ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (561.)
Щом любов нямам, нищо не съм*. – Ап. Павел (~10-67), послание I до коринтяни
Много важно е какво си преживял, но по-важно е как си го преживял и какъв опит си отнесъл от преживяното, особено когато става дума за любовта. – Аноним (1947)
02.12.2000. ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ
Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Спомням си, татко държи шперплатова лентичка и тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. А майка е хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, обаче от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а пък те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем: не-е, не уплашен, само изненадан, но и скимтящ от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от 8-9-годишен.
А в десетата си година се разболях от жълтеница. Отначало всички помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в разбрицана линейка: кремавобяла шкода с два кървавочервени кръста върху задните две врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни доста хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в едно огромно фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.
Сложиха ме в болнична стая с четири легла, почти под прозореца и вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец, със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги. Изнесоха го още на втората седмица, а името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – чудесен мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, като фигурките ги нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а пък шегите са изричани с крива усмивчица: "Аман ма, сестро! Станал съм вече на решето. Сестро, вече можете да ме ползвате за сито". Четвъртият беше Яшара – циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или когато бавничко си иде от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш нещо изгубено много ценно търси да се търкаля по пода.
Онзи, който смени дядо Гьорги, някак ми се губи, не го помня, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, ами мъртвия, сякаш е жив. Обичах да седна в слънчевите пролетни следобеди върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбрят, хем без особено да се съобразяват, че съм си хлапе; от бъбрежа им научавах, че тук при нас, хепатитните, живот си живеем, обаче виж, при тифозните всеки ден отнасят поне един на носилка върху болничната количка почернял и добре изсъхнал като чироз, покрит през лице с чаршаф с печатите на държавната болница.
На няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане – все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно и кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай пюрето. Изобщо бързичко свикнах с отсъствието им. Липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем на шах, а с дядо Гьорги говоренето бе той да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са ни учителите или не. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана, сякаш обмисля всички световни неправди и идиотщини.
Една утрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две медсестрици се вмъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото вляво от вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна цветен параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни махаше мило за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана с цветята, наредиха да излезем ние, само двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме подир час, вътре светеше от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара: застлано с чистак новичко синьо одеяло с щамповани големи бели пеперуди.
Някъде другаде ще разкажа по-подробно за най-симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, която ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята на тавана на внушителната четириетажна сграда, в чието мазе знаех, че разрязват труповете. От махаличката покрай болницата под Джендем тепе бях хлапе и леле, колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно събудили се възкръснали, които се чудили защо са голи голенички сред циментовите сиви корита на моргата, с картонче, привързано към палеца на десния крак. Моята любима сестра Колева ме угощаваше с ябълки или сушени сливи, грозде, бисквитки; току се обърне към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И тричките в унес следят как се храня или се въртя гузен на стола и си чопля носа. Що гузен ли? Ами щото бях влюбен.
Двайсет години по-късно – вече млад мъж, женен, с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра" и пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". Пак в компанията на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал все още онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаята й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за "стабилен мъж с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка току край тенекиената врата към дворчето срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.
Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си – ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане". И когато го споменах преди години в есето "Корени" за местния областен партиен всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам... И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки до сърцето си ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този – да го оскърбяваш непрекъснато, непрестанно да го биеш по лице, да го ожесточаваш и да го отблъскваш. Така младият Лъв израства корав от усилието да отстоява себе си, неприкосновената си територия, своите ловни полета и тучни зелени морави с цветя и летящи между цветята чудни бели пеперуди.
___
* Ап.Павел, І послание до коринтяни (13:2). Целият текст от гл.13: Да
говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти,
или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам
пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям,
щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото
си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползва. Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не
безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва,
а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява,
всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са
пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще
изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но кога дойде
съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне. Когато бях
младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец
разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждам смътно като
през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но
по-голяма от тях е любовта. Бел.м., tisss.
