ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (902.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (902.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

   08 fev. 2001

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор от безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците, и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността и всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско почва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е плашил от вероятността Русия, в която – като общност на ортодоксията (източното православие), Любовта е основа на взаимоотношенията и да не би да оспори католицизма и протестантството с присъщото им тълкуване и философия. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към масови кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно през последното столетие е най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите клети българи още от периода на Османското "присъствие" са се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки двете понятия Руската нация и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов бил русофоб, та и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир в делата и проктети си; а това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Че кога обикновеният българин и руснак са имали право на участие при уредбата на отечеството си! В това отношение Западният човек стоял значително по-стабилно в политическото пространство на държавата, но то е последствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, в основата си от ХІІІ в. насам принудена да се съобразява с интересите на отделната личност, на самостоятелния, уверен в себе си стопанин. Властникът на Запада в относително по-къси периоди бил безгрижен какво мисли за управлението обикновеният гражданин или поданик. Докато през последния поне половин век представата за държавност у нас е преиначавана. Избирали сме уж достолепни мъже и жени да управляват, но оказал се веднъж във властта, честитият народен избраник вече не можеш да го познаеш. След време някогашния идеалист го виждаме преобразил се в безскрупулен лицемер и яростен негодник. Как става това? Системата за контрол от общността към върха сред нас всъщност досега никога не е действала, и това вече е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Канцеларския плъх, от Партийния секретар, от Доносника, Мекерето, Дървения философ, от назначения да манипулира нацията.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой перекенде*; а се разбира по авторитета и по благосъстоянието на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да разберем кой колко пари струва и как служи на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става тъй, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е основната грижа на властващия слой в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваш всеки Божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо твърде лично, но не се ли предоверяваме мнението ни да изразява персона, пълзешком към чужди посолства докопала се до длъжността Тръбач на истини? Не желаеш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган, но гласа ти онези все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото омерзение, потресът от посредствени и затова безскрупулни политици пак е в услуга на същите политически кръгове, които три десетилетия след Десети ноември*** продължават да разпиляват и да ни обезличават като национална общност. Продължавай да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, заравяй си главата в пясъка!

  Томас Ман и "Д-р Фаустус"
  
  Стр. 330. Коментиращият Серенус Цайтблом пише: "доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година". А разказът се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г. Три хронологически пласта се налагат един върху друг:
    1) относителната последователност на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) авторов коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
    3) прочитът, когато читателят е изправен пред завършената вече книга.
  Последният времеви пласт е особено важен за мен, като читател: мога да извличам внушения, актуални лично за моето съвремие. (След страница дословно същото чета у Т. Ман, та и не ме изненада.)

  Цивилизацията не е застинал модел, а е развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес – 53-57 години, след като книгата е била в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и възгордяване – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библейския текст. Като чета, налага се да дописвам недоизреченото от великия писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална драма, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот на обикновен българин, като част от трагедията на моята нация.

  Да, това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, ала то ми е възможност през чуждо око или бленда да надникна към съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже тук талантливото е в далеч по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата Българска трагедия. В общественото пространство имаме какъв ли не великолепен персонаж – непукисти, самовлюбени актьори на политическата клоунада, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство... Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без анализатори я знам, виждам я: с кожата, със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието и каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам; интересува ме конкретно какво аз да сторя, с какво всеки от все по-оредяващите шест милиона български граждани****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг отвън да ми урежда държавата. Държавата България, това съм аз, обикновеният гражданин на бленуваната от Васил Левски чиста и свята република! Нима е трудно да го каже всеки от нас – унижените и оскърбените в тази част на Европа?

  Не им ща ни помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции и разкошни семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях хиляди пречки само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко жизнено нужни са ми. Но печеля ли добре и по честен начин, държавата ми ще има повече полза от мен. Притеснява ги може би фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, като разчита на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети силен да ги отърси от гърба си, да ги задължи да му пазят интересите точно защото ролята им е на слуги за този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената надменност, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено?! Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – пес, който лае, не хапе. Не осъзнаваме каква сила сме множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави-прави, пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, то е истината! Кога си търси аргати, добрият стопанин не се вълнува кой по-верноподанно скандира, а кой за работа действително ще му е от полза.

  09 fev. 2001 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсещат, че сред "борещите се за народа, за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко до микрофона, често самите те превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите" в младостта си се стрелкали като петле с червена лентичка на ръкава из замаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на невежество, завтекло се да управлява. То със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя красива и отровна, присадена отвън химера. Някогашни перекендета станаха за България "образи" като Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Трайков, люде, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи на НР България Иван Башев (1916-1971) с интелигентността си се отличаваше от дванайсетицата апостоли в Политбюро; затова го убиха. Не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, но обладани от "кариеристична революционност", станаха възпитатели и вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чуждия за България интерес.

  Ценното от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. Мечтая си: човек, с труд и предприемчивост, по честен път спечелил богатството си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкар в чужд двор по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време кяра си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика е самообричане от сурова обич към обикновения гражданин на републиката.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 fev. 2022

Илюстрацията горе:

Тошо Тошев (1942), Светлана Шаренкова (1961), 

Петьо Блъсков (1950) и Делян Пеевски (1980)

___
* Неплодна земя, изоставени на самотек угари.  
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи.
*** Според годината на настоящия препис. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (901.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (901.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

   06 fev. 2001

  
  Учудвало ме е познанието на колегата Иван Коджабашев (1946)* преди години за конюнктурата по горните етажи на властта. Този симпатичен мъж от "Комсомолска искра" бе в течение не само на току-що извършените назначения или понижавания, но и на предстоящите размествания по върховете, както и по това кой от общите ни простосмъртни познати би бил облагодетелстван при едно или друго евентуално пренареждане на длъжностите в нашия провинциален район на България. Иван си пиеше кафето, образно казано, с Христо, по-малкия брат на Иван Панев**, и винаги е бил в час, а аз не винаги бях в час, че си пиех кафето с моите приятели бачкьори и момци от пловдивските бедняшки махали като мен. С тях ми беше добре, бъбрехме за коли, за състезания, за хубави знойни жени и за плътски приключения с хубавите знойни жени, за разни проекти как да припечелим някой лев с повече работа, и все от този сорт неособено свързани с политическата конюнктура дела.

  Николай Галов (1943-1993)***, с когото работихме шест години в една канцелярия на пловдивския младежки вестник, веднъж в пристъп на особено благоразположение се зае да ме посвещава в тънкостите на спортния бридж, система Апата. Казвам: Не ми е интересна тази игра, а той: "Наясно ли си какви високи порти ще ти отвори бриджът? Бридж играят лекари, университетски светила, чиновници от кметството, шефове на предприятия, все подбран народ. Между тях, неколцина от най-едрите риби, от които много неща зависят в града и окръга". Мигам на парцали, той продължава: "Понякога за най-дребно нещо се налага да висиш с часове пред разни канцеларии, да обикаляш нагоре-надолу, да търпиш униженията, да се молиш, когато си в правото си, пък ти да трепериш; а така, в хода на играта – докато раздаваш картите, да кажем, подхвърляш на важния човек отсреща: Това и това ми е нужно; и онзи ти се усмихва приятелски: Дадено, смятай го уредено".

  Извади тефтерче, разлисти го: "Виж колко имена и колко телефонни номера са тук. Ей затова хич, ама хич няма да ти е излишно да понаучиш бриджа. Схватлив пич си, какво те притеснява?" И върху прегънат на две лист за пишеща машинка ми разчерта схемичката за анонсиране специално при системата Апата. Пазя си го листа от хартия за пишеща машинка на дъното в картонена кутия под пласт от стари снимки; така и не успях да го използвам: поради честолюбие или присъща за провинциалист наивност, присъща и на младежката възраст. Подобно тефтерче си имаше и завеждащият отдел "Литература, изкуство, култура" Николай Заяков (1940-2012); той пък си отбелязва там кой как му помогнал, вероятно за да не забрави добрината или кому какво дължи****.

  07 fev. 2001

  Стр. 291... За сексуалността и изкуството. Защо героят-резоньор (двойник на автора Томас Ман) разсъждава за секса като евнух. Макар женен, той е гузен в обкръжението на мъже, у които липсата на сексуален нагон, според литературния герой, е благо; т.е. усещал се омърсен, че бил принуден да се търкаля с госпожа съпругата в едно легло и даже – ах, Господи, какво падение! – чат-пат да удовлетворява сексуалните пориви у госпожата... До каква степен иронизира и до каква степен хер Томас Ман преиграва, въодушевен от представата си за гения като за нещо изключително не от грешния ни свят, приковаващо ни с пронизителния си взор, излъчващ космическа отчужденост – засега не ми е ясно. Изобщо, противопоставянето между Култура и варварство чрез пародирането и на двете, априори заложени начала в личността на човека, ми звучи твърде пресилено. Ами че нали Ренесансът е очарователен точно заради плътската прегръдка и взаимност между тези два антагониста в човешката ни природа, където се съчетават бесове от подсъзнателното с творческата интуиция!

  Защо великият Томас Ман (пише опуса 68-72-годишен) предлага подобна представа за човека, като умозрителен модел на католицизма, калвинизма или лютеранството? С нетърпение очаквам да узная с развоя на фабулата в романа "Д-р Фаустус" как сам авторът ще опровергае това умозрително схващане; а ако ли не, вероятно ще започна да се съмнявам в неговото величие като творец. "На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (стр. 147) – след немската поговорка следва: "И какво ли не е било казано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че жената трябвало да отговаря за мъжката чувственост". Ето средновековното абсолютизиране до какво води! За йезуит явно Вярата и женствеността (сексапил или прелъстителност) са несъвместими. Защо! Може би защото претендират не за някаква част от човека, а за цялото му съществование от глава до пети, от раждане до смърт. Е, добре! Ала каква смъртна скука би била т.нар. Чиста вяра, да я нямаше Любовта?!

  До стр. 189 действието се развива през и около 1905 г., когато литературният герой Леверкюн е около двайсетинагодишен.

  Стр. 219. "Бетховен бил забелязан да композира с думи... Че какво ли си записва в бележника? – питали наблюдателните. Той композира – отговаряли им. Но той пише думи, не ноти. – Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много няколко ноти. (...) Напълно естествено е това, че музиката се възпламенява от думите, а пък думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Девета симфония".

  Как би помогнал толкова умозрителен модел за разделението на Духа от Плътското, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказалия се "гений"? (Написал съм гений в кавички, понеже мисля, че и у най-посредствения между нас генетично са заложени, макар и в дремещо състояние, гениални способности.) Личния живот у Христо Ботев как да си обясня! Синът на благия даскал Ботьо имал интензивно изявен, стигащ до цинизъм сексуален нагон. За интимните му писма до млада сръбкиня литературните историци срамежливо премълчават. И не само Ботйовъ ми е аргумент; правело ми е впечатление, че у най-даровити поети, като Пърси Биш Шели или лорд Байрон, както и у прозаиците Балзак, Стендал, Виктор Юго, ред скулптори, художници (Модилиани, Роден и пр.) иззад изявената сексуалност, понякога стигаща до ексцеси, изригва като гейзер творческият импулс. Странно ми е как творческото начало да не е вплетено в страстна прегръдка с бесовското и животинското. Изчистено от сексуалния подтекст, "изкуството" е нещо хилаво, болнаво, бледо в малокръвието си като възхваляваната с Бокачова ренесансова ирония Платонична любов. Философът Платон, твърдят, бил обратен! Когато усетил мъжка слабост в слабините си, парадиращият с потентността си Ърнест Хемингуей (1899-1961) си тегли куршума двайсетина дни преди да изпълни своите шестдесет и една. Сексуални палавници са били значителна част от великите философи от Жан-Жак Русо (1712-1778) насам, а и мнозина от най-великите държавни мъже на ХІХ и ХХ век у нас: Стамболов, Фердинанд. Чарли Чаплин (1889-1977) бил за младите госпожички сексуален хищник, природно бедствие, буря от страст и нежност. Между другото, сред мотивите да му забранят достъп до Щатите е и неговата слабост към съвсем млади момичета, които се мотаели покрай снимачната му площадка.

  Стига брътвеж! Да погледнем спокойно на тези работи, защото самият живот би бил безплодна пустош без сексуалното, изкусителното, предизвикващото да го обладаеш, без дяволитото в разголената женска плът, накъсо казано: без бесовското начало.

  Стр. 303... В диалога между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: "Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца само му дай само половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?" Между другото, Железният Ото фон Бисмарк е 1, 93 м на ръст – отбелязвам си хладно. Май оттам иде и темата за повдигането на висота.*****

  Стр. 309. "Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи", т.е. насочва ни към викащия дявола по име, според нашенския израз.

Стр. 326. "...Има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин (първия раз-Каин-освал се, според библейския мит), убеден, че неговият грях е много голям, за да може да бъде простен". Не важи за типичния устроил се днес ренегат в България. Дебелоочието тук е най-характерна черта след грандоманията. Мое лично откритие, по-скоро формула: За да имам всичко, трябва... да не притежавам нищо! Само че как става това? Трябва или да си луд, или да си светец. Напомня ми и друга изстрадана находка – че човекът истински постига успех, едва когато престане да му пука за успеха.

  08 fev. 2001

  Явни престъпления, предателства, откровено родоотстъпничество, подлизурското отношение спрямо Москва, внушавано като генетична предопределеност на цялата ни нация, е още по-непоносимо, когато същите добре познати от ерата на соца мекерета днес се изявяват в ролята "Защитник на нацията и демокрацията у нас". Предателят си е предател. Не мога да си простя, че са ми промивали мозъка от пет-шестгодишно хлапе именно хора, които днес виждам колко дълбоко посредствени са. За мен т.нар. "демократи" са подставени персони от някогашната управляваща соц. номенклатура. Единици са – предполагам, между новите властници чистите, необвързани с бившата партийна мафия. Допускат ги до властта не толкова заради собствените им качества, колкото да се закичат с тях парт-мафиотите. Тодор Кавалджиев (1934-2019), например, го търпяха в Президентската институция, мисля си, само от тези съображения. Иначе бившият концлагерист защо им е на техни величества госпожи и господа партайците!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 fev. 2022

___
_* https://svejo.net/stories/1743128-ivan-kodzhabashev-i-d-r-hristozov-cherpyat-za-chrd
_{** Първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, най-важната персона в местната власт. 
***} https://www.plovdivguide.com/%D0%9B%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B2-%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/Nikolay-Galov-1943-1993-493-bg-BGCA9834E2-6D79-446D-9CDB-AD2148DF2B3A  

Николай Галов (1943-1993) 

  На 26 дек. 1972 г. мен и Николай Галов на щат лит.сътрудник ни назначи гл. редактор Петър Анастасов (1942). Дъщеря ми Вера се роди месец по-късно, а съпругата на Галов – Виолета, бе вече в напреднала бременност с дъщеря им Евелина. Галов водеше отдел "Работническа младеж, Техническо и научно творчество на младежта и Спортната седма страница"; аз пък заех трета страница за отдел "Образование", чат-пат правех хумористичната шеста страница и страницата за КАТ. През 1977 г. с Галов вече бяхме може би най-активно пишещите млади журналисти на Пловдив, вкл. в Радио-телевизионния център - Пловдив и в местния всекидневник "Отечествен глас", та по този повод на общо събрание на гилдията чрез гласуване бяхме утвърдени с млад оператор от местното тв-студио за членове на Съюза на българските журналисти.

Николай Заяков (1940-2012)

**** Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/interesno/Otide-si-poetut-Nikolai-Zayakov-364773

***** Вж. https://www.dw.com/bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B8%D1%81%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/a-18384423 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (900.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (900.)

   Изкусителното е страст, но и печал. Дали това не е чарът му? – Аноним (1947)

     04 maj 2013

ЖЕНСКАТА ПРИРОДА

Нинет и тази нощ на лов излиза.
Ах, Боже мой! Пазете се, мъже,

от нежна плът под тънката й риза

и ласо от копринено въже.

Уж блузката случайно заоправя,
привързала коси с червен ширит, 
отново там – на ъгъла, такава:
от сласт и смях. И евтина на вид.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 fev. 2022

Илюстрации: 

- Млада жена, ХХI в.

- Дребничката Сафо*

–––

* Великата поетеса на Древна Елада, около която злите езици са посели куп небивалици. Вж. https://bgmateriali.com/%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B0%D0%BB/%D1%81%D0%B0%D1%84%D0%BE-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82-%D0%B8-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (899.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (899.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

   04 fev. 2001   

      
  Стр. 234: "едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен белег за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много жестока простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носи в себе си вече войната". Пасажът очертава кресливостта в България, тона на политическите речи, отношенията между политическите формации. Томас Ман говори още за: "кощунственото пренебрежение към разума", "греховното опълчване срещу истината", "просташки разюздания култ на един долнопробен мит", "престъпното подменяне на онова, което е било някога, с отживелиците", "мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци варяха своето отровно упоително питие". Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги читателю, не усещаш ли как тези "великолепни качества" се надигат и тук, в утрото на Свободата и Демокрацията за България? За репликата на университетския преподавател Марин Кадиев, че е време да захвана да пиша своя роман, ето отговор, който ми хареса, на стр.236: "Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато работата стане сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство".

  

  Външно откъм прозата на Томас Ман ("Вълшебната планина" и "Д-р Фаустус") се носи полъхът на Средновековие, когато т.нар. модерно, което вероятно ще да рече асоциативно размишление, едва-що сякаш прохождало, значи някъде от ХІІ-ХІІІ век. Същевременно едва ли има по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се покаже зараждането на изящна лекокрила проза в резултат от единоборство между тягостната средновековна схоластика и ренесансовата игрива радост от живота на героите в Бокачовия "Декамерон". В случая хер Т. Ман, като прилежен немец, заема образа на средновековен наблюдател, преследван от желание в едно изречение да побере и сюжет, и следствие, и поуки, съпровождащи всяко важно послание. Отвъд тази изчерпателна, уморителна словесност, която всмуква всичко наоколо, изгазиш ли тресавищата на обстоятелствеността, оказваш се пред лазурна лагуна – златист пясък приятно скрипти под нозете ти, тюркоазено сини топли, едва-едва полюшващи се романтични вълни те прегръщат и целуват, небето синее. То е самата Флоренция, Човеколюбието с главна буква, опиянението, че макар да си сексуално обусловен от бесовете си, си много специално, уникално същество със свой неповторим образ.

  Някъде към 1980 г., поетът Любомир Левчев (1935-2019) изрецитира "Бездарието е фашизъм". Дойде времето полека да започнем да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност, защитавана със зъби и нокти, и с надменни заядливи крясъци идея, колкото и приятна на вид, си остава все бездарие. Понеже е куха, посредствеността вири нос: тя е назидателна, раздава присъди и я тресе гняв. Непостижимо за идиота е да разбере евангелското "Люби врага си повече от себе си".

  05 fev. 2001

  Стр. 257... Като обяснява изобретената от самия него дванайсеттонна – или серийна техника на композиране, литературният герой Адриан Леверкюн говори за това, което бих назовал интервали в изкуството: места, където без да звучи в буквалния смисъл, мелодията отзвучава в съзнанието; ако е художествен текст, читателят съпреживява изтеглени от своя личен опит, макар пропуснати от автора, подразбиращи се ритъм и логика на изобразените късове живот. Тези ловко пропуснати от автора места правят тъканта на творбата прозирна, изкушаваща човека от публиката да посегне и пожелае сам да досътворява. Изкушеният, вече подобно на влюбен, започва да мечтае, да се тревожи от... какво ли! – от нещо, което иде за него вече не отвън, а от дълбините на собственото му съзнание, от собствената му душа. Между Атанас-Далчевите бележки за света на изкуството е и парадоксалното откровение: "Вдъхновяват ни за работа (…) несъвършените творчески проявления, които като че ли изкушават да бъдат завършени чрез нас".*

  Чудно се получава. Както вчера, докато се разхождаме по двата бряга на рекичката Дерменка току над покрайнините на с. Първенец с Емил** и жена му Весна... Джапаме из калта по високия бряг в търсене на брод, и по едно време взех да се притеснявам, и защо? – сякаш не ни е писано да преминем отвъд! Двете висящи мостчета стихията яростно разхвърляла из речния камънак и единият от двата моста, по-точно казано – отломките му, лежи като труп на загинал в сражение. Така, докато шетаме край кротко ромолящата като излегнала се сластно млада жена Дерменка, минава ми през ум – не, ами усетих с животински някакъв си вид нюх: че е нужно само да пожелаем, силно да пожелаем, и без какъвто и да е мост, както по опъната над дерето невидима нишка за миг ще се озовем на отсрещния бряг. Само силно да пожелаем. Нищо особено, нали!

  Интервалите в тъканта на творбата са заредени със зов за съучастие, стига авторът да е спрял на крайчеца над ромолящия в нозете му поток. Читателят, слушателят или зрителят, по инерция сякаш продължавайки да доработва прочетеното, докоснатото, чутото, видяното, преминава по невидима тънка връв в пространство, населено вече с пейзаж, образи, сюжет и идея от някога си вече лично преживяно. Фаустовски, някак призрачен, шутовски образ... Представям си го този читател, зрител, слушател: върви умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството го омагьосало, вече твори, макар и в онзи миг да не си дава сметка какви ги върши. Тъй де, че как може да се ходи по въздуха?! Логиката забранява тези детинщини, тези лудории. Гравитацията, която ни залепя за настоящото и материалното, пренебрежима сила ли е?! Материалното не обгръща ли като орехова черупка духовното?

  Стр. 270: Описание (фрагменти) на типичен женкар, някой си Швертфегер: "Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше стройните му нозе (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани "по симпатичен начин" за танц някоя от девойките (...) държеше всичко да бъде само симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. Той имаше задължения и неотложни флиртове из цялата зала". Просто "Фигаро тук – Фигаро там", пародия на мъжкар в любовните мечтания на суетните дами. Същият този нежен свят кудкудяка фразички, като: "Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте толкова сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен". В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да си потанцува точно с козела, т.е. с разгорещения фавн с козите копита, ей така, да завидят другите хитруши, които като посестримата си в този момент чрез умело разголена плът ловуват заслепени от похот мъжкари.

  Подобен тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: явяват се и там, където не ги очакваш, при условие: да е налице сладострастна женска плът. Те са в готовност винаги да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, фуста да завърти, бедра и ханш да люшне, с краче да тропне, лъстив премрежен поглед да им хвърли, да се кикоти или да примре като кокошчица пред герестия петльо. У Лев Н. Толстой, в романа "Ана Каренина", може би и във "Война и мир", се мъдри подобно описание за момци, които по балните зали ветрец на рояци довява с недвусмислените им мераци.

ВРЪСТНИЦИ

  Здрависване, нещо ритуално. Работили сме някога заедно, вярно – минали са доста години, доста вода изтекла, ала нали все пак отрязък от живота си сме писали статии под един покрив: редакцията на младежкия пловдивски вестник, макар всеки по свой начин и със своя идея. Няколко пъти съм търсил брод към него, след като се разлетя на късове старата редакция на "Комсомолска искра". Явявал съм му се притеснен, а и не притеснен, и в ролята на наивник (без да съзнавам, че се правя на глупак, за да му се надсмея), явявал съм му се и тържествуващ след поредна някоя моя лична победа над оскъдицата, с която общо взето сме свързани до гроб. Нему не случайно, един от трима, на 5 януари 1999 г., и не защото сме били приятели, а в знак на смирение дарих "Кардиф" (сборник от стотина страници, издаден на мой риск и разноски). Но не! Нито веднъж не го усетих с освободена душа, ни престанал внимателно да ме наблюдава. Думата "недружелюбно" не подхожда, защото човекът е любезен, бих рекъл: твърде внимателен, твърде учтив. И точно в това е недружелюбието и студенината. Нищо не ща от него; от негова страна е затаяване, обаче, и несъгласие по нещо основно, което навярно го дразни или притеснява. Вероятно е умен добър човек. В големия вестник, където го взеха да работи, младите журналисти го имали за еталон предвид неговата уравновесеност, вероятно стабилност в главоломно преоформящата се политическа истерия и клоунада около политическите промени в Пловдив... Решавам в една утрин с аромат на липа и лястовичи цвъртеж над балкончето ми: ценят го вероятно заради онова, което всъщност го няма у него, и именно затова човекът го изнесъл на показ.

  Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив, роден град за двама ни, на огряна от косите лъчи на февруарското слънце площадка под селския ресторант на село Храбрино, ресторантът по това време не работи... Разхождал си е кученцето – симпатичен весел пальок с клепнали ушенца и едри лапки. Тъкмо си тръгвали. Вижда спътниците ми (Емил Калъчев и жена му туркинята Весна), здрависват се, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка... И що беше това приклякане, Боже мой: ентусиазъм, че ме вижда?! Простил ли ми е, че сме различни, успокоил ли се е?

  Интересен ми е със затаената си драма. И да искам, не мога да помогна: така яко си е захлопнал сърцето! Тъкмо това ми напомня подчертаната му любезност този ден. И се чудя: чак толкова слабо ли е онова, което ни свързва като българи от една черга, в едно и също време***, кажи-речи, раждани, макар от двете страни на стената, помежду ни издигната от люто враждуващи сантиментални тъпаци и амбициозни кресльовци?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 fev. 2022

Илюстрации:

- Eugène Delacroix (1798-1863). Фауст влиза при Маргарита.

- Георги Петров, един от ценените журналисти на Пловдив.

___

* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., с. 22. 
** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). 

*** Роден е всъщност през 1944 г. Бел.м., tisss.