ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (675.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (675.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенюта и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

    29 uli 1979

ЗАД ЗИДА

 

Една градина зад зида висок се крие

и кой живее там, и как – за мен е тайна;

желязната врата в ръжда отдавна гние,

звукът на дървояда пълни стаите. 

Да кажем, стигна някога чертата,

отвъд премина, в други свят прескоча,

за миг ще е стопя в зеленината

и Любопитството ще се налочи – 

ще види всичко, скритото ще разузнае,

като слепец към Ада ще затропа...

А аз и във смъртта ще се ругая

защо съм скочил толкоз надълбоко.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 uli 2021

Илюстрации:

- 1980 г. Иван Панев в Стария Пловдив;

- 1977 г. С баща ми дърводелеца Кирил.

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Прекаленото познание убива, просто човек понякога се обезверява, когато научи всичко около предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна гледка. "Колкото повече зная, толкова по-ясно разбирам, колко малко зная" е другият смисъл на този текст. Оттам и появата на слепеца, който потропва с тояжката си към Ада на познанието. Писано е между 1979 и 1982 г. и за мен придоби особен смисъл след прогонването ми по заповед отгоре през лятото на 1981 г. за критична статия. "Дайте му да списва някоя заводска или селска многотиражка, щом толкова желае да се занимава с журналистика, но в популярните масови средства той няма работа" били думите на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и Крум Марков (1945); каза ми ги на четири очи Крум с добавката: "Знам, че си прав, но много съм малък да ти помогна", която реплика стана мото на друг един текст в "Сутрин рано" Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (674.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (674.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

    28 uli 1978

КЛУБ НА КУЛТУРНИТЕ ДЕЙЦИ* 

Не може ни минута да мълчи

и все извръща поглед недоволен,

той някога фелдфебел бил по чин,

по навик смята правдата за своя. 

Но аз мълчах. Мълчах... а там,

край масата седяха още двама –

сред трима врагове бях сам

пред чаша, и горчива, и голяма. 

Когато после влязох зъл и лош

в сърцето си – провинция на Пловдив,

аз чувах как в притихналата нощ

гърмят от ярост мраморните плочи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 uli 2021

Илюстрации:

- 1980 г. Моят кът в младежкия вестник;

- 1997 г. Петър Кошутански (най-вляво).

–––

* Текстът е от сб. "Сутрин рано" (1983), писан е по повод действителен случай от юли 1978 г. Бъбривецът е тогавашният окръжен кореспондент на вестник "Стършел" Слави Славов, баща на поета Недялко Славов. Подпийнал, опитваше се да се заяде с мен – били сме безпомощно, кекаво поколение, всичко наготово ни било дадено, жените ни водели за носа. "Защитавай се, защо мълчиш?" – взе да говори високо. Седяхме край единствената маса отвън, на площадката току пред входната врата към Клуба на културните дейци, известното култово в онова време кафене "Кристал", където се събираха на мухабет местните художници, вестникари, писатели и поети, но и бачкатори. Бях поседнал при тези трима колкото за една цигара време. Другите двама бяха тогавашните ми колеги от вестник "Комсомолска искра" зам.-главният редактор Георги Петров (1944) и извънщатният сътрудник Илия Зайков (1944-2011). Гошо Петров ми беше казал веднъж на всеослушание: "Ти си синоним на грешки", а Илийката Зайков от селото Брестник ме беше нарекъл "малко фашистче", та щях да го пребия, както се беше изтегнал във фотьойла в стаята на главния редактор Петър Кошутански (1941). Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (673.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (673.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

  5 jan. 1980

ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА ОГЪРЛИЦA  

С коси на кок ще дойде Зимата
като любовница, завърнала се отдалече.
При теб ще седне,
в стаичката, до прозореца,
и ще се гледат двете със лозата
като съперници.
Ще те погледне със очи гримирани
и леко разногледи,
о Георгиос.

В едно мъгливо сиво утро,
подгизнало от лепкава печал,
ще седне в скута ти и ще кръстоса
пътеката си с твоите желания.
И ще ухае
на дюли и стафиди този свят.
О Георгиос!

Съдбата пише бавно с черни ситни знаци.
Вземи се в своите ръце,
на дланите си восъчни върни крилата,
накарай ги да галят тази мъка,
нека ваят
една огърлица върху дървото
с тъничко длето,
една огърлица от всичките горчивини,
от всички болки на света,
за твоя род голям – огърлица от болка,
за твоята любима
Тракия,
сине!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 uli 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (672.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (672.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

  2 dec. 1977

САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ 

Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор – сред кюмюр и талаш.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Градът е това, но и не съвсем,
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента
и си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри,
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:

балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.

      БЕЛЕЖКА

  На улица "Франклин Рузвелт" 10, току вляво от пресечката й с централната улица "Уилям Гладстон", днес се намира силно занемарена едноетажна постройка, дето бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там калфа беше баща ми, 31-32-годишен, а мен – 6-7-годишен, по обяд всеки ден майка ми ме изпращаше да му нося хляб и ядене. Още от пресечката ухаеше на чам, туткал, шеллак и ацетон, а в задния двор сред огромни купчини кюмюр, дърва и изрезки за горене като змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, беднотия и влажни стърготини. Тази лозница в представите ми остава като момиче, потръпващо при лекия повей с едва развили се листенца, виждах я тази лоза, докато писах текст, отнасящ се за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан Пловдив.
С гъгнив глас прочетох (понеже не помня стихове наизуст) това свое творение* на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година; изкушавал съм се, като доверчив млад глупак, да си чета текстовете пред публика нейде в салонче край пловдивската Главна улица и после две дами дойдоха да ми рекат, че прочетеното им направило впечатление: поетесата Ваня Минчева и майката на известния местен поет, романист, драматург, философ и пр. Недялко Славов (1952). То съвсем не е мъжко стихотворение, бая хленч има в него – обстоятелство, пробудило вероятно майчинския инстинкт у двете дами, което не е престижно за един мъж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 uli 2021

Илюстрацията долу:

- Баща ми, чирак в работилницата на арменеца Ончо.

___
* Из сб. "Сутрин рано" (1983). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (671.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (671.)

Ако се вдигнат от гроба нашите предци, едва ли ще ни похвалят за малодушието пред Техни величества Невежество, Простотия, Предателства – Аноним (1947)

  26 avg. 1972

СБОГУВАНЕ С ДЯДО*

Безплодна, спечена земя.

Копаят двама нискочели.

А над ковчега на умрелия

е августовска мараня.

Отеква под небето свеж

звънът на кирка и лопата.

И се отваря сред Земята

най-неуютният градеж.

С очи в изровената яма

наоколо е моят род.

И сякаш не копаем гроб,

ами заравяме имане.

В безоблачния хубав ден

щурче под тока ми подсвирна.

Навярно дядо от Всемира

сигнал изпращаше. До мен.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 uli 2021

Илюстрации:

- Борис Ангелов – Дявола (4.VІІІ.1900-26.VІІІ.1972).

-  На 30-ия ми рожден ден в с. Тригорци, 7.VIII.1977.

___

* От сб. "Сутрин рано" (1983).
** Снимката е правена пет години след смъртта на дядо – внук на заклания от башибозук тежко ранен в сражение Ангел през април 1876. Ангел е най-малкият от петима братя и четири сестри в заможния род Керемидови. С по-големия му брат Георги името му е сред имената на момци от Хвърковатата чета на Бенковски върху паметна плоча в центъра на Калугерово, градче около двайсетина километра северозападно от Пазарджик. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (670.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (670.)  

  Странно нещо е човешката душа! Когато ти е било най-усилно, чак след години си го припомняш, за да узнаеш, че именно тогава си бил щастлив. – Аноним (1947)

  23 avg. 1982

ВЪЗРАСТ 

В един далечен дом сега ме няма,

простира мрежи паяк от тавана,

среднощен вятър духа неуморно

в захлопнатия яростно прозорец;

от жажда е пресъхнала чешмата,

не се здрависва с никого вратата,

навярно много рядко телефонът

крещи като отчаян вик за помощ.

 

Обаче аз съм нейде надалече

и този дом сега е спомен вече,

уви, топи се той, изчезва в мене,

тъй както пряспа във кръвта ми стене

с тревогите, с една любов щастлива,

със младостта, която си отива,

със двете дъщерички и мечето,

със книгите, картините, кафето,

със разговори късни до среднощем,

които сякаш там отекват още.

 

Щом отпуската свърши, през септември

във онзи дом ще вляза уморено,

часовникът отново ще затрака

и мъртвото ще оживее някак;

ала сега мен там съвсем ме няма,

къде е – питам, любовта голяма,

приятели, къде ли сте се скрили,

къде ли са и щерките ми мили?

Разхвърляно е всичко, зей вратата,

отишло си е хубавото лято. 

Ах, Боже мой, какво ли ще настане,

щом някога завинаги си ида –

ще дойдат други хора с други драми,

с картини други и със други тайни. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 uli 2021

–––

* Текстът е от лятото или есента на 1982 г., включих го в единствената си издадена книга, сборника "Сутрин рано", издание на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" през 1983 г. в тираж от 1100 екземпляра, които след седмица вече се изчерпаха от книжарниците. Хич не ми беше розов животът тогава, но пък беше приятно да изпаднеш в тази лепкава сладостна тъга. Станка Гергова, която май се бе увлякла по мен, ми го похвали в "Пловдивчето" (седмично информационно издание от двайсетина миниатюрни страници във формат, напомнящ годишно църковно календарче, и толкова; май друг не забеляза тази елегия. Та това е част от живота на цялото ни разхвърляно и провинциално пловдивско поколение на родените около края на Втората световна война, което пишеше по вестници, многотиражки и за местното Радио Пловдив в годините 1970-1980, пиеше кафе на крак и живееше несносно и объркано в себе си. След някакви девет-десет години посрещнахме ентусиазирани и еуфорично вътрешнопартийния преврат в БКП, а после от нищото сякаш се надигна и кипна онази тиня, и тя за някакви си трийсет години доведе до опустошаване на всичко построено и придобито, което две поколения българи преди нас бяха спастрили с мерак, пот и труд, за да стане част от личната банкова сметка на тарикати и тънка прослойка чуждопоклонници уж в името на демокрацията и приобщаването ни към европейските духовни ценности. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (669.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (669.)  

  Странно нещо е човешката душа! Когато ти е било най-усилно, чак след години си го припомняш, за да узнаеш, че именно тогава си бил щастлив. – Аноним (1947)

  23 dec. 1978

ДЪЖДОВНА ЗИМА 

Зимата слезе, а сняг не захвана,

ветрища, мраз от Балкана се спущат,

старите дрехи свалих от тавана,

гледам, съседът си кърпи обущата. 

Иде приятелят с нови мустаци,

махва за сбогом, напред отминава,

гледат децата с очи на сираци,

вън декемврийски светът опустява. 

Вечер си лягаме умни и неми,

черната крава на покрива хрупа,

тайно в съня на жена ми големи

приказни преспи снегът е натрупал. 

Влизам, излизам, и все – на вратата,

всичките коледни песни забравил,

стържа и режа отвор в тишината,

почвам небе за Балкана да правя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 uli 2021

Илюстрация:

- С дъщеричките в старата квартира.

–––

* Текстът е писан по време, когато живеехме в една стая и тук се переше, готвеше се, къпеха се децата ни и си пишех материалите за младежкия вестник "Комсомолска искра". Брояхме стотинките, докато доживеем до аванс, заплата или до някой изпаднал по щастлива случайност хонорар от Радио Пловдив, от столичен вестник или списание, където чат-пат пращах мои текстове. И въпреки всичко, сега като си помисля, това е може би най-щастливият период в живота ми, най-плодотворното за мен време, именно защото живеехме в оскъдица и притеснения от какво ли не. От сб. "Сутрин рано" (1983). Защо публикувам това стихотворение в разгара на лятото ли? Ами защото нацията ни точно сега преживява Зимата на нашето недоволство, а след време ще гледаме на всичите тези баталии с невежеството и наглостта с очите на хора, преминали през загуби и кощунства и не съзнавали, че именно тогава сме живели най-интензивно, и именно заради това сме били щастливи. Бел. м., tisss.