ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (905.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (905.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (14.)

   14 fev. 2001

  За естественото човешко право личността да променя както позицията, така и себе си... Нали докато сме живи, все се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас", издадена през 1996 г., спомени за любимия автор на хиляди деца от моето поколение*. Роденият през 1936 г. Стефан Цанев си спомня как през 1963 г. главният редактор на "Стършел" – вестника на ЦК на БКП, като му пуснал на уводно място стихотворението "Репетиция за парад" му спестил репресии не само от партийната цензура, но и от силовите органи на властта (МВР и ДС). Да припомня, това си е исторически отрязък от най-новата ни история, когато в България действат няколко десетки концлагери за "врагове на Партията и народа", където психически, а в хиляди случаи – и физически, са умъртвявани т.нар."ренегати, буржоазни отрепки, английски диверсанти, шпиони на загнилия капитализъм, агенти на империализЪма", накъсо казано – българи, уличени, че им липсва вдъхновение за строителството на "новия живот".

  Не стихотворение, поемка писах през онази 1974 г., та затова вероятно ме занимава епизодът с Асен Босев. Може да е било под влияние на Стефан Цанев, с чийто поеми и стихове още от 1961 г. – едва 14-15-годишни, Никола Джоков – Джоката (1934-2000)** ни къткаше около себе си в редакцията на младежкия пловдивски седмичен вестник нас, десетина гимназисти, всеки четвъртък надвечер на ІV етаж в сграда баш на пъпа на Пловдив. И значи през 1963 г. Стефан Цанев за нас бе символ на честна позиция спрямо мекерето. Писал съм нещо неумело може би за траещите по седмица или две репетиции (маршируваме под строй от единия до другия край на Централния градски площад хиляди ученици: от т.нар. Дом на народната армия до Руската книжарница – и обратно, с вдигнат над кратуната юмрук, и дружно блеем: Бе-е Ка Пе, Бе-е Ка Пе! С Бе-Ка-Пе напред! Вечна дружба с Ес-Ес-Ер! Да живее Ес-Ес-Ер! Долу капитализма! Смърт на империализма! Демек, готвим се за парада на единството между Партия и народ. А може ли ентусиазъм да се репетира? Оказа се, че може. От вибрациите на издутата по сватбарски озвучителна уредба площадът се тресе: Другари-и-и, последните редички ми се губят. Да скандират по-силно последните редички-и-и! Дайте по-мощно, да не се наложи да се наказваме, другари! Тази вакханалия на партийния ентусиазъм няма как да не изненадва, ако не си съвсем прост и с изплакнат от партийните агитки мозък.

  И ето че любимият ни от онези славни години поет Стефан Цанев припомня жест на поета Асен Босев. Какво му бил рекъл другарят Босев десетина години подир случая: "Не знам защо реших да ти помогна (…). Спасението бе да се играе ва банк: на първа страница, на най-видното място (...), афиширано; лично аз поръчах винетките: в упор, да се стъписат, да си кажат: Сигурно ние бъркаме (политическите цензори да решат, че сгрешили, нещо супер невероятно)... И успяхме, нали?" Това казал другарят Босев около 1973 г. нейде, когато приел в дома си Стефан Цанев. Човечно! И човеколюбиво хем! И тъкмо да реша, че това тук е пример как духовният аристократизъм надделява над фанатизма у партаеца, пред очите ми лъсват стихове на същия поет Асен Босев, публикувани малко преди 20 декември 1949 г. – когато "цялото честно и прогресивно човечество" се кани организирано да чества седемдесетия рожден ден на др. Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой – 
за миг главата й премазва...

  И да не сбърка някой верен на партийната линия читател в чия чест са римушките, ето начало на хубавко послание в същия бодряшки стил, сътворено с участието на същия автор през 1949 г., когато се е пръкнал и другарят Иван Костов, Асен Босев е сред водещите писатели и журналисти в партийния печат на онази България. 

ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

  Това е пак др. Асен Босев. Има известна разлика естествено, когато плещиш огнени партийни лафове изобщо, и когато пред теб стои конкретният човек от плът и кръв, в случая – 27-годишният Стефан Цанев. Финалът на цитираната по-горе огнена статия е от сборник със стряскащото заглавие "Убийците са между нас": "Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?"

  Наистина защо посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки някоя грешна душа? То проява на милосърдие ли е? Или индулгенция за натворени нелопости може би? Или което вероятно е най-логично – начин да се купи талантът, да се привлече, приклещи, прикотка, подчини на "партийната правда"?! Отбелязвам си, привлечен от спомена на поета, драматурга, публициста, общественика и прочие Стефан Цанев. Крилати за поколението ни, израснало непосредствено подир края на Втората световна война, бяха Стефан-Цаневите стихове: "Носете си новите дрехи, момчета! Момчета, внимателно на завоите! Послушните момчета не ги съдят". Та ние лягахме и ставахме с тези горди или ехидни редове. Що се отнася до партийния поет Асен Босев, какво повече заслужава от сентенцията De mortius aut bene, aut nihil*** за талантлив човек, сключил договор със Сатаната!

  15 fev. 2001

  Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърбърийски разкази"****. Не ми е ясно как звучи на английски, но на българския ни език Чосъровият слог ми допада. Както се изрази тези дни моята по баща потомствена австрийска баронеса (дядо й по бащина линия подир любовта си идва в Пловдив и до смъртта си бил банков чиновник) Re.: "Мили, стига си се ровил из тая отврат, нужно ти е нещо закачливо!" Та като я послушах, ето само два фрагмента от епоса на Чосър за финал на есето "Фалшивите шивачи" по повод двата върхови романа на писателя от световна величина хер Томас Ман:

1) стр. 41:
А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една думица – "раздиплил", ехидно ми се ухилва като пакостник, уцелил прозореца на съседа. Ха сега, пробвай в мъдра печал да тълкуваш сюжет и образи от Миналото!

2) стр. 48:

Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 fev. 2022

___
* "Спасението беше да се играе ва банк", из Писмо до поетесата Станка Пенчева (1929-2014).

** Никола Джоков (1934-2000). Вж. https://www.marica.bg/kultura/sluchka-s-istoriqta

*** (От лат.) За мъртвия или добро, или нищо.

  Асен Иванов Босев (1913-1997). Започва да печата от 1932-1936 едновременно с Никола Й. Вапцаров. Завършва право и дипломация през 1942 г. За разлика от Вапцаров, прави кариера на "ярък" партиен поет, писател, журналист: зам.глав. редактор на вестник "Заря", след 9.ІХ.1944 г. редактор на официоза вестник  "Работническо дело", съветник към Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965 г. – годината, когато се разиграва епизодът, описан от Стефан Цанев, е главен редактор на седмичника на ЦК на БКП за хумор и сатира вестник "Стършел".

**** Новели в стихове, превод на Александър Шурбанов (1941). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (904.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (904.)

  Значи, най-много мразя, като изляза на балкончето, да стъпвам по килим от трохи, трохите да ми се лепят по патъците и да ги внасям обратно вкъщи... Ето защо издал съм категорична забрана относно роненето на трохи за врабчета и всякакви пернати, докато не падне сняг. И ето го, че снегът дойде, а с него – и ледените вихрушки; като излезеш, ставаш лепкав и в носоглътката, бе, гадост някаква, с една дума, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция (демек, никой не се занимава в момента със строителноремонтни дейности и проч., дежурим по един), седя си до прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели балкончето. Три вида са се появявали досега – врабци, гълъби и врани. Та не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците. Кротко, без да се бутат и всеки си кълве пред него си; само че както се казва: ядеш колкото врабче. Гълъбите са като татарска орда: блъскат се, кълват се един-друг, че и като запърхат с крила, събарят почти всичко върху снега. Враните са абсолютни тартори; когато се появят, всичко друго зачезва. Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им увереност заради едното им присъствие, уж епизодично, ама респектиращо. И като правило най-рядко появяващи се. – Jores (1947)

  14 fev. 2012

ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

Пловдив е тъй нежен с мен, че ще умра от студ.

Встрани от шум и суетене, навярно съм си малко луд,

за да дописвам сред тъгата най-веселия си роман*

на жежко лято сред житата, и както винаги – пак сам.

 

При нас е зима, и врабците на моя мъничък балкон

боричкат се зарад трохите. Навлякъл вехтичък балтон,

притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,

докато се усетя беден, без ни една троха в ръка.

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 fev. 2022

Илюстрацията горе:

- Моята Вера, аристократката ми по душа. 

–––

* Отнася се за времето, когато писах текста "Историйките на ученика Ламски", живеехме с моята учителска заплата от 170 лева с двете ми щерки Вера и Надя и още не бях започнал да припечелвам допълнително, като шофьор на частно такси след или преди занятията в училище. Кой каквото ще да каже, но това май си беше най-щастливият период в моя живот, но трябваше да минат десетилетия, да го осъзная. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (903.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (903.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)

   10 fev. 2001

  Стр. 408: "...че човешката неудовлетвореност без съмнение е извор на пророческа интуиция". – Версия на извода, че изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта; а захване ли да хвали властта, престава да е изкуство, става ерзац.

  Стр. 418: "да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения".

  Стр. 419: "Защото лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост в най-издържаните постижения на европейската (...) култура, тъй че всеки да схване тяхната новота (...); като им се придаде простота"... И т.н. все в същия Томас-Мановски стил.

  Зад разпрострялото се разсъждение се прецежда чудесното твърдение: Изкуството е неразбираемо за простосмъртните. При всички условности и уговорки от страна на автора, това твърдение, според мен, е от тщеславие. Значимата литература е понятна както библейска притча.

  Стр. 421: "Изкуството е дух; духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността (думите са на Серенус Цайтблом) – това според мен то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което слиза сред народа, което прави от потребността на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета". Ех, близкият до сърцето ми Михаил Берберов (1934-1988) да беше чул, би вирнал нос: Аз съм трансцендентален!!! Като всяко крайно твърдение, и мнението на Томас-Мановия резоньор е невярно.

  11 fev. 2001

  Защо високите сфери в изкуството да са непонятни за (да го кажа) простосмъртния, човек, не ми е ясно. Профанация, снижаване на философския елемент може да бъде компромис не защото простодушният Адам би трябвало да го разбере, пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст: няма талант да е автор. Христос избирал ученици не между книжници и фарисеи, а измежду рибари, орачи, занаятчии, митари – все най-обикновени люде, неизкушени от изящното обикновени хора. Но що е "изящно", впрочем! Оказва се, че изящното е тук долу, в делничния бит, не в пищни замъци сред дворцови градини с фонтан и позлатени мраморни скулптури, следващи древноелинските статуи на Мирон или друг велик скулптор на древността. Да приучи и най-обикновения човек да усеща изяществото около себе си и вътре в себе си, това е мисията на творческата натура. Другото е алхимия, фокуси заради самите фокуси.

  Да се затваря в езотерични (непроницаеми) общности на посветени е вид отрицание на човеколюбието, нещо противопоказно на изкуството; то е изящна безнравственост и фино лицемерие. Когато някой се кичи с непонятното трансендентално, това мен ми намирисва на опасение да не би да открие светът доколко "творецът" е безпомощен. Без да е в положение на слуга или подчинен, изкуството е начин обикновеният човек да бъде изкушен сам себе си да проумява, на делничния свой живот да гледа като на скъп дар от Небесата. Тази пряка връзка с Космоса, или с хармонията на красотата, е приобщаващото ни към духовното, вдъхнато ни, според легендата, от самия Господ.

  Какво унизително има в библейската притча? Унизително е поведението на автора, обладан от самочувствие, че читателят му е неспособен да го разбере. Не успяваш да изкушиш читателя до положение у себе си да открие канали за общуване с духовното – е, тогава по-удобно ти е да се правиш на велик, но не си! Величието е в това повече хора да изкушиш да се видят нравствени в личните си дела, в своя личен живот. Това е демократичната субстанция на същинското творчество.

  Друга тема е, че процесът на сътворяване е минаване през кръстни мъки; Христос, разпнат на кръста, и възкръсване – това е чудото на творчеството. Казват, че носело радост, но всякакъв вид просветление изисква първо сам да изживееш ада в себе си. Големите творци са и големи страдалци, у тях клокочат бездните на земетръсна зона, разделяща като континентални плочи епохите... "В мен срещата на две епохи стана – изрича Пеньо Пенев, – ехтя у мен двубоят им жесток!" И по-нататък, в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението! 
Зад моето чело, родени от съмнението, 
насрещни ветрове се бият, вият страховито, 
събарят канари от неотменните задачи, 
бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври, 
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...

  В нощта на самоубийството (14.IV.1930.) Владимир Маяковски, пишейки последните редове, пренебрегвайки канона – задръжки, паразитиращи обяснения, обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните ограждения, сякаш на един дъх, като изливащ се втечнен метал ще изплаче с гордостта на таланта:

Знам силата на думите на думите гнева
Не тези на които ръкопляскат ложите
Ковчезите скачат при такива слова
и марширувайки напускат гробищата
Задраскват не печатат Но късайки юздите
препускат думите език изплезили
след тях пълзейки влаковете идат 
да лижат ръцете груби на поезията
Знам силата на думите Ще кажат ах
листенца стъпкани във вихъра на танца
Но въпреки това човек с душа и устни
и с гръбнак...**

  Фарисеят ниже величествени тиради, загърнат в златоткани изящни одежди, ала не виждам по-велико в този наш живот и по-чисто не знам от оголеното изтерзано сърце на внимание към участта на обикновения грешен човек. Между кървавото варварство и анемичния интелектуализъм лежи тъничката пътека, по която от култ се върви към култура, която пък култура – ако не се зарежда с първичните бесовски енергии, би се изродила в предвзетост, в префърцунен цивилизасион. Това по повод Томас-Манови разсъждения (стр. 482-483). Философската позиция при Томас Ман е на загрижения за разклатената градска крепост буржоа от Западна Европа; а подобен тип мислители са склонни да се възторгват от колективистичния порив на Съветския тоталитаризъм.

  Колкото и велик мислител и романист да е, на автора му липсва реалният досег с мракобесието на Военния болшевизъм. Военният болшевизъм е по-перфиден и от наглостта на националсоциализма в Хитлерова Германия. Фашистите на италианеца Мусолини са улични пакостници пред сталинисткия модел управление. Възпитаници на висшите съветски школи за партийно строителство се кипрят днес у нас в ролята Пръв демократ и говорител на нацията. Държат се като обидени, че не били разбрани от простия народ, гаврят се с българина: не участвал в разрушаването на Картаген.***

  Стр. 491. "Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното". А дали неслучайно от най-ранните си детски години съм подозирал, че не говоренето, не изговореното, а изразеното с мълчание или с по-малко думи е по-интелигентният, по-пълноценен начин за приятелство и за съобщност. Баща ми си бе мълчаливец и въпреки да бе учил до съответстващ на сегашния VІІ прогимназиален клас, поставял съм го винаги по-горе по интелект от майка ми, завършила висшето си образование, вероятно най-ученолюбива сред петте рожби на дядо ми от Пазарджик: тъй преценил Борис Дявола, за нея единствено склонил да се охарчи, да я изпрати да учи в чуждия нему, калугеровския внук, надменен Пловдив.

  Да редиш фрази пред множество, излъчващо същинска информация, е примитивно. В замълчаването понякога се таят дълбини; мълчанието на невежия е скука, и не по-печална от бъбрежа на сноб. Съществува особен вид примитивност, която не иде от вродения у нас стремеж към познание, а е ехо в ум, излъскан от потоци дестилирана информация, криеща истината за реалността – състояние, дължащо се едновременно на глад и сънливост от пресищане. Човешкият ум е преди всичко друго излъчвател, а не депо за складиране на ненужности. Отнемат ли му възможността сам да обработва данните от преживяно, прочетено, чуто, отнемат ли му възможността сам да оценява и проектира, интелектът залинява. Задръстване на каналите за познание чрез потоци от ненужна, едностранчива и скандална информация е нов вид мракобесие, модерна версия на средновековния обскурантизъм****.

 De profundis (лат.) – от глъбините въздавам теб, Господи. Начало на католишката молитва (стр. 423).

  Стр. 491: "Не умееше да разграничи сцената от живота; бе артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не бе истинска артистка) и в държанието си вън от театъра". Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и спорещите на висок глас за поезията си или прозата си светила в ядовито боричкане за известност.

  12.02.2001

  Стр. 512: "тъй че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване... нещо, което очаква да бъде разгласено".

  На сборника*****, вече три години след като го издадох на лични разноски и в нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването – не усетих някой да е обърнал внимание, да е открил, че има нещо, което чака да бъде разгласено. И какво правя ли? Приемам пренебрежителното отношение. Давам си вид, че не забелязвам липсата на внимание. И няма повече да си мръдна пръста за книгата – казвам си. Каквото трябваше, сторил съм го; нямам желание да ограмотявам едни хора, които са се възгордели пред други хора как чудесно разбират от тези работи. Турил съм си светилника на прозореца, не го държа под одъра; светлинката му кого прави по-човечен? Или съм в положението на чудака княз Мишкин от романа "Идиот" на Фьодор Достоевски? В личния си живот едва ли ще срещна моя читател. Виж, кресливи-самозванци срещам на всяка стъпка, но с тях нямам какво да си кажа. Заравям ръкописа като семе; дали ще служи някому, който може би не съществува? 

  Стр. 531: Адриан Леверкюн е 38-годишен. Сътворил е най-важното. Известността му донякъде се гради върху бягството му от светското снобско общество. Тъй е според автора на романа. Но ах! Моля ви се, че какво бягство е то? Леверкюн е непрекъснато канен по светски приеми, около него като ята на рибка-сателит кръжат почитатели на таланта му. Самолюбието у мен ехидничи: Какво ви е известно за самотността, г-н Томас Ман! Нима знаете какво е да си самотен Вие във Вашата (поне стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е) Германия? Можете ли да си представите какво е да твориш, като човек от нация, чийто ум е денонощно промиван от "високи" личности, като назначените от партийна върхушка шоумени и гении!******

  Стр. 589: "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват".
  Стр. 611: "Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ще ни кара да загубим самообладание".

  Стр. 631: Откривам пак свое откритие: "Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, (...) че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови и някакъв зачатък на надежда? То би било вече надежда отвъд безнадеждността, то би било трансцендентация (извън познанието); не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата". Все така объркано изречено или объркано преведено! Същото, но изречено ясно, го имам в част III на есе, отпечатано в последния за 2000 г. брой на пловдивското вестниче "Арт-клуб" под надслов "Щом любов нямам, нищо не съм".

  Стр. 638: Добре казано (макар и не нова мисъл): "Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко: пред еднозачността на думите – никога не ми е била по-явна окриляващата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание". Стр. 639: "бе тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина"…

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 fev. 2022

Илюстрации:

- Владимир Маяковски (1893-1930).

- Разрушителят Иван Костов (1949).

___
* Пеньо Пенев (1930-1959), из поемата "Дни на проверка" (1958)
** Превод от руски език: Стефан Цанев (1936).
*** Ролята на обиден от изборните резултати щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се възпитаник на висшата партийна школа – Иван Костов (1949), унищожил всъщност СДС като политическа формация.
**** Обскурантизъм (от лат.): схващане, според което човекът от простолюдието би следвало да се държи колкото може по-далече от просвета, или: колкото по-невеж електорат, толкова по-щастливи властници.
***** "Кардиф" – сборник стихотворения (1997).

****** Пасаж, добавен при преписа от 16.ХІІ.2006 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (902.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (902.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

   08 fev. 2001

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор от безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците, и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността и всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско почва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е плашил от вероятността Русия, в която – като общност на ортодоксията (източното православие), Любовта е основа на взаимоотношенията и да не би да оспори католицизма и протестантството с присъщото им тълкуване и философия. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към масови кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно през последното столетие е най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите клети българи още от периода на Османското "присъствие" са се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки двете понятия Руската нация и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов бил русофоб, та и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир в делата и проктети си; а това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Че кога обикновеният българин и руснак са имали право на участие при уредбата на отечеството си! В това отношение Западният човек стоял значително по-стабилно в политическото пространство на държавата, но то е последствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, в основата си от ХІІІ в. насам принудена да се съобразява с интересите на отделната личност, на самостоятелния, уверен в себе си стопанин. Властникът на Запада в относително по-къси периоди бил безгрижен какво мисли за управлението обикновеният гражданин или поданик. Докато през последния поне половин век представата за държавност у нас е преиначавана. Избирали сме уж достолепни мъже и жени да управляват, но оказал се веднъж във властта, честитият народен избраник вече не можеш да го познаеш. След време някогашния идеалист го виждаме преобразил се в безскрупулен лицемер и яростен негодник. Как става това? Системата за контрол от общността към върха сред нас всъщност досега никога не е действала, и това вече е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Канцеларския плъх, от Партийния секретар, от Доносника, Мекерето, Дървения философ, от назначения да манипулира нацията.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой перекенде*; а се разбира по авторитета и по благосъстоянието на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да разберем кой колко пари струва и как служи на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става тъй, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е основната грижа на властващия слой в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваш всеки Божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо твърде лично, но не се ли предоверяваме мнението ни да изразява персона, пълзешком към чужди посолства докопала се до длъжността Тръбач на истини? Не желаеш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган, но гласа ти онези все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото омерзение, потресът от посредствени и затова безскрупулни политици пак е в услуга на същите политически кръгове, които три десетилетия след Десети ноември*** продължават да разпиляват и да ни обезличават като национална общност. Продължавай да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, заравяй си главата в пясъка!

  Томас Ман и "Д-р Фаустус"
  
  Стр. 330. Коментиращият Серенус Цайтблом пише: "доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година". А разказът се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г. Три хронологически пласта се налагат един върху друг:
    1) относителната последователност на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) авторов коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
    3) прочитът, когато читателят е изправен пред завършената вече книга.
  Последният времеви пласт е особено важен за мен, като читател: мога да извличам внушения, актуални лично за моето съвремие. (След страница дословно същото чета у Т. Ман, та и не ме изненада.)

  Цивилизацията не е застинал модел, а е развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес – 53-57 години, след като книгата е била в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и възгордяване – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библейския текст. Като чета, налага се да дописвам недоизреченото от великия писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална драма, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот на обикновен българин, като част от трагедията на моята нация.

  Да, това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, ала то ми е възможност през чуждо око или бленда да надникна към съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже тук талантливото е в далеч по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата Българска трагедия. В общественото пространство имаме какъв ли не великолепен персонаж – непукисти, самовлюбени актьори на политическата клоунада, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство... Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без анализатори я знам, виждам я: с кожата, със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието и каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам; интересува ме конкретно какво аз да сторя, с какво всеки от все по-оредяващите шест милиона български граждани****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг отвън да ми урежда държавата. Държавата България, това съм аз, обикновеният гражданин на бленуваната от Васил Левски чиста и свята република! Нима е трудно да го каже всеки от нас – унижените и оскърбените в тази част на Европа?

  Не им ща ни помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции и разкошни семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях хиляди пречки само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко жизнено нужни са ми. Но печеля ли добре и по честен начин, държавата ми ще има повече полза от мен. Притеснява ги може би фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, като разчита на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети силен да ги отърси от гърба си, да ги задължи да му пазят интересите точно защото ролята им е на слуги за този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената надменност, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено?! Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – пес, който лае, не хапе. Не осъзнаваме каква сила сме множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави-прави, пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, то е истината! Кога си търси аргати, добрият стопанин не се вълнува кой по-верноподанно скандира, а кой за работа действително ще му е от полза.

  09 fev. 2001 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсещат, че сред "борещите се за народа, за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко до микрофона, често самите те превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите" в младостта си се стрелкали като петле с червена лентичка на ръкава из замаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на невежество, завтекло се да управлява. То със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя красива и отровна, присадена отвън химера. Някогашни перекендета станаха за България "образи" като Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Трайков, люде, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи на НР България Иван Башев (1916-1971) с интелигентността си се отличаваше от дванайсетицата апостоли в Политбюро; затова го убиха. Не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, но обладани от "кариеристична революционност", станаха възпитатели и вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чуждия за България интерес.

  Ценното от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. Мечтая си: човек, с труд и предприемчивост, по честен път спечелил богатството си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкар в чужд двор по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време кяра си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика е самообричане от сурова обич към обикновения гражданин на републиката.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 fev. 2022

Илюстрацията горе:

Тошо Тошев (1942), Светлана Шаренкова (1961), 

Петьо Блъсков (1950) и Делян Пеевски (1980)

___
* Неплодна земя, изоставени на самотек угари.  
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи.
*** Според годината на настоящия препис. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона. Бел.м., tisss.