Победителите пишат историята, като завоевателите я пренаписват и нагласят чрез помазани летописци, въздигнати от Новата власт за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
29 uli 2006
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)
Двама от гаврилите се с Петрович, според Емил Калъчев, са перфектни (съвършени) в изкуството – Тодор Биков (1956-2016)* освен че е изящен поет, бил автор на "висока публицистика", а Добромир Тонев (1955-2001)** – поет от екстра класа... Не ми е нужно да споря с приятеля Емил***, ала споря:
– Как е възможно до болезненост грандоман да е и талантлив, и изящен? Че не е ли грандоманията им знак за тяхната посредственост! – Разбира се, че не съм прав. А не мога и май не искам да се спра – пред очите ми е разколебаният обезверен Петров, та мрачно ухилен до ушите, се обръщам към Емил: – Че какво стойностно са сътворили дотук двамата велики поети! Нима в ребусите на Тодор Биков откриваш образ, мисъл или чувство освен претенция, за публицистиката му освен жежко наплевателство**** и патос, пак заради позата да плещи назидателно! Това ли е високата публицистика? Не откривам и помен от усилие да проумее чуждото мнение. За мен, да си талантлив е да се стремиш към ясен изказ и хармония, не вражди настръхнал да сееш. Ай, колко силно си се обичат тези двама! Да, притежават усет как да се впишат в конюнктурата, но това си е качество за търговеца или за предприемача, не и за човек на изкуството, който поначало е повече нехаен как щели да го възприемат оценителите – понеже е в духовността, не в материалното. Все едно да си представя Иисус, размечтал се да се разположи върху трона на Ирод в златовезани одежди на традиционния тип монарх...
И понеже застиналият Емил мълчи и си пафка цигарката, а пък мен вече съвсем ми е накипяло, продължавам да се горещя, като че калугеровският джинс на майка ми се обажда от мъгливия мразовит Април на скитащата из околностите чета на Бенковски:
– Познавам отблизо университетски светила, дето бъкел не разбират от литература, въпреки че са професори в тази област. Такъв чешит съм го спипвал по бели гащи в елементарно непроумяване на творчеството у много известна добруджанска поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Онези като г-н професора (1934-2020) окачат нимба и крилца на шмекери и нагли некадърници в изкуството.
– Това е известно – учтиво отбелязва Емил и си поразмърда задника; демек, показа признаци на живот. Сега, след като са минали доста години, се питам: Леле, какъв ли плондер съм представлявал в онази все още прохладна юлска утрин в кафенето. Чак ме досрамя заради себе си. И това е истината, факт, няма как да се отрека от себе си.
– А кои са учителите на Петров? – питам все така разпален и пак сам си отговарям: – Георги Райчевски, Николай Гюлев, лектори от местния им клуб самодейци. От кого да се учи! От самодейните кръжоци, от любители, дето взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по римушки или водят махленски свади кой е по-скъп, по-мил на редактора на литературната притурка към местния тъпашки всекидневник? Счетоводителят имаше едно качество – израснал е сред нравствени личности, между които е и злополучният Кръстю Раковски. Да-а, не е имал условия да усъвършенства стила си; но като случай, е показателен за печалния факт колко хитро, колко ловко у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното на изкуството: неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртния, а не на вълците в овчи кожи, според онзи учебникарски за моето поколение българчета стих у Ботев*****.
– Лесно му било да пише за несправедливости от Миналото – (най-сетне, уррр-аа!) – не успя повече да се сдържа спокойният чак до безразличие Емил, – но какво правил Петров, когато ставали тези безобразия?! Мълчал си е. И той, както мнозина сегашни разпалени критици на комунизма... Тогава!... Тогава да е писал! Ама си траел, нали?!
И като ми вдигна така пас за забиване, разправям му на моя приятел и автор, когото обичам и уважавам за уравновесения му характер, колко пъти Петров е тръгвал сам и беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го е принуждавала, и колко пъти е бил преследван и унижаван баш от хубавите хора, устроили се покрай трапезите на властта и местната конюнктура. Този неврастеник, този самоук "графоман" всъщност е твърде уязвим, за да приеме какъвто и да било компромис с представата си за чест и достойнство, и родолюбие. Но събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги неколцина, плюс Марин Кадиев и съпругата на простосмъртния счетоводител.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 30 dec. 2021
Илюстрации:
- Пловдивският митрополит, образ на религиозен фанатик.
- Аптека "Марица", шедьовър на местната архитектура******.
___
* Тодор Биков (1956-2016) – поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения, ст. експерт към Народното събрание на Република България, в Комисията по вероизповеданията и парламентарната етика. Автор е на стихосбирките "Звук от светлина" (1990), "Високи съзвучия" (1998), "Кристално наднебесие" (2003), "Душа зад хоризонта" (2007) както и на стихосбирката "Стихослужения" (2012). Съставител е на манускриптивния сборник "Пловдивски поети и художници за любовта" (1993) и сборник с хайку-поезия "Прагове" (2005) на български и на английски език, Вж. https://pzdnes.com/2016/05/25/in-memoriam-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA/
*** Емил Калъчев(1932-2013) – български писател. Начално и средно образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), вестниците "Комсомолска искра" (1959) и "Народна младеж" (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян (в."Родопски устрем"), Пловдив, Карлово ("Карловска трибуна"), София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство "Христо Г. Данов" (1974-1990). Автор на книгите "Свидетелство за честност"(сб. разкази, 1962), "Носач на взрив" (повест, 1964), "Отражения" (сб. разкази, 1966), "Дочакай деня" (роман, 1970), "Кариера" (сб. разкази, 1976), "Прощално за времето на самотата" (роман, по-скоро новела, 1983), "Храбрите приключения на Бин и Бен" (роман за деца, 2003). Пиесата му "Право на име" (1968) е била поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата му "Случаят Личев" (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски. Оказа се, че в "Комсомолска искра" в деня 26 декември 1972 г. съм наследил бюрцето, на което е седял преди това Емил. Той ми го каза.
**** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. в разговорната реч: пренебрежително да се отнеса към някого. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.
***** ...Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита: "Богат е", казва, пък го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи. И на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват; нему се кланя дивак учител, и с вестникарин зайдно мъдруват, че страх от бога било начало на всяка мъдрост... Туй е казало стадо от вълци в овчи кожи... (Христо Ботйовъ, из "Борба", 1871 г.)
****** Един от шедьоврите на пловдивската архитектура, унищожен от невежествената власт по времето на соца – сградата с фризовете, бюстове и барелефи на лечители и богове, някогашната Аптека "Марица". В сградата току зад Аптека "Марица", на същия ред, живееше със семейството си някъде до 1960 г. чичо ми Насо (Атанас) роден през 1912 г., третият от петимата харманлийски братя – синове на общинския бирник в Харманли Георги Бояджиев, бащата на моя баща дърводелец, който заклевал синовете си да странят по-далече от политиката, да си гледат занаята, жената, челядта и къщата, понеже всички друго е бошлаф, а политиката е занимания за нечестни хора, които не се свенят да лъжат и да се мазнят. Бел.м., tisss.
Победителите пишат историята, като завоевателите я пренаписват и нагласят чрез помазани летописци, въздигнати от Новата власт за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
28 uli 2006
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)
Препрочетох, хем доста по-внимателно този път, "В бездната на безверието – 2 или Спестяваните истини", както е пълното, леко смахнато заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която лично Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунството – опитът за изнудване от страна на две примадони на обществената любов към обзетия от страховете и съмненията си болнав "Петрович". Пожълтих с маркер имената на "хубави хора", споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С. (Стоилов)*, Георги С. (1931): фамилното "Стоянов" спестил, ала ми е открил кой е този образ ненагледен, Стефан Продев, Георги Джагаров: тези двама, за които може да се досети който желае, вж. с. 19 от книжлето: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", и "писател-емигрант" – този пък оприличил на Левски не кого да е, а преподобния секретен кадър на Държавна сигурност Ахмед Доган (1954), Николай С.: г-н Н. Стоянов (1948) е директор на издателство с престижна литературна награда "Балканика"), "владиката Неофит", щатния на БКП лит.критик др. Иван Спасов (1931-1999), уважаемия Георги П.: Петров (1944) от пловдивския вестник "Марица" (с. 28), според когото обявените в списъците за репресирани през периода 1944-1990 г. били пропаднали хора, криминални престъпници и си заслужили участта. Преди да си тръгне от белия свят, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с много малка част от удушвачите на Българското национално достойнство. При низ от досадни стилистични слабости, недоглеждания някогашният счетоводител все пак бе извел идеята на своя объркан живот: Никакво замълчаване пред наглите самовлюбени пакостници и посредствените характери в литературата!
Книжлетата му бележат типичен процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на простосмъртния българин от ранното ни детство. Роден през 1924 г., авторът сякаш цял живот е в плен на марксистката химера; 77-годишен, успява да се отскубне от отровните метастази на може би най-човеконенавистната сред теориите, усъвършенствана, все още жизнена и днес. Малкият голям човек се съпротивява на арогантността и агресията над човека, чрез манипулиране на огромни човешки маси. Нямам спомен друг някой български автор да е подхождал толкова простосърдечно, толкова детайлно, с толкова доверчив трепет към светая светих на марксизма**. При това – като изхожда в разсъжденията от най-ниска позиция в обществената йерархия. Местните сноби обаче не го броят за писател. И това, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, нито хубавината, нито славата са определящи, а определяща е честността, увереността в неписани закони на човеколюбието у т.нар. Малък човек.
Мижав му бил талантецът. Но Боже мой, кога Петров се е изживявал като писател и публицист! Смирението му да чопли насаме със себе си световните неправди, своите писания да издава чрез лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари, най-смирено и горещо благославя, тази негова страст до самата му смърт, това неспокойствие – те какво говорят? За посредствен писарушко ли!... Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши, родни, български изражения пред света. Възхищавали са ме аристократите по кръв заради благородното им излъчване, такт и фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам, обаче, към кроткия човек от моята черга – угрижен, но открил у властника присъщото за почти всяка власт не само в България дебелоочие, тепегьозлук и простащина. Пример за такова преображение е и такава нестандартна личност като Захарий Стоянов (1850-1889)***. Промените у Петър Петров ставаха пред очите ми. Последните десетина години доста сме спорили и обсъждали пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не бих се съгласил, ала основно у него бе онова състояние на неспокойствие и тревога в будния жизнен ум, непримиримост дори към собствената природа, особено кога немее пред проскубаното ни от наглите мекерета на чуждите посолства и фондации с приятни имена национално съзнание на българи.
За суетните, самонадеяните, ехидничещите, за онези, които ехидно се надсмиваха над объркания в себе си Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, бленуващ светлина, а всички по-горе споменати са само едни фалшиви праведници. Наложи се отново да разгръщам страница подир страница изложеното от ап. Павел и евангелистите свидетелство за християнския морал и философия. И какво! Кръвта си усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: Не бива, не, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци. Трябва да си много спокоен, когато описваш издевателствата им, уравновесен и обзет от положителни чувства да си. Защото вината не е точно у титулувания простак, а в системата, превърнала го от тъпак в злобно чудовище. Но кой си ти, че да ги съдиш! Дали не се възгордяваш, като бързаш да укоряваш! Тънкостта е да изправиш "хубавите хора" пред съвестта им, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да посочиш, а онези сами да си дирят лек. Всички вкупом – добри и зли, убити или изкусени от Злото, склонни да се облагодетелстваме или да страдаме, сме едно цяло, което боледува.
Е, богобоязливи счетоводителю драги! Приюти се на стари години и ти под купола на религията; за теб беше изход, за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм, ала християнската философия ме радва с оптимизма и с човещината си. Да отстояваш своето, генетично заложения си код да следваш, без да пулиш зъркели в Небесата – не религията, това ми харесва.
Цитати
Ап. Павел до колосяни (І-22):
"Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички... за да се утешат сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца, и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".
За подхода на Иисус Христос:
"Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...
От І послание до солуняни (V-15 и нататък):
"Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
От Лука (ХХ-46-47):
"Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус).
Пак там (ХХІ-36):
"...И тъй, бъдете будни във всяко време".
От Йоан (ХІІ-47):
"...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света".
Исус умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, за кратко Той дори е негов слуга – той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас. А Горделивостта (възгордяване, грандоманство), случайно ли е първа сред Седемте смъртни гряха, преди Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност и Злоезичие?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 dec. 2021
Илюстрации:
- Алеко Константинов от Цар-Иван Шишмановия род.
- Древна статуя на египетски митар, записващ данъка.
–––
*
"Много дисциплиниран и точен човек.
С огромен опит във вестник "Марица" и вестник "Уикенд"; по-късно
в "Преса" и "Папарак" осмиваше псевдо-елита. Не склони
глава пред никого и не погази журналистическия ни етичен кодекс. Голям Патриот и родолюбец (?!), но и
голям майстор на перото. Титан на словото и майстор на тънкия изказ! Няма думи, с които да опишеш един
от най-големите у нас, няма думи (?), които да опишат голямото сърце и голямата
душа на Алекс." и пр., и пр., все в този ред на мисли, според
древната максима
"За мъртвия добро, или нищо", вж. "https://pik.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D1%8A%D0%BB%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-news594314.html.
*** ...В брой 4 от 17
февруари 1888 г. авторите на опозиционния вестник информират за случилото се
зад кулисите: "Научаваме от доста сигурно място, че подпредседателят на Народното
събрание г-н Захарий Стоянов, щом прочел първия брой от в. "Народни
права", веднага телеграфирал на Д. Петков да настоява пред г-н Стамболов,
щото да се спре този вестник по административен начин, за да се не побърка нещо
на "почнатото дело" в трудните времена, когато се спасява България"... На 1 март 1888 г. първият отговорен редактор на вестник "Народни права" Георги Риболовски трябва да застане пред Софийския окръжен съд.
В навечерие на делото срещу вестник "Народни права" в Трети полицейски
участък е турен под стража и вторият отговорен редактор на вестника Манол
Ненов. Тъй че, за да не се губи време, а и с надеждица за повишение, полицейските
пристави Антонов и Кротев – "един малък, дебел човек", нанасят жесток
побой на поредния вестникар, попаднал в ръцете им. Само ден по-рано
Захарий Стоянов получава писмо от своя някога добър приятел и скорошен политически
съмишленик Петър Пешев (1858-1931) – по-малък брат на обесения през 1876 г. от османлиите председател
на Севлиевския революционен комитет Стефан Пешев. "Твоите Записки са
прекрасни – пише му впечатленият от втория том бъдещ министър. В тях се вижда
твоята дарба, която ти създаде име". И дружески се опитва да отрезви
някогашния революционер – "От политическата борба загуби доста, че се
увлече твърде много, та покрай защитата на отечеството, написа и куп статии,
които чернят името ти като свободолюбец... Пишеш, че ще дойдеш до крайност срещу моите политически приятели. Тези ваши крайности наситиха вече всички. Доста е. Те не спазват независимостта, а само я погребват".
Уви, реалностите са други, надежда за
вразумяване няма. Предстои гледане на делото срещу отговорния редактор на
вестник "Народни права" Георги Риболовски на втора инстанция в
Софийския апелативен съд. Подпредседателят на Народното събрание не изпуска из
очи своята поредна жертва. И няколко дни преди заседанието пом.-апелативният
прокурор, който трябвало да участва в това унизително политическо дело, получава
визитката на олицетворяващия властта в онази България 38-годишния Захарий
Стоянов. На нея е надраскано послание, недопускащо противене: "Умолявате се,
г-н Прокурор, да се постараете за строгото осъждане редактора на вестник "Народни
права".Помощник-апелативният прокурор обаче се оказва Алеко Константинов (Ай,
каква среща из кривините на Родната история!) – един от малцината нашенци българи
с юридическо образование в младата държава, бъдещият автор на подвизите на
"Бай Ганьо" и на пътеписа "До Чикаго и... назад" за Америка на свободната инициатива, все още
"някой си неизвестен Константинов".
Реакцията на 25-годишния Алеко Константинов е далеч от
желаното и очакваното, но е изцяло в духа на всичко, което е бил и си остава
Щастливеца не само в произведенията си, но и в краткия си живот. "Негов
другар го сварва една сутрин да крачи из стаята си бледен и с гневно пристиснати
устни – представя Пенчо Славейков (1866-1912) случая с визитната картичка на
подпредседателя на Народното ни събрание: – На масата била смачкана визитната
картичка на Захарий Стоянов. Никога този другар не бил виждал човека с
бохемския нрав да дава воля на своята сиромашка гордост с толкова енергични и
безцеремонни думи по адрес на политическия мазник".
На 24 март 1888 г.
Алеко Константинов заема прокурорското място в съдебната зала и с поведението
си вбесява и Захарий Стоянов, и министър-председателя Стефан Стамболов, и
цялата управляваща гвардия. "Прокурорът на този съд, някой си
Константинов, се яви в съда повече като защитник на "Народни права", отколкото като прокурор, блюстител на
законите, отбелязва моментално официозът на тогавашната власт в. "Свобода".Четири дни след статията в "Свобода", на 30 март 1888 г. Алеко
Константинов е уволнен. "Но не бе доста само отмахването му от служба –
онзи, който е прекият виновник за това, се нахвърли върху Алеко Константинов с настървението
на бясно псе и през колоните на тогавашния официоз "Свобода" изля по
негов адрес куп мръсотии“ – пише Пенчо Славейков. Вж. http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=29043.0 Бел.м., tisss.
Победителите пишат историята, завоевателите я пренаписват чрез помазани летописци, въздигнати от Властта за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
07-10 avg. 2001
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)
Навършвам моите 54. Ходихме с Емил Калъчев и 25 години по-младата му съпруга туркинята Весна до Араповския манастир, сетне на километър от пътя се отбихме в местността Четирийсетте извора над Асеновград. Аристократка Re. ме последва като сянка, кога тръгнах да паля моите четири свещички в черквицата "Света Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се, пустата женска интуиция! – шепне ми: "Ако не ме искаш, няма да идвам"*. Обявих по-късно пред компанията, че този път не съм усетил магията: стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче и за хубавата Re., и за мен пред иконата на Богородица, а за Чечо (Стефан)** – покрай иконата на Иисус, за мъртвите ми родители: да е светъл споменът ми за тях – в най- ниското долу, в тавичката с пясък, положена в притвора пред друга икона на Христос.
***
Починал в седемдесет и седмата си година Петър Петров (Василен Ведров) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, за мен леля Рени, от копривщенски род, племенница на Тодор Каблешков. Чух за смъртта на Петров по телефона от Емил*** в дома на Чонов в пловдивския жк Тракия; на Тодор Чонов пък друг му обадил – пак по телефона. И се видяхме тримата – аз, Емил и Чонов в евтино кръчме зад пазарчето за зарзават в жк Тракия. После, вече с жигулата ми, сами с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа... Отскочих да прочета некролога; изненадан бях – човекът починал на 4 юли, мен ми го казват днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, преизпълненият до вежди с подозрения Петър Петрович****ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени, макар да бях обещал да му гостувам заедно с преподобния Марин Кадиев (1939), ала незаинтересоваността у Марин, нехайството и безобразното му отношение към простосмъртния Петрович послужи за оправдание и на моята непростима немарливост.
Отиде си от нашия свят рядък тип чешит-писател, когото мнозина тук продължават да възприемат за графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в нашенската литературна енциклопедия чиновници в неверния като лека жена свят изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, захванал се да документира как болшевишката държавна машина мачкаше таланта у най-нежните, може би далеч по-достойните покрай нас. За Петър Петров (1924-2001) тепърва би трябвало да се говори. Той беше май типичният дисидент, или – в известна степен: отнасящия се със симпатия към комунистическата химера, раснал в семейство, приятелски обвързано с малко известния у нас Кръстю Раковски (1873-1941)*****, но достатъчно честен, за да каже истината на глас. Агитката местни пишещи му отвръщаше ако не с пренебрежително замълчаване – с веселяшки подмятания, и дори, колебая се дали и това да не го разкажа някой ден по-обстойно! – с опит да го изнудят за пари двама известни и силно обичани сред местните снобски дружинки автори, като пазарджиклията Тодор Биков (1957-2016) или Добромир Тонев (1955-2001), пришълец от Ямбол. Преборя ли се с вроденото отвращение към ровене в низости на всепризнати писатели и поети, у известни личности, може и да разкажа.
Не-е, съвсем не беше обаятелна личност Петрович! На мнозина галени чеда с добро самочувствие им тровеше спокойствието; но и какво ли да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт, и кой знае защо, страхуваше се, че някой го следи и му върви по стъпките, за да го убие, да го изличи от света на живите и земята. Този мил страхливец-заядливец е може би от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води само за да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така само им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око към написаното от него. Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и тесногръдие; а точно това, според снобите, не е чиста проба висока литература, ни изящно изкуство, нито абстрактни образи и събития, а самият скапан живот на три поколения българи между 1930 и 2000 г. – период, когато тук се вкоренявал комунизмът и се разраствал като ракова метастаза: болшевизация, първо; суров сталинизъм – после; и развихрен социализъм по съветски модел; приключил с рухването на едномилионната към края на 1989 г. Българска комунистическа партия; манипулациите чрез т.нар. демократична опозиция, укрепване на Съюза на демократичните сили (СДС), появата на ефимерни партийки с гръмки имена – антикомунистически уж формации, а то бъкани с партийни секретари, кадрови офицери на Държавна сигурност и тайни ченгета, любезни бивши доносници на Властта. И се разпиляха както облак кресливи врани по всички партии на обзетата от еуфория доверчива, изпаднала в щура екзалтация наивна България.
Дисидентът, което всъщност значи: несъгласният, отклоняващ се от праведниците, от доскорошни партийци на БКП, Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редички на самодоказалите се жарки новоизлюпени борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, когато бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сфера на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. .Не-е, не беше удобният свидетел на "подвизи пост-фактум" Петър Петрович; знаеше той истината за тяхното превъплъщение за една нощ от актив на БКП в актив на СДС, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина стопанин от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите. От 1993 до 2001 г. Петрович сколаса с помощта на приятели, с дребната лепта на най-случайни и неслучайни съмишленици и със свои средства, спестени от пенсийката му, да извади на бял свят шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро на ученическа тетрадка от шестнайсетина листа:
"Погребаха ми сполуката" (32 страници),
"Кремена" (32 с.),
"Възкресена" (32 с.),
"В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),
и май още една... която може и да не знам,
все в малък тираж и върху най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха нежната радост, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след паметната за нас, българските граждани, 1989 г. Общността на местните пишещи прие книжлетата му за стандартен тип графомания, отмина ги, както често и не само в Пловдив, става спрямо неудобни за конюнктурата – с пиперлива просташка насмешка или безразличие.
Беше израснал в средите на комунисти или симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше заради сриването на неговата младежка илюзия. Бе личност, странна с поведението си, с житейската си мелодрама на Малък човек, на непоканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеден съвестен гражданин на мечтаната от Левски "чиста и свята" Република. И не е редно да го противопоставям на по-известни негови събратя по перо, творящи оперативна публицистика или т.нар. висока литература; той си има своето местенце в пейзажа на пишещите у нас. Бил недообработен, недоразвит талант, но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова сюжети, толкова поводи за самопреценка! В крайна сметка, за кого се пише литературата – за самонапомпалия се плондер по върховете на националната чиновническа партийна йерархия или за простосмъртните, каквито по мои лични сметки сме над 96% от гражданите на днешната ограбена от мекерета и пратеници на чужди държави България!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 dec. 2021
Илюстрации:
- Черквицата Света Неделя в двора на Араповския манастир.
- Мъртвият умира не в гроба, а в паметта на останалите живи.
___
* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра. ** Синът на Re., вероятно плод на връзката ни.
*** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).
**** Петрович го наричах на подбив, може би защото сърбите мен, като българин до мозъка на костите, са ми смешни с тяхното честолюбие на нация, която все яде пердах, и пак пази своята национална гордост.
В Женева: Кръстю Раковски (1873-1941) и Александър Стамболийски (1879-1923)
***** Кръстю Раковски, родом от Котел, е висш фукционер в администрацията, един от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия. Разстрелян е впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци, https://www.bgonair.bg/a/10-magazine/60046-drugiyat-rakovski-drugiyat-11-septemvri Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (844.)
