петък, 24 юни 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (007.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (007.) 

   Колкото и добре да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. Джулия Робъртс (1967) 

  19 uli 2006 
ШАМПИОН 
 
  Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от седем крачки можеше да уцели стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме весели и сити, защото все някой, изгубил баса, тичаше да ни купи я кифличка с орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха редкия му талант. По онова време купешката дъвка не ни беше известна. Имаше пак разни неща за дъвкане, но да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашен хлапак би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не гадости: восък от лоена черковна свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, най-неуважаващи се джвакаха топче от хартия, а който е пробвал, няма как да не знае, че вкусът на сдъвкана хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед: смлените люспи образуват топче от кюспе – хем дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сок с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.
   Все по онова време в партийния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук (1921-2010) представяше "Кока-колата" за алкохол, а пък господа моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници, същински отрепки, негодници без капчица възпитание и морал. В социалистически репортаж от буржоазна Италия известният наш писател Петър Незнакомов (1920-1997), например, описа как, след като здравата се накъркали с високо алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, а после вилняли в близкото обществено паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми-проститутки, отказали да им платят и като венец на всичките магарии срещу двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували господин папата, Исус, Светия дух и Божията майка.
  Струва ми се, че оттогава, от онези славни времена на идеологическата война със световния империализъм, беше първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв си янки, американски морски пехотинец, изстрелял дъвката си на цели петдесет и два фута разстояние, или наши шестнайсет метра, както пресмятахме тогава. Личното постижение на моя тих приятел бледнееше пред рекорда, но като се вземе предвид че момъкът беше едва в шести клас, животът тепърва се отваряше пред него, тъй че независимо от пълния му с цвайки (със слаби оценки) ученически бележник, очертаваше му се примамлива кариера в супер-нова и супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.
  И той естествено се амбицира. Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците на някогашния див, прашен, беден Пловдив, въртяхме пумпал и брулехме недозрели сливи афъзки, зарзали и кайсии из чуждите бахчи и градини, нашият не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната кирпичена къщурка, демек, с плюнки дзифт обстрелваше калкана на съседите-фурнаджии. През онези жестоки тъмни години на социалистическото мракобесие асфалтът бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с излети на място бетонни плочи, обаче дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар зад новия мост над остров Адата, отвъд Панаирното градче, и ние, махленските хлапаци, влачехме оттам топове от тази вонлива чернилка за нашия бъдещ шампион.
  Пак оттогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – Пътят строи нас", "Сей, земледелецо, днес му е времето!", "Във всеки дом – говедо!" Общинската управа здраво се беше заела с разкрасяването на Пловдив. Из кривите и тесни пловдивски улици бръмчаха товарни молотовки (произведени в "Завод имени Молотова") с монтирани отзад кокетни – същински кафези, и пловдивчани се носехме като ято кокошки-носачки по линиите на градския автотранспорт. В Цар-Симеоновата градина, например, гърмеше по соц.празниците духовата музика на Офицерския клуб и ние ходехме да правим скомина на шкембелиите музиканти духачи. Знаете ли какво е скомина? Ръфаш пред зъркелите на наперените мустаклии фатмаци лимон, докато от лъскавите им тромби, флигорни, тромбони и прочие тръби, потече рядка слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с тенекиените си излъскани с пуцинг бурии. Ето, на това му се казва скомина.
  Артистични личности бяха тогавашните общинари – нацвъкали бяха из целия град зелени, сини и яркочервени емайлирани табелки с надпис "Недей гази тревата! Тя е твоя", поучителната ценна мисъл "Плюенето по тротоара е признак за ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното "Храченето на обществени места е абсолютно забранено!" Не бяха се сетили само да добавят: "Стреля се на месо!"
  Как гост на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че голям кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи където завърне! А не беше тъй. Всички пловдивчани си плюехме най-нормално, ни повече, ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа и на планетата. Налагаше се, обаче, да докажем, че сме нова порода граждани, именно: селяни от кол и въже, но от социалистически тип, нищо, че Пловдив винаги е бил и все още си остава неделима част от архаичната представа за миризливия Ориент, бунище или боклукчийска кофа, просто вонлив кенеф. И тогава ние, децата, се къпехме лете в същата омърлявена от боклук и тиня Марица и посред нечистотии, доплували дотук от Хартиената фабрика на Белово, изтекли от нужници и отходни канали на Пазарджик, с фекалии от дузина спретнати китни тракийски селца.
  Дойде моментът да напиша и за Цариградски. Цариградски беше най-личният сред талисманите на моя Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник на позастарели местни провинциални актриси, на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж на пловдивските воинствени македончета, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, както и на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от махаличката под Джендем тепе и още минимум половин рота по-малко известни любимци на пловдивската бохема. Цариградски можеше да срещнете в най-лютия мраз и най-страшна жега винаги в ярко жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки с пискюл до коленете, туристически обуща, с широкопола сламена шапка, метната на гърба, и увесен на врата портативен радиоапарат "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, който криво-ляво хващаше две плюс една радио-станции на средни вълни и стабилно: единствено Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.
  Цариградски за мен и до днес е версия на д-р Рийо от философския роман на Албер Камю "Чумата". Винаги мълчалив, учтив и сдържан, но доброжелателен, този рядък и много специален човек обикаляше големите улици да чисти общинските плювалници. Общинската управа освен онези, емайлираните табелки беше посадила по тротоарите покрай автобусните спирки и огромни колкото снаряд на морската корабна артилерия чугунени цилиндри, към метър високи, каквито се явяваха въпросните тъмнозелени плювалници. От комуналната ни служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадъка и цинкова кофа с хлорна вар. Да имат много здраве онези, които смятат, че почистването на плювалници е кофти участ! Бих ги посъветвал да погледат как си върши работата хубав човек като Цариградски, за да проумеят, че няма гаден занаят, ако човек съвестно си върши работата: с уважение към себе си и към света.
  Не съм дочул някой да му се подиграва. И най-лютите подигравки тук са замирали в респект пред благородната фигура на този тих ветеран от сраженията с човешката ни нечистотия и гадост. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Минувачите се спираха да погледат как специалистът си върши работата... Изважда той от зеленото си шперплатово фургонче чифт оранжеви гумени ръкавици, нанизва ги до лактите, и след като изсипе фасовете, хартиите и огризките, ловко минава плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена за дезинфекция с хлорна вар.
  Къде се изгуби тази рядка птица! Зная, дочул съм историята на неговата смърт*. Тя е така романтична, колкото е вероятно и целият му живот на самотник. Ала обърна ли се към детството, той си е все там – строг, благороден, тих и дружелюбен... Трополят копитата на дръгливото конче, меко се полюшва фургончето с потракващи там вътре кофи и лопати, писука транзисторното радио върху гърдите му; чувам пак някогашен шлагер: "Бона сера, сеньорита, бона сера", което ще да рече "Добър вечер, госпожо, добър вечер!", "Темпико, Темпико-о-о, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничка за "малката креолка от Венецуела", която дошла сред нас в България от на майната си**, т.е. чак от далечна Латинска Америка, тук на фестивал.
   Понякога си мисля, че детството е приказен сън. В този приказен сън, разбира се, има и чудовища, и вещици, но има и мили, добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава този наш живот в България. Загине ли у мен това щуро ненаиграло се, ненарадвало се на българските ни странности хлапе, сигурен съм, това ще е и моят край.
  Навярно вече се питате: а какво стана с онова приятелче от някогашния шести "а" клас на училище "Сашо Димитров" – до старата градска болница под Джендем тепе, покрай улица "Васил Априлов"? Милият, той тренираше усилено почти две години с надеждата да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра дължина и вече в края на осми клас, когато строени, къпани, високо подстригани, с щръкнали като дръжка на чайник уши, очаквахме да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, тихичко ми прошепна само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не издържам, не мога повече. Толкова са ми възможностите. Обаче не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да му пазя тайната… Сега, след повече от половин век, мисля си: и момчешките тайни си имат давност. Достатъчно съм стискал зъби с тази срамна за истинския упорит, инатлив и достоен корав българин срамна тайна! Ето, че ви я казах и усещам колко ми олеква. Какво пък, може този приятел да не е видял името си със златни букви вписано в историята на световния спорт, за мен и онези, обаче, които го познаваха отблизо, той си остава Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и епохи. А пък за да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо малко по-освежително, поучително и весело.
  В онова далечно лято, когато приключвахме осмия си клас, съседът на моя приятел получил някакви парици наследство от хамериканската си леля в Небраска, та според предписания на общинската ни управа извикал харни майстори да му измажат отвън фасадата на кирпичената къщурка, комшиите да гледат и да му завиждат. Измазали я майсторите отпред и отстрани без проблеми. Когато започнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се ронел, не искал да се задържи. Гледали те, чудили се какво е туй чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, и си вдигнали чукалата. Задната стена след двегодишните амбициозни тренировки на амбицирания ми приятел била импрегнирана от асфалтовите му плювки. "То и си няма нужда от хоросан – отсякъл тарторът на мазачите, – цялата ти кирпичена къщурка при първото земетресение ще се срути барабар с комина и стълбите, ама ей тази стена тук никога няма да падне!"
  Който не вярва, може сам да провери. Сред новопостроените пет- и повече етажни замъци, точно на адрес улица "Пещерско шосе" № 34 още се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапенце не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето и да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко накиселяват. Стипчиви са на вкус, ще ви доставят удоволствие, при положение че още си нямате кариес или имате начален стадий на гноен абцес. Междувременно тези дни един баш тарикат, национален бандит, дето не си знае парите, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено го изпроводиха с духовата музика на Пловдивския гарнизон до хубавото новичко общинско гробище току край шосето за село Рогош, родното село на най-великия, все още жив български поет Тодор Чонов.
    ПОСЛЕСЛОВ

  Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онези години, когато от време на време ме обхващаше една всепоглъщаща и неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно умно нежно момиче, и тази страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, чийто рефрен е "Третий должен уйти". Разказваше се в тази песен за момиче и момче, които се обичат, но се появява новичкият и момичето изоставя своя любим, и тогава прозвучава омайващо-печалното "Третий должен уйти", става излишен, казано в прав текст. Мисля си, че родопчанката, почти моя връстница Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...
  Ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, където живеехме, можеше да се влезе и откъм празния, потънал в треволяка и бурените парцел на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога беше частната автомивка на Димитър Лозев, а когато с моите родители и със седем години по-малката ми сестричка Ели се нанесохме да живеем под наем на първия етаж в къщата зад парцела, която се водеше на адрес: ул. "Люлебургаз" № 17, от някогашния канал на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, това – във високата жилава трева с бурените, живовлека и в дъното на поляната: с високи до брадичката ми магарешки тръни. Към края на май и в началото на лятото, та чак до първите есенни дъждове през септември-октомври-ноември на поляната вечер често идваха чак от другия край на Пловдив батковци с китари, и махаличката около нас се огласяше от любовни гръцки песни. Никой не ни обясняваше от какъв ли зор правят серенада, пеят и свирят точно на тази поляна големите батковци; шушукаше се, че е заради Лила – хубавицата, дъщеря им на Митрето и Калиопа, или Калиопито, както я наричахме – двамата саможиви, твърде затворени гърци-бедняци от кирпичената им къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила", пулехме очи, искрящи от любопитство и задъхваща, замайваща тръпка, било е май предусещане за чудото на Любовта. Докато онези момци дрънкаха на китарите си, естествено винаги го имаше и гръцкият тип тамбура, казва се "бузуки". Та докато момците пееха онези свои гръцки песни, саможивите й родители на Лила се затваряха в къщурката си и нос не подават, пък Лила току излезе наперена, строга на верандата под мижавата наплюта от мухите лампа да реше дългата си до кръста лъщяща като конска грива смолисточерна коса и да я сплита на дълги тънки плитки.
  Толкова имам да разказвам за онзи мой Пловдив – града на бедняшките махали, не показната витрина на главните улици и площадите му, не и думбазките салтанати на заможните властни фамилии, а делничния прашасал град на моето чудесно детство и юношество: толкова аромати, толкова трепети и див копнеж под звездното Тракийско небе! И хладината, която лъха късно нощем от увисналото над шосето закъм Пещера Джендем тепе, и простичките песни на славеите при ясната, грейнала като момичешко чисто лице месечина, дето долитаха нощем откъм тази потънала в мрака на езически времена приказна, внушителна каменна грамада...
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 25 uni 2022***

Илюстрации:

- Митичното Джендем тепе или хълм на горските нимфи.
- Август 1961. С баща ми дърводелеца Кирил край Китен.
–––
* Издъхва в миг на екстаз, като люби улична проститутка. Както издъхва Патриарха на родната литература.
** Пловдивски хъшлашки жаргон.
*** През далечната 1984 г., за да допълня мижавата си учителска заплата, въртях из Пловдив с жигулата, в която горя баща ми; случи се да откарам голяма купчина дървени рамки за картини от сегашния Профсъюзен дом на културата "Борис Христов" до бедна стаичка под първия етаж на частна къща покрай Панаирния мост над Марица, където някогашната директорка на Руската езикова гимназия беше приютила московския художник Виктор Лукьянов, малко по-млад от мен романтик и чудак. За шест месеца беше нарисувал стотина цветни платна, в които Пловдив ми изглеждаше като вълшебна приказка с всичките му особености – от кофите с преливащия боклук в Стария град до историческите му архитектурни паметници. Сприятелихме се от раз с него, както става понякога в живота, и Виктор, докато бъбрехме, ме нарисува с парче креда. Графиката пазя и до днес. Подарих му първата си книга – "Сутрин рано" (1983), изчерпала се за седмица от книжарниците, макар и да отбягвам като дявол от тамян онези, които гордо, пък скромно уж се наричат "поет" или "писател". Попитах Виктор защо Висоцки виждам в рисувания с креда образ, той само разпери ръце и се усмихва: "Всеки вижда когото си иска". Когато по-късно нареди картините си на една от калдъръмените улички зад Джумая джамия, оказа се, че десетина му ги откраднали. Питам го: Не съжаляваш ли? А той пак с неговата дяволита усмивка ми отвръща: "Щом крадат, значи са им харесали. Други ще нарисувам". Шефката на Руската гимназия, която го бе приютила безплатно, помня, ми каза: "Често го намирам сутрин заспал с четката в ръка, както рисувал. Сварила съм кафе, нося му кафето, а той спи с четката в ръка. Как да се разсърдиш на такъв чешит!" Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...