Значи, най-много мразя, като изляза на балкончето, да стъпвам по килим от трохи, трохите да ми се лепят по патъците и да ги внасям обратно вкъщи... Ето защо издал съм категорична забрана относно роненето на трохи за врабчета и всякакви пернати, докато не падне сняг. И ето го, че снегът дойде, а с него – и ледените вихрушки; като излезеш, ставаш лепкав и в носоглътката, бе, гадост някаква, с една дума, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция (демек, никой не се занимава в момента със строителноремонтни дейности и проч., дежурим по един), седя си до прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели балкончето. Три вида са се появявали досега – врабци, гълъби и врани. Та не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците. Кротко, без да се бутат и всеки си кълве пред него си; само че както се казва: ядеш колкото врабче. Гълъбите са като татарска орда: блъскат се, кълват се един-друг, че и като запърхат с крила, събарят почти всичко върху снега. Враните са абсолютни тартори; когато се появят, всичко друго зачезва. Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им увереност заради едното им присъствие, уж епизодично, ама респектиращо. И като правило най-рядко появяващи се. – Jores (1947)
14 fev. 2012
ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ
Пловдив е тъй нежен с мен, че ще умра от студ.
Встрани от шум и суетене, навярно съм си малко луд,
за да дописвам сред тъгата най-веселия си роман*
на жежко лято сред житата, и както винаги – пак сам.
При нас е зима, и врабците на моя мъничък балкон
боричкат се зарад трохите. Навлякъл вехтичък балтон,
притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,
докато се усетя беден, без ни една троха в ръка.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар