ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1071.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1071.)

  Духовно устроения го търсят обикновено в скъпи одежди облечен, а той всъщност може да бъде овчар в полето, чистач на плювалниците в града, и въпреки всичко, да е повече аристократ на духа от кралската особа, в която всички ние сме вперили очи. – Аноним (1947)

  8 uni 2001

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и литература от Западноевропейската и Руската класика (от ХІІІ-ХІХ век) и Българските възрожденски автори, се чувствам почти като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, но те грубичко се съпротивяват – посягат със зъби и нокти към мен, настръхват, излъчват на моменти наглост и омраза. Боже мой, какво да сторя? Изслушвам ги внимателно, гледам ги уж с кротост и благост, а сърцето ми се качва да тупти чак в гърлото.

  Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, наистина е всепобеждаваща? Ай, колко войнстваща дива посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тези млади неандерталски души за своята кауза! Пробвам разни похвати да ги привлека, и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, че са толкова хаотични, склонни да приемат и наглостта за свободомислие. Такива ми идват от рода, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча! Може би драматизирам, може би представям нещата по-тягостни, отколкото са? Но и колегите, виждам, вдигат ръце. Доколкото разбирам, по-образованата част от моето поколение приема задаващата се напориста млада, ругаеща лакома паплач с погнуса. И то е още по-трагично. Все пак това са наши рожби – най-ценното, което Българската нация все още има налице, докато съвсем не сме ги изгубили за духа и традициите на нацията.

  Всеки от тези младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в злото, но те не са се родили с посредственост и озлобление; посредственост и озлобление са им наложени от средата, в която израстват. Когато говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, всеки е склонен към добро, съжалява, че се показал лош. Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка – и този факт събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги и обичам, защото те са мои деца, наши деца, объркани от хаоса в държавата ни, завладяна от посредственици. Особено през последно време.

  Общество, роднини, семейство, които не успяват да изградят човеколюбивия модел за поведение у младите, мисля си понякога, са обречени. Училището като институция е последната твърде крехка преграда пред войнстващата грандомания в най-жалкия й вид. Българският учител, когато той действително е духовна личност, а не кречетало, не самозванец, неприятен заядлив тип, е сред най-унижаваните днес духовни хора на нацията. Не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата, младежите ни всъщност са най-ощетените. На тях униженията тепърва им предстоят. Нашето поколение обръгна на издевателства, за сегашните млади българи ми е жал. 
Всичко духовно се обругава в тази днешна наша родина-мащеха. И има ли смисъл да съществува България, ако този стил от горе до долу, от министър-председателя и от председателя на парламента, и от главния прокурор на републиката не променим?!

       

  Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха миналата вечер по една от телевизиите: "Е, случват се безобразия, но все пак не сме България!" Кога ли е заснет филмът? С каква идея! Ако тези дни ме попитат какво е за мен България, бих отговорил с известната реплика на треторазряден холивудски актьор, а оказа се – умел, умен политик, който я изрече за някогашния Съветски съюз, и като че точно с тази реплика спечели най-високия пост в англо-саксонския свят. Та ето какво бих отвърнал, перифразирайки актьора: Моята България ли? Моята България за няколко десетилетия глупави и много лакоми хора сред партийните родни дружинки превърнаха в Империя на Злото, късче райска земя, окупирано в колониален стил, изразяващ се чрез фразичката "Като си умен, защо си беден!" и още една, долетяла от същото място: "Което не се купува с пари, купува се с много пари". Дали висш космически разум не изпраща на духовно каторжничество души, извършили тежък грях в предишния си живот, заточава ги след инкарнацията** – един вид възмездие да поживеят с участта на простосмъртен етнически българин?

  Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от пътниците тролейбус или автобус. Задух страшен. Разказват ми история, която от години чувам в най-различни версии, а историята всъщност е една и съща. Петима-шестима около 25-30-годишни господа нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища; двама-трима от тях завардват изходите на автобуса, останалите тръгват да изтръскват от джобовете, от чантите на пътниците всичко ценно. Не се крият. Не би могло да се каже и че крадат – просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти дрехата, провират ръка във вътрешния джоб, вадят портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар олекнал, пак си благодарен, че няма да ти се наложи да плащаш глоба от 50 лв. в местната полиция или в общината, без да изслушаш назидателно слово защо не си опазил личните си документи. 

  Мнозина съседи и мои колеги са я платили тази глоба от 50 лева – общинска такса, че преживели унижението – автобусът се оказал превзет на абордаж от съвременни пирати посред бял ден. Не крадат сякаш, ами си вършат работата: изскубват от врата на жена ти или от дъщеря ти, от любовницата ти, от пръстите, от китката на ръката й, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до теб, измъкват дребните парици от пазвата й. Наплашени, нашите българи, здрави-прави мъже, извръщат лице и очи, за да не гледат, заничат през стъклото в очакване на реда си да бъдат и те пребъркани. Вече няма протест, няма жалби, писмено оплакване до полицията; никой вече не се и възмущава, не надига глас – да не му налети някой бабаит с нож или метална тръба.

  – Предупредих го хем – захваща Георги Въргов, – беше доста възрастен. Викам му: Внимавай, циганите се качиха да ни тарашат. И те го наобиколиха, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той... Взе да плаче, да се вайка, моли ги портфейла с документите да му върнат, парите халал да им са, ама документите да му върнат. А рейсът – пълен с народ! И всички си траем. Защото ония са с ножове, пък са бабаити – ха, се намесиш да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Взеха му документите. Само трийсет лева имаше. Прибраха му трийсетте лева. Плаче завалията, сърцето ми се къса! Да беше - да беше към 75-годишен: болнав, едва стои на крака. Да го питаш къде е тръгнал!

  – Към гробищата, къде! – обажда се Димитър Димзов, монтьорът от съседния вход.

  Случаи като този са всекидневие не само по линиите 6 и 26 на пловдивския градски транспорт. Хиляди са между нас пострадалите българи. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият грабеж сред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от електората в четирите пловдивски гета. Ако открадне от своите, онези там сами ще го пречукат от бой; виж, ако открадне от българин, по техните древни традиции това е геройство. Ей това е солидарност! Крадат от българина, едва преживяващ с мизерна пенсия или с труд заработена унизително мизерна заплата. Богаташите, при които нашият човек се е наел, често са българи, но не ползват общинския транспорт, не живеят в панел край ромското гето. Луксозните коли, луксозните жилища: то не дом, а имение, луксозният им начин на живот изкушава още хлапенцата да мечтаят да станат като тях; младежта ни умира да ги копира в пренебрежението им към всичко българско... Възгордяване е основният, най-тежкият сред Седемте смъртни гряха според Библията, възгордяване ни залива отвсякъде, от телевизионния екран и най-вече с обичайните там постоянни фигури на хора с всичко друго в излишък, само с липса на скромност и естественост.

  Мисля си напоследък: Но това е война срещу моята нация. Навират ти в очите това, което вони на чалга и гето, за да намразиш онзи, който живее там. Само че не всички са крадливи от този етнос, да, значителен процент просят, проституират и продават дрога на дечурлигата и младежите ни, мародерстват, изнудват, мамят, бият... Но съм повече склонен да мисля, че някой интелигентен идиот ловко ни навира екзотичния кокошкар в лицето, за да не проумеем кой е облагодетелстваният от отчайващото ни положение на човеци от една нация, гледащи се изпод вежди. О, няма случайни неща!Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц Еди кой си или негов двойник кацна насред съседното гето Столипиново с двайсет и шест екипа наперени западни репортери, за да снимат за Историята как се разхожда като щъркел из прясно изсушените локви и сметища, почистени от смърдящ боклук, да види светът колко го е еня Негово сияйно величество за бедните в България.

  Европейската общност чрез благотворителните институции проявява загриженост преди всичко към тукашните роми. Българинът, който плаща всички такси и данъци, го назидават за кофти отношение към т.нар. малцинства. Говорят за нарушените им права, и най-вероятно с основание говорят; но за правата на обикновения българин данъкоплатец, носещ върху гърба си тегобите на тресящата се от корупция сегашна България, като че ли в Европа никой зъб не обелва. И какво излиза! Българинът си казва: Не стига, че освен данъци, плащам сметките за електричество, за отопление и вода и на онзи човек от гетото, не стига, че съм най-унижаваният в моето отечество, най-пострадал от золуми, мързел, кавги и гюрултия, ами и някаква си там Европа ме съди, че не съм му сервирал, не съм му почистил задника, кога за себе си и старците си имам едва колкото да оцелея. Защо тогава тук да си раждам децата!

  Не желая да мразя когото и да било; очевидно Някой има изгода от това състояние на нещата в моята България. Този Някой обитава разкошно имение извън родното ми място, извън Отечеството ми, а тук усилена дейност развиват слугите му, отродници от Българския ни корен. Парадокс ли е? До 1878 г. българите сме най-многолюдният, населяващ обширни земи на Балканите етнос. И Северна Гърция, и европейската част на Турция, и Македония край реката Вардар, и Източна Сърбия: областите около Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, селища край делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа днес са територии, където живеят вече други хора, небългари. А и както е в Турция, Гърция и в озлобената срещу България новоизлюпена по сръбския й тертип "Древна Македония" – и българи да са, назовават се с името на измислен друг етнос. В Одрин, например, някога си един от многолюдните български градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население всичките съседни нации. Добро ли е или лошо това не зная, но Българският ген е населил полуострова с трудолюбиви, подредени чисти хора, които чувствам родственици. Както щат да си се назовават, разбирам, че са българи, защото живеят с националните ни традиции,  с древните ни митове и легенди, простичко и подредено като българин в имота си.

  Ще се получи, както се случило с траките. Никой не нарича себе си "трак", но носим генетично особеностите им, като опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви харесва), присъщи на някогашните траки, които глупаво все враждували помежду си и ставали лесна плячка за чужденци, нахълтали тук, за да се разпореждат с живота и земята ни, като се възползвали от наивната доверчивост, че някой отвън ще ни реши проблемите веднъж завинаги.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 1 oct. 2022

Илюстрации:

- По нашите земи никога не е имало робство.

- Посещение на добра воля в български дом.

___
* Човекоядци.

** Прераждането. 

*** Авторът на настоящия текст е първият внук на Борис Дявола от Пазарджик, който пък е първият внук на Ангел Керемидов – боец от Хвърковатата чета на Георги Бенковски, тежко ранен в сражение с башибозука, според родовата легенда, отведен в родното му Калугерово, където за назидание на раята на дръвник му отсекли главата. Случва се това през Април 1876 г. Според спомени на Тома Сираков, Ангел е бил сърцат момък. Оставя жена си първескиня с шестмесечния им син и хваща гората с по-големия си брат Георги от заможния род Керемидови. Има паметна плоча с имената им в днешно Калугерово. Вж. "IV революционен окръг – Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1070.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1070.)

  Народ, който не държи на земята си, на националната си самоличност, на държавата си, е обречен. – Николай Хайтов (1919-2002)

  Лесничеят-писател Николай Хайтов и адвокатът-президент Петър Стоянов по род са от две съседни села: Яврово и Манастир, едно подир друго по пътя край руините на Асеновата крепост, от която оцеляла единствено черквата, само на някакви си 20 км. от Пловдив. – Аноним (1947)

  2 oct. 1990

АРИСТОКРАТИТЕ 

  Нашата драма, но и нашата трагедия, като национална общност, до голяма степен се дължи на обстоятелството, че българите непрекъснато сме губили духовната си аристокрация. Първия път се случило след сгромолясването на Второто българско царство под Османско владичество или под Турско робство, както е изразът, масово използван от нашенци и от водещи личности сред националните ни автори от Христо Ботев (1847-1876) до Иван Вазов (1850-1921), последния път е при попадането ни под влиянието, под властта на болшевизма в бившия СССР. С радост, и нещо повече – с въодушевление народът посреща унищожаването на аристократите ни, предпочел всеобщата духовна мизерия с онзи девиз на нашите богомили "Свобода, равенство, братство чрез любовта"*, този път понесъл се върху крилете на Военния комунизъм от болшевишки тип.

  Доколко мъчително за която и да било нация е да създаде аристокрация, разбирана не като прослойка изнежени богаташи, а като състояние на духа, свидетелства цялата ни нелепа и окаяна история след "историческия" Девети септември 1944 г. Бедният няма как да бъде аристократ, по простичката причина че нему обективните теглила и тегоби на съществованието пречат; ами той се бори преди всичко за оцеляването си, своето и на челядта. Необходими са ни минимум четири поколения от хора на духа – раждащи се, наследяващи се едно от друго, докато да се избистри онази кристално лъчиста категория държавническо мислене, което не гледа на народа като на стадо (т.е. електорат) и на отечеството ни като терен за хищни набези, ами е родолюбиво и действа като умен и умел стопанин.

  Нашите държавни мъже и жени след Освобождението от 1878 година изникнаха из средите на онези заможни и средно-заможни общности в малките балкански селища, които бяха съхранили светлия образ на мечтата българска от епохата на богомилите за чиста и свята република. Че аристокрацията у нас си е била част от демократично функциониращо общество, показват периодите, когато се стабилизира Българският демократизъм – модел за взаимопомощ в малките селища преди всичко. С идеите си, въплътени в живота на значими политически личности, като Петко Каравелов (1843-1903) и съзвездие демократи след него, партията на Петко се стремяла да съчетае на политическата сцена достолепния образ със строгата взискателност у стопанина. За никого другиго циникът-банкер Атанас Буров (1875-1954) не изрича думи на уважение, както за Александър Малинов (1867-1938), може би защото водачът на демократите не е устройвал себе си, нито съпартийците си, а градил основите на демократичния тип мислене в нашия политически живот преди Девети (септ. 1944 г.). Можем ли да виним някого, че предпочел изгнанието пред сиромашкия тук духовен живот? Бива ли да се гневим на интелигентни, образовани, културни нашенци, които напуснаха родината и се заселиха по чужбините, и там се заскитаха немили-недраги, охулени, назидателно сочени с пръст? С ехидна усмивка секретарите на бившата Партия-ръководителка и преустроилите се за една нощ обновени идейни ратници на борбата за финикийски знаци ден след ден съсипваха и онова малко, което бе останало от демокрацията в политическото ни съзнание, като нация с еталон стила на Васил Левски (1837-1973). Точно новите "герои на деня" гледат на нас като на стадо и правят всичко възможно интелигентният, умният, образованият да се чувства нежелан и натрапник в своето отечество, сред доверчивите си сънародници, сред т.нар. твърд електорат.

  Докато чужди пратеници шетат волно из България, нашите родни мекерета кършат гръбнак, унижават не толкова себе си, колкото представата за всички нас, като нация пред света. И "българин" зазвуча като "варварин". Защото коя друга нация в Европа дотолкова варварски съсипвала земята си, реките, плодните си равнини, планините, горите, морския си бряг! Местности и селища, засипани от отрови и циментова пепел; реки, превърнати в помийни канали; гори – унищожавани, кастрени до голо; градове, задъхващи се в собствените си отпадъци. Завоня на леш нашата, някога плодородна, благословена Българска земя. Нямало да се случи трагедия, да не бяхме изоставени от духовните си аристократи, ако този най-рядък тип човеци на духа бяха съхранени за общността ни. Ще нарекат елитарност такъв подход към нещата, но защо ли да не кажем, че и болшевиките – нещо, което в началото било само голя теория, се явиха из средите на Руското дворянство. Жалко, че нечовешката мъртвешка теория успя да се превърне в практика, завладя най-слънчевите центрове на националното съзнание, роди се митът за "всеобщата свобода, братство, равенство", само че изградени чрез представа за общия враг, т.е. чрез нахъсване, чрез неистова дива омраза.

  Девети септември (1944 г.) унищожи онзи естествен филтър, който ни е предпазвал като нация от всякакви видове вируси и чуждоземна зараза. При наличие на духовна аристокрация в едно парламентарно демократично общество, ни болшевизмът, нито фашизмът, ни нацизмът биха се развили като ракова метастаза в плътта на нацията.  Че и Айнщайн бяга от нацистка Германия! И ето че дойдоха другите хора, надигна се нравствената тиня от дъното на обществото. Онзи, дето не можеше на две магарета сеното да раздели, се завтече държавата да управлява. И с разните му там партийни байряци тръгнахме с бойки песни напред, по пътя, който води назад – в опашката на нациите. Очевидно България има неотложна необходимост от духовни аристократи, не от кавгаджии, не от избиващи комплексите си сламени палячовци, а от мъдри, от достолепни стопани.** 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 sep. 2022

Илюстрации:

- Зовяха го партайците Хайлайфов.

- Кръвни братя от векове за векове.

–––

* Вж.1. https://bnr.bg/post/100778644 Премълчаната история на българските богомили. 2. Посланието на богомилите, https://www.zdravjivot.org/20056/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0/

** Бр. 13, стр. 3/ 11 окт. 1990 на политическия вестник "Демократическо знаме".

*** Двадесет години от визитата, която промени пътя на България, вж. https://debati.bg/20-godini-ot-vizitata-koyato-promeni-patya-na-balgaria-snimki-video/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1069.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1069.)

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от Кубрат си бе в родния град, аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу квартирата ни на ул. "Георги Гачев" № 20, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ще се отвори и светналата лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам, да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е квартал Герена или София на прасетата и кокошките, ровещи в купищата от боклук, сгурия, и плешиви тлъсти плъхове в коритото на канала с помийната вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В късната есен по радиото на Богдан от Перник често пускаха хита "Светът в ми-септима". – Аноним (1947)

  Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!

  24 dec. 1990

СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!*

  Израснал съм в софийския квартал Орландовци, до квартал Хаджи Димитър; дели ги жп-линия... Родителите ми строиха къща, това си спомням от най-ранното детство. Имаше три-четири къщи, бедняшки нивички, зеленчукови градини. Имаше там някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха с ръцете си... Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София – да строят. Бил съм осем-деветгодишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство помежду градините зад къщата, в занемарена част, където си имахме игрище. Не, нямаше нищо необичайно. Бе спокойно, нищо особено не се случва... Мизерията на хората наоколо беше еднаква. Всички мечтаеха да имат своя къща... Най-често ритахме топка. Бяхме или от "Левски", или от ЦСКА. Около 1967-1968 година улиците бяха в кал до шия, без тротоари. На половин километър бе жп-линията, там си е и сега, служи да маневрират локомотивите на товарна гара Подуяне. Отвъд линията беше сметището – върховно удоволствие за нас, хлапетата от махалата, да ровим из боклуците, а после всеки да се хвали с богатства, които е изровил. Помня, по онова време доста възрастен народ също ровеше из това сметище – събираха стари железа, хартии, пластмасов отпадък. Всичко тук си беше обвито от лют смрадлив дим и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.

  Наблизо са гробищата. И те също бяха обект за нашите развлечения. Нощно време шетахме из тях: да докажем колко сме храбри... Когато вече сме ходели на училище, за първия учебен ден или за някой друг официален празник – 1 май, 24 май, Девети септември, Седми ноември, събирахме цветя от гробищата и ги носехме за украса на нашето 58-о основно училище "Сергей Румянцев". Наблизо – пак в този район, е ТЕЦ "София". Имаше там плувен басейн, ние ходехме там да се къпем, а пазачите все ни гонеха. От десетгодишен тренирах борба в "Локомотив", цели две години. После към година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в "Левски" и в ЦСКА. Една година активно тренирах и в юношеския футболен отбор на "Славия". Минало!

  Беше ми любопитно да ходя с другите хлапета да гледаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили! Всяка есен от училището ни караха да събираме диви кестени. И естествено пак шетахме из гробищата – този път за конски кестени. Гонеха ни и оттам, но пак се вмъквахме. Къде да отидем! Тези картини дотук вероятно ще са укрепили у мен мечтата за големия чист град... Имал съм комплекси, например – как да заведа приятелите си от центъра на София по онези кални непочистени улици до нашата къща. По-възрастните от нашата улица: тя изобщо си нямаше име, казваха й "Новооткрита трета", след това стана "Улица 477", сега също е с номер: води се "273-а" – та възрастните тук се прехранваха с две професии: или милиционер, или ватман/контрольор в софийския градски транспорт. Техните деца – мои връстници, станаха шофьори в градския транспорт или в строителството, или таксиметърджии.

  Улицата ни си беше доста скандалджийска. Преобладаваха т.нар. огойци (от с. Огоя, Софийско), имахме и от с. Локорско. Само ние – който дойдохме от Перник, станахме перничаните. Къщите ни бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават, като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, мастика, бира. Ечеше на поразия до късните часове сръбска кръчмарска музика.

  Срещу нас живееше едно дивно семейство, бащата беше милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опит да се самоубие, веднъж – помня, със сода каустик. Защо, за какво, кой го знае! Училището не беше на почит в махалата. Сред нас беше гордост да си слаб ученик, да си с купчина отсъствия, да си повтарач или да имаш поправителен изпит. Учителите в тази среда възприемахме твърде особено. Имах съученик, помня, когато се връщахме от някаква празнична манифестация, напсува една от учителките. Беше възрастна жена. Гледахме го като герой. Не го изключиха. Понеже бях нещо като лидер, учех и ми вървеше в уроците, заедно с още двама трябваше в часа на същата тази напсувана учителка да го изкараме пред класа и той тържествено да й се извини.

  До центъра в София самостоятелно до към 13-14-годишна възраст почти ние не сме ходили. Били сме, но групово: било за манифестация, било за колективно посещение от училище на кино или цирк. Махленският герой беше един, по прякор Мекси. Мекси беше три-четири години по-голям от нас, а авторитетът му се дължеше на силата му. Умееше да се бие, все търсеше кого да пердаши. По-късно се ожени и замина някъде. Изобщо, тези хора се раждаха, живееха и умираха безлични. Смъртта винаги бе сред нас, редом с нас. Помня, един го убиха по време на лов. Помня писъците на близките му. На един 24 май комшията до нас, доста пиян, беше паднал до кочината с прасето. Откарахме го с баща ми и с още един до "Пирогов". И установиха, че сме го закарали вече мъртъв.

  Другата София за себе си започнах да откривам, когато вече бях ученик в техникум "Вилхелм Пик" – бая престижно училище. Бяхме луди по състава "Пинк Флойд" и по автомобили. В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения беше "Варшава" в парк Заимов. Ние от крайните квартали яко сме се шашвали от добре облечените пилеещи пари тежкари. На мястото на днешното НДК беше градинката, която наричахме Монте Карло. Големият шаш бе там. Въртеше се постоянно търговия с дрешки, патъци, злато, чейндж... Тук идваха със западняшки мощни мотоциклети разни мамини синчета. Навъртаха се и лъскавите мацета. Кой ги обличаше, кой им даваше паричките, кой им купуваше бижутата и дрешките на тези?! "Магурата" и "Краваят"... "Магурата" беше (и е) територия на т.нар. "попери" – държат се аристократски надменно, винаги шик облечени, но не от нашите магазини с дрехи конфекция, ами момци и момичета, разполагащи с валута, със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с богаташките рожби "Краваят" събираше и събра наследниците на онези от старото Монте Карло, разни пънкари, рокери, не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасоните на поперите. Когато ставаха сбивания между двете групи, те са се почвали винаги оттук.

  Властта, партията-ръководителка, социализмът – това нищо не значеше, и не значи за тях, те не бяха против, ама точно тук се отричаха и се отричат тези страховити за нас понятия. Публична тайна беше (и е), че това са си рожбите на заможни родители с висок пост в държавната и партийната йерархия. Носеха се легенди за синчетата на могъщи "хора на деня" в държавата. Например, как Калата – синът на Милко Балев, влетял с японския си новичък мотоциклет в заведението. Из цяла София с години се разнасяха пиянските им истории с разни момичета.

  Разбира се, че си мечтаехме да сме богати, известни и уважавани. Но тези тъпаци бяха и са си останали лекета, въпреки че ние – от крайните махали, им завиждахме. Питам се: Къде са те сега? Ами ние? Остана ни едничка само България, разнебитена и унизена. И после, коя е истинската София! Сега всички станаха политици. И София се напълни с политика. А моите приятели от бедняшкия квартал! Мисля, че изчакват. Не знаят какво ще бъде по-нататък. Защото в този наш живот винаги е имало някой, който да ни напътства, да ни сочи "единствено верния път", да ни е "вожд", "любим ръководител на народа". Това е драма, и не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да обичаш отечеството си е една голяма болка.

  Инж. Емил Милев, записал: tisss

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 sep. 2022

Илюстрации:

- Принцът на "фупава" София.

- У дома с дъщеричката Вера.

–––

* Текстът е на стр. 4-5 в последния – 19 брой от 8 януари 1991 г., на политическия вестник "Демократическо знаме", който депутатите във Великото народно събрание наричаха "Хубавото Знаме". Докато нашите две дами се суетяха около подредбата на коледната трапеза в хола, двамата с Емил седнахме с чаша уиски в кухничката и за около час се получи ей този спомен на тогавашния ми приятел от София. Бел.м.,tisss.