ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (925.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (925.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    07 apr. 1994

СВАКО СПИРИДОН И ПОЛИТИКАТА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Известен с мръсната си уста, свако Спиридон е много уважаван сред своите, че не шикалкави, не лъже, не маже, а назовава нещата с точните им имена. Цапнат в устата, всяка втора мисъл в неговите уста има пряка връзка или кореспондира, както казват литературните критици, с нужника, кенефа и с онези там отверстия и инструменти за разплод и телесни сладости, които си се намират между кръста и коленете. Преди 9 септември 1944 г., шестнайсетгодишен селски пичлигар, но и зелена кратуна все още, пасял селските говеда, и понеже си бил и кротък, и срамежлив, смятали го за кръгъл ахмак. Изненадал света обаче, най-много себе си, кога обругал с най-мръсни епитети селския кмет, че последният му забранил на Пердо Кухия да пои говедата от селския кайнак, и Пердо го изпсувал просташки на майка, и даже попритурил някои неприятни подробности относно съвъкупителните телесни способности на Селския бик, демек, на господин кмета. Наложило се сетне дедо му на свако ми да смъкне прясна кожа от гърба на едно ли, две ли агънца-багънца, че да се отнеме огънят от насинените части на Пердо: от гърба и задника. Дотук, дето имаме една лакърдия, Рапорт даден, рапорт приет! – или Пито-платено. Обаче чекръкът на Историята пак се завъртял.

  Подир славния за господа комунистите Девети септември на лето 1944-то от Христа псувнята открива пред някогашното аджамийче историческия шанс да му издействат народна пенсия, като на човек, пострадал от бившия режим и същевременно активен борец против фашизма и капитализма. Издирили роднини, свидетели по случая, и се доказал историческият факт, че Спиридон Бъзлянков, по прякор Пердо Кухия, навръх Великден публично бил заклеймил на мегдана в селото Долно Колищърково, околия Старозагорска, кмета изедник и кръволок Иван Станюв с прякор Говедото. Така горд се почувствал свако с първата си народна пенсия, че надлежно издирва новия адрес на някогашния селски кмет и го посещава лично в Плевенския областен пандиз, дето непримиримите двама класови врагове на четири очи провеждат дълъг поучителен разговор.

  Като умилени си припомнили райската природа и благоприятното разположение на родното Долно Колищърково и уточнили променената ситуация в света, Европа и на Балканите, промененото разположение на планетите в Слънчевата система, пък и на звездите околовръст, свако приключил обстойния си философски разбор с думите: "Идно времи вий нас мамата ни таковахти, сега вече ний ш,ви таковами немедленно в дирника и с гулям кеф. Падна ли ми в лапите, гяволе!" След което шибнал принципен як комунистически юмрук в изтерзаната физиономия на брадясалия от ушите до пъпа политзатворник, който през последните седмици възприел изгладнелия сияен лик на Свети Иван Рилски. Образно и буквално, вчерашното говедарче приземява Говедото от Небесните селения на Вярата и Светия дух върху грешната земя, "майко, черната", па си тръгва с гордо вдигнато чело, като човек, свършил хубава една работа. 

  Шефът на пандиза, бивш доносник на прочутия от Царство България Никола Гешев, мекере по съдба и призвание, някой си Агоп Гарабед Далаверджиян му отдал уставно чест, понеже свако се явил не като кой да е, не като Овчарчето Калитко, не като онова мърляво говедарче-будала от Долно Колищърково, ами като коскоджа ми ти майор от ДеСе, от славната наша Държавна сигурност, оладжак, както казват турците.

  Иван Станюв прилежно си ги излежава тринайсетте години в панделата. Подир това пренася хоросан, тухли, букови бичмета, цимент, талпи, керемиди, пясък, вар и бетон за строителството основите на социализЪма и комунизЪма в Димитровград, и пак се издига в живота. Известно време пребивава даже в компанията на поета Пеньо Пенев, симпатизира на склонността у Барабанчика на епохата да гони фусти, да се отдава на запои предвид сътресенията по пътя закъм Новия живот и узряването на съзнанието. Междувременно изявява се и като съвестен доносник на Народната власт и следните три петилетки се издига в живота, за да посрещне новата паметна дата от Българския ни календар Десети ноември 1989-та като началник-склад за строителни материали и шеф на преводачите от испански в социалистическа България, а за една бройка да го произведат партиец; толкова се старал и се натискал милият. Харно, че не го огряло!

  Горко страдал, изпаднал в душевна криза, че Новата власт не го приютила при най-достойните синове и щерки на Българския доверчив народ. Тъй де – нали с поета от село Добромирка, Габровско делял залък и постеля, и не само царски сонетен венец сътворил под влияние на Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе през славната 1956 г., ами избичил и пет педи "Ода на радостта" за Деня на милиционера, като и грандиозна "Комунистическа Илиада" – епическа поема в трийсет и пет части и епилог, адресиран до другарите и другарките делегати на ХIII конгрес на любимата на всички ни БеКаПе. Мерак му било да затъмни върху литературния пъстър небосклон и баш любимеца на Политбюрото на ЦеКа на БеКаПето другаря поет Венко Марковски. Сбирал и трупал в мазето и на тавана в Овча купел купища документи, снимки и голи факти за оратория с дванайсет покъртителни разтърсващи елегии в памет на Владимир Илич и неговите апостоли на Великия Октомври в братска Русия.

  В онзи исторически момент поетът-склададжия и испанист др. Иван Станюв едва ли съзнавал колко прилежен е неговият ангел-хранител, как пърха току над римушките и глупотевините му и го пази от капитална историческа грешка. Иначе, да бе извадил на видело томовете поетическа плява в стил "Не съм ни Радевски, ни Христо, а безимен твой войник, Партийо любима", като какъв ли щял да се яви пред изгряващата изпод шинела на Държавна сигурност родна българска Демокрация! Когато подир паметния за всеки достоен партаец Десети ноември Колелото на Историята се задвижило както макара на стар геран и с поскърцване врътва половин оборот, а България се обръща с краката нагоре, тогава вече: в качеството на репресиран от комунизма, и освен това – лидер на партия с чудесния епитет Християн-демократическа, Иван Станюв издирва адреса на политическия си опонент и съответно му връща визитата... Този път обаче двамцата се срещат в Пазарджишкия окръжен пандиз за по-закоравели рецидивисти. Милият ми свако отнесъл два яки капиталистически тупаника, плюс душманско текме в гъза от някогашния кмет на Долно Колищърково и бивш отруден склададжия, който не пропуснал при тази малка операция през зъби да отбележи: "Ай, верицата ти гадна комунистическа! Ай сеа ти еВах мамицата кирлива, смотана!"

  Рекъл еВах, вместо "ебах", понеже бил възпитан в прогресивна буржоазна среда – по Царско време четири години в пловдивския френски колеж благонравни отдадени на католишката вяра одъртели грозни моми монахини го учили на етика и естетика, та не обичал резките цинични изрази. А на него пък чинно му козирувал директорът на Пазарджишкия затвор, някой си Цвятко Варадинов – бивш православен поп, душичка земна весела, неуморим коцкар и смукач от класа, любител на софри и мезета, тоже верен доносник на ДеСе в потайните дебри на Българската черковна йерархия. Па как няма да козирува! Говедото се явил не като случаен фен на СеДеСе и Демокрацията, дето ляга и става с песничката "Комунизмът си отива" на някой си Васко Кръпката от Подуене и на друга една Гарга рошава: "Развод ми дай, вземи апартамента и трабанта и свобода ми дай", с която взривяваше тълпите наивници по площадите на България, ами като заместник-шеф на областното СеДеСе – личност буйна и с борческо минало, смъртен враг на незабравимите Маркс, Ленин и Сталин, влюбен в Чърчил, и особено интимно, тайно, но искрено и лично фен на железния Феликс Едмундович**. 

  Посетил пандиза като голям борец за Прогрес и Демокрация, за права и свободи на обитателите на гетата, ратник за Европейски духовни ценности, жестоко репресиран от престъпната предишна власт, и човек, чиято дума отеква в коридорите на Властта, чува се чак в Президентството, а за една бройка можел да се събуди някоя слънчева утрин и Министър на културата, ама баш па туй министерство да оглави не пожелал, че бил леко зле с правописа: бъркал думичките доноЗ, кОлтура и най-паче: Збогом. 

  Когато зад небесносиничките перденца се настанява върху широката задна седалка на новичкия депутатски мерцедес, който мерцедес като черен кон-вихрогон кротичко дремел с личната му охрана от две мутри и половина под липите, Говедото внезапно нещо се присетил, натиснал бутончето за автоматично смъкване страничното стъкло на мерцедеса и само с показалец викнал раболепно смалилия се затворнически княз: "Ритайте го яко в дирника, и всичко ще си каже! Куйрука съм му го откършил още при царуването на Негово величество цар Борис III". Пито-платено, дето се казва. Що ли още могло да се случи! Май нищо... "Да, ама не!" – както казва светла личност***, тоже принципен враг на Тато – че и съдбата чат-пат си бие шегички. Пет години по-късно, в жежкия юли 1994-та Кухия (не бил вече Пердо Бъзлето) случайно съглежда Говедото да рони сълзи върху самотна пейка в храстите зад чугунената русалка с рибя опашка в пловдивската Градска градина.

  – Що пак цивриш, бе, верицата ти проклета? – полюбопитствал свако. – Нали ваште обновени пребоядисани партийци пак са на власт! Що се не радваш, дърт пезевенк?

 – Излъгаха ни, измамиха ни! – заридал още по-жално онзи. – Днешните надминаха и някогашните, бръснат до голо, мамицата им синя-посиняла. След тях и трева вече не никне. То че ний крадяхме, че бъркахме в меда, обаче ред имаше, а тез хептен алчни, бе! – не с поцинковани кофи, с багер гребат... Опоскаха я таз наша нещастна държава. Всемирният потоп гаче се задава. И лъжат, лъжат, лъ-ъжат. То че ний лъжехме, верно е, ма тез лъжат като за световно, бе! Някогашните ни мекерета сега са по върховете. 

  – И аз тъй смятам – склонил свако, като поразмислил колкото за една цигара време, па прегърнал стария си класов враг: – Харно си поминувахме ний, земляк, криво-ляво при социализЪма-комунизЪма, ама па таз лакома паплач по върховете на държавата отде изпълзя, от кви пещери, от кви усойни дупки? Шъ знайш, от нея отърване няма!

  – Няма, Спиридончо-о, няма, чичовото! Много нагли тез новите пишман управници бе, Спиридончо! Яд ме е да ги гледам, вече не ми се и живей.

  Цункали се двамата непримирими до този ден политически опоненти, па досущ като гладни циганета обиколили лъскавите офиси и магазини на новоизгрелите богаташи, завъртели се около луксозния пловдивски център на тузовете, курвите и сутеньорите "Тримонциум", занадничали зад големите му витрини да видят кой сега там хайдушки лапа, кой пие, па пътьом хлътнали в "Златната круша" – позанемарено, някога евтино любимо кръчме на местната бохема зад пловдивската Главна, да се разтушат. И там, значи, пред паничка осолена цаца от Бургаския залив и порция пържени картофки от братска Полша моят мил свако успял да вдъхне исторически оптимизъм у Говедото. Профилактично двамцата изпразнили трилитрова бутилка шуменско пиво, после – и литър троянска сливова двойно препеченка, след което отърчали да се зачислят към деветото от шестнайсетте БеЗеНеСета, при бай Милан**** – стара кримка печена, пич, изключително перспективен, по-перспективен едва ли не и от Меди Доганов, както им препоръчали сваковите авери, бивши достойни офицери от Държавна сигурност. 

  В тази стабилна партия сега вярват, пъчат гърди по рехавите митинги на отчаяната опозиция и агитират против останалите петнайсет БеЗеНеСета. Всеки от двамата си е обесил над възглавницата кандилце с лика на обесения Никола Петков, пали дебели владишки свещи, мазно се кръсти пред Исус и Дева Мария, редовно по празниците на черква ходи и е все в първите редове: да го видят всички абдали, най-редовно слуша емисиите на Радио Свободна Европа*****, по телефона задава кофти въпроси на онез маймуни от Американското радио, представя се ту за доктор Бодуров от Варна, ту за инж. Христофор Величков от Пловдив или поетесата Райна Кирчова от Каспичан, или професор Иван Друмчев от София******, дразнят с мерак и малцината последователи на генералния секретар на оредялата някога могъща едномилионна до Десети ноември БеКаПе другаря Владимир Спасов, както и пасмината знойни почитатели на изпедерастилия се Запад и на Плана Ран-Ът, кълнат комунистите и техните врагове в СеДеСе с онази до болка позната от Алековия Бай Ганьо, но осъвременена фразичка: "На маймуни нъ обърнахти, гиди мискини с мискини! Ама шъ видите и вий някой ден дебелия!"

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 mar. 2022

Илюстрации:

- Член на дружина, управлявала 12 години.

- Сривовете в България си искат майстора.

___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** Феликс Дзержински (1877-1926) – основател на КГБ.

*** Петко Бочаров (1919-2016) – журналист, преводач и пр, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D0%BE%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

**** Милан Дренчев (1917-2007) - лидер на БЗНС "Никола Петков" през 1990-1992 г. Вж. http://frognews.bg/news_3033/Pochina_Milan_Drenchev_-_emblemata_na_BZNS_Nikola_Petkov_v_nai-novata_ni_istoriia/

***** Било е преди Конгресът на САЩ да спре субсидирането на излъчващата за България радиостанция. Вж.: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=286&aid=6940.

****** Действителни лица, активно изявяващи се слушатели по американската радиостанция. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (924.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (924.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    19 mar. 1992

СЛЕД РОДИТЕЛСКАТА СРЕЩА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Учебната година вече завършваше, когато Кавръкова реши да събере родителите, за да покаже как изглежда типичният смутител на живота в училище. Маскира се тя в цветовете на войната: облече черно, ноктите си боядиса в кървавочервено, фризира си оранжевата коса и в този ужасен облик напомняше Светата Инквизиция. Злият дух се всели в нея... Без да ща, чинът под мен миналия петък се разпадна. Някой извадил болтовете, реших и аз да си взема един болт, и чинът взе, че се срути. Изправи ме тя до стената, сочи ме и повтаря: "Истината кажи! Истината кажи!" В ролята на грешник, слушам описание на моите грехове. Майките и татковците ме разглеждат, скръстили ръце на гърди. Уж за мен бъбри класната ни Кавръкова, а се виждам някак отвисоко и си мисля: Брей, че коварен тип съм бил! Пък не усещам срам. Класната е курдисала тате на първия чин, да го оглеждат и него. Гледам, попива наш Тотю бликналата пот.

  Свърши срещата. Народът обкръжи госпожата и тя заднешком отстъпва към изхода и на всеки едно и също отговаря: "Вашият ученик го бива, но да заляга над уроците, че да не повтаря класа". Оставиха я на мира, като проумяха, че друго няма и да чуят.

  Вървим двамата с тате. Уличните лампи – потрошени от злосторници, а подире ни, да се не начудиш! – чуваме, Кавръкова ругае кмета Петров. Беше час, когато крадци и наркомани от гетото Столипинова и от нашия район Изгрев тръгват да мародерстват. Позна ни тя, и устата й увисна.

  – Та какво рекъл моят син? – любезно подхвана хлебарят, все едно продължаваха току-що прекъснат мухабет.

  – Оставете, моля! Доста семпъл сте, да ви обяснявам тънкости от педагогическата практика.

  – Че какви ще да са тез тънкости? Наистина не разбирам какво значи "семпъл". Що ще рече туй "семпъл", а?

  – По енглиш ланглиш е – казвам.

  – Английски! Все едно сме англичани и разбираме. Ашколсун! Демек, начетени сме.

  – Да, бе! Ама "семпъл" значи прост като галош.

  – Ъх! – изохка той, сякаш зъб внезапно го заболя, и се обърна към нея: – Тъй ли да го разбирам тоз енглиш ланглиш?

  – Мислете, каквото си щете.

  – Моля, госпожо! – понижи глас хлебарят. – Ако държиш на здравето си, де! Не знам англетата радват ли се, като им кажат, че са семпли, ама ний, душичко, се докачаме.

  Тя вирна брадичка:

  – Семпъл значи естествен... Аман!

  Тотю искрено се зачуди, па горещо я подкрепи:

  – Зле ли е да си естествен! Ех, госпожо, да знаеш кво става в мойта доша. Подземаш ли ме, или ме хвалиш?

  – Не ми говорете на "ти", господин Ламски. Много моля!

  – Като те пипна за гръцмуля, ще видиш ти едно "много моля"... – Хвана я за гушата и тя размята ръце като кукла.

  – Помо-о-ощ! – ритна го по коляното и го перна с чантата си.

  Тъкмо я пусна той, дотърчаха някакви тъмни образи в гащи на листенца, с патлак на кръста:

  – Кой тук вика за помощ? – рече най-едрият, двуметров гигант, явно началникът им.

  – Е-е, нататък хукна – посочи зад гърба си Тотю.

  – Къде?... Кой хукна? – боботят хорово.

  – С карирано яке и зелен каскет.

  – Той... той... – заеква математичката Кавръкова; сочи ту мен, ту Тотю, и пак замахна с чантата. – Той, ние, вие... – заби из местоименията и тате пое нещата в свои ръце. С вид на обиден, захвана изтъкана от отвратителни лъжи фантастична версия:

  – Оня и госпожата, значи, се биеха. Разтървах ги аз. Ритна ме той, пък аз – за гушата, ей тъй на! Но избяга, значи. Къде да го гоня? Тръгнахме със сина, значи, госпожата да придружим, че в таз тъмнилка сама жена... Па як беше дяволът! Як, обаче семпъл. Що не разузнаете накъде е драснал! Нали ви казвам: с карирано яке и зелен каскет.

  – Какво ще рече "семпъл"? – рече единственият, чието червено кепе не му скриваше веждите. Тримата напомняха повече на кавказки терористи, камо ли родната полиция.

  – Значи по английски "простак" – рече с разведрено лице тате и ме избута напред: – Ей го синчагата. Пере го тоз шибан език, гаче лайна жвакаш, енглиш ланглиш. Ванчо, я кажи по английски "файф о клок" или "тенкю вери мач".

  Изгубила дар слово от наглостта, Кавръкова опря дланите на тротоара и ни загледа отдолу-нагоре като ранен алигатор.

  – Мяза ми да е истерия – рече Тотю. – Дафчо Зарзавата от месарницата на Рибница има таквиз състояния. Речеш му само "Дафчо, що удряш в кантара, бе!" – и пяна вади и се търкаля. Викам, да повикате линейка, а? 

  Маят се като шахматисти. Вместо те да ни досаждат, Тотю тъй им дотегна с лафове, че едва го изтрайват.

  – Имаме и друга работа – рекоха погнусени и се загледаха в нашия досадник: – Е, па добре сте сторили. Браво!

  Както дотопуркаха, тъй отгърмяха по своите важни полицейски дела, а тате подаде ръка на изпадналата в състояние на самовглъбяване Кавръкова:

  – Е, що ви бяха тез нерви? Хайде, ний глупави, даже и прости, ама бива ли тъй да ни кепазиш? Аз ли да те уча на педагогически тънкости!

  Наистина я придружихме до блока й през мрачните улици на крайния работнически квартал. Хем по пътя майсторът хлебар не пропусна надълго и нашироко да разясни на ошашавената математичка как да се отнася с децата на простите българи, които не са дип още наясно с английските думички, че да й спори педагогията, както се изрази с вид на университетски професор. И когато в края на лекцията се здрависваше вече с нейния съпруг шефа на месокомбинат "Родопи" господин Кавръков, тъй да се каже, когато собственоръчно му повери жената чиста и неопетнена, гледаше я, цъфтящ от любов, вътрешно обладан от благи чувства.

  Крачим ние към къщи, а пък той си подсвирква. По едно време се спря, пипна ме за ухото, изтегли го, па ме прегърна:

  – На мен си се метнал. Бре-ей, че чешит!

  – Ама аз не я мразя – побягнах по-надалеч от него. – Тя иначе е готина даскалица.

  – Че що да я мразиш! – рече. – Щурец някой да мрази, зъб да има на врабче или на Баба Мравка, а?!

  Уби ме. Да бе го чула какви ги ниже, мама би рекла: "Айда-а, пак завъртя латерната. Те неговите край нямат".

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 19 mar. 2022

Илюстрации:

- С колегата Пеньо Куков на летен лагер.

- Най-слънчевото хлапенце, моята Надя.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, между които и заемки от американския сериал "Семейство Симпсън".

** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (923.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (923.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    18 mar. 1992

ХУБАВИЦАТА В АВТОБУСА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  При съседката Грета идва як чичко с къс врат, в яке "Харлей Дейвидсън" и с черни очила. Не говори, ами бръмчи. Дваж-триж в месеца я посещава, после тя излиза да го приветства от балкончето, а пък онзи за сбогом й праща въздушни целувки и прочие. Съседите се пукат от яд, кога я улови през кръста да я целува. Пред тях би свършил и онази работа, толкова силно я обича.

  – О-о, Пепчо, привет! Къде се изгуби? – пускат къдрави усмивки съседките.

  Ама и той им се къдри:

  – Работа, нали знайте! Много работа напоследък.

  Грета е съпруга на Пепчо, но сама си гледа бебето, докато гигантът Пепчо здравата се труди. Понякога й помагам да качи бебешката количка в асансьора или да пренесе пълната газова бутилка от асансьора до кухнята, или мъкна торбите с картофи, яйца, домати пеш до осмия етаж, че асансьорът понякога не работи. Онези, които заглеждат хубавицата, се плашат от Пепчо; иначе не картофите, ами Гретичка на ръце барабар с асансьора да са качили на осмия етаж, що не и на покрива. Оказва се, меракът движи света, наред с тихия егоизъм и простотията. Не както в училище ни го обясняват. Тази страст заради едничката лична изгода обръща не само човек, но и света преобръща в неговите световни дела. Веднъж – както ми се случва напоследък, скучаех. Надничам в барчето с билярдната маса и електронните игри, а там пусто – девет циганета жулят моникс. Пък сме в лятна ваканция. В нашия краен градски район Изгрев сякаш бомба е паднала; няма ги децата, с възрастни само се разминавам. Повечето приятелчета са на село, а нали сме си все потомствени гражданя, няма я вече и баба ми Ламберия, да се затичам към Пльоковица нейде си над Смолян, та се пека в прашния Пловдив като гущер в пресъхнала вада. Свърнах към автобусната спирка, а оттам ми се наложи до центъра до ида, та да се полюбувам докъде може да стигнат простотията и меракът. 

  Юли. Пламтящо небе... Задух страшен, както е рекъл поетът. Бръмчат сто икаруса в Тракийското равно поле и бълват първокачествена мазна сажда. А Хубавицата Грета е на спирката на автобус № 26 и десетина хайлази й мятат тежки каруцарски погледи, и всеки се прави на Боян Радев – бившия телохранител на Тодор Живков, ама пък не са интересни, че са по-прости и от Боян Радев. Грета е с бебчето, и то гука и размахва крачета и ръчички в бебешката количка. Като подир дъжд замириса на електричество, на озон; онези, сякаш треснати от мълния, мотаят се замаяни и ха, някой да се втурне към бебчето, да пусне свалячески лаф, конкурентите с поглед ще го изпепелят. Ще се сбият. Ама не се сбиват. Струпаха се накуп, като допухтя току-що ремонтиран икарус. Този посегна, онзи посегна, па четвъртият и петият награбиха количката да я внесат. Обаче вратите не се отварят достатъчно.

  Притича шофьорът, цял Аполон Белведерски: не шофьор, а мистър Най-мъжкарско и хармонично тяло... Човекът явно се нервира, понеже това е неговият икарус, а те му се пречкат количката с рожбата да внесе. Изсипа се, кажи-речи, половината рейс сеир да гледа, и онези пак не се сбиват. Горещо ли е, тъпанарите ги мързи: зъбят се, обаче не замахват. Народът гледа, цъка с език. А шофьорът – бог, но и той прост, с вратата не успя да се пребори. Чука-лашка... Грета го гледа-гледа, па си грабна бебчето. Стана навалица. Наскачаха михлюзите от кръчмата, подрипват, отдалеч подпитват:

  – Ей... Как го премаза, бе-е-е? Че къде гледа тоз идиот! Пил ли е? Сигурно е пил.

  Отзад, откъм Домостроителния комбинат по линия № 5 вече са се наредили седем тролея, а и опушена, разбрицана чавдарка, бъкана със селяни от Ягодово. Наскачаха мъже и оттам. Потни озлобени жени с ръце на кръста прииждат. Появиха се старчета – весели, че тъкмо им броили пенсийката, тръгнали за сухоежбина... Жените, като по-ловки, усетиха, че кръв няма, върнаха се вкупом в тролеите заради освободените от кавалерите седалки. Шофьорът на чавдарката – гладко сресан, обилно парфюмиран манго в боксерки на черно-бяло райенце, потник с кърмъзъ надпис "Льоко, ти биеш жистоко", вратовръзка с цвят на увяхнал морков и джапанки, домъкна голям крик да разблокира единствената врата, през която можеше да се вкара бебешката количка. И не му помогна крикът. Грабна количката, хукна по другите врати да мери, но и там не успя. Сякаш беше притеснен не за чавдарката, ами бебешката количка да не повреди.

  Никой се не сеща, подсети ги бабка с начервени устни и кокче с два шиша вбити:

  – Че таз пущина не се ли сгъва бре, юнаци?

  Първи пробва мъжага с бакенбарди на орангутан... Отместиха го. Като не успяха да го откопчат, орангутанът се държа за количката докрай... Вторият беше с уокменче и слушалки на врата, косите му: като у столичанин от село Миндя – на рехава плитчица с панделка вързани. Вързан се оказа и в ръцете. Оплака се – количката била японска, японецът сложно работи... Не се наложи да го избутват, сам се дръпна и женчо-женчо, ама от разстояние върти очи към Гретичка, а тя грее ли, грее... Третият се представи за спец по мостовите конструкции, проектирал Аспаруховия мост във Варна. Опита с лашкане – не стана. Рекоха: гледай си моста, това тук е бебешка количка! Четвъртият се оказа часовникар: опита нежно, не успя. Петият – учен от село Радуй. И ученият от Радуй не го огря... Но се появи таксиметров шофьор, като излюпен от врабешко яйце; натисна бутонче, количката сама се сгъна. Рекох си, стана интересно, трябва да съм в шоуто. Намърдах се до Грета, като съсед, по-близък и от роднина – нали съм й носил десетлитровата бутилка с газта, млякото, картофите, знаем се и прочие!

  – Ей, Гретхен! Малкото има ли си зъбки? – Точно накива мазна въпросчета служат за приобщаване на всяка лепка към обекта на нейните мераци, обаче някой тежко ми диша в ухото: 

  – Марш оттук бе, келеш!

  Усещам как се отлепям от Грета и от икаруса и се озовах седнал долу, на тротоара. Решително си казах: "О, не! Ще се кача". И се качих. Този път в по-задните редици на напиращите от Комплекса на слепите. И тъй, носим се ние по улиците на Пловдив. И на всяка спирка участвам в епизод на одата "Опълченците на Шипка" от Иван Вазов. Дали съм щастлив?!... Ами че как! Момчета, това е животът. Животът е шоу. Бебчето го крепи железничар с мазна фуражка. Грета е на най-първата седалка. Ветрец играе в косите й. Шофьорът я попоглежда, любува й се. Количката я крепят трима, впили очи в хубавицата, и всеки очевидно е обиден на другите, видът му говори: "Тези тук какво ми се пречкат, за това нещо аз отговарям с живота си". 

  Поставянето на хубавицата на най-обдухваемото място бе ритуал. Отначало там се гуши осемдесетинагодишен инвалид от Втората световна война, покорител на връх в Непал, поради което му окапали ушите, а пък краката му заменили с дървени протези. Ветеранът-алпинист мрънка тези сведения с треперещ гласец на измръзнал в Непал. Слушат го тъпо и мълчаливо. Бръкна той във вътрешния си джоб и извади документ с подписа и печата на господин Президента и на кмета, че е почетен жител на София.

 

  – Като е почетен жител на София, каква работа има между нас и чий го дири в нашия шибан Пловдив? – вълнуват се.

  Инвалидът помоли да не го барат, ако му съчувстват като на топлокръвно още живо същество и човек със заслуги към отечеството. И не ги трогна... Вдигнаха го грубичко от най-проветривото място, тръснаха го като чувал жито върху яко напечена седалка и отвориха пътека на Грета. И Гретичка мина по пътеката като Афродита на излизане от морските вълни при остров Кипър. Гигант с бръсната тиква, татуировки и обеца на ушето колкото катинар от злато, като да бе близнак на Любо Чука, увисна откъм онази страна над Грета, откъдето някой би могъл спокойствието й да наруши. Туриха до нея количката и онези трима ахмаци все така не я изпускаха тази бебешка количка, чинно, раболепно приведени като теляци в банята.

  Любовта чудеса върши. Някой си е готов на Монт Еверест да се изкатери от любов, други на маймуни се правят. Един съсед, замаян от любовна треска, взе, че се ожени за най-грозния женски крокодил под небето и бе тъй заблуден и щастлив, смяташе, че светът му завижда. Гледах тези хора как по хубавицата се топят, а героят от войната, изкачил най-високия връх в света за прослава на България, не ги трогна. Пренесоха над главите си откачилия му се дървен крак, хвърлиха го като цепеница в лицето му и го зарязаха. Железничарят бръщолеви, плези се като тих идиот на бебчето. Жените го оглеждат с откровена неприязън: "Вай, завалла! Ама че мерак, ама че глупак!" 

  Какво се е случило по-нататък не знам. На спирката отсам Чифте баня нахлу тълпа тъкмо изкъпани гръмогласни, къносани щерки не на каменистия Непал, ами на Тъмна Индия. От сапуна и жегата порите им явно се бяха широко отворили – обилно ухаеше на плът и на гетото Столипиново, та скочих в движение; за една бройка да се утрепя.

  Следва   

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 18 mar. 2022

Илюстрации:

- Опасно влюбил се мъжкар.

- Икарусът бе преживяване.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.

** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.