките си копринени мрежи, любувам се на умението им хем да са независими като котките, хем да ни изкушават нежно и полека, а постепенно все по-явно и все по-откровено, докато между ушите на набелязания за отстрел самец заблъска Голямата тръпка на копнежа по жена. Чудил съм се как понякога неопитно уж моме успява да разпознае истинския мъж сред табун аполоновци. Често се е оказвало, че избраният за отстрел екземпляр е недотам екзотичният и сдържан момък, който с нищо особено не блести. Тя обаче е наясно, че между обсаждащите я мъжкари не й е нужен някой, комуто да одере скалпа и да си го окачи на колана до отстреляните пуяци и фазани. Търси онзи, който като че ли не отдава значение на дискретните й предизвикателства – ето стръв, достойна за непресъхващото женско любопитство! И тя ще направи опит да извади безличния от черупката му, ще му се усмихва гальовно, ще се отърка уж случайно в него, сладичко ще чурулика, ще му се мотае наоколо. Увлече ли се по нея обаче, по мъничко и много полекичка ще се отдалечава, ще го побутва по чело: "Ей, хубавецо! Не бързай, мили! Така лесно ли смяташ да ме постигнеш?" Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и... И тогава се развихря любовната Евина авантюра. Вече знае – той е налапал стръвта, вече страда, бленува я, вече не мисли за друга, освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне, и увлечен, опротивял и на себе си от плътските си мераци, тя ще го отведе лекичко през смях и глъч чак до Едемските градини, които не е и сънувал. Всичко напомня опитомяване на дивото мъжко животно за впрегатен добитък. И кой е звероукротителят не е ясно. Вгледай се в благопристойните бракове и любовни връзки на заможен мъж с интелигентна дама, ако търсиш отговор!

  Ако нещо ме е облагодетелствало в подобен род авантюри, това ще да е вроденото ми нехайство. Ако нещо някога ми е попречило, това ще да е, когато са усещали, че ги вземам твърде издълбоко. Силно увлеченият я плаши, тя интуитивно усеща, че той е склонен да посегне на личната й свобода; виж, уравновесеният е предизвикателство, може да се облегне като на дъб, да се прислони край него, да го боготвори, по женски да го ласкае и пришпорва. Но и дъбът е до време! От дъб става ориентировъчен знак, кота, репер! Мятайки се в живота си на жена както пъстърва в пенливия поток, ако не винаги е наясно със себе си, интуитивната й природа винаги е наясно с мъжа до нея. 

  Мисля си: Ах, Боже мой, ако ви нямаше вас, момичета, млади духом, много жизнени и изкусително гъвкави, отдавна да ми е опротивял животът с всичките му шарланени сериали на грандомания и войнстваща посредственост! И нe знам по-могъща тръпка от авантюра, в която действащ мотив е любовта с умна, интелигентна жена, която не само държи на цената си, но и вдъхновява мъжа до себе си към висини.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 noe. 2022
____
* Из "Жертва" (1905-1906) на Райнер Мария Рилке – един от най-изящните творци на европейската лирика от края на XIX до началото на XX в. 
Превода на Николай Лилиев (1985-1960) леко "пипнах". 
** Оказа се не язва, а рак болестта на съседа, и тя го вкара в гроба месец по-късно. 
*** Над две хиляди години името й олицетворява чудовищната похот, фантастичния разврат и невероятно сластолоюбие. Чували сме или чели за безумните й оргии, безброй любовници, за пировете и екзекуциите, за интригите и за клеветите, за жестокостта и коварството. И сме се чудили какви ли още чудовищни неща е сторила, за да се прослави като най-безсрамната жена в Императорския Рим, където царяла абсолютна свобода на нравите. Заклеймяването на Месалина се е превърнало в навик за човечеството, и ако някой се опита да каже добра дума за нея, той изглежда крайно неубедително. Списъкът с нейните прегрешения ни поразява, кара ни да мислим, че цял един дълъг живот не стига за извършване на всички тези непристойни и кървави злодеяния. Приели сме Месалина да ни е представяна като леко преситена съпруга на известен, разполагащ с власт мъж, като застаряваща развратница. В действителност тя се преселва в царството на сенките едва на... 23 години! Бел.м., tisss. 

неделя, 6 ноември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1095.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1095.) 

  На онази, която ми се обади веднъж задъхана, докато пресичала пешком моста над реката и след като ме нарече егоист, който само за себе си се грижи, докато тя се коси и съсипва, когато й предложих да седнем в някое кафе на спокойствиe да поговорим, ми рече: "Всичко там съм зазидала... врати, прозорци. Няма връщане назад, не искам нищо да си спомням от времето, когато сме били заедно". – Аноним (1947)

  12 apr. 1992  
НИЩО ПОДОБНО*  

Докато тя казва: "Не трябва, не трябва",
в сво
йте прегръдки той просто я грабва,
той я хвърля объркана право в леглото
и после се хвърля самичък, защото
дето се вика, хормонът го чука,
или казано просто – съвсем не му пука
какво ще си кажат другите гости...


А другите гости не са никак прости;
те всъщност разбират: тя казва "не бива",
отчаяно влюбена и толкоз щастлива,
че вече ще бъде направо кощунство
да спрат това негово буйно безумство.


И те се измъкват на пръсти с усмивка
в съседната стая на тъпа разпивка,
преди да поемат по сво
йте пътеки,
и всеки – със своите грижи нелеки.
И няма да виждат под небесния свод
нищо подобно в своя объркан живот.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6/7 noe. 2022

–––

* От серията рецитали под това название в Пловдив, където тя свиреше на пиано, на цигулка и кларинет – двама от пловдивската филхармония, и заличката в Стария град беше пълна с народ, народ се трупаше и иззад широко разтворените врати, а накрая се появи и дама от пловдивския Радио-телевизионен център с магнетофонче, да ме интервюира. И не знаех какво да кажа, просто не бях, пък и досега не съм свикнал на толкова внимание, и ми беше чоглаво, и после с нея седнахме отзад в дворчето към същия Дом на учителя да пием кафенце. Афишът, който бях рисувал и представяше ръка в дамска ръкавиця, тя го прибра и после някъде ми се изгуби, като че ли има значение всичко това след трийсет и кусур години! Искам да кажа, че не ми пука кой ще ме чете, кой ме цени или не ме цени и прочие, това са суети, мили дами и господа, но е и хубаво, и топличко да си ги спомня човек от време на време, особено когато навън е мъгливо, ветровито, хладно, дъждовно. Бел.м., tisss.

събота, 5 ноември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1094.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1094.)

  Винаги са ти подръка куп разумни поводи да зарежеш битката и да седнеш на брега в очакване трупът на претенциозния идиот величествено да отплува по течението на живота, а защо не го правиш, един Господ знае! – Аноним (1947)

  6 noe. 1980

СЪРЦЕТО Е ПАРЧЕ ПЛЪТ* 

Сърце, ти блъскаш в тъпанчетата ми
както вятъра край бързия влак в нощта.

О сърце,

какво ли още има да се случи!
Какво ли зло не приживяхме, 
и все живеем,
все туптим,
все още сили имаме да се удържаме,
да се удържаме отново и отново.

Ти, чуден къс от плът неуморима,

разкажи ми
какви ли бездни от страдания ни предстоят,
какви ли драми вече там високо
злорадата съдба подготвя весело. 

Вървим посред калта на този свят. И няма

кой да ни спре. И няма дом за нас, когато
влизаме в сражения с лепкавите мрежи
на страха,
на самотата,
на посредствеността.

 Сърце, ти кървав мой работнико потаен,

не усмирявай своя бяг, 
подскачай,
блъскай
по кожата изсъхнала на този свят,
на този барабан...
Възпявай онзи, който – борейки се, страда
и възкресява смачканите,
вдига падналите,
привързва раните на чувствата осакатени,
изправя на крака пълзящите
и е щастлив, щастли-и-ив!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 noe. 2022

Илюстрации:
- "Ева" на художничката Ребека Гуай. 
- Фреска на Микеланжело (1474-1564).
–––
* От сб. "Кардиф", самиздат в тираж 300 екз., 1997 г. Бел.м., tisss.

петък, 4 ноември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1093.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1093.)

  Пловдив е люлка на хилядолетна култура от епохата на траките до ден днешен, но и гнездо на озлобената посредственост, що се отнася до парвенютата на всяка власт. И за тази цел парвенютата са обсадили медиите в този град. – Аноним (1947)

  5 jan. 1980

ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА ОГЪРЛИЦA  
С коси на кок ще дойде Зимата
като любовница, завърнала се отдалече.
При теб ще седне,
в стаичката, до прозореца,
и ще се гледат двете със лозата
като съперници.
Ще те погледне със очи гримирани
и леко разногледи,
о Георгиос.

В едно мъгливо сиво утро,
подгизнало от лепкава печал,
ще седне в скута ти и ще кръстоса
пътеката си с твоите желания.
И ще ухае
на дюли и стафиди този свят.
О Георгиос!

Съдбата пише бавно с черни ситни знаци.
Вземи се в своите ръце,
на дланите си восъчни върни крилата,
накарай ги да галят тази мъка,
нека ваят
една огърлица върху дървото
с тъничко длето,
една огърлица от всичките горчивини,
от всички болки на света,
за твоя род голям – огърлица от болка,
за твоята любима
Тракия,
сине!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 noe. 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1092.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1092.) 

  На трийсетте прекрачил прага, преглътнах всякакъв позор. Мъдрец ли?! Шапката ме стяга, че върху моя кръгозор упражни нелек надзор отец Тибо... – из поемата на Франсоа Вийон (1431-1463 и следите му се губят), "Голямото завещание" (1461)

  02.01.2017. 
ЛЕЖИ В ЛЕГЛОТО МИ, ТЪРКАЛЯ СЕ*

Лежи в леглото ми, търкаля се,
мърмори, че непоносим съм бил,
пред нейните приятелки представя ме
за мрачен тип, що майка си убил.

Веднъж налапаш ли стръвта, 
мизерии каквито да ти прави,
цениш капризната жена –
Любима ли е, винаги е права!

Кафе варя й, дарове поднасям й –
кафето, даровете буламач били,
готов съм да лакирам даже ноктите,
с които драска ме. И много ме боли.

Лалета нося в кошница – замеря ме.
Марули, моркови, вино, дори кюфтета
желала би – говори ми уверено.
И тичам да ги купя. Тъй проклета,

и хубава... Ужасно! О, Боже Господи,
защо наказал си ме с тази проклетия,
къде сгреших, че сякаш на карфица
съм пеперуда, жалък молец, от ония

досадници край всяка хубавица...
И няма милост! Но пак от щастие 
едва ли вече мога да се отърва, 
опротивях на себе си и на приятели,

и пак не знам от нея грях по-сладък,
по-желан. И торен бръмбар ме нарича,
и киска се ехидно до припадък.
Глупак ли съм, че силно я обичам?

Не, няма милост, ала от щастие 
едва ли вече мога да се отърва, 
опротивях на себе си и на приятели,
а не знам от нея по-сладък грях.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 noe. 2022
–––
* Под влияние на "Балада за Дебелата Марго" на Фр. Вийон., вж. https://www.dnevnik.bg/blogosfera/article/378110 Бел.м, tisss.

четвъртък, 3 ноември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1091.)

 
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1091.)

 Виж семенцето в мен, и аз ще открия човека у теб! Умението да определя цената на каквото и да било, на когото да било, е между най-редките, най-ценни способности в живота на нацията. Придобива се, но не ни е дадено веднъж завинаги. Да си върнем държавата зависи от всеки, на когото му кипва кръвта, когато вижда как ни унижават мекерета и отрепки, на които не бих дал и торта на коня ми да ринат. Аноним (1947)

  26 avg. 1972

СБОГУВАНЕ С ДЯДО*

Безплодна, спечена земя.
Копаят двама нискочели.
А над ковчега на умрелия
е августовска мараня.

Отеква под небето свеж
звънът на кирка и лопата.
И се отваря сред Земята
най-неуютният градеж.

С очи в изровената яма
наоколо е моят род.
И сякаш не копаем гроб,
ами заравяме имане.

В безоблачния хубав ден
щурче под тока ми подсвирна.
Навярно дядо от Всемира
сигнал изпращаше. До мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 noe. 2022

Илюстрации:
Борис Ангелов – Дявола (4.VІІІ.1900–26.VІІІ.1972).**
- Внук на Борис Дявола; село Тригорци, 4.VIII.1977.***
___
* Текст от сб. "Сутрин рано",  издателство "Хр.Г.Данов", 1983 г. 
** Внук на заклания показно от башибозука Ангел Керемидов през пролетта на 1876 г. за назидание на мегдана в някогашното Калугерово Борис Ненков Ангелов - Дявола . Фотографията е от есента на 1943 г. Името на Ангел, наред с името на неговия брат Георги, е сред имената на участници в Хвърковатата чета на Бенковски върху паметната плоча в центъра на днешния град Калугерово, северозападно от Пазарджик.
*** Пет години след смъртта на дядо ми, в деня, когато е роден през 1900 г.,  три дни преди трийсетия ми рожден ден 7 август - на 4 август 1977 г. между  селата Тригорци и Гурково край Балчик, докато с трактор беларус тегля ремарке с 4,5 т суров царевичен силаж, преживях катастрофа, която можеше да е краят на живота ми. Сега си давам сметка за съвпадението, освен че като студент през 1970 г.  туркиня, студентка от хасковските села, която се вмъкна в редакцията на вестник "Софийски университет" неканена, ми беше предрекла инцидента около трийсетия ми рожден ден. Години по-късно, вече женен, като научава това от щерка си, Вица (Виктория) – майка на жена ми Ася, ме клела: "Като знаел, че ще мре на трийсет години, що се е женил! Да те остави млада вдовица с две малки деца ли?". Пропуснала да каже Ася на майка си, че туркинята беше ми рекла: "Оцелееш ли, ще живееш до 96 години". Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...