Странно нещо е човешката душа! Когато ти е било най-усилно, чак след години си го припомняш, за да узнаеш, че именно тогава си бил щастлив. – Аноним (1947)
23 avg. 1982
ВЪЗРАСТ
В един далечен дом сега ме няма,
простира мрежи паяк от тавана,
среднощен вятър духа неуморно
в захлопнатия яростно прозорец;
от жажда е пресъхнала чешмата,
не се здрависва с никого вратата,
навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ.
Обаче аз съм нейде надалече
и този дом сега е спомен вече,
уви, топи се той, изчезва в мене,
тъй както пряспа във кръвта ми стене
с тревогите, с една любов щастлива,
със младостта, която си отива,
със двете дъщерички и мечето,
със книгите, картините, кафето,
със разговори късни до среднощем,
които сякаш там отекват още.
Щом отпуската свърши, през септември
във онзи дом ще вляза уморено,
часовникът отново ще затрака
и мъртвото ще оживее някак;
ала сега мен там съвсем ме няма,
къде е – питам, любовта голяма,
приятели, къде ли сте се скрили,
къде ли са и щерките ми мили?
Разхвърляно е всичко, зей вратата,
отишло си е хубавото лято.
Ах, Боже мой, какво ли ще настане,
щом някога завинаги си ида –
ще дойдат други хора с други драми,
с картини други и със други тайни.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 uli 2021
–––
* Текстът е от лятото или есента на 1982 г., включих го в единствената си издадена книга, сборника "Сутрин рано", издание на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" през 1983 г. в тираж от 1100 екземпляра, които след седмица вече се изчерпаха от книжарниците. Хич не ми беше розов животът тогава, но пък беше приятно да изпаднеш в тази лепкава сладостна тъга. Станка Гергова, която май се бе увлякла по мен, ми го похвали в "Пловдивчето" (седмично информационно издание от двайсетина миниатюрни страници във формат, напомнящ годишно църковно календарче, и толкова; май друг не забеляза тази елегия. Та това е част от живота на цялото ни разхвърляно и провинциално пловдивско поколение на родените около края на Втората световна война, което пишеше по вестници, многотиражки и за местното Радио Пловдив в годините 1970-1980, пиеше кафе на крак и живееше несносно и объркано в себе си. След някакви девет-десет години посрещнахме ентусиазирани и еуфорично вътрешнопартийния преврат в БКП, а после от нищото сякаш се надигна и кипна онази тиня, и тя за някакви си трийсет години доведе до опустошаване на всичко построено и придобито, което две поколения българи преди насбяха спастрили с мерак, пот и труд, за да стане част от личната банкова сметка на тарикати и тънка прослойка чуждопоклонници уж в името на демокрацията и приобщаването ни към европейските духовни ценности. Бел.м., tisss.
Странно нещо е човешката душа! Когато ти е било най-усилно, чак след години си го припомняш, за да узнаеш, че именно тогава си бил щастлив. – Аноним (1947)
23 dec. 1978
ДЪЖДОВНА ЗИМА
Зимата слезе, а сняг не захвана,
ветрища, мраз от Балкана се спущат,
старите дрехи свалих от тавана,
гледам, съседът си кърпи обущата.
Иде приятелят с нови мустаци,
махва за сбогом, напред отминава,
гледат децата с очи на сираци,
вън декемврийски светът опустява.
Вечер си лягаме умни и неми,
черната крава на покрива хрупа,
тайно в съня на жена ми големи
приказни преспи снегът е натрупал.
Влизам, излизам, и все – на вратата,
всичките коледни песни забравил,
стържа и режа отвор в тишината,
почвам небе за Балкана да правя.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 uli 2021
Илюстрация:
- С дъщеричките в старата квартира.
–––
* Текстът е писан по време, когато живеехме в една стая и тук се переше, готвеше се, къпеха се децата ни и си пишех материалите за младежкия вестник "Комсомолска искра". Брояхме стотинките, докато доживеем до аванс, заплата или до някой изпаднал по щастлива случайност хонорар от Радио Пловдив, от столичен вестник или списание, където чат-пат пращах мои текстове. И въпреки всичко, сега като си помисля, това е може би най-щастливият период в живота ми, най-плодотворното за мен време, именно защото живеехме в оскъдица и притеснения от какво ли не. От сб. "Сутрин рано" (1983). Защо публикувам това стихотворение в разгара на лятото ли? Ами защото нацията ни точно сега преживява Зимата на нашето недоволство, а след време ще гледаме на всичите тези баталии с невежеството и наглостта с очите на хора, преминали през загуби и кощунства и не съзнавали, че именно тогава сме живели най-интензивно, и именно заради това сме били щастливи. Бел. м., tisss.
Съществува идеален свят на лъжата, където всичко е истина. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)
23 dec. 1993
СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
На Петко, по-малкия от братята Слонски*
Гола
рамка и стъкло. Зад стъклото – стол и маса. Тук каквото е било вижда се отвънка ясно.
Десет чифта – прани днес, мъжки шарени чорапи под ръждивия навес ме посрещат: Здрасти!
Зее входната врата, а стопанинът го няма. Ще си дойде вечерта. Ще поседне. Ще запее.
Ще удари с груба длан в ярост дървената маса. И фалшивият му глас махалата ще оглася.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 uli 2021
–––
* В махалата около черквата "Свети
Георги" в пловдивския район Мараша ги наричаха Семейство Слонски заради
твърде едрите им мускулести тела, тежки жестове, походка. Двамата братя с баща
си Стария Слон ходеха на тяхна наследствена нива из кърищата край Пловдив с
разбрицано ИЖ - 350 кубика, впрягаха да оре стария мотоциклет, приспособен да
тегли плуг, изработен от Петко, който бе техник по парните котли и инсталации,
докато брат му Тошо караше ЗиЛ, ама не "джуган", а по-малкия модел
съветски камиони, към един от някогашните многолюдни силно печеливши пловдивски
комбинати, които лъже-демокрацията по заповед Отвъд океана и чрез местни тарикати
съсипа и разпродаде поточните му линии в чужбина. Бел. м., tisss.
Съществува идеален свят на лъжата, където всичко е истина. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)
10 uli 2013
БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦA
Баща ми Кирил е най-малкият от родените между 1909 и 1922 година петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тези мои предци освен откъслечните приказки, които нарядко баща ми процеждаше. Като например онова, изречено през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра – бъдещата ми женитба; изтърси го троснато, през рамо – ни похвално, ни назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой го знае какво се е разпищолил из оная негова Добруджа!"
Били толкова бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От едничкото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шии с баща ми към паянтова съборетина насред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Хай да се махаме, нямаме тук работа". И се засили нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка, преди да хукна да го догоня.
"Леле, Киньо, колко пъти съм ти пляскал осраните гащи на реката!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909 г. (връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик, хубав и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "Бати Митко", че бе първородният сред петимата братя. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно: Бати Митко говори-говори-говори, баща ми Кирил мълком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда джунджуриите си из десетината кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който явно "си падал по живота", понеже си купил комплект скъпи-прескъпи барабани, барабанист бил), имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид на тази техника, към приспособления, към разните му там инструменти, към поддръжката или преустройването на всякакъв вид машинария: от мотоциклетни двигатели и рами до шевни машини и дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини, грамофон куче марка, наследство от Борис Дявола. Сръчни, предприемчиви, родени да са стопани, и всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилничка.
Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливецо! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тези работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета си ми пример, ти си ми мярката – кротък, но рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от самовлюбени грандомани, от тарикати и изнудвачи.
Майка ми търчи да го оправя по разните служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, замълчи си поне". Ето случай, кога изрече тези думи, а той я гледаше с ясносините си очи, без да мигне. Мерак му беше да замине за няколко години да работи в Либия. Познат му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки в Либия, току-виж си станал богат българин, ще си уредиш борчовете и дереджето, килими ще си накупиш за изкъщи. Братовчед ми Гошо (син на третия от братята – Атанас) четири години в Бенгази беше строителен техник; и той му хвалеше Либия. Та написа си баща ми молбата (всъщност, майка ми му я написа) и тръгнаха от канцелария на канцелария двамата с нея, до София чак ходиха, че нещата някъде тук, в Пловдив, запецнаха и Либия взе да се отдалечава като красив мираж в пустиня. От някакво министерство в София им рекли: "В Пловдив ви мътят водата. Вижте там, на местна почва да се оправите в Пловдив. Ние те пущаме, но там трябва да си оправиш бакиите". И така се оказа, че в пловдивското окръжно МВР-е** били против. Нареждат се двамата с майка ми, люта кавгаджийска семка от заможни два чорбаджийски рода: калугеровски и перущенски корен, пред входа на пловдивското Окръжно управление на МВР. Пред дебело тапицираната порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти мълчи, не се обаждай. Остави на мен да убедя човека. Отговаряй само ако нещо те пита".
Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото вади дебела папка, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни и сегиз-тогиз бърше очилата, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па накрая с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина пращаме проверени хора, наши хора. Ти кой си, какъв си й ти на тая държава? Партийният секретар на квартала и от кварталното ОФ-е черно на бяло пишат, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистването на градинките, даже в събирането на хартия и старо желязо не си се включил, в нито едно ваше квартално събрание и мероприятие не си участвал! Защо се натискаш, а?" – взел да барабани с пръсти по бюрото.
Обадила се майка ми пазарджиклийката: "Върнал се от фронта с орден за храброст. Можем да го донесем, да го видите". А онзи, като да му залепнало това "аполитичен" за небцето – аполитичен, та аполитичен, дръпнал им назидателно мъдро слово: да си налягат парцалите, Либия... ама тази Либия ще я гледа аполитичният Кирил през крив макарон. Рекла да се обади милата ми майчица и в онзи сюблимен момент моят баща, който дотук кротко и мълком попивал с очи идиота с пагоните, обръща се, ама не към онзи пред него: "Наде, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Това само рекъл и настанало Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш! Аполитични нагли типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те вече слизали по стълбите, а човекът някак не можел да се спре, продължил да бълва змии и гущери... Харно, че не заповядал часовият долу на изхода да ги арестува за хулиганство.
Тъй загина още една твоя мечта, мили мой татко. За работа пак беше се размечтал, за какво ли друго! Работата бе твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато съседите край нашата изба на улица "Ниш" 4 живееха и с труд, ама и с отдих: пиеха, напиваха се, блъскаха белот и табла, чоплеха клюките или блажено се изтягаха върху миндерчето в неделя и по празниците, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, докато ти все нещо работеше. Стърже рендето ти в работилничката, всъщност в кухнето стърже. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и стърготини ухае, та адвокатът от третия етаж над нас, достолепният Запрян Джонгов, когато заживяхме вече в Мараша, на улица "Янко Сакъзов" 28 срещу черквата "Свети Георги", веднъж не се стърпя и гневен пред мен ти рече: "А бре, Кириле-е! Какво си се заврял в тая изба като някоя къртица? Все нещо там ковеш, режеш, стържеш? Че какъв християнин си, та и черковните празници не зачиташ". Зейнах да му отговоря на набожния Запрян, но баща ми ме побутна по рамото: "Не се разправяй".
Сприятелихме се малко по-сетне с адвоката Джонгов; над 75-годишен бе. Бил някога след Девети септември Голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – говорил ми е, – както с теб сега, коляно до коляно сме си бъбрили, като депутати в нашето Народно събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е останал жив, значи не го е ударила. Даже председател на адвокатската колегия в моя Пловдив бил някога си подир Девети. Канеше ме да му гостувам в родното му село Правище, и не отидох. Че как да отида, нали съм син на баща-къртица. Пустият му депутат!
"Аполитичен" – страшна дума. Гадна, много съдържателна. С този етикет другарите и другарките кръщаваха всеки, който не им се мазни, не се изказва пламенно и гневно по събрания, не се кърши с чупки в кръста по митингите, не дава сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по празниците "Да живей БКП" и "Вечна дружба с СССР", не носи байряка, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да записва кой пали свещ пред иконите, кой се кръсти, не се натиска партиец да става, най-малкото –не се тика да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата.
Години по-късно, през 1980. и по-късно, след изгонването ми от младежкия вестник, когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток, дето живея и досега, хич не се поколебах, рекох на майка си и баща си: "Трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария Отечествен фронт отвътре как действа".
Ей така геройски загина и колега от младежкия ни седмичник "Комсомолска искра", доскорошен зам.-главен редактор на най-тиражния в Южна България всекидневник вестник "Марица". Бившият комсомолски секретар от ОК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив др. Дража Вълчева, лошо не ми е сторил, но една нощ в старата печатница на улица "Кракра" 11 по време на нощно дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния зам.-главен шеф на "Комсомолска искра": "А бре, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли, та кой-къде, все него наказвате?" А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, изтежко ги посъветвал: "Зарежете го вий Бояджиев. На Бояджиев баща му... частник".
Туй то, "частник" – още един етикет в устата на властник или мекере на властта от онази славна епоха! И Митето, дето шепнешком ми разправи що рекъл Георги Петров, угрижен приключи: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали! Ами че ние всъщност нищо не знаем, нищо не сме чули".
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 22 uli 2021
Илюстрации:
- 1954 г. Велинград, край езерото Клептуза.
- 1980 г. Портата на Бачковския манастир***.
____ * Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град. ** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността от местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия"зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знаекниги или халвае носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи – нещо крайно опасно според хлапашката ни представа на дечурлига от махалицата в подножието на Джендем тепе в Пловдив.
*** Текстът е по повод годишнина от рождения ден на баща ми Кирил от Харманли (1922-1983), който три години по-късно горя през един горещ летен ден в жигулата си на паркинга пред милиционерския блок 51 в плодивския жк Тракия и на шестия ден след това издъхна от изгарянията в софийската клиника "Пирогов". Бел.м., tisss.
