За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)
18 oct. 2001
МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ
Лежахме в леглото и каза Мария: Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен! Заплака Мария, аз очите си трия и се правя на глух, и по-точно – смутен.
И стана тогава, и тръгна тъй гола, по-гола не бях я съзирал до днес; в окото ми сякаш заби се топола и даже по-лошо – заби се цял лес.
Останал без дъх, гледах как се облича, косите как сресва и въси чело; тя беше все още уж мойто момиче, жена като всички, с добро потекло.
Такава разкошна, омайна и сладка, да имах патлак, бих го взел начаса, бих си теглил куршума, и значи накратко, в кръв удавил бих грешната своя душа.
Когато Мария там другаде нейде открие достойния верен жених, назад дяволито към мен щом погледне, то аз ще съм вече отдавна убит.
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)
15 avg. 2014
СПОР С УЧИТЕЛИТЕ ПО ФИЗИКА
Значи, вие твърдите, че е нежива
водата, която край нас се излива, че Реката, която е също вода, че Дъждът, който вали над града, над скали и градини, над оазиси и пустини, че Дъждът, който снощи валя, няма тяло и няма крила, и е само супа от молекули?! Значи ли това, че не сте чули как Дъждът по плочници и тротоари цяла нощ и цял ден с нас разговаря и от непрестанно просмукващата се
влага нещо печално в сърцето ни ляга? А и Облакът, който от езерото се
вдига, нима трябва да е описал в книга Посланието, че предметите
неодушевени са само наглед мъртви, само привидно неми и че човекът е божествен именно с
това, да проумява неизречените им, но внушени слова?!
За мъничко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и у нас. И с какво се занимаваме, моля!? – да обидим, да нараним, да присвоим нещо, което ще ни засити егоизма, тщеславието, да унижим, да смачкаме всеки, изпречил ни се пред очи. Библейската притча – като жанр, е простичка и неукрасена материя, ала крие сила, която би ни послужила да се справим със суетата. Безстрастно погледнат, животът е печал; та ето защо избрах самоиронията като начин да се спася от дълбоката меланхолия, която ме обхваща при вида на прехласнала се от въображаемия си лъчезарен лик посредствена персона. Знам, много са хубавите хора сред нас, българите, ала поради каква причина през последните няколко десетилетия някак не откривам нравствен ориентир за нацията ни. Генетично вроденият у мен инатлив оптимизъм на българин по род и език обаче с огромни кървави букви от Небесата ми крещи: Засега не откриваш. Засега!– Аноним (1947)
13 uli 1994
ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН (1805-1875)
Около началото на по-миналия век, значи – преди около двеста години в селището Одензее, което на датски език ще да рече "селото край езерото", в бедняшка къщурка се роди момченце. Родителите му Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, дето спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, беше сковано от парчетиите от подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.
Горкият граф! Приживе толкова уважаван, ценен и обкичван с грамоти, с ордени и кралски отличия! Като го виждали така буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или да се вози в каляска, обкръжен от весела, шумна компания благородни дами и господа, хората завистливо въздишали: Ето какво е да си роден в заможен и славен род! Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, но да не били грубите чамови дъски, покрити с траурно платно, върху които десетина часа лежали бездиханните му телеса, преди с почести и плач да го изхвърлят в калната гробищна яма... та – казвам, ако онези там дъски с фъндъци лъскаво траурно сукно не послужили после за легло на някакви си бедняци, то кой ли – кажете ми!... кой ли днес би се досетил, че такава пъстра птица между нормалните простосмъртни някога е съществувала: яла, пила, крещяла буйни наздравици със сребърен стакан чудесно вино в ръка, препускала напред-назад с гръмогласна глъч подир млади знойни госпожици! И не само това, ами още по-тъжно! – бедняците му завиждали, смятали, че е щастлив, много щастлив! А го споменаваме този неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач обущаря Ханс и неговата женица – перачката на чуждо бельо Мария.
Ех, какви шегички си бие съдбата, а! Струва си да се замисли човек.
Да-а...! Правилно се досещате – наистина отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, най-чудния разказвач на приказки, моля ви се. Всички сме чели (някои от нас – със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце и да затанцуваме от щастие, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, ами нещо разкошно –красив бял лебед. Такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава на друго място: "Грозното патенце, това съм аз". Ще кажете: Как така?! Ето как...
Накратко, бъдещият световен разказвач на приказки за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван и мачкан, така унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало отрано да съзрат блестящия му горд талант, че да не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа – ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от нагла посредственост, ще проправи своя пътечка през тресавището на общественото нехайство към даровитите деца на бедняците, то ние с вас, скъпи, никога нямаше да прочетем великолепните красиви приказки "Палечка", "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Малката кибритопродавачка" или тъй поучителните "Принцесата върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" и "Глупавият Ханс".
О! Никак не били глупави онези, които го обявили за чудак, щур, глупак и наивник, че и за натрапник... Не-е, хич не били глупави! Даже и когато вече станал известен далеч извън пределите на Одензее и на Дания, съвсем не преставали злобните подмятания от катуна на некадърниците: пишел бил неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че този смахнат Андерсен въобще и изобщо нищо не разбира от изкуство. Ами че той... ах, моля ви се, що за нахалство! Той не пише по правилата." Самият Ханс Кристиан – понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всичките онези унижавани и оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от мъничък се учел силно да вярва в себе си, бил състрадателен и с широко разтворени очи попивал злочестините, стараел се не със злоба да отвръща на злобарите и наглеците, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише честно и справедливо как бедният човек, въпреки невежеството, завистта и алчността, успява все пак да бъде божествен.
А?! Странно ли ви се вижда, че и униженият може да бъде божествен? Кокалест и сух, висок, ама до-о-оста висок, той се извисявал над другите дечурлига и хлапетии, а пък дългите му слаби ръце стърчали из ръкавите на преправените вехти палта. Бил русоляв, дългокос, дългонос. Е, не бил на пръв поглед красавец, пък и – прекалено стеснителен – кое ли девойче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил, възмъжал и израснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис: нали, бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан, и да мечтае за известно, само ей ту-у-у-уничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във Фабриката за сукно или в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела, като шивача Стегман, да речем. Да бъде уважаван като въпросния г-н Стегман: това му предричала зиморничавата перачка на чуждо пране госпожа майка му на младия Ханс.
Детството на талантливия човек е най-съществена част от живота му на творец. Нещастията – а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та ето на: нещастията, значи, моделират таланта, правят от мекото, огъващо се, така склонно да гние и поръждавява желязо... звънтящо остро и фино оръжие, от онзи рядък вид благородна стоманена сплав, от която изковавали рицарските шпаги. Тук му е мястото – смятам, да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиян – обущарския син, преди светът да го възприеме в целия му блясък и кралско великолепие. Ето имената на тези добри хора!
Педер Юнкер – разносвач на афиши.
Старият печатар Иверсен.
Композиторът Вайзе.
Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата на Дания Копенхаген 14-годишния непохватен плах провинциалист.
Балетистът Дален и неговата съпруга – видна актриса.
Поетите Гулберг и Раабек.
Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
Пасторът Гутфелд.
Йонас Колин – директорът на Кралския театър...
Този Колин – наглед грубоват, суров мъж, а всъщност: сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсее. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел за изкачващия се в слънчевите Елисейски полета на славата Андерсен; никой не се радва така искрено на успехите на обущарския син, никой не скърби повече заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор... и как ни веднъж този Велик приятел на Андерсен не се е самоизтъкнал за ролята си на благодетел! Понеже нормалният издател на книги не само в България, а и навсякъде по света, не е склонен да си рискува паричките заради таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарва на бял свят със свои спестявания, свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже и не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията и съскането на Посредствеността превръщат впечатлителния нежен младеж в затворен тип, човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен, прям и уязвим. Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети – и това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от България на парвенютата, мнозина творци на Датската култура са близки приятели и съмишленици на Андерсен, подкрепят таланта му.
Пиша това, мили мои оредяващи все още четящи българи, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се, например, някога колко ли талантливи мъже и жени са погребани в гробищна пръст, унижени от Посредствеността? Да-а, "Грозното патенце" е слънчева приказка за талантливия бедняк в мъглива далечна Дания. В слънчева България за участта на талантливия юноша от средите на бедните българи по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка пишещият настоящия текст гледа като на лично послание до себе си и до всички унижавани и бедни по света от страна на родения преди над двеста години кокаляв, дългокрак, дългокос, дългонос и затворен в себе си датчанин. Защото това е дивна приказка за Любовта, която не се съобразява с пренебрежението на издулите се от притворство гърди, търбуси и задници в модни копринени гащи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 13 avg. 2021
Илюстрацията долу:
- Януари на някогашната Гребна база в Пловдив през 1968 г.
Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)
1 maj 2008
ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ* Той доплува до разбрицаната класна стая, пусна чугунена котва, наду тревожно сирена и рече: "Деца! Днес ще вземем за възхищението. Урокът е тъй труден, че ще ме намразите, ако почна да обяснявам. Ето защо..."
И размаха криле, просто изхвърча през прозореца.
Възнасяйки се над училището с присъщата му тъпота, посредственост и ред, над крайния градски квартал с присъщите му боклуци, унижения и мизерии, лъщеше умно плешивият му череп.
А децата ръкопляскаха, тропаха с нозе, крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 11 avg. 2021
–––
* Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже,
това творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я
наричаха госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, почти всеки
ден намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливи пръсти да ми
прищипне яко и извърти ухото, а веднъж от яд си строши показалката, че не успя
да ме цапардоса през дланите, понеже си дръпнах ръчичките зад гърба в последния
миг. За назидание нареди ми да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова
показалка. И татко естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу
училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред
"госпожата", тържествено заяви: "Сега, като те светне, ръчичките
ще ти отнесе, така яка съм я направил, това са шест ката пресован шперплат, сине.
И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое
име".
На тази женица – Дора Попова, помня и досега тънките синкави жилчици под
пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата
й силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към
мен – твърде строга. Хвалела ме зад гърба ми на родителските срещи за успехи в
ученето, но не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е
последният випуск, но да знаете, само от вашия Гьорги ми побеля косата. След
родителска среща майка ми винаги си идеше с подпухнали очи и разплакана, и как
нито веднъж не изрече дума за училището или срещу госпожа Попова! Напротив,
дружно ме пердашеха двамата с баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само
ни излагаш, от теб стока няма да стане" или "Боже, на кого се е
метнал, ний в нашия род такъв чешит нямаме!" и пр.
От училищните години при Попова, а и по-късно, вече в прогимназията и
гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си (много солидна в
собствените ми очи) причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като
затворник от пандиза, като войник от шрапнелите и куршумите на фронта, като
осъден на смърт от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато
всички наоколо са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка –
ай, каква тръпка беше то! Напомня ми силно за Любовта. Изобщо, ако ме попитате,
Любовта и Свободата не мога да си представя разделени, драги съвременни майки и
татковци, както и мили колеги учители; казвам го като човек с четирийсет и една
години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си и разбира се, понатрупан
опит.
Много зависи кой е учителят на малчугана ти, особено първите
даскали са важни; защото децата масово подражават на техния стил във всичко, за
което даже и няма да се сетите. В паралелки, където класната е доносник на
шефа, хлапетата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо
нормално, за което очакват и похвала. Училището днес е бъкано с ренегати и мижитурки, особено напоследък! Преди по-опитните даскали успявахме в средния и горния
курс да пооправим нещата... Преподавал съм в паралелки, където момченцата до такава степен са ме копирали, че правело впечатление и на
колегите ми. Говореха: Ами той така ги омайва, че не можем да ги
познаем, започват да приличат на Бояджиев. Пишех на черната дъска и с дясна, и
с лявата ръка, и ела виж – половината паралелка хлапаци прописали с двете ръце.
Шоу!
Някога имахме респект към учителя; писал съм как беше по време на моето
детство. Бях палаво хлапе и как нито веднъж не чух родителите ми да кажат лоша
дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядях пердах, след като
ме бяха наказвали в училище. Баща ми, който учил до трети клас,
посегашному – до седми клас на училището в Харманли, имаше респект към
учителя; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е
била абсолютна читанка.
След родителска среща ме пердашеха – понякога двамата заедно,
като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняват, и си мисля напоследък,
че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявах
се за тях, свит в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях, почти недосегаем
за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у
баща ми) скимтях: първо от унижение, че ме бият, и второ – че ги обичах, та се
молех дано не се самонаранят един-друг заради мен.
Вероятно съм бил хипер-активно хлапе и юноша; истината бе, че постоянно се
въртях на чина, приказвах, разсейвах и другите деца, дърпах момиченцата пред
мен за плитките, разплитах им панделките или правех гримаси, пулех се
и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с
тебешир по черната дъска. Спомням си, от пети до седми клас имахме млада учителка по физика с
големи цици, една мощна такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да
стоя прав с лице към стената, и ела виж какво се случи! Децата не гледат нея,
ами се зверят в мен и се кикотят – че се кривя и се правя на клоун. И тогава тя дойде, яко ме оскуба и позеленяла от ярост, ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в
коридора!" От което повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо".
Години по-късно отивам в някогашното мое училище, ама вече като
вестникар в "Комсомолска искра", и то основал и завеждащ отдел
Образование, срещам пак Дизела. Говорим си сладки приказки и между
другото споменавам, че съм й бил ученик. Бе много учудена: "Не-е,
не сте ми бил ученик, с онзи Гьорги вие нямате нищо общо. Други мои ученици може и да съм ги забравила, но онзи Гьорги си го
спомням". И писах хубави работи за нея после във вестник "Комсомолска искра", че момците от
шести-седми клас през всички епохи няма как да не са се заглеждали по сочни цици с щръкнали зърна изпод рехавата дамска одежда.
"Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещо начало от
ранното детство. Помня, имахме час на класа, когато всеки хлапак трябваше да разкаже какъв си мечтае да стане, когато порасне. Класната ни стая в VI-a клас тутакси се
изпълни с естрадни певци и певици, балерини, инженери, факири с футболната топка, археолози, мореплаватели, храбри огнеборци в пожарната команда, министри, капитани на кораби... Пита ме
госпожа класната: "Ти, Гьорги, що мълчиш, нямаш ли мечта?" Отговарям: Мечтая да стана свиневъд, другарко Харалампиева. И пак в края
на седмицата – на поредната й среща с родителите, Хърла (Харалампиева) се оплакала, че съм й
провалил старателно подготвения урок. Бел.
м., tisss.
