ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (008.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (008.) 

   Дали по време на соца или след соца, доносникът си остана доносник и мекерето си остана мекере. Независимо от изменените обстоятелства в държавата, структурата на характера, стилът на живот, на поведение в обществото у отделната персона съвсем не се измени. Независимо че мнозина си съчиниха героична биография и се нарекоха демократи, философи и психолози, преданият на партията си остана предан на вожда и партията, фанатизмът е същият, само табелата най-горе се смени. – Аноним (1947)

 

  19 apr. 2003 

ФАЛ

По действителен случай

  Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душица, девета дупка на кавала в състава на областното ни гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и най-висши шапкари, ала въпреки всичко съхранил се наивен и неопетнен, макар и след пенсионирането да продължи да доизносва ремонтираните си войнишки обуща, а жена му леля Райна старателно кърпеше и правеше реприз на "прогледналите" му зелени ведомствени чорапи с пришитите допълнително отвътре ластичета... Та същият този Любомир, когото колежките му от счетоводството някога, по време на соца зад гърба му на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че най-сетне Духът ще победи Материята, а пък покрай това, разбира се, и човешката низост, и скришом пописваше фейлетони и къси разкази, до уши заровен в папките с прозаични калкулации върху приход-разход. С оскъдната си чиновническа пенсийка, вече в епохата на лъже-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека взе някак да се напомпва и той със самочувствието на свободен гражданин, доживял своето време на божествена справедливост и световно щастие.

  На млади години любеше комунизма заради хубавичкия фалшив лозунг "Свобода, братство, равенство". След "славния Девети" (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви юнашки безчинства и золуми, какви предателства спрямо България натвориха за 45 години управление последователите на Карл Маркс и Владимир Илич Ленин, та наплашен, притеснен мижитурски проживя следващите десет години. Не са година, не са две! И тъй наречената "демокрация тип г-н Сорос" тоже го разочарова. Старешкото му сърце се свиваше при всеки леден повей на бандитизма, тъпашкото възгордяване и лицемерието у новите управници на България. Но какво да се прави, като такава ни е човешката природа – надеждицата и меракът умират последни. На стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да оглежда пъстрокрилите общности на претенциозните родни кресльовци, да се диви пред грандоманстващите новички уж литературни гении, които – за разлика от него, нямаха скрупули, блъскаха се по гърдите, шумно прогласяваха любовта си към Отечеството, като осребряваха и позлатяваха тази своя любов, бързичко и ловко си пренастроиха и музата, и перото в тон с онази рубрика от деветдесетте във вестника на обновените чистак новички, яко пребоядисани демократи, вестник "Дума" на господина с брадата на гениалния Маркс и луличката на другаря Сталин: главния редактор, корифея на неугасимата партийна публицистика др./г-н Стефан Продев, приветстваха гордо многострадална България с възгласа "Ний пак сме тук!"– макар всъщост никога да не са си тръгвали от властта.

  Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни българи, някогашните най-верни издънки на Априлската линия на Партията с голямото П, снишили се в първите месеци след нежния вътрешнопартиен преврат в Партията, лека-полека изпълзяха из своите палати, вили, крайградски замъци и дворци, обявиха се за дисиденти и първи демократи и пак свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката на господари на деня, отново заклатиха показалец над доверчивия народец, обявявайки се за неговите духовни пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог. И ей ви го нашичкия бай Люпчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на истини от последна инстанция, пред великия Тутуруткин – гения, живия класик, чийто писания и досега зубкат азбукарчетата направо от читанката.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

  – Добър ден... – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти, например?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

 Тутуруткин тъкмо чете "Демокрация", вестника на седесаря тарикат* Волен Сидеров и толкова е занят, че хъмка, шава пръсти, пари като да брои.

  – Кха-кха-а! – кашля се Манатарков. – Записки нося едни за изминалите години и ако може, едно око да им хвърлите.

  – Тъй-тъй! – извива очи Светилото. – Е, па остави ги де! – Взира се в побелелия като Дядо Коледа инвалид с мерак за писател: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?

  – То... спомени да ги нарека, но са неща изстрадани, дето се вика.

  – Тъй-тъй! – измерва инвалида отдолу-нагоре: – Е, харно, ама то тук кой ли не ми се влачи, всякакви идат, шъ знайш. И всяко напиня да го печатаме. Обаче тва иска пари, не става бърже, мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Имам ви доверие, много съм слушал за вас – унило мънка гостът, явно отчаян.

  Тутуруткин най-сетне сдипля "Демокрация", запокитва я върху купчината прастари вестници в ъгъла, прозява се, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Нозете, значи... Ми тогаз няма да се катериш, бе. Ми таз ваджия търчане иска, щом еднъжки си се напънал! – И все пак схваща, че пред него стои почитател все пак, и не тъй наперено продължава: – Слез ти сега доле, поизчакай ме. Имам аз тук да свърша една важна работица и поемаме към гарата. – Подсмихва се, върти главица, видът му говори: Бе, ще ти дам аз да се разбереш, досадник недни! Но процежда сипкаво: – Ши вървим, ши си хортуваме за твойте споменчета. А!... Точно ли се изразявам?

  Цял половин час Манатарков вися покрай охлузената метална портичка на местното издателство. Нозете му под коленете оттекоха бетер превтасал козунак, обаче дочака появата на Тутуруткин, даже силно му се зарадва като малко хлапе... Тук е мястото да отбележим, че "важната работа" си беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната съвременна литература свърши, усамотявайки се приклекнал със смъкнати гащи сред миризливия кенеф между етажите. Олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по Главната. Току избърза, пък се спре, застане с ръце широко разперени, сбрани в лактите лапи, реве досущ като африкански лъв така, че да го чуе повече народ, вайка се:

  – Айде бе, господин Люпчо-о! Докога ши ми се влачиш, бе-е? О-о-оф, оф-оф, що ли си взех аз беля на главата с теб!

  – Не мога, господине, не мога тъй бърже! – мънка бившият интендантски служител, па запъхтян поема пак, клати белокосата си грива като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна си по нанагорнището към Джумая джамия.

      

   Криво-ляво, превзеха баира. Редакторът поспря за отдих край зидовете на старата турска джамия, величествен някогашен християнски храм, където местни художници-занаятчии излагат всякакви пошлости и красоти: от креватна живопис и дрънкулки до правена с мерак и Божие озарение майстория.

  – Напинят да ма изографисат и не им се давам, не позволявам – оглежда се. – Парил съм се, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи върху едната ми буза. Остави туй, ами единия зъркел ми го изтипоса син, другия пембе. Пък аз съм си кафявоочък, ей на, глей! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър. – Кокори се предвзето, анджък гръцка кокона се нацупи, подир което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти: – И колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си разклечените женички на Пикасо! А че аз толкоз па разклечена и в леглото си не съм виждал... Туй Модиляни, Мастрояни, Салватор Али, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковски, Чайников. Имат и една там "Закуска на полянка", не помня чия беше, изфиряса ми от ума, кой ли я беше изтипосал, но ми хареса. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги мама родила.

  Чеше се зад ухо. Присвива устни, клати костелив показалец към скупчилите се край кофа с разпалени дръвца и две шепи кюмюр пишман-модернисти, които нафунели от влагата и студа, напомнят повече скитници, нежели пловдивски модерни художници:

  – Двенки... и ей тъй на!... Дибидюс голинки в езерце се плацикат. Третата.. и тя гола, подмива се край официално издокараните господа. Разкош! Тъй ги нацицорила онез ми ти розови ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е то "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"** – поправя го сух дългуч със залъскани, изтумбени на колене едро и грубо кърпени джинси и рехава козя брадица.

  – Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез ваджии парижки – махва пренебрежително, изплюва се към подредените за продан пъстри картини, па повлича сащисания си спътник по-надоле из чаршията. – Живеят си тез маскари французите, е-ей! Ми парижанките! Ами Париж, столицата на разврата... Уж-ж-жас!

  Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии в облак ухание на кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата суркащи пети с измършавяла муцуна се отдели някой, и задъхан от вълнение, с две ръце като удавник за сламка грабне десницата на живия класик, пита нещо, колкото да изрази близост с гения, ала Трендю го излумка с юмрук в гърба, процеди някоя попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте подбрани в хаоса да представят нацията във Великото народно събрание, като присадил се в една от нароилите се като гъби след дъжд антикомунистически партийки: всеобщата еуфория отново го направи обект на обществено внимание, най-вече стръв за боричкащите се да зауправляват България. За магарешкия му инат, заради вродената простотия и заиграването му с Лукановата пасмина новичките му съпартийци нещо му се ядосаха. Натириха го като пес помияр с клеймото "комунистическа подлога", та Картофеният Трендю, както му бе прякорът от игрите зад тукашната пивоварна "Каменица", увисна между електората и властта. Потайните тъмни приятелства с двете крайности на политическата шарения обаче му останаха. Щом едната или другата основна политическа глутница излезе в опозиция, търсят го като обигран в политически схватки и пазарлъци, дялан крайъгълен камък. Каквото и неприятно да е вършил по време на соца, ползва се с предимство, понеже политическите му зигзаги, тарикатлъците му го правят симпатичен на партийните ни централи. Новоизлюпените неопитни в политиката лидери затова пък му имат страха.

  Любомир Манатарков мига-мига-мига омагьосан във въртопа, който го засмука край Тутуруткин. Опитва да е спокоен, незабележим. Опрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. А какво са спомените на Божа кравичка пред блясъка на гения? Нищо не са! Ей го, задава се доскорошният министър на финансите***, Боже Господи! И доскорошният министър на финансите протяга ръчица да се здрависа с Тутуруткин. Зидан като от кирпич сякаш, с хладина, с излъчването на дебел влажен турски дувар, лицето му не лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче това лице е игриво, топи се от сладост... Трендю изтиква към дебелия влажен турски дувар сащисания Манатарков, реди ги такива едни разтърсващи думи:

  – Запознайте се, моля! Наш последовател... Таквиз достойни честни българи крепко следват справедливата ни кауза, нашата демократическа линия... Е, па няма да им се даваме на онез червени вагабонти, я! Тук всинца сме си Градът на Синята крепост?

  Манатарков докосва кирпича и усеща ръката си в хладна лепкава длан. Сърцето му тупа-лупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на този, дето е насреща му, в небето над България с големи златни букви е записано. Разделиха се с високия държавен мъж, лъчезарно ухилен бивш финансов министър, и продължиха нататък.

      

  Крачат към Бинго-зала "Балкан". За мравуняците на Синята крепост тази зала – дом на дяволски съблазни за лесна печалба, е по-ценена тук и от Кметството. При вида й Тутуруткин довършва темата за художниците:

  – С онез муняци**** не ща да споря. Черни са ми! Хем фукара, хем голям го вади. Не си види голия задник... Ай сега, да си побъбрим за твойте споменченца! – И го покани сам да разправи обемистия ръкопис какво съдържа. Понеже Манатарков възрази – да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Ши ги дегустирам! Ама ши седнем в ресторанта на Гарата. Ами гледам какво си се нарамил, бая си нацвъкал. Ми то четене иска, беееей... Хич не си мислил как ще се чете, а? Много нещо бе, драги!

  Огледа двайсетте сергии на Муравей Радев току между Централната градска поща и местния Дом на армията. Разнежи се, сочи внушителната сграда на Военния клуб:

  – Кво барче имат отдоле, да знайш! Щу гроздова се е изкъркало там, щу булки са ми се натискали! Па знойни тез офицерските булки, ши знайш! Имат стая, в алено кадифе тапицирана, и там оле-оле!... Да не ти разправям, че свят ми се завива. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй на! Да ги щипя, да ги щипя, да ги щи-и-ипя, пък те да ми се кискат, миличките, да се нати-и-искат. Страхотно!... Имаме Муцинка-Пуцинка, Катинка, Елвирра, Маринелла, Десиславва, Огнянна, пухената Цецка една. Ай, какви поетессси, каква плът, Боже мой! Жарки!... Буквално пиявици. Инак стихчетата им бледички, ама па как ми се лепят завалийките! И аз кво… Да не съм от гранит! Да не съм паметникът Альоша?

  Подминаха градската библиотека на културната столица на България. И Тутуруткин важно отбеляза:

  – Като пукна, тук ши ми диктисат паметника от бронз, ши видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как па ши видиш, кат ши си вече отдавна гиберясал и изгнил посред Гробищата на Рогошко шосе!

  Ей тъй, в приятни лакърдии унесени, наближават Централната местна жп-гара и там, край отбивката към кръговото движение оранжево такси за малко да обърка реда кой кога ще отиде в Отвъдното. Дотам се беше унесъл Трендю, че едвам в последния миг пъргаво като лекоатлет отскочи, та шофьорът на таксито – мустакат тлъст арменец с една дебела вежда и ориенталска хубост, мелодично, почти както владиката Николай, го изпсува на майка. Когато прилежният милозлив Манатарков дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари гения блед, като че с белина накиснат изпран чаршаф, но литературният корифей бързо се окопити:

  – Видя ли, а? Видя ли! Искаше да ме сгази идиотът. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха!

  – С куршум – уточни пенсионерът.

  – Да де, ама не е случайно! Случайно няма в този измамен свят. Откъртена тухла да те цапардоса по кратуната, и то не е случайно. – И се разгорещи: – Затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамицата му! Лапай, гъчи, яж, пий, люби, носи си новите дрехи, че днес припкаме като аслани, а утре... ех, утре ще сме с патъците напред. Панимайш? Животът е кратък! – завърши, вирнал показалец като ироничния баш-философ елина Сократ. И понеже вече се бяха промъкнали в одимения гаров ресторант, отведнъж се почувства като у дома си, избра най-личното място в заличката, придърпа омазаната папка с менюто, свирна от кеф, докато си наместваше задника, тържествено подвикна към келнера: 

  – Таваришч! Альо-оу, маладец! Иди!... Иди ка меньой. Иди...! Иди сюда, пажалуста.

  Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с пържени в краве масълце печурки. Агнешки ребърца в доматен сос с лучец и ситно нарязан пресен кервиз... Ордьовър фламбе... Филенце от студено веяна скумрия... Пържени картофки с кетчуп и кашкавалец... Руска салата... Капама от пилешко бяло месце... Бутилчица "Каберне совиньон" – за вкус и настроение. Бутилка "Карловски мискет"; ако нямате "Карловски мискет", може и "Димят". И "Манастирско шушукане" тоже... За капак накрая, сто грама виски за разширение на вените.

  Уви, нямаха от луксозното виски "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с по-простоватото даскалско уиски "Тичърс". Към твърдото гориво предложи белени краставички да добавят в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пиперец, триста грама лешник и бадеми меланж, и за завършек варени яйчица, поръсени с кимионец, кокос и по негово предложение – с люспи от едросмлян лют червен пипер.

  – Кръв от жалва обаче нямат – начена да си запрята ръкавите. Пожела по-голямшка салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Ти кръв от жалва пил ли си? А жабешко бутче пане с овчи кашкавалец? – После вече, като съзря сащисания бивш счетоводител, загледа го угрижен: – Ти, например, сега кво ши си поръчаш? – Млясна, приглади мустак, врътна крайчетата нагоре, докато келнерът записва този поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин морно подпря челото си с два пръста: палеца и показалеца, вдигна като оксиженист очилата с голям диоптър над вежди, извъртя очи озадачен, замърмори:

  – Ама не може тъй! Тъй мизерно бива ли в тез демократични хубави сладки години?

  – Може.

  – Че как!

  – Стомахът, господине... Язвата... А пък и гастрит, камъни в жлъчката. Една содичка ще ме оправи, харно ще ми дойде, че ми пресъхна устата.

  Гладен бе милият. Ой, как му идеше да поръча и той поне една пилешка кълка, поне едно понирано крилце на грил! Ама пенсийката мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе-е! – тупна го Тутуруткин по гърба. – Веднъж съ живей, ши знайш. Я, отпусни я таз мравешка твоя душица!

  Запълни се масата открай-докрай. Блюдата се точат като на заводски конвейер едно подир друго. Сякаш кухнята на гаровия ресторант тази пловдивска вечер за тяхната маса само работи. Лично управителят на ресторанта, пенсионираният генерал о.з. от артилерията Цоцов дойде да им палне фитила в спирта под паницата за фламбето, а жените от кухненския персонал се скупчиха на шублера да гледат как господинът със сталинския мустак както сюнгер омита до блясък посудата, че и грижовно със залъче бял хляб обира остатъците.

  Някаква тънка струна у Манатарков сякаш се скъса. Както притихнал следеше змеят отпреде му как лапа, пресяга се, грухти, мляска, хруска, сърба, пърди, оригва се и се секне, някогашният счетоводител трепна като ужилен...

  – Що не почетеш от ръкописчето***** – рече Тутуруткин, – тъй и тъй не папаш! Докат ям, ши те слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я? Ай, чети!

  – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе, чети-и-и!... Чети, ти казвам!

  Ароматното родно винце, мешано с шотландско уиски, правеше артиста своенравен и натрапчив. Навира показалец в носа на сътрапезника, като ветропоказател се върти на стола, търси съдействие, понеже решава, че останал неразбран. Подгъва устничка, нажали се, посегна да се изсекне в колосаната бяла покривка. Залитна. Изсули се под масата. Отдолу-нагоре загледа разтревожения Манатарков; с длани, като у богомолка молитвено прилепени, коленичил под икона сякаш или цял черковен олтар, зафъфла, докато пръскаше през оределите си зъби парченца надосдъвкан жълтък:

  – Приятельо, ти си златен човек и аз много държа на теб, ши знайш, мно-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-ш-што целокупно творчество... Мечтая неутомимо да прочета ваш-ш-ште мемоари. С вас ний си допаднахме, приятельо... За мен вий сте истинский творец. За мен вий сте Достоевски на новата ни демократична Българска литература. – Хлъцва в шепа. – България много ш-ш-ши съ гордей с вас. (Хълцук-хълцук!) Бледно е словото да изразя дълбокото си възхищение и... и рррреспект. (Изпърдя се мощно.) Дълбоко дъх си пое: – Ай сеа, братчед, издекламирай ми кво, например, си сътворил в твойте самотни нощи. – Мисълта му обаче се отправи в друга посока: – Я-я-я-я!… Я, глей колко ядене си имам. Това кокалче искаш ли го? – почти завря вилицата в окото на пенсионера, надига задник да се изкатери върху стола. – Не щеш. Ми добре! Губиш, сам ши си го изям.

  Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица:

  – Сам ши си го изям, тъй да знайш! – Спомнил си нещо, запрати вилицата на пода, боцна го с показалец между веждите: – Обаче ти-и-и... Ти-и-и все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине! – плачливо рече Манатарков. – Налага се да ида в тоалетната.

  – Оди бе, кой те спира, нали пък ши съ върнеш. Аз съм на пост, шъ знайш. Кат Гюро Михайлов, ей ме на! Ни-и-икво мърдане. Не ши позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата. Хм... Ей, ама кво правиш ти? – Впери се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе-е. Тва е чешмяна вода. А-а, да ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, те му донесли чешмяна вода. – Загледа се към ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф: – Ей! Де й ръкописа? Я го дай! Ши го чета, ши го изучавам и ши та чакам.

  Отпусна гърло, запя:

  – Ча-а-акам та да додиш, чакам та със буйна стра-а-аст. Ръкописсът тук, на депозит! Щот ако земеш да пропаднеш в дупката, кой шта гони? Хората мамят, да-а. В очите та гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им копелдаци лъжливи! Лъжовен е светът.

  Докато откъм салона на Гаровия ресторант долитаха монолозите на великия човек, Манатарков се уговори насаме с келнера, когото по щастлива случайност познаваше отпреди, плати си содичката, предложи му бакшиш, но онзи категорично отказа и със съчувствена усмивка го изведе откъм задния изход на Централната пловдивска гара. Какво се е случвало по-нататък, вероятно един ден ще бъде описано в историческите хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в "чистата и свята", мечтана от Апостола Левски република. Впрочем, ето как приключва разказа си на следващия ден келнерът-грък, човек с опит, видял какво ли не в живота си на обикновен човек.

  – Накърка се тоз цесит... Хептен се насвятка. Казвам да си платис сметката, пули се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари! Онзи дядка – белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката. Казвам, цовекът си плати содицката и си замина. Платил ли? Це тогаз сто търсис от мен?... Плати си содицката, казвам. А цеситът се пули: Аз, казва, тази сметка няма да я пластам. И ревна да плаце... Плаце, та се къса. Викнахме дезурните серзанти. Обясняват му серзантите, ама той им се скара. Дойде и господин нацалникът на митницата и му прави обиск... И в сакото му само едно старо два лева от някогашните, от тодорзивковите пари. Ай, мамка му и цесит!... Взеха му те данните, протокол написаха за хулиганство и веце го извездат на перона... Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан сам да се оправя цеситът. Цирпанлии са нозари, веце сте да са му светили маслото.

  Когато някъде в малките часове подир полунощ злополучният кандидат за писател пред местното ни издателство се добрал до дома си като човек, общувал с великите сили на Нова България, поела го от антрето им с трескави очи леля Райна от заможен Копривщенски род, роднина на известния в Българската история Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещици под иконата на света Богородичка, кой знае какво щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се поуспокои. – Теб, миличък, пресветата Дева Мария те закриляла******.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 uni 2022

Илюстрациите са от Пловдив, а

графиките са рисувани от автора.

___
* Първоначалното значение на изпълнената днес с ирония дума "тарикат" е: Човек, тръгнал по правия път към Бога, т.е. към духовното си израстване. 

** "Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883). 

*** Иван Костов (1949) – политик на днешна България, мразен и обичан колкото Ахмед Доган (1954). 

**** На местен пловдивски диалект означава тъпак, некадърник, задръстен, абдал, абсолютен глупак.

***** Думата "ръкопис" и умалителната производна "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху "о", както я произнасяше пред студентите си проф. Пантелей Зарев (1911-1997), и не само академикът на БКП.

****** Сюжетът е епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), писан по действителен случай. Разказа ми го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест-седем лично платени от мизерната му пенсия мижави книжлета с разкази и вестникарски бележки по злободневни теми, роденият през 1925 г. Петър Петров (Василен Ведров) – прототип на доверчивия Манатарков. Съпругата му леля Рени (Райна) действително е от Каблешковия род, племенница е на Тодор Каблешков. Тутуруткин – типичен за родната обществена сцена герой, също си има прототип – любимец и досега на литературните критици, плодовит автор, подвизавал се дълги години като редактор в провинциално издателство. Тутурутки и тутуруткиновци са като олиото над водата в т.нар. културен живот на днешна България. Илюстрация за ярката им дейност "на ползу роду", както им иде да се кипрят пред читателя, е войнстваща простотия, лееща се на талази от телевизионния екран: шоу на цинизъм, духовна поквара и разграждане духа на нацията по указания от Биг Брадър. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (007.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (007.) 

   Колкото и добре да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  19 uli 2006 

ШАМПИОН 

 

  Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от седем крачки можеше да уцели стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме весели и сити, защото все някой, изгубил баса, тичаше да ни купи я кифличка с орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха редкия му талант. По онова време купешката дъвка не ни беше известна. Имаше пак разни неща за дъвкане, но да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашен хлапак би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не гадости: восък от лоена черковна свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, най-неуважаващи се джвакаха топче от хартия, а който е пробвал, няма как да не знае, че вкусът на сдъвкана хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед: смлените люспи образуват топче от кюспе – хем дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сок с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.

   Все по онова време в партийния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук (1921-2010) представяше "Кока-колата" за алкохол, а пък господа моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници, същински отрепки, негодници без капчица възпитание и морал. В социалистически репортаж от буржоазна Италия известният наш писател Петър Незнакомов (1920-1997), например, описа как, след като здравата се накъркали с високо алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, а после вилняли в близкото обществено паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми-проститутки, отказали да им платят и като венец на всичките магарии срещу двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували господин папата, Исус, Светия дух и Божията майка.

  Струва ми се, че оттогава, от онези славни времена на идеологическата война със световния империализъм, беше първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв си янки, американски морски пехотинец, изстрелял дъвката си на цели петдесет и два фута разстояние, или наши шестнайсет метра, както пресмятахме тогава. Личното постижение на моя тих приятел бледнееше пред рекорда, но като се вземе предвид че момъкът беше едва в шести клас, животът тепърва се отваряше пред него, тъй че независимо от пълния му с цвайки (със слаби оценки) ученически бележник, очертаваше му се примамлива кариера в супер-нова и супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.

  И той естествено се амбицира. Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците на някогашния див, прашен, беден Пловдив, въртяхме пумпал и брулехме недозрели сливи афъзки, зарзали и кайсии из чуждите бахчи и градини, нашият не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната кирпичена къщурка, демек, с плюнки дзифт обстрелваше калкана на съседите-фурнаджии. През онези жестоки тъмни години на социалистическото мракобесие асфалтът бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с излети на място бетонни плочи, обаче дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар зад новия мост над остров Адата, отвъд Панаирното градче, и ние, махленските хлапаци, влачехме оттам топове от тази вонлива чернилка за нашия бъдещ шампион.

  Пак оттогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – Пътят строи нас", "Сей, земледелецо, днес му е времето!", "Във всеки дом – говедо!" Общинската управа здраво се беше заела с разкрасяването на Пловдив. Из кривите и тесни пловдивски улици бръмчаха товарни молотовки (произведени в "Завод имени Молотова") с монтирани отзад кокетни – същински кафези, и пловдивчани се носехме като ято кокошки-носачки по линиите на градския автотранспорт. В Цар-Симеоновата градина, например, гърмеше по соц.празниците духовата музика на Офицерския клуб и ние ходехме да правим скомина на шкембелиите музиканти духачи. Знаете ли какво е скомина? Ръфаш пред зъркелите на наперените мустаклии фатмаци лимон, докато от лъскавите им тромби, флигорни, тромбони и прочие тръби, потече рядка слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с тенекиените си излъскани с пуцинг бурии. Ето, на това му се казва скомина.

  Артистични личности бяха тогавашните общинари – нацвъкали бяха из целия град зелени, сини и яркочервени емайлирани табелки с надпис "Недей гази тревата! Тя е твоя", поучителната ценна мисъл "Плюенето по тротоара е признак за ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното "Храченето на обществени места е абсолютно забранено!" Не бяха се сетили само да добавят: "Стреля се на месо!"

  Как гост на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че голям кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи където завърне! А не беше тъй. Всички пловдивчани си плюехме най-нормално, ни повече, ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа и на планетата. Налагаше се, обаче, да докажем, че сме нова порода граждани, именно: селяни от кол и въже, но от социалистически тип, нищо, че Пловдив винаги е бил и все още си остава неделима част от архаичната представа за миризливия Ориент, бунище или боклукчийска кофа, просто вонлив кенеф. И тогава ние, децата, се къпехме лете в същата омърлявена от боклук и тиня Марица и посред нечистотии, доплували дотук от Хартиената фабрика на Белово, изтекли от нужници и отходни канали на Пазарджик, с фекалии от дузина спретнати китни тракийски селца.

  Дойде моментът да напиша и за Цариградски. Цариградски беше най-личният сред талисманите на моя Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник на позастарели местни провинциални актриси, на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж на пловдивските воинствени македончета, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, както и на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от махаличката под Джендем тепе и още минимум половин рота по-малко известни любимци на пловдивската бохема. Цариградски можеше да срещнете в най-лютия мраз и най-страшна жега винаги в ярко жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки с пискюл до коленете, туристически обуща, с широкопола сламена шапка, метната на гърба, и увесен на врата портативен радиоапарат "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, който криво-ляво хващаше две плюс една радио-станции на средни вълни и стабилно: единствено Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

  Цариградски за мен и до днес е версия на д-р Рийо от философския роман на Албер Камю "Чумата". Винаги мълчалив, учтив и сдържан, но доброжелателен, този рядък и много специален човек обикаляше големите улици да чисти общинските плювалници. Общинската управа освен онези, емайлираните табелки беше посадила по тротоарите покрай автобусните спирки и огромни колкото снаряд на морската корабна артилерия чугунени цилиндри, към метър високи, каквито се явяваха въпросните тъмнозелени плювалници. От комуналната ни служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадъка и цинкова кофа с хлорна вар. Да имат много здраве онези, които смятат, че почистването на плювалници е кофти участ! Бих ги посъветвал да погледат как си върши работата хубав човек като Цариградски, за да проумеят, че няма гаден занаят, ако човек съвестно си върши работата: с уважение към себе си и към света.

  Не съм дочул някой да му се подиграва. И най-лютите подигравки тук са замирали в респект пред благородната фигура на този тих ветеран от сраженията с човешката ни нечистотия и гадост. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Минувачите се спираха да погледат как специалистът си върши работата... Изважда той от зеленото си шперплатово фургонче чифт оранжеви гумени ръкавици, нанизва ги до лактите, и след като изсипе фасовете, хартиите и огризките, ловко минава плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена за дезинфекция с хлорна вар.

  Къде се изгуби тази рядка птица! Зная, дочул съм историята на неговата смърт*. Тя е така романтична, колкото е вероятно и целият му живот на самотник. Ала обърна ли се към детството, той си е все там – строг, благороден, тих и дружелюбен... Трополят копитата на дръгливото конче, меко се полюшва фургончето с потракващи там вътре кофи и лопати, писука транзисторното радио върху гърдите му; чувам пак някогашен шлагер: "Бона сера, сеньорита, бона сера", което ще да рече "Добър вечер, госпожо, добър вечер!", "Темпико, Темпико-о-о, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничка за "малката креолка от Венецуела", която дошла сред нас в България от на майната си**, т.е. чак от далечна Латинска Америка, тук на фестивал.

   Понякога си мисля, че детството е приказен сън. В този приказен сън, разбира се, има и чудовища, и вещици, но има и мили, добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава този наш живот в България. Загине ли у мен това щуро ненаиграло се, ненарадвало се на българските ни странности хлапе, сигурен съм, това ще е и моят край.

  Навярно вече се питате: а какво стана с онова приятелче от някогашния шести "а" клас на училище "Сашо Димитров" – до старата градска болница под Джендем тепе, покрай улица "Васил Априлов"? Милият, той тренираше усилено почти две години с надеждата да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра дължина и вече в края на осми клас, когато строени, къпани, високо подстригани, с щръкнали като дръжка на чайник уши, очаквахме да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, тихичко ми прошепна само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не издържам, не мога повече. Толкова са ми възможностите. Обаче не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да му пазя тайната… Сега, след повече от половин век, мисля си: и момчешките тайни си имат давност. Достатъчно съм стискал зъби с тази срамна за истинския упорит, инатлив и достоен корав българин срамна тайна! Ето, че ви я казах и усещам колко ми олеква. Какво пък, може този приятел да не е видял името си със златни букви вписано в историята на световния спорт, за мен и онези, обаче, които го познаваха отблизо, той си остава Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и епохи. А пък за да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо малко по-освежително, поучително и весело.

  В онова далечно лято, когато приключвахме осмия си клас, съседът на моя приятел получил някакви парици наследство от хамериканската си леля в Небраска, та според предписания на общинската ни управа извикал харни майстори да му измажат отвън фасадата на кирпичената къщурка, комшиите да гледат и да му завиждат. Измазали я майсторите отпред и отстрани без проблеми. Когато започнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се ронел, не искал да се задържи. Гледали те, чудили се какво е туй чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, и си вдигнали чукалата. Задната стена след двегодишните амбициозни тренировки на амбицирания ми приятел била импрегнирана от асфалтовите му плювки. "То и си няма нужда от хоросан – отсякъл тарторът на мазачите, – цялата ти кирпичена къщурка при първото земетресение ще се срути барабар с комина и стълбите, ама ей тази стена тук никога няма да падне!"

  Който не вярва, може сам да провери. Сред новопостроените пет- и повече етажни замъци, точно на адрес улица "Пещерско шосе" № 34 още се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапенце не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето и да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко накиселяват. Стипчиви са на вкус, ще ви доставят удоволствие, при положение че още си нямате кариес или имате начален стадий на гноен абцес. Междувременно тези дни един баш тарикат, национален бандит, дето не си знае парите, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено го изпроводиха с духовата музика на Пловдивския гарнизон до хубавото новичко общинско гробище току край шосето за село Рогош, родното село на най-великия, все още жив български поет Тодор Чонов.

    ПОСЛЕСЛОВ

  Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онези години, когато от време на време ме обхващаше една всепоглъщаща и неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно умно нежно момиче, и тази страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, чийто рефрен е "Третий должен уйти". Разказваше се в тази песен за момиче и момче, които се обичат, но се появява новичкият и момичето изоставя своя любим, и тогава прозвучава омайващо-печалното "Третий должен уйти", става излишен, казано в прав текст. Мисля си, че родопчанката, почти моя връстница Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...

  Ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, където живеехме, можеше да се влезе и откъм празния, потънал в треволяка и бурените парцел на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога беше частната автомивка на Димитър Лозев, а когато с моите родители и със седем години по-малката ми сестричка Ели се нанесохме да живеем под наем на първия етаж в къщата зад парцела, която се водеше на адрес: ул. "Люлебургаз" № 17, от някогашния канал на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, това – във високата жилава трева с бурените, живовлека и в дъното на поляната: с високи до брадичката ми магарешки тръни. Към края на май и в началото на лятото, та чак до първите есенни дъждове през септември-октомври-ноември на поляната вечер често идваха чак от другия край на Пловдив батковци с китари, и махаличката около нас се огласяше от любовни гръцки песни. Никой не ни обясняваше от какъв ли зор правят серенада, пеят и свирят точно на тази поляна големите батковци; шушукаше се, че е заради Лила – хубавицата, дъщеря им на Митрето и Калиопа, или Калиопито, както я наричахме – двамата саможиви, твърде затворени гърци-бедняци от кирпичената им къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила", пулехме очи, искрящи от любопитство и задъхваща, замайваща тръпка, било е май предусещане за чудото на Любовта. Докато онези момци дрънкаха на китарите си, естествено винаги го имаше и гръцкият тип тамбура, казва се "бузуки". Та докато момците пееха онези свои гръцки песни, саможивите й родители на Лила се затваряха в къщурката си и нос не подават, пък Лила току излезе наперена, строга на верандата под мижавата наплюта от мухите лампа да реше дългата си до кръста лъщяща като конска грива смолисточерна коса и да я сплита на дълги тънки плитки.

  Толкова имам да разказвам за онзи мой Пловдив – града на бедняшките махали, не показната витрина на главните улици и площадите му, не и думбазките салтанати на заможните властни фамилии, а делничния прашасал град на моето чудесно детство и юношество: толкова аромати, толкова трепети и див копнеж под звездното Тракийско небе! И хладината, която лъха късно нощем от увисналото над шосето закъм Пещера Джендем тепе, и простичките песни на славеите при ясната, грейнала като момичешко чисто лице месечина, дето долитаха нощем откъм тази потънала в мрака на езически времена приказна, внушителна каменна грамада...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 uni 2022***

Илюстрации:

- Митичното Джендем тепе или хълм на горските нимфи.

- Август 1961. С баща ми дърводелеца Кирил край Китен.

–––

* Издъхва в миг на екстаз, като люби улична проститутка. Както издъхва Патриарха на родната литература.

** Пловдивски хъшлашки жаргон.

*** През далечната 1984 г., за да допълня мижавата си учителска заплата, въртях из Пловдив с жигулата, в която горя баща ми; случи се да откарам голяма купчина дървени рамки за картини от сегашния Профсъюзен дом на културата "Борис Христов" до бедна стаичка под първия етаж на частна къща покрай Панаирния мост над Марица, където някогашната директорка на Руската езикова гимназия беше приютила московския художник Виктор Лукьянов, малко по-млад от мен романтик и чудак. За шест месеца беше нарисувал стотина цветни платна, в които Пловдив ми изглеждаше като вълшебна приказка с всичките му особености – от кофите с преливащия боклук в Стария град до историческите му архитектурни паметници. Сприятелихме се от раз с него, както става понякога в живота, и Виктор, докато бъбрехме, ме нарисува с парче креда. Графиката пазя и до днес. Подарих му първата си книга – "Сутрин рано" (1983), изчерпала се за седмица от книжарниците, макар и да отбягвам като дявол от тамян онези, които гордо, пък скромно уж се наричат "поет" или "писател". Попитах Виктор защо Висоцки виждам в рисувания с креда образ, той само разпери ръце и се усмихва: "Всеки вижда когото си иска". Когато по-късно нареди картините си на една от калдъръмените улички зад Джумая джамия, оказа се, че десетина му ги откраднали. Питам го: Не съжаляваш ли? А той пак с неговата дяволита усмивка ми отвръща: "Щом крадат, значи са им харесали. Други ще нарисувам". Шефката на Руската гимназия, която го бе приютила безплатно, помня, ми каза: "Често го намирам сутрин заспал с четката в ръка, както рисувал. Сварила съм кафе, нося му кафето, а той спи с четката в ръка. Как да се разсърдиш на такъв чешит!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (006.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (006.) 

   Колкото и добре да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  03 sep.* 2006

ЗА УГРИЗЕНИЯТА

  Животът е по-фантастичен от литературата, до този извод стигнах преди около трийсетина години, три години преди местни пловдивски шефове да ме изритат от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато открих какво се случва около мен. Докато преписвах текста от далечната 1987 г., тук-там пооправяйки някои пасажи и изрази, преживявах отново и отново тази кой знае колко пъти от мен преживявана, а и премислена ситуация. Отвратително! Отвратително! – крещи всичко у мен. – Нима това аз съм бил? Това аз ли съм? Аз ли съм бил това чудовище?

  Лятото и есента на онази година баща ми няколко пъти ме водеше със себе си до София, където беше консултант по рекламациите в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на някогашна България му бяха отделили местенце и до обяд всеки ден там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод, пък подир обяд ходеше по адреси из София да ги монтира. Все по този повод милият се беше запознал и сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото с високомерие отказвах и опитите на доверчивия ми баща да ме запознае със заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на наивен човек кога хитрува, да улови птичката на щастието за сина си. Та открил моят пресметлив Дърводелец семейство софиянци, чиято дъщеря студентка, както се изрази, била "моме, хубаво като капка, като сълза".

  Други сълзи мен ми се бяха насъбрали! От притеснение и от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак, касапски нож все едно ми бе забит от кръста до коляното, последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско летище, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми мечти. Снимката най-долу е правена в местността Юндола сред Родопите. И дотам ме бе отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel, в чудо виделият се мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и разтерзан, но и толкова дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и вода да е изтекла от лятото на 1972 година, този е може би най-истинският ми, привидно непоколебим за света образ, неизменното мое ужасно Аз, в чиято чест са всичките тези текстове, писани в течение на половин век, кой знае от какъв зор.

  Може би защото тъй си останах с мечтата да имам син, който на мен да мяза. Мисля си понякога, че от Небето, от Отвъдното този ненаименуван нероден син внимателно ме наблюдава, и толкова години след добруджанската ми одисея единствено, което мога да сторя, е да го моля да е снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти неосъществил се баща, който така и не го допусна да влезе в живота тук, долу, на земята, в объркана от натрапения отвън хаос България.

ИЗ РАЗГОВОР 

Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22-26 uni 2016

  – Нещо, което трябва да уточня, но ще стане едва кога ида в Тригорци да поговоря със сестра й на Ася. От Ася съм чувал, че с добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са роднини, братовчеди някакви се явяват. У Ася (сега чак, след смъртта й, си давам сметка) я имаше същата неистова жажда да се впуска презглава в какви ли не авантюри – нещо, което го имаше и у Данко, доколкото помня подвизи, а и както научавам от разкази на приятелите му. Инак, докато сме ергенували-ловували, Данко си бе притеснителен, ала и той като мен, беше вълк единак. Това, мисля си, е част от магията на добруджанския характер. По темата Ася… Нямам прошка към себе си.

  – Ако сам не си простиш, как ще си обективен разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към себе си убива: защитаваш всички освен героя си, няма баланс. Ако имаш прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

  – Мъжете сме по-резки, но Силата на слабостта у вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите си към майка им, към онова деветнайсетгодишно някогашно момиче Ася. Това ми е проблемът.

  – Децата си обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е само да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм оценила.

  – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която, когато се ражда син, то е изпит за майката, когато се ражда дъщеря – изпитът е за бащата. Пиша "изпит", а ти разбирай "изпитание".

  – Според древна хипотеза ("Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата подсказва кой от двамата родители е обичал повече. 

  – Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е истина.

  – По-силно обичащият материализира обекта на любовта си.

  – Твърде красиво звучи, за да е истина.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 uni 2022

Илюстрации:

- Ася и двете дъщерички Вера и Надя.

- М. Юндола, засне ме баща ми Кирил.

Горният текст е послеслов към документалната новела "Ася".

–––

* На този ден (3 септември) през 1952 г. в семейството на Петър и Виктория Ненови от добруджанското село Тригорци се ражда втората им дъщеря, която нарекли в знак на уважение към тъщата Анастасия с името Ася. Ася в края на 1972 г., 29 декември, бременна в осмия месец, официално пред света ми стана законна съпруга и така живяхме заедно петнайсет години, когато реши да се разведем, а аз си отдъхнах най-сетне от грижите, нервите, изобщо от треперенето по нея, за огромна нейна изненада. В мислите ми обаче Ася, която издъхна на 5 януари 2017 г., до днес за мен си остава загадка по темата "жена", не мога да не й се възхищавам за неистовата сила, с която я привличаше животът, въпреки бедите. Към нея баща ми се отнасяше с хладно мълчание и това ми късаше сърцето. Седнали сме веднъж да обядваме, докато живеехме в дома им на пловдивската улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги" и сме донесли сготвена от нея манджа, към която той не посегна, ни веднъж не се обърна към нея по име, а после свита на кълбо в нашата едничка ъглова стая за четирима, тя плака като малко дете. Ася е рожба на два големи, многолюдни добруджански заможни рода, разселили се по селата около Балчик. Сред книгите в Тригорци открих първото издание от 1910 г. на "Строители на съвременна България" от Симеон Радев. Ася не таеше лоши чувства към родителите ми, но много силно се притесняваше от тях, защото очевидно и двамата не я приемаха за своя; казвала ми е: "Като минавам покрай вратата на тяхната стая с легена току-що изпрани бебешки пеленки, подкосяват ми се краката". Когато баща ми издъхна, след като обхванат от пламъци горя в новичката си жигула, вързан за предпазния колан, на няколко пъти ми е споменавала: "Аз убих баща ти!" – може и да е била права. Край извънбрачните й авантюри и втория й опит да се отрови с фенобарбитал, баща ми съвсем като да не беше на себе си. Бел.м., tisss.