И предадох сърцето си, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада, а кой увеличава знание, увеличава и печал.– Еклисиаст
28 maj 1994
ЩАСТИЕТО*
Какво в клонака прави
невзрачното врабче?
– Чирика и се дави
с каквото го влече.
Какво до късно пише
подлец без капка срам?
– Е, ясно, не афиши,
пак донос клепа там.
Какво безкрайно радва
любезния хитрец?
– Да го поставят в рамка
и с ангелски венец.
Шивачът – да ушие
най-скъпия костюм,
миячът – да измие
прашасалия друм,
мазникът – гръб да кърши, тъкачът – да тъче... Щастлив е който върши каквото го влече.
Да лъже – политикът,
банкерът – да краде,
овци след вълк да тичат
и той да ги яде.
Да ходи бос – глупакът,
а умният – да блей,
когато всички чакат
от него ум да сей.
Смешникът – да разсмива
с разчекнати уста,
Пилат – да си умива
ръцете от кръвта,
да се кълне във вярност –
предателят до гроб,
да му е благодарен –
наивният народ.
Мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче…
Щастлив е който върши
каквото го влече.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 8 oct. 2021
–––
* От ръкописа на сб. "Порто Фино" (Последно пристанище), 1999 г.
И предадох сърцето си, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада, а кой увеличава знание, увеличава и печал.– Еклисиаст
27 fev. 1997
БАЙ ГРУЮ
В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-28.VIII.1972)*
– Световната любов ли? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха между нас. И жените... а-ах, жените!
То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните невести, имаха ни страха и не че не са съскали и мърморили, то има ли женско да не мърмори и да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти жена мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.
Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, да съсипе живота и на най-коравия мъжкар!... За таквоз ми ти женско войни са се водили, царства са се залагали само зарад изкушението да му се полюбуваш до насита, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...
Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.
Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – цели бичета; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, а то пуста хубост, как се забравя?! Дяволицата ай тъй ги усукала по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирето Ламбиния пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дребни дечица и парализиран баща. И заради него, освен другото, се заклех: Ай, кучко, ще ти дам аз да се разбереш!
В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; ем пращя от сила, и не за пари, ами от пусти бяс, подир работа пак коноп чуках и у дома, насред двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зееха по мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, пък германците на Хитлер на крака ми идат, по петите ми вървят да ме кандърдисат грамофоните, електрическите им фенерчета, устните хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. А грамофонът и устната хармоничка беха мода.
Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправя ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месеци лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва, в ума ми само ей туй на – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, па инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах аз палат на кьоше, със седем спални и три балкона, с широка веранда на юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерака да я любя.
И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно сабахлем осъмна в червени байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата ми коня – кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, вола Велчо, работилницата с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги построил...
И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орис прекръстиха ме Бай Грую*, като анджък завалия. Имотът ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив, щастлииив... Адски щастлив! Щото без любов какво щастие е то?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 7 oct. 2021
___
* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже е прост и не успява да се ориентира в реалността. Моят мил дядо, комуто е посветен този донякъде измислен, донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи –изчезващ вече вид в ерата на Бойко Борисов, Лилиту, Росен Плевнелиев, Митю Пищова, фалшивия лорд Бул, лигавия Ути, сладкопойния Азис, Денди, Фънки, Гробаря, Дони, Графа, мазните турски сериали, Софи Маринова, Николета Лозанова, плеяда професори от Софийския университет, все автори на "обновената" история за Миналото на България, предназначена да манипулира младежта ни по указание от чужбина и с парите на висшата администрация на Биг Брадър.
Борис Дявола, ок. 1930 г.
Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само хлапе безусловно може да обича някой толкова серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, син на Ангел, не се върнал от Балканската война. Бел.м., tisss.
И предадох сърцето си, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада, а който увеличава знание, увеличава печал.– Еклисиаст
15 uni 1968
МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО
Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако вие ме срещнете в такъв момент, вече не ви познавам, и нищо не бих ви казал, понеже очите са ми затворени за вас и другите наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички хора с техните грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди. Защото независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук и... пея.
Те не могат да се чуят. Чувствам ги у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, пък и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.
Когато умря Дино, седмица подир смъртта си наложих да съм добър и мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, гледах право пред себе си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.
Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си през Пловдив. А пътят ми не бе сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, бавно вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща ми се обаждаше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смирете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – ала аз не съм набожен, не вярвам, че Господ съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, а знаем, че въпреки усилията му, удавникът пак ще се удави; той затова е удавник; но е тъй сантиментално мил моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.
И тъй, хората, на които звънях, до един (с изключение на някое старче) се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в този клет, объркан материален свят, псуваха ме дори. Звучните ругатни и проклятия в този съвсем непознат за страничен човек Пловдив съпровождат моите вътрешни мелодии от най-ранното ми детство.
Втората утрин някакъв мъж рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго". На четвъртата утрин женски глас унило рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой хората". И понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на необяснима печал. Беше ужасно, понеже мисълта за който и да е мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.
А те ме обграждаха от всички страни. Вървяха покрай мен задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се и да ги погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци. Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях, чудесна идея за късмет и щастие, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата си върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тези потни мразещи се хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост може би ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви, вярваха, че има Господ над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой и не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това объркано множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, бъбри проклятия, докато чака да докарат вестниците или докато чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещичко преди другите, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство или слава преди врабците. И защо тича? Закъде се е забързало това множество! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля по-дълго за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две – време преди смъртта и време след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на този свят, Дино вече бил възмъжал физически и неколцина вече го наричали истински мъж. Вземал ме на ръце, радвал ми се, разглеждал ме като крехка и чуплива вещ, опитвал да открие дали си приличаме. До това време успял да надживее пораженията, раните от една война и да започне втора – тихата война за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с кървави драскотини по душата и куп спомени, които ми разказваше с неохота понякога, подир настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, какъвто светът дотогава не е виждал. Та ето една от тези истории.
Взводът на Дино бил пратен от Щаба да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с осем леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. И куршумите светели досущ като поток празнични фойерверки. Докато направи първите си няколко стъпки, изскачайки от подгизналия окоп, войникът се страхува да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите и откъснали се части от телата им висели по храстите и телените мрежи, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия допреди миг мирен човек се буди разгневен хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убие всеки, случайно или не оказал се пред очите му.
Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред и все по-напред, воден от омраза, че сторил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези храбри канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните си описват с изпъчена гръд в Историята чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, да не бил прикладът на немската му лека картечница "MGМ". Заблуден немски куршум уцелил дървения приклад и го пръснал на късове, понеже куршумът "дум-дум", ако не знаете, е предназначен да троши и раздробява човешки кости. И тъй започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било изтрезняване като утро след тежко пиянство.
А малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се явило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пелени, както и веднъж завинаги да спра да чувам как Дино се горещи, че ще ме изхвърли от втория етаж през прозореца, колко досадно ревливо същество съм. Преживял съм мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато Дино едвам преживял малария. Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано, твърде много обичахме живота.
Когато навърших моите най-първи десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Та ето как стана това! Той срещна много хубава млада жена. И жената вероятно го хареса, и за мен необяснимо, но двамата се отдалечаваха от мен в някоя гориста местност, за да се любуват един на друг, да се прегръщат, да се целуват, да се галят сред аромата, сред песните на щурците, сред полъха от пеперудени крилца.
Губеше се с жената по цели дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, един ден обаче ми писна, стана ми непосилно повече да подтискам самолюбието си и му казах: Или нея, или мен! И тогава, като помълча доста време, за пръв път той ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да отбелязвам с главна буква, настояване на Дино)... Та като бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плувал в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се отваряла хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици и влечуги. В такива моменти плачел от щастие.
Не знам, опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах заедно с Нея, бягах и се криех в някой тъмен ъгъл да изплача пред мишленцата моето нещастие и дълбоко детска, отчайваща самота на отхвърлен син.
За бъдещето ние с него не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов... Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за този сбъркан свят". Никой не беше ни научил как се трепе вълк. Тръгвам към вълка, придавам си безразличен вид. Бях примамката и не ме беше страх, а Дино трябваше да направи лесното – да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Против очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не е бил вълк, ами куче" – усмихваше се Дино. Лицето му в онзи миг бе мъжествено, и това се е вбило в ума ми.
Той имаше и едно ловно куче; двуцевката си държеше окачена току над миндерчето в кухничката, докато песът вечно дремеше, излегнал се пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче той бе милостив: носеше му кокали от работническия стол край стария мост на Марица, с метален гребен решеше козината му и го наричаше Джон. Джон бе едър сетер на бели и черни петна, аристократ сред глутница мръсни помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не джафкаше по крадците и циганите зад оградата, лаеше нарядко с дрезгав глас и обикновено дремеше умислено като древен философ.
И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с набръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – тарикат с нагла усмивка. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Дойдоха неколцина негови добри приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, но има природни и други закони, които не се съобразяват с чувствата ни, нали! Това говореха наоколо, но – като негов син, аз не желаех да се разделя така бързо с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и тъга.
Отмина седмица. Мина един месец, минаха два. Трупът стана грозен – подпухна и посивя. Тогава аз се уплаших от него и казах на онези хора, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, старателно почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат. Но аз всеки път при излизане от цветните си сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да изпращам Дино до старото градско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях в мъгливите предпролетни утрини, като внимателно се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. И това с всеки отминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки приключил месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни. Да, всеки сам води своите малки войни.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edIted on 6 oct. 2021
Илюстрации:
- На корабния пристан в Балчик, февруари 1972 година.
- Отрезвително е за човек чат-пат да ходи на гробищата.
–––
* Текста писах в библиотеката, която е в двора на Софийския университет, докато се готвех за изпитите през юнската сесия през далечната 1968 година и си припомнях колко силно ми липсваха в онзи момент баща ми Кирил и бащата на майка ми, Борис Дявола, двама мъже, които още тогава, години, преди да си отидат от този свят, бяха за мен, младият и напорист грешник, ориентир за бъдещите ми подвизи и поражения в живота. В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор бе доц. Симеон Хаджикосев, текстът бе отпечатан при изрично условие да избягна внушението, че сюжетът може да е от България; затова нарисувах илюстрация – млад мъж със слушалка пред телефонна кабинка, над която на латиница се чете "Теlephone". "Написал си го в стил италиански кинематографически неореализъм" – бе коментарът на Хаджикосев (1941), та се наложи да любопитствам що ли пък е това "кинематографически неореализъм", когато бях описал моя роден Пловдив.
Ех, колко красиво мечтае бедният! Богаташът за какво да мечтае?! Докато си го е помислил, вече му го сервират в златист целофан увито и с розова фльонга отгоре. Животът на бедния човек е много по-богат, по-пъстър; всичко прекрасно на този свят е от недоимък, в оскъдица се е родило. – Аноним
(1947)
13 uli 1981
ПРАЗ И ЛУК С ГРАНЯСАЛА СЛАНИНА
Ядяхме само праз и лук онази зима и две торби фасул с гранясала сланина, аз пушех най-противните цигари, че бяха евтини, а бедност ни попари.
По цял ден тичах някак да спечеля пари за кино и сладкарница в неделя. Децата ни край нас не със играчки, а си играеха с буркани празни и капачки.
И колко стихове тогава не написах, понеже щом до мене гола във леглото съглеждах те, аз губех дъх и мисъл, че много те обичах и защото
ти беше, мила, толкова красива, като разцъфнало дръвче и плодна нива! Приседнала на крайчеца на стола, как съзерцавах те – обичана и гола,
косите си как решиш гледах, и така отлитнаха най-веселите ни години, за да запиша днес със трепетна ръка, че всичко хубаво отдавна мина.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 5 oct. 2021
Илюстрации:
- Пловдив 1977. Двете дъщерички и жена ми.*
- Буркани вместо играчки в едничката ни стая.
–––
* Живели сме бедно, но чувството за справедливост беше жизнено, и българите можехме да планираме бъдещето си, раждахме си децата и ги учехме да бъдат честни – нещо, което липсва в днешна България под властта на отродниците, мутрите и бившите ченгета във всички нива на управлението. Бел.м., tisss.
Няма как да спреш жена, която е решила да си тръгне. Те имат изострен усет, когато не ги цениш, и жестоко си отмъщават. – Аноним (1947)
1 noe. 1988
ОТЧАЯНИЯТ АДАМ* Какво да се прави?
Ах, какво да се прави, когато без обич
загиваме прави, когато за нищо и
никаква грешка: изпусната дума или
по-тежко нещо – затова че те мамела
твойта любима и с друг разиграла
любовна комбина, или си легнал, като "големия мъж", с апетитното маце в
сочната ръж, и ето че лъсва
горчивата истина: дори да се гледате
вече не искате. Какво да се прави?
Ах, какво да се прави, когато и нервите
вече не са така здрави! Тя изръсила нещо
ужасно обидно, от което естествено
съвсем не е видно, че си говедо, тип
гаден и долен, понеже от манджите
й не си бил доволен, а и кръшкаш по
друга, бълнуваш по трета, дорде Дулцинея ти
дунка кутрето, пере ти душата и
кирливите ризи и в двубои юнашки с
роднините влиза, и защо ли... За
тебе, о, Боже! О, Боже! Как може,
Ромео, как може? Човече, били са и
слънчеви дни – летяхте в простора,
две влюбени птици, но ето че друга
съвсем те плени с влажни целувки и
щръкнали цици. Животът до вчера
така беше ясен, така подреден и
така безопасен, че сега си мърмориш: Защо ли пък не, пак бих си кръшнал,
заслужава поне! И градината цъфнала
с белите вишни печално ти спомня
греховете предишни, когато бе сякаш не
тук, а в Париж, запокитил със
страст своя жалък Мъглиж, до ушите затънал в
свойто щуро въстание, от което кървят още
нежните рани.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 4 oct. 2021
___ * От сб. "Порто Фино" ("Последно пристанище"), 1999 г., неизд. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)