събота, 19 март 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (924.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (924.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    19 mar. 1992

СЛЕД РОДИТЕЛСКАТА СРЕЩА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Учебната година вече завършваше, когато Кавръкова реши да събере родителите, за да покаже как изглежда типичният смутител на живота в училище. Маскира се тя в цветовете на войната: облече черно, ноктите си боядиса в кървавочервено, фризира си оранжевата коса и в този ужасен облик напомняше Светата Инквизиция. Злият дух се всели в нея... Без да ща, чинът под мен миналия петък се разпадна. Някой извадил болтовете, реших и аз да си взема един болт, и чинът взе, че се срути. Изправи ме тя до стената, сочи ме и повтаря: "Истината кажи! Истината кажи!" В ролята на грешник, слушам описание на моите грехове. Майките и татковците ме разглеждат, скръстили ръце на гърди. Уж за мен бъбри класната ни Кавръкова, а се виждам някак отвисоко и си мисля: Брей, че коварен тип съм бил! Пък не усещам срам. Класната е курдисала тате на първия чин, да го оглеждат и него. Гледам, попива наш Тотю бликналата пот.

  Свърши срещата. Народът обкръжи госпожата и тя заднешком отстъпва към изхода и на всеки едно и също отговаря: "Вашият ученик го бива, но да заляга над уроците, че да не повтаря класа". Оставиха я на мира, като проумяха, че друго няма и да чуят.

  Вървим двамата с тате. Уличните лампи – потрошени от злосторници, а подире ни, да се не начудиш! – чуваме, Кавръкова ругае кмета Петров. Беше час, когато крадци и наркомани от гетото Столипинова и от нашия район Изгрев тръгват да мародерстват. Позна ни тя, и устата й увисна.

  – Та какво рекъл моят син? – любезно подхвана хлебарят, все едно продължаваха току-що прекъснат мухабет.

  – Оставете, моля! Доста семпъл сте, да ви обяснявам тънкости от педагогическата практика.
  – Че какви ще да са тез тънкости? Наистина не разбирам какво значи "семпъл". Що ще рече туй "семпъл", а?
  – По енглиш ланглиш е – казвам.
  – Английски! Все едно сме англичани и разбираме. Ашколсун! Демек, начетени сме.
  – Да, бе! Ама "семпъл" значи прост като галош.
  – Ъх! – изохка той, сякаш зъб внезапно го заболя, и се обърна към нея: – Тъй ли да го разбирам тоз енглиш ланглиш?
  – Мислете, каквото си щете.
  – Моля, госпожо! – понижи глас хлебарят. – Ако държиш на здравето си, де! Не знам англетата радват ли се, като им кажат, че са семпли, ама ний, душичко, се докачаме.

  Тя вирна брадичка:
  – Семпъл значи естествен... Аман!
  Тотю искрено се зачуди, па горещо я подкрепи:
  – Зле ли е да си естествен! Ех, госпожо, да знаеш кво става в мойта доша. Подземаш ли ме, или ме хвалиш?
  – Не ми говорете на "ти", господин Ламски. Много моля!
  – Като те пипна за гръцмуля, ще видиш ти едно "много моля"... – Хвана я за гушата и тя размята ръце като кукла.
  – Помо-о-ощ! – ритна го по коляното и го перна с чантата си.

  Тъкмо я пусна той, дотърчаха някакви тъмни образи в гащи на листенца, с патлак на кръста:
  – Кой тук вика за помощ? – рече най-едрият, двуметров гигант, явно началникът им.
  – Е-е, нататък хукна – посочи зад гърба си Тотю.
  – Къде?... Кой хукна? – боботят хорово.
  – С карирано яке и зелен каскет.
  – Той... той... – заеква математичката Кавръкова; сочи ту мен, ту Тотю, и пак замахна с чантата. – Той, ние, вие... – заби из местоименията и тате пое нещата в свои ръце. С вид на обиден, захвана изтъкана от отвратителни лъжи фантастична версия:
  – Оня и госпожата, значи, се биеха. Разтървах ги аз. Ритна ме той, пък аз – за гушата, ей тъй на! Но избяга, значи. Къде да го гоня? Тръгнахме със сина, значи, госпожата да придружим, че в таз тъмнилка сама жена... Па як беше дяволът! Як, обаче семпъл. Що не разузнаете накъде е драснал! Нали ви казвам: с карирано яке и зелен каскет.

  – Какво ще рече "семпъл"? – рече единственият, чието червено кепе не му скриваше веждите. Тримата напомняха повече на кавказки терористи, камо ли родната полиция.
  – Значи по английски "простак" – рече с разведрено лице тате и ме избута напред: – Ей го синчагата. Пере го тоз шибан език, гаче лайна жвакаш, енглиш ланглиш. Ванчо, я кажи по английски "файф о клок" или "тенкю вери мач".

  Изгубила дар слово от наглостта, Кавръкова опря дланите на тротоара и ни загледа отдолу-нагоре като ранен алигатор.
  – Мяза ми да е истерия – рече Тотю. – Дафчо Зарзавата от месарницата на Рибница има таквиз състояния. Речеш му само "Дафчо, що удряш в кантара, бе!" – и пяна вади и се търкаля. Викам, да повикате линейка, а? 
  Маят се като шахматисти. Вместо те да ни досаждат, Тотю тъй им дотегна с лафове, че едва го изтрайват.
  – Имаме и друга работа – рекоха погнусени и се загледаха в нашия досадник: – Е, па добре сте сторили. Браво!

  Както дотопуркаха, тъй отгърмяха по своите важни полицейски дела, а тате подаде ръка на изпадналата в състояние на самовглъбяване Кавръкова:
  – Е, що ви бяха тез нерви? Хайде, ний глупави, даже и прости, ама бива ли тъй да ни кепазиш? Аз ли да те уча на педагогически тънкости!

  Наистина я придружихме до блока й през мрачните улици на крайния работнически квартал. Хем по пътя майсторът хлебар не пропусна надълго и нашироко да разясни на ошашавената математичка как да се отнася с децата на простите българи, които не са дип още наясно с английските думички, че да й спори педагогията, както се изрази с вид на университетски професор. И когато в края на лекцията се здрависваше вече с нейния съпруг шефа на месокомбинат "Родопи" господин Кавръков, тъй да се каже, когато собственоръчно му повери жената чиста и неопетнена, гледаше я, цъфтящ от любов, вътрешно обладан от благи чувства.

  Крачим ние към къщи, а пък той си подсвирква. По едно време се спря, пипна ме за ухото, изтегли го, па ме прегърна:
  – На мен си се метнал. Бре-ей, че чешит!
  – Ама аз не я мразя – побягнах по-надалеч от него. – Тя иначе е готина даскалица.
  – Че що да я мразиш! – рече. – Щурец някой да мрази, зъб да има на врабче или на Баба Мравка, а?!
  Уби ме. Да бе го чула какви ги ниже, мама би рекла: "Айда-а, пак завъртя латерната. Те неговите край нямат".

  Следва 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 19 mar. 2022

Илюстрации:
- С колегата Пеньо Куков на летен лагер.
- Най-слънчевото хлапенце, моята Надя.
___
Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, между които и заемки от американския сериал "Семейство Симпсън".

** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в заб...