ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (842.)Победителите пишат историята, завоевателите я пренаписват чрез помазани летописци, въздигнати от Властта за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
07-10 avg. 2001
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)
Навършвам моите 54. Ходихме с Емил Калъчев и 25 години по-младата му съпруга туркинята Весна до Араповския манастир, сетне на километър от пътя се отбихме в местността Четирийсетте извора над Асеновград. Аристократка Re. ме последва като сянка, кога тръгнах да паля моите четири свещички в черквицата "Света Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се, пустата женска интуиция! – шепне ми: "Ако не ме искаш, няма да идвам"*. Обявих по-късно пред компанията, че този път не съм усетил магията: стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче и за хубавата Re., и за мен пред иконата на Богородица, а за Чечо (Стефан)** – покрай иконата на Иисус, за мъртвите ми родители: да е светъл споменът ми за тях – в най- ниското долу, в тавичката с пясък, положена в притвора пред друга икона на Христос.
***
Починал в седемдесет и седмата си година Петър Петров (Василен Ведров) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, за мен леля Рени, от копривщенски род, племенница на Тодор Каблешков. Чух за смъртта на Петров по телефона от Емил*** в дома на Чонов в пловдивския жк Тракия; на Тодор Чонов пък друг му обадил – пак по телефона. И се видяхме тримата – аз, Емил и Чонов в евтино кръчме зад пазарчето за зарзават в жк Тракия. После, вече с жигулата ми, сами с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа... Отскочих да прочета некролога; изненадан бях – човекът починал на 4 юли, мен ми го казват днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, преизпълненият до вежди с подозрения Петър Петрович**** ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени, макар да бях обещал да му гостувам заедно с преподобния Марин Кадиев (1939), ала незаинтересоваността у Марин, нехайството и безобразното му отношение към простосмъртния Петрович послужи за оправдание и на моята непростима немарливост.
Отиде си от нашия свят рядък тип чешит-писател, когото мнозина тук продължават да възприемат за графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в нашенската литературна енциклопедия чиновници в неверния като лека жена свят изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, захванал се да документира как болшевишката държавна машина мачкаше таланта у най-нежните, може би далеч по-достойните покрай нас. За Петър Петров (1924-2001) тепърва би трябвало да се говори. Той беше май типичният дисидент, или – в известна степен: отнасящия се със симпатия към комунистическата химера, раснал в семейство, приятелски обвързано с малко известния у нас Кръстю Раковски (1873-1941)*****, но достатъчно честен, за да каже истината на глас. Агитката местни пишещи му отвръщаше ако не с пренебрежително замълчаване – с веселяшки подмятания, и дори, колебая се дали и това да не го разкажа някой ден по-обстойно! – с опит да го изнудят за пари двама известни и силно обичани сред местните снобски дружинки автори, като пазарджиклията Тодор Биков (1957-2016) или Добромир Тонев (1955-2001), пришълец от Ямбол. Преборя ли се с вроденото отвращение към ровене в низости на всепризнати писатели и поети, у известни личности, може и да разкажа.
Не-е, съвсем не беше обаятелна личност Петрович! На мнозина галени чеда с добро самочувствие им тровеше спокойствието; но и какво ли да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт, и кой знае защо, страхуваше се, че някой го следи и му върви по стъпките, за да го убие, да го изличи от света на живите и земята. Този мил страхливец-заядливец е може би от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води само за да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така само им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око към написаното от него. Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и тесногръдие; а точно това, според снобите, не е чиста проба висока литература, ни изящно изкуство, нито абстрактни образи и събития, а самият скапан живот на три поколения българи между 1930 и 2000 г. – период, когато тук се вкоренявал комунизмът и се разраствал като ракова метастаза: болшевизация, първо; суров сталинизъм – после; и развихрен социализъм по съветски модел; приключил с рухването на едномилионната към края на 1989 г. Българска комунистическа партия; манипулациите чрез т.нар. демократична опозиция, укрепване на Съюза на демократичните сили (СДС), появата на ефимерни партийки с гръмки имена – антикомунистически уж формации, а то бъкани с партийни секретари, кадрови офицери на Държавна сигурност и тайни ченгета, любезни бивши доносници на Властта. И се разпиляха както облак кресливи врани по всички партии на обзетата от еуфория доверчива, изпаднала в щура екзалтация наивна България.
Дисидентът, което всъщност значи: несъгласният, отклоняващ се от праведниците, от доскорошни партийци на БКП, Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редички на самодоказалите се жарки новоизлюпени борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, когато бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сфера на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. .Не-е, не беше удобният свидетел на "подвизи пост-фактум" Петър Петрович; знаеше той истината за тяхното превъплъщение за една нощ от актив на БКП в актив на СДС, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина стопанин от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите. От 1993 до 2001 г. Петрович сколаса с помощта на приятели, с дребната лепта на най-случайни и неслучайни съмишленици и със свои средства, спестени от пенсийката му, да извади на бял свят шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро на ученическа тетрадка от шестнайсетина листа:
"Погребаха ми сполуката" (32 страници),
"Кремена" (32 с.),
"Възкресена" (32 с.),
"В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),
и май още една... която може и да не знам,
все в малък тираж и върху най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха нежната радост, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след паметната за нас, българските граждани, 1989 г. Общността на местните пишещи прие книжлетата му за стандартен тип графомания, отмина ги, както често и не само в Пловдив, става спрямо неудобни за конюнктурата – с пиперлива просташка насмешка или безразличие.
Беше израснал в средите на комунисти или симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше заради сриването на неговата младежка илюзия. Бе личност, странна с поведението си, с житейската си мелодрама на Малък човек, на непоканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеден съвестен гражданин на мечтаната от Левски "чиста и свята" Република. И не е редно да го противопоставям на по-известни негови събратя по перо, творящи оперативна публицистика или т.нар. висока литература; той си има своето местенце в пейзажа на пишещите у нас. Бил недообработен, недоразвит талант, но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова сюжети, толкова поводи за самопреценка! В крайна сметка, за кого се пише литературата – за самонапомпалия се плондер по върховете на националната чиновническа партийна йерархия или за простосмъртните, каквито по мои лични сметки сме над 96% от гражданите на днешната ограбена от мекерета и пратеници на чужди държави България!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 dec. 2021
Илюстрации:
- Черквицата Света Неделя в двора на Араповския манастир.
- Мъртвият умира не в гроба, а в паметта на останалите живи.
___
* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Синът на Re., вероятно плод на връзката ни.
** Синът на Re., вероятно плод на връзката ни.
*** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).
**** Петрович го наричах на подбив, може би защото сърбите мен, като българин до мозъка на костите, са ми смешни с тяхното честолюбие на нация, която все яде пердах, и пак пази своята национална гордост.
***** Кръстю Раковски, родом от Котел, е висш фукционер в администрацията, един от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия. Разстрелян е впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци, https://www.bgonair.bg/a/10-magazine/60046-drugiyat-rakovski-drugiyat-11-septemvri Бел.м., tisss.
.jpg)
