ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (893.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (893.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

       
   08 jan. 2001

  Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: с. 460-470) съставено от жалки и посредствени, и случайни личности – и всичко това, и цялата "идилична картина" излъчва спарения въздух на снобеещата част от интелектуалния елит на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.
Осмивайки я – но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (може би то е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедичен лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

  А защо е претенцията да съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, ала игрив, богат на нюанси и на обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научен стил, дали не е липса на мяра, преиграване: шут в ролята на Сократ, само забравил с каква цел публиката е на представлението.

  За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, заимства стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; например, скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла.

  Голяма работа! Бъркат подибни хора: понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. Та и в такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо, което при цялото ми уважение към хората на логическото познание, е, според мен, непостижимо за науката.

  Томас Ман пише романа си през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтичен подход към нещата от живота на нациите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт с насмешливост или друг вид отстранение в сериозността. Повярва ли в силата на научното познание за чисто литературни манипулации върху човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкушава (да привлича човека) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш. 

  Стр. 485 от романа,"Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

  Стр. 513: от Св. Августин, наричан Августин Блажени (354-430 г. сл.Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на селски тарикат, бих ли му връчил двегодишните си спестявания на учител в Средното училище, да ми отпечата книгата, ала как иначе бих узнал колко низко може да слезе талантлив човек, когато сам себе си не уважава!

  По повод пасаж на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета... Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват както генералски еполети. Варакосани обилно рамки за псевдовеличия наоколо колкото си щеш! А то с редки изключение (Васил Левски) са все минали по реда си "победители". Техните постижения, а пък и евентуалните наши предстоящи успехи или неуспехи, са нищо повече, погледнато откъм космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, от зората на цивилизацията ни сам себе си опознаващ.

  Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; на сърце ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота относно своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи епичен двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жив, жизнен дух и страховита дива суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието интелектуалци, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва пред учудените възхитени очи в героическа поза... кого устройват освен жалкия рутинер, загрижен да не се разруши статуквото! Затова и ще да е толкова пищната шумотевицата от фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, кавалкади от хвалебствия, развети подобно прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви.

  Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, но колко ли са тези съвпадения в минало и в съвременост! По-често имаме работа с митологизирано съществование, със суха египетска мумия, на която са изтърбушили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитостта й са подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

  Не можеш да заковеш когото и да било в невежество или в тъжна посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме сам по каменистата духовна пътечка, или ще предпочете други – по-материални, хубости на живота. И моля, нека не хленчат, да не размазват сълзи и сополи; всеки сам да си носи кръста, това зле ли е?!

  За сходството между реален комунизъм – свидна рожба на лъже-учението на Маркс, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

  Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): "...Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се предостави случай да се борят". И по-нататък: "Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасност да увредите духа и душата си под въздействие на тези – колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания".

  Стр. 530: "Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа; инак не бих търсил неговото общество, и като такъв, се стреми към все по-нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории... Толкова широко той досега не се беше разкривал пред мене". Пасажът ми напомня за Лазар Мастагарков (1933)**, отстояващ идеологията на комунизма по страниците на тукашния вестник "Арт-клуб", напомня ми също колегата Георги Петров (1944) от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра", а по-сетне: дългогодишен водещ редактор, пример за младите журналисти в най-многотиражния за Южна България вестник "Марица", напомня ми състудента от Софийския университет, днес професор по литература Владимир Янев (1950) в Пловдивския университет: все лица от местния кръг престижни интелигенти.

      09.01.2001

  Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм. Така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: Какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп, после идат някакви вътрешни мои си несъгласия със стила, с автора, с дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, оказал се в плен на собственото си самолюбие, че ах, бих могъл не по-зле, къде ти! – и по-интересно, да разкажа подобна интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече става част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си преживелици, настроения, открития. От време на време ме гони бяс: този роман кога най-после ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми родово семе с ядовито упорство, шепне: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш ей така, надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните неща са две, три, четири, защо не и много повече, отколкото можеш да проумееш!

  Такова четене удоволствие ли е, или е тегоба? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после се виждам, застанал смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, ала вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано до днес друго лице. Преставам да споря с автора, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачката си с крачките на героя. Какво ти, героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници...
Заспивам с книгата до възглавницата. Будя се на сутринта, и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова някак между другото; главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, че идва периодът на задоволство, казвам си: Леле-е-е, какво съм гледал досега, та ми убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли... Случва се с някоя книга да живея месеци наред; книгата става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то вече не е същинската безпаметна и тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преоценки на битови дреболии наоколо.

  Излизането от подобен род омая е като отрезвяване подир нощ, прехвърчала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, но ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг някой е писана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се преобразило в част от моя личен опит.

  Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв образ: Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталският тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. 

  Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен човек, решен на всяка цена да успее. Наложи се да се обърна към Речника за чуждите думи в българския език.

  Стр. 757, Ханс Касторп към г-н Сетембрини: "...Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности". Аналог на г-н Пеперкорн може би е известен днес шоумен – Слави Трифонов (1967), в ден, когато преравям записките си, утрото на 9 дек. 2006 г. Грандиозното самочувствие на появил се в публичната сфера нахакан простак. Такъв тип грандомания в известен смисъл ми е симпатична, кой знае защо... Накъсо, падам си по персони с ореола им от наглост. Мекият вариант сарказъм у тях звучи ето така, по Тодор-Живковски или Вежди-Рашидовски: Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Културата яде ли се, пие ли се? Говорете си, говорете си! Аз няма да ви преча. 

  Алеко Константинов (1863-1897) описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, кмет, министър-председател, президент, шеф на културата или речовит депутат, честит потомък на Ганю Балкански.

      11.01.2001

  Стр. 842: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен: защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят"...

      15.01.2001

  Душицата у нашия честит новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е за да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи бленуваното щастие. И така си ходи – чужденец сред бедните си сънародници, свой сред заможните невротици на материално уредения Запад.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 fev. 2022

Илюстрации:

- Петер Пеперкорн от "Вълшебната планина".

- Свети Аврелий Августин Блажени (354-430).  

___

* На Свети Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според Св. Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман, като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на прилежни читатели може да материализира.

** Вж. https://plovdivlit.com/author/80-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2/bg

Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (892.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (892.)

  Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

       
   27 dec. 2000

  Илюстрация на нафукания, стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Т.Мановия роман, на стр.76 срещам описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащи иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето Томас Ман в цялото му великолепие.

Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение незадълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало той се опитваше да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено по друг начин, например, с блудкавото "душевна чистота" или със сериозното и хубаво определение "срамежливост", най-сетне: с унизителните "бягство от истината" и "притворство"; в него имаше дори някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, ала външно това се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш нито можеше, нито желаеше да знае нещо за онова, което дочуваше: един израз на благоприличие, който не беше напълно оригинален, но той беше свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята си, за да не подслушва повече неща, които му се струваха сериозни, дори покъртителни, макар да се извършваха с кикотене. Но в стаята суетнята зад стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, отвъд се гонеха около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…

  Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е; но защо толкова увъртяно и с такава ярка показност от страна на автора? Тук детайлът не пърха, не е гъвкав, изящен, а стои като желе, като слуз на туберкулозен. Ако е знак за висок стил, има нещо побъркано в основата му: все едно насилник и проститутка да ни представят като еталон за нормалност, при това с претенцията за ирония, т.е. ти, читателят, да ги тълкуваш с обратен знак, да откриваш колко са противни, и това вече да е повод да се стремиш към нормалност. Замирише ли ми на дидактика, хващат ме дяволите. Младичкият, току-що получил инженерната си диплома синеок бюргер (което ще да рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в онзи марксически смисъл") Ханс се е изкатерил във Вълшебната планина при изнежените болнави аристократи, сякаш само за да се разболее телесно, което пък ще го отведе към духовни прозрения за истините в живота. Така, според авторовия замисъл, в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву- и вероятно трипластов за тълкувание, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман (!), само че този път съвсем не четиво за авантюри от пространствен, видим характер, а четиво, строго според рамките на Фройдовата психоанализа за митарства на младата душа из селенията на Любовта, Смъртта, Смисъла на Живота.

  Действително гръмко обявена задача, особено за периода преди нахлуването на фанатичните експериментатори болшевики, фашисти, националсоциалисти, които ще взривят света с кощунствата на тоталитарния модел държава. Тежък и изплъзващ се, дебело тапициран е този стил на писане: напомня ми за уютен тролейбус на фирмата MAN с дълбоки меки седалки и заоблени форми, вградено чудно отопление и плътно затворени стъкла, ала с отдушници, които никога няма да се отворят. Един погубващ пъкъл за Юга и Югоизтока на Европейския материк. Тази проза ми дава основание да се усещам още по-синовно привързан към игривия, ефирния, много по-човеколюбив стил на Средиземноморската писмена традиция от библейските текстове насам. 

  Спорейки с Фьодор М. Достоевски и Томас Ман за стила, и през ум не ми минава да снема уважението, възхищението си пред тяхната гениалност и прозорливост; само се убеждавам колко различен вътрешен душевен строй имаме българите, обитаващи от хилядолетия граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, лудешки в стремежа си към удоволствията Изток, и онзи строг логически и търговски устроен Запад, далече от мъгливия, затворен в себе си Север, ала пък благоразположен към света на другите, присъщ за нас Южняшки темперамент. Величествено се извисяват във философските ширини Руската и Немската наративна традиция, но са ми чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно и пъстро зрелище, каквото е действителният живот.

  28.12.2000.

  Другите значения на понятието "модерно" са: временно и преходно! Модерното е предизвикателно, само че за късо време изчерпващо се. Предполагам, проявява се единствено за да разбута рутината, да разчисти делничната занаятчийска шлака от творчеството като философия на духа.

  02.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина", стр. 267. Реплика на Лодовико Сетембрини в отговор на вече 24-годишния Ханс Касторп, тъкмо съобщил, че хората от неговата родна Германия са твърди и студени: "Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси". Сетембрини отвръща: "Упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да нараства, защото този, който свикне да отправя упреци, много лесно може да се окаже извън живота, извън онази форма на живот, за която е бил роден". Звучи опияняващо, но подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априори стила на живот, според който живеят родителите му. По-късно, когато поеме върху плещите си своя дял от товара на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, ще се смирява все повече и повече, и смирението ще се появи, понеже някогашният самовлюбен млад хвалипръцко вече ще го боли за работата, за имота, за наченатите проекти в делничния свят.

  Младостта е нетърпелива, повърхностна, склонна механично да оценява: морето й е до колене; всичко, що лети, се яде; с главата стени пробива; леко се пали и бързо прегаря; търси спора, а не решението; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо, особено ако това нищо е назовано с огромни кухи имена, като Свобода, Народ, Идеал, Равенство, Братство, Революция, Благоденствие, Прогрес, Всемирна любов. При всичките си недостатъци, възрастният има едно неоспоримо предимство пред заредената с жизнена енергия младежка сган: възрастният все пак е конкретен. И тази конкретика е резултат или следствие; понеже опитът учи, че животът е по-пъстър от всякакви предпоставени схеми, формули, хитроумни инструкции за най-правилните решения. Всеки случай си е уникална ситуация, колкото и да изглеждаме стандартни, заменяеми, повторими наглед.

  Цит. съч., стр. 297: "Анализът, това е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро – доколкото разтърсва разни глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи – добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата си. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, т.е. когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му." Определенията са на Сетембрини, напътствено изречени към Ханс Касторп. Очевидно този говорител е резоньор на автора – тъй да се рече, подставено лице, което придава на постния литературен сюжет философска окраска. Т. Ман се спуска дълбоко психологическите детайли, с които е пренаселено делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги приемаме за елементарни, в действителност под видимото се спотайват импулси, извиращи от подсъзнателния у човека Космос.

  Като литература доста мижаво, като научна популяризация да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затова е голям писател, защото не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо Зигмунд Фройд. Ето и края на една от частите в пета глава (стр. 300): "Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял върху екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., tisss); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила".

  06.01.2001.

  Стр. 402-403 на "Вълшебната планина". Пародия ли е или сериозно изображение, стилът на Томас Ман ми внушава цинизъм в отношението към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността са съчетавани в отвратителна гротеска, изводът на писателя: личността е така нищожна, обзета от правилно-неправилно и откровени заблуди, та събужда само жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено и слабо: и егоистично, и лицемерно, склонно към грандомански пози нещастно създание. Бих добавил – авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

  Чета не с удоволствие, а с усилие този роман. Това все пак толкова рядко ми се е случвало досега, че няма как да не го забележа.

  07.01.2001.

  По повод стр. 460 пасаж, повтарящ темата за морала от предходната размяна на реплики между начеващия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по същата тема (на стр. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Дивия Изток на Цивилизования Запад от Европейския континент. Изтокът – употребено в презрителния смисъл на понятието азиатски, е креслив, инертен, аморфен, неподреден, дрипав във всякакъв смисъл.

  Т. Ман чрез отговора на Сетембрини (стр. 325): "...истински опасният противник е непознатият". Стр. 327, пак Сетембрини: "избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще започнете и да грухтите – пазете се!" (към неопитния Ханс Касторп).

  Стр. 209, отново Сетембрини: "единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин за отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота и като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите ни към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух".

  Стр. 428: "– Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
  – Каква е пък тази Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
  – Така е според староеврейското предание. Тази Лилит се превърнала в нощен призрак; заради хубавата й коса, особено опасна е за млади мъже".

  И малко по-нататък:

  "– Цитирах само пасаж от шедьовъра на националната ви литература."*

  Стр. 460: "Този, който търсеше морала в разума и добродетелта" (отнася се за Л. Сетембрини, ключов образ на хуманиста – възпитател и поклонник на класицизма, категоричен опонент на романтизма под формата му на стремеж към абстрактни понятия, като "световен прогрес" или "общочовешко щастие").

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 fev. 2022

Илюстрации:

- Алберт Айнщайн и Томас Ман, Принстън през 1938 г.

- Отзив в "Гардиън" за романа "Вълшебната планина" 

___
* Немската литературна класика. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (891.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (891.)

  Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

       
  25 noe. 2000

  Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката ни цивилизация ще приключи, както приключили динозаврите преди нас. И вероятно последният представител на Homo sapiens ще знае горчивата Истина за всичко, което днес не знаем и толкова живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от този глупав всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в сюблимния миг на бленуваното съвършенство (което пък е синоним на свършека) просто ще му бъде непосилно повече да остане човек в образцовия ад на една стройна хладна математическа космогония*. Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждали го от килията уж да го екзекутират); мога да разбера пристрастното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля за праведниците; цялата християнска философия и дидактика е съсредоточена в простосмъртния грешник. И тъй като сме в един случай праведни, в друг (в повечето случаи) грешни, Иисус ни се явява само там и тогава, където и когато сме в противоречие със съвестта си.

  И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.*** Този пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, харно, и какво от това? Подобни "дивини" ("хубости") пълнят антологиите, а и представителните сборници на известни поети. Като свърши четенето обаче, у теб нищо не остава за доизясняване – за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни и затова може би седи наперено, показно, ала кухо като редник, който си иде в седмичен отпуск с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите на село.

  Изплащаме греха на цялата ни нация заради овчедушието и мижитурството, заради смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, с буци спечена пръст и цветисти попържни и проклятия не кого да е, а трудолюбиви, уредни стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" и "враг на народа". За илюстрация на този род вдъхновение, което е вакханалия на ненавистта, може да послужат и такива симпатично предизвикателни римушки:

   "От днес заебавам държавата,
   тя от мен не изпитва нужда.
   Ще си метна кура на рамото,
   твоята я вземи под мишница
   и да отпрашим отново двамата
   към някоя солунска митница.
   Ти – безразсъдница и безсрамница,
   аз – да не говорим за мене
   и да преминем онази граница
   на безглаголното ни търпение. 

   Нека оная, трицветната, хленчи

   като смачкан априлски олук…"****

  Разбирам откъде иде лошото настроение у т.нар. лирически герой, ала поради что е тази жлъч! Не е ли великата тайна цел на всяко мракобесие на себе си да ни уподоби, на предизвикателния си нагъл цинизъм? От автора на гордите (по-подходящо е да се каже: самодоволни) редове не виждам нищо друго освен тъжно заявена пошлост*****. Ей така, в подобен оглушително циничен стил, със същия тип отношение към човека, по селата в Добруджа слушах от хора, преживели колективизацията, как за назидание партийните секретари и милицията разкарвали същинските стопани. Качени в каруца по трима-четирима, наблъскани прави в каца, с омазани в катран и с прясна фъшкия лица, и всеки – с табелка на врата: "Аз съм кулак – народен враг!" Диктисват каруцата срещу хоремага край мегдана, изстъпва се партийният секретар с огнено слово срещу световния капитализъм, срещу онези идиоти, които са прът в Колелото на Историята и на Светлото бъдеще, вредят на Световния прогрес... И ето, младежта (край селските лумпени, дембелите и простотията) с весел кикот и презрение мята запъртъци, пръст и всякаква гнилоч по врага. Това е друго, малко известно лице на България – нали не си въобразяваме, че това там е била същата онази България, която руският академик Дмитрий Лихачов (1906-1999) нарече "Държава на духа", за чиято просташки озъбена муцуна чужденецът не е задължително да знае, ала ние не можем да се правим, че не знаем. От онзи селски мегдан с лумпени и простаци до чалга-културата и до гаврата с национални традиционни ценности пътят е добре утъпкан.

  Какво унижение! Не те трепят скришом, далече от село, не ти трошат костите тайно, не те принуждават сам да си копаеш гроба. Издевателството над съвестния стопанин ми се вижда по-жестока гавра с българина, защото се върши пред ухилените до уши селски тарикати, щастливи да се усетят "гробокопачи на Старий свет", както реди още Димчо Дебелянов или Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш! – толкова нежен лирик, като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскокнали подквасени от кръчмата, в роля на победители над стародавния ред и обичаи. Имаме си доста да плащаме! И не е виновна нито чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на преустроилите се за една нощ бивши любимци на Партията, колкото страшна е вината на онези, които имали влияние върху общественото съзнание, но страхливо мълчали или просто отърчали да се наредят в стройните редички на Новата власт. 

  Изродили ли сме се вече ние, три поколения граждани на Републиката! България не е губила толкова млад свеж народ в най-плодната своя възраст вероятно през всички онези исторически бедствия и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос… интелигенция! Имал ли е основание Захари Стоянов (1850-1889) изпод вежди да съзерцава речовитите ни многознайковци, дезертирали от собствения род и нация, обхванати от амбицията да се устроят уж в името на всенародно щастие? Подгизна българската реч от аргатския манталитет на днешен любител на вносни сериали с аромат на кенеф и канела. Моите белокоси приятели не казват: "Отивам да си взема пенсията", ами казват: "Отивам да ми дадат пенсията". По села и градове все това ечи: "Еди кой си министър ще ни дава еди що си?" или "Що още не са ни отпуснали еди какво си?"... Синоптичната прогноза се коментира ето как: "По телевизията времето утре и в сряда ни го дават дъждовно".

  Нейде в началото на възхождението си като вожд на Партията, велик стратег, Баща на народите, гениален ум, знаме на световния пролетариат и прочие галещи душата и ухото сладости Йосиф Сталин ей тъй говори (предавам по смисъл, на руски вероятно звучи по-яко): "Знаем как пилците обикалят мужика, вперили очи в крината с ечемика. Политиката успява, когато народа научиш да се върти около ботуша като тези гладни пилци. Хвърли му повече ечемик, и ще вирне глава. Даваш ли му толкова, че все да е недоял, в ръцете ще те гледа и ще те слуша: ще ти е предан, и от сутрин до вечер ще благодари, че се грижиш за него".

  Странно ми е този заклет индивидуалист и буден човек българинът колко прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс, според препоръките от сина на обущаря-осетинец. Дали ще продължим да бленуваме Добър чичко, някой Big Brother, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, да ни почете, докато от горчивия си исторически и всякакъв опит не прогледнем, че когато чужденец даром нещо незаслужено ти дава, с този жест той те заробва: Timeo danaos et dona ferentes (Бой се от данайците, кога ти идват с дарове), докато за честно изработеното човекът отива не даром да му дадат, а за да си вземе своето******.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

    

Plovdiv, edited on 14 fev. 2022

Илюстрации:

- Правото да си свободен се отстоява всеки Божи ден.

- 1946 г. Баща ми се връща от работа по ул. Перущица.

___„

* Наука за небесните тела и тяхното развитие.

** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).

*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.

**** Вж. https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=print&sid=583.

***** Възраженията ми към автора на такъв род стихове не касаят естетиката, а са от сферата на етичното, по-конкретно – от област, където става дума за печални предателства и прекрачване на неписани правила.

****** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.IV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м.,tisss.