ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (320.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (320.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  25.02.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (9)

 И тъй вече съм независим от знойната Re., не ме притеснява нещо несправедливо и странно, не страдам повече по клетката с дебели решетки, в която сам се бях напъхал заради жена. Бях пленник на илюзията; вече съм господар на илюзията. Тази илюзия някак естествено стана фрагмент от периферията – мога да я призовавам за известно време, мога да забравям за нея, мога изобщо да я оставя да избледнее съвсем, да, тя изгуби влияние над съкровения ми свят. Трябва ли да съжалявам, че точно такъв тип жени – неверни, изкушени от материалната изгода са ми се изпречвали в живота? Или такива са всички Евини щерки поради естеството на женската природа? Следствието определя много по-често причината, досега не бях забелязал това. Свободата – за да я осъзнае човек, изисква разочарование от предишното статукво. Промяната завърта калейдоскопично все същите уж елементи, обаче фигурките са нови.

  Снощи или тази сутрин сънувах баща ми: тикаше ми в ръце дебела пачка банкноти, газех бистра, плискаща се вода, изкачвах с неговата жигула, в която обгоря, стръмни улици, а сестра ми лапаше сладолед на клечка и ме дразнеше с хленчовете си. Когато ми връчваше парите, моя баща рече: "Прави каквото намериш за добре, искам синът ми да е щастлив". Дори в съня съзнавах, че е дошъл за кратко при нас от Отвъдното, от света на мъртвите. На сестра ми не обърна никакво внимание; пък приживе много я харесваше, гордееше се, че има толкова красива дъщеря.

  Как ли да го изрека, но страхове и грижи нямат всъщност нищо общо с реалната Re., най-мъртвият човек за мен. И не ме вълнува очарователният мъртвец, по-далечен за сърцето ми от действително отишлите си от живота мои близки и приятели. Не желая да я виждам. Не искам повече да ми задава с учтив тон каквито и да е въпроси. Не ми е нужна повече. "Именно отчаянието и само отчаянието поражда героичната надежда, абсурдната надежда, безразсъдната надежда" – твърди испанецът Мигел де Унамуно, най-вещият тълкувател на Сервантесовия смахнат, тъй романтичен герой Дон Кихот*. Говорейки за смъртта на една любов: твърде лична история впрочем, имам пред очи контекста на цялата ни планета, предвид надеждата и отчаяната страст за интензивен живот в пространствата на духа. "Ако мозъкът бе толкова прост, че да можехме да го разберем, щяхме да сме толкова прости, че нямаше да можем" (Лайъл Уотсън, биолог от САЩ, за изследванията върху особеностите на човешкия мозък). "Равновесието на живота е пунктирано от време на време от жесток стрес" – обяснение в по-популярна форма за изследванията върху еволюцията от Стивън ван Гулд – харвардски био- и геолог, и Найлз Елдридж от Американския музей на естествената история в САЩ.

  "Мисли така, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде изписана с огън на небето, да я видят всички и всичко" – препоръка от "Книга на Мирдад" (?!). "Това, което търсим, е онова, което търси" – сентенция на обявения за небесен покровител на Италия св. Франциск Асизки (1181-1226). "Някъде в сърцевината на опита има един ред и свързаност, които биха ни изненадали, само ако проявявахме достатъчно внимание, обич и търпение" – идея на Лорънс Даръл, североамерикански писател, в съчинението му "Джъстин".

  26.02.2002.

  Отначало на годината Re. излъчва сигнали, че й е нужно да се срещаме, да говорим. Защо отбягвам ли! Защото откривам нарастващо пренебрежение към мен (парадокс!). И разбира се, правя всичко по силите си да не й помогна в тази насока. Не ме ласкае идеята й да ме вмести някак между другото в живота си, изпълнен с присъствието на новия й любим. Лично нямам необходимост от нейните разкази и споделени чувства, идеи, планове, съмнения. Жени, с които ми се е налагало да се разделям, независимо че са ме отритвали по своя воля, все един и същи подход демонстрират: появяват се на хоризонта ми след известно време, все едно нищо не се е случило, старата връзка си съществува непокътната. Тези намерения са затихващи вълнения – все по-ефирни вълнички върху езерото, където преди е бликал гейзер от чувства или изпепеляващи страсти. С течение на време старата любов престава да пречи да се посветят изцяло на новата си любовна връзка, и тогава ме оставят на мира. Горките момичета!

  Приемам изневярата за специален тип посредственост. Просто е – жените, които са се намесвали по свое желание в живота ми, до една сами се сриваха в материалния си егоизъм и ограниченост. Жал ми е, но не мога да се правя на бавачка, на впрегатно животно и машинка за удовлетворяване на капризи и плътски удоволствия. В ролята на жиголо не се виждам. Най-вероятно момичето, отредено за мен, някое говедо сега го прегръща и никога няма да срещна в този живот, уви! Когато продължително време притежаваш диамант, от един момент преставаш да го цениш, даже не го забелязваш. Къде е причината? Във всеки случай диамантът не е виновен, нали! Самочувствие на особена ценност ми липсва, а като съм поемал задължение по неписани договори, не съм предателствал. Иначе знам – наоколо гъмжи от бъдещи предатели с меки влажни очи, които са готови да ти съчувстват, след като са те предали. Щом разчита някой на теб, има ли ти доверие, смятам, е отговорност, но и начин да докажеш кой си, склонен ли си да се продадеш. Мижитурки и духовни пигмеи на висока длъжност, аплодирани от възторжени почитатели, все по-често се случва да виждам напоследък.

  Лечителят вътре в нас е най-мъдрото, най-сложното и най-интегрирано (приобщено) същество във Вселената. Емил** завчера се оплака от съботния си крос и му казах по този повод, че физическите му упражнения трябва да са с мярка, колкото да доставят радост за тялото и духа. Добавих, че се уча от котките; котката мързеливо се изтяга, а как успява да съхрани взривната си пъргавина? Ако духът ми е ведър, оптимистичен и изпълнен с енергия, цигарите, мисля, не биха ми вредили; явяват ми се необходима доза стрес за преодоляване – репетиция за аварийни ситуации в бъдеще. Животните, например, са по-наясно с онова, което им помага при болести или травми. А любовта лекува – не познавам по-добро съчетание за лек от Любовта и Приятелството. Който обича безусловно: зареден с положителна енергия от небесата над нас, не боледува. Понякога нощем в просъница, с полуоткрехнато съзнание, затворил очи, ги съзирам: великолепни в нежността си същества, усещам пърхането на поне четириметровите им разперени над мен белоснежни криле.

  Почти преоткрих за себе си усещането, че съм щастливец, в дреболиите по-щастлив отпреди, може би понеже усещам неподозиран до днес разкош в изследването върху трансформацията от плътска към духовна привързаност спрямо Re.

  27.02.2002. 

  Стара източна мъдрост***: "Ако видиш Буда на пътя, убий го!" Авторитетът сковава творческия гений у човека, затваря го в разни схеми. Антипод на авторитета могат да бъдат, мисля си, съчувствието, приятелската ирония, радостта, любовта към живота в развитие, не в закостенели, застинали монолитно представи и форми. "Истинското страдание е безпощадно" – не знам от кой духовен учител в древността е казано, ала съм се уверил, че е вярно. Ценя стипчиво-горчивия вкус на истинското приятелство, не поглаждането по крилца с милозливото "Ай, колко сме си добрички!" Болезненият удар в муцуната е по-здравословна реакция от успокояващото примирение с болката, отколкото отклоняващата встрани утешителна лъжа. "Трябва да живееш вътре в себе си и да зависиш от себе си, постоянно със запретнати ръкави и готов да започнеш" –сентенция на Хенри Торо, трансцеденталист от първата половина на ХІХ век, янки от САЩ, роден около 1836 г., година преди да се роди Васил Левски (1837).

  Паисий е роден през 1722 г., Джордж Вашингтон – първият президент на Щатите, се родил през 1732 г. Двама отци на двете съвременни национални общности с коренно различен подход, макар формирали се по едно и също историческо време.**** Моето битие и моята авантюра е съзнанието. Нищо от реалността няма значение, докато не го вплета в моите лични представи, докато не го усетя и съживя със сърцето си. Не е достатъчно да знам, нужно ми е познание, трансформирало се в чувство, както става в музиката и живописта. Ние променяме света според собственото си отношение към света. Егоизмът ни капсулира живота, превръща ни в затворници на самите себе си, а Любовта е, която ни приобщава с растенията и животните, океаните и планините, към останалите твари върху и вътре в нашата залутана из изящната механика на Космоса планета. Политическото разделение на партии донесе редица разочарования вместо бленувания щастлив живот в общество. Защо ли толкова се объркахме с илюзиите си за бъдещата хармония?

  Вместо да ни отбраняват от зло, партиите ни вкараха в спирала на озлоблението, в неразбирателство между разни човеци и държави, между етноси и религии. Това не е перспективният подход, защото не служи на честния отруден обикновен гражданин, а служи на групи от кресливи самозванци и грандомани, устройващи се за наша сметка и възползващи се от всеобщото ни доверие. Тези грандомани са духовно осакатени от амбиция за власт, успех и слава на всякаква цена. Истински лидер на обществото е гражданинът, не онези, които сме избирали уж да ни служат, но всеки ден и всеки миг нарушават договора си с нас. Обикновените хора сме могъща сила, която търси и все още не е открила своето величие и красота в духа. Учениците сами трябва да открият учителя си, а не обратно. "Застани над нещата, продължи пътя си и бъди свободен" – още една препоръка на цитирания по-горе Ринзай. Човек трябва да следва качества, а не лидери. Често бъркаме стила с някоя личност, у която съзираме стил; а личността се мени, сменя ритъма и посоката. Затова следва да търсим качества, а не хора.

  Вече отбелязах, когато обсъждах Апостола Левски в контекста на Иисус – че Левски продължава Иисус, доразвива учението, философията на Христос; а и самият Иисус би бил доволен (ако съществува), защото задава не границите, не лимита, а посоката на разкрепостяваща човечеството плодоносна идея за сътрудничество, за доверие и добронамереност между човеците. Няма граници за разума, съчетал се равностойно с интуиция, т.е. с особена чувствителност към ядрото от информация в Космоса край нас. Океан от светлина пред въображението. Ах, как ръждясала, скърцаща допотопно машинария е от тази гледна точка световната политика в зората на модерния ХХІ век!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 noe. 2020

___

Мигел де Унамуно

* Мигел де Унамуно (1864-1936) е етнически баск, испански писател и философ, повлиян от позитивизма и рационализма у Сьорен Киркегор, Фридрих Ницше, Блез Паскал; философските му анализи са близки до екзистенциализма; отстоява философията на живота и че проблемът за смисъла на нашето съществуване е централен за философията. Мисълта му е фрагментарна, тонът му – емоционален. Основната му идея е, че човекът е раздвоен между смърт и безсмъртие, между вяра и разум. Унамуно е католик, но се колебае между вярата и неверието. Основно, според него, е да вярваме и същевременно да се борим за вярата си, защото за вярата няма разумни основания. Той пише: "Да вярваш значи да желаеш да вярваш, да вярваш в Бог е преди всичко и над всичко да пожелаеш да има Бог", а също: "Аз не се подчинявам на разума и се бунтувам срещу него, и си налагам да сътворя с помощта на моята вяра моя Бог-обезсмъртител и така да отклоня с волята си пътя на небесните тела". (от "Трагичното чувство за живота"). Въпреки тези заявления Унамуно е агностик (смята, че светът е непознаваем) защото според него, никога няма да бъдем сигурни в съществуването на Бог, а и това не е необходимо, Бог е такъв, какъвто го желае човекът.
** Емил Калъчев. Надзърнах в том II на Българска литературна енциклопедия: роден е на 12 август 1932 г.
*** Изречена от Ринзай, който пояснил: "Не се впримчвайте в никое учение!"
**** Съвременното обществено съзнание, не средновековното, начева да се формира у нас, следвайки сякаш драматичния Предговор на Хилендарския монах към сборник компилации относно колко велики в далечното минало били българите. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (319.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (319.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  23.02.2002., прод. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (8)

 Преди да променим обществото, нужно е да променим себе си, което оспорва тезата на Карл Маркс за битие и съзнание. Апостола Левски е качествено по-нова структура, неясна до онзи исторически момент не само за съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават обикновените българи да променят не толкова битието, колкото подхода към себе си и света. Пътуванията на карловеца из Българските земи, от родните историци доста неуместно титулувани "обиколки за изграждане на революционна мрежа", не напомнят ли мисиите на ап. Павел? Сходно у двамата е, че въвеждат качествено нова основа за организация – двамата наблягат не върху отрицанието, а върху съгласието, като договор между равноправни човеци, обща мечта, мерак за градеж, творческа интуиция, обединение без фанатизъм и чрез смирение във външното, за да избуи и укрепне вътрешната убеденост в своето.

  Най-злостните отрицатели, антиподи на Апостола, колкото и странно да е, не са ни турските мекерета и шпиони, ни самите бейове и чорбаджии, а неслучайни личности измежду т.нар. посветени, като Анастас (или Атанас) п.Хинов и Димитър Общи. Това, което и преобразеният бивш Савел Разбойника ап. Павел, и карловският сирак Васил Иванов Кунчев внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко останало към съзнанието и решително, и съвсем не към битието. Къде отива тогава идеята на Карл Маркс за битието, което определяло съзнанието! Значи, прав ще е англичанинът Пол Джонс* да твърди, че покръстеният от юношеските си години в християнска вяра евреин Маркс чете, т.е. прилага евангелието и въобще библейските писания наопъки, помните ли: "В началото бе слово, и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина"...?Неслучайно фарисеи и книжници са най-злостните противници на Иисус, а предател е най-любимият сред учениците – ковчежникът, ползващият се с най-голямо доверие.

  Нация с ниско самочувствие не е способна на решителни промени в материалното. А самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Оръжия, стратегия и тактика идат подире. Затова и днешните ни проблеми като българи предстои да бъдат решавани първо от единични прозорливи умове, не от тълпите бедстващи, които скандират по площадите на Отечеството със стиснат юмруци и подвиквания срещу управниците. Обществото е единна структура и хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократите на духа са част от човечеството, плът от нацията и съвсем не са богоизбрани самодоволни вождове, обитаващи златни дворци и оазиси на славата. В този смисъл духовните личности са натоварени с общите ни очаквания, призвани са да служат и не да царуват, и не да се лумкат в гърди самодоволно: "Аз ви дадох, аз ви построих, аз-аз-аз!". Задачата им е да формулират какво следва да се върши от нас, мнозинството унижени и оскърбени.

  По-решително подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а обща убеденост, че повече така не бива да продължаваме. Всичко друго върви подир това. Снишили сме се не поради малодушие, а защото не сме наясно какво да направим. От двата възможни подхода – бунт или съгласие? – съгласието смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, а ги заобикаля, като гради образи на достойнството в хаоса. Наивно е да мислим, че Паисий, Раковски, Ботев, Левски са се размечтавали как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци, а смъртта на неколцина от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за България. Накъсо, революцията в сферата на творческите проекти за бъдещето ни като нация няма нищо общо с насилия и кръв. Насилия и потоци от кръв се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви яки спирачки трябвало да има у Левски, ама сякаш не го виждаме! И дейността му по събирането на оръжия и муниции, изработването на план за въстание е средство за промяна на съзнанието у българина, не крайна цел.

  Да обориш погрешна теза, идея или философия средство понякога стават бунтът и въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание; струва ми се обаче, Бенковски не е разбрал изключително силната страна у Левски. Наложи ли се да се доказваш с куршуми и масова смърт, значи като разум ти вече си погубил най-необходимото за решение на проблема: разумност и жестоко спокойствие за пробив във вътрешната субстанция на противника, където е нежно – в неговата светая светих. Крепостите се превземат отвътре, понеже са градени тъй, че отвън да са непревзимаеми.

  24.02.2002. 

  "Със свобода на избора и с достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти можеш..." – начало на по-обширна мисъл, изречена в зората на Ренесанса от Пико дела Мирандола**. Защо Поезията и Драматургията са преди останалите изкуства, а според мен, вървят и на стъпка преди философията? Имам доста да напиша оттук-нататък, но знам, че не ми е нужно да бързам, да съм припрян. Някои гледни точки и сюжети на мисълта ни се явяват накуп като Апокалипсиса на Йоан, други – които са с по-песъчлива структура, буквално ми се ронят между пръстите, реша ли да ги опиша, веднага щом ги съзра. За тези вторите е нужно време, докато се настанят (изскочили веднъж от подсъзнанието) в съзнателното и заемат свободно съответната си форма.

  Още на 20-22 години преживях потреса да открия, че повечето от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетните личности – писатели, литературни критици и политици, университетски преподаватели по философия и по езикознание, ако не са дълбоко и основно сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата извън България. Възпитаваха ни, че мнозинството (тук употребяваха онази фалшива, но любима, така обичана от демагозите думица "народът"), та мнозинството по-вярно виждало нещата от отделната личност. Сега проумявам, че оценката за това и онова не е просто лъч и стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка веднага ни дава представа кой, що за птица е оценяващият.

  Цялата ни сглобена през последните шейсетина години История е грешно написана не защото историците били некадърни, а защото в миналото те са изпълнявали други задачи, една от които е да вдъхновят и оправдаят кое-що. Тези вехти тълкувания ни пречат и в днешния ден спокойно да обсъждаме взаимоотношенията си със съседите на Балканския полуостров. Промяната в съзнанието ми на българин вече не може да приеме, че за мен е изгодно да съм в опозиция на Европа и Северна Америка. Щатите или Русия не бих ли могъл да възприема според личен интерес и удобство в себе си не като заплаха или мил господар и скъп бащица? Само от тях и от техните мекерета у нас ли зависи моята лична родова и всеобща национална история на поне пет-шест етноса: турци, арменци, евреи, власи, гърци, родени, живеещи тук, за които България е не по-малко свидно отечество и свиден роден кът.

  Имам най-могъщото средство, за да поставя на местата им и Русия, и разбогатялата се Северна Америка – просто да ги разиграя като фигури от гледна точка на личния си интерес – аз, простосмъртен българин, жител на планетата. Защо да гледам към себе си все като към жертва; нещата могат да бъдат другояче поставени. Осама бин Ладен би т.нар. цивилизован свят с оръжията, които цивилизованият Запад бе изработил, за да пази господството и самочувствието на заможните. Стореното от идиотите на Бин Ладен е отвратително, но е основано като проект от най-неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на обичайната, традиционната, исторически наложилата се картинка по нов, по-различен начин! Грешката на Бин Ладен иде поради елементарен тип философия, и това е подходът до края на Втората световна война. Не унижавай човека или страната, с която смяташ да се договаряш, защото достойният е по-добър дори за противник, отколкото да имаш насреща си или покрай себе си слуга и лумпен, когото мислиш за удобен нещастник, понеже си му смачкал фасона!

  В момента, когато изоставяш сражението, печелиш. Какво ли!... Печелиш завръщане към уюта на своето "аз" и възможности – да потърсиш, а то ще рече: да откриеш друг вид подход. Едно сражение е само епизод; какъвто и да е изходът от този епизод, не бива да губим представа за многообразието от възможности, които ще ни изненадват следващите дни, години. Да напусна полето на конфронтация (противопоставяне), ще рече, че този противник, опонент и антипод престава да ме озадачава, пренасочвам духовната си енергия; важното за мен е какво аз решавам, а не една натрапена битка, не противник, за когото бих бил поредният удобен аргумент да се докаже пред света.
Човек не воюва с жаби, нали! Защото – каквото и да направиш във войната с жабите, винаги ще изглеждаш, пък и наистина ще си, смешен, празен, глупав.

  Висша техника при всеки сблъсък, битка, война, спор от всякакъв вид е овладяване на умението да сменяш ритъма – да забавяш или ускоряваш, да усилваш и отслабваш натиска; такава гъвкавост не означава да се обезличиш, а ти да си водещият "играта". Защо ли човечеството досега все забравя, че в живота освен принципите останалото най-често е игра... често игра на живот и смърт, но все пак игра! Да погубиш, да убиеш или да обезличиш, това цел ли е? Цел за неандерталец, но не за мен. Моят противник може да ми стане най-верния съмишленик; аз съм длъжен да го уважавам, понеже ми помага да узная кой съм, какви са ми слабостите и най-после какви достойнствата ми. Страхувайте се от онзи, който не отвръща на удара ви! Той е най-опасният. Просто не знаеш кога ще ти се яви на пътя в блестящи бойни доспехи, въоръжен с неприятни за теб изненади. Фукльото, елементарният тип грандоман и самовлюбен се възторгва от победата само заради овациите и чисто материалните лични изгоди, за т.нар. аванта. Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, в които двете страни печелят? Цитат от Корана: "Хората са заспали. Трябва ли да умрат преди да са се събудили?" Богат е отличаващият същественото, а не трупащият количества; най-богат е разхвърлящият товара, не трупащият знаци на власт; най-богат е свободният, не самооковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни сърцето, то знае как да тупти – следвай естествения ход на нещата, и няма да съжаляваш!

  Спрямо Re. съм се освободил май от желания и не се чувствам обвързан пряко. То обаче не означава безразличие и липса на ангажираност; за мен тя си остава "моето момиче". Така продължавам да бъда влюбен, без да съм зависим от реалността и от променената ситуация. Външно и за страничния наблюдател навярно съм абсолютен наивник, а всъщност съм по-богат отпреди: моята любов не изисква ответни реакции, не зависи от нечия благосклонност или капризи; в такъв смисъл съм по-свободен от вчера, а любовта ми, без да е платонична, е станала по-духовна, изчистена от рутина.

  Нещо повече, реалното момиче не може повече да ми влияе; любовта ми си остава моя лична, вътрешна работа – и не влечение към плът, а към представа за хармония, далеч от традиционни стереотипи за жена и любовница. Очевидно случаят е фиаско, понеже съм пренебрегнатият; поглеждайки обаче ситуацията като към игра, откривам различен подход към себе си, към смисъла на моя живот и Любовта, която го огрява.

 Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 noe. 2020

__
* Пол Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994 г., с. 76 и нататък. 

** Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494) е философ, ярък представител на ренесансовия хуманизъм. Владее латински, иврит, гръцки, по-късно изучава и арабски. Увлича се от съчинения на арабските и еврейските мислители. През 1485 г. посещава Париж, където изучава източна философия. Преди смъртта си през 1494 г. във Флоренция е монах от Доминиканския орден. "Реч за достойнството на човека" е възхвала на човека и свободната му воля. Дела Мирандола настоява, че човекът не е предопределен веднъж и завинаги, а е способен сам да управлява живота си. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (318.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (318.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  14.02.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (7)

  Разрушаването на любовната връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от хубавото, от приятното, от доброто. Приемам, допускал съм редица грешки и Re. е напълно в правото си да развали неизгоден от нейна страна интимен договор. Постарах се да не й преча, да не я натоварвам с моите си преживелици по този повод, нещо повече, отстраних се от всички онези сфери, където нейният нов любим успя да проникне, да си навре носа. Оставих човека самодоволно да се настани в освободени от мен вътрешни пространства. Но отстъпленията са дотук: физически, в материален план тази жена постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот, което значи: за писане; защо продължава да ме търси за събеседник душеприказчик? Ако онова там е пълноценна връзка, изпълненията на интелигентното момиче проява на някакъв вид остатъчна любов, привързаност поради навик заради неустановилия се още стабилно в съзнанието й нов стереотип ли е, или белег за нещо друго, за нещо далеч по-съществено? Обичам я, но не по онзи начин, както бе до 18 окт. 2001 г., това ми е ясно. И смятам, че съм го казал и съм го изразил с поведението си. Тогава?

  Иде ми на ум крайно неприятната версия, че в последните два-три месеца човекът, когото поставях десет години или поне последните седем от тези десет на пиедестал, върши тихо и нежно издевателство над мен: нещо, присъщо за преобладаващата част привлекателни в сексуален смисъл хищници, чието самолюбие се храни именно със смачканото достойнство на мъжкарите, които са ги пожелали и проектирали щастие именно с прелестна във физическия си облик дяволица. Да приема такава версия за истина означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че новият й любовник е невъзпитан, имах (и имам) предвид, че е изкушавал моето момиче с материалното си благоденствие и лични перспективи за възход. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля: жената не бива да се купува като стока. Ако за някого Любовта е "Дай ми, за да ти дам!" – нямам желание за такъв тип сделка. Всъщност, любопитно ми е, вече мога, смятам, по-уравновесено, по-хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на тези двама "обмислено влюбени", поне те ми предоставят живописна гледка към някакъв свой обвит в полумрак интериор.

  Щастлив ли е хоризонтът пред тях? Дано е щастлив! Дяволчето у мен ми подшушва ехидно, че за Re. няма друга възможност освен да приеме да бъде стока, аксесоар за нечий чужд живот, собственост – или рязко да се освободи от химерата, че можеш да си щастлив, когато някой друг, пък дори и най-обаятелнатата личност на света, взема решенията какъв да си, как да живееш, как да мислиш, да чувстваш нещата от живота. Как да си представя любовта като подчинение към когото и да било! Въобразявам ли си, че към мен я влече усещането за свобода? Не, не я желая за себе си, не съм такъв глупак; ще ми е жал да я видя окована и примирена духом, това е!

  След обяд – около пет без двайсет, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат, да говори: "Кажи, мили!... Ама разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" Откъслечни фразички, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, струва ми се, че е демонстрация точно като за пред мен, но така и приключиха важния разговор. Гледах някаква телевизионна програма, докато си чакам следващия учебен час; не ме интересуват техните взаимоотношения, помислих си тогава: и приех за естествено, че след като тракна слушалката, тя бързо напусна помещението.

  Записано в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation сътворяване. Опитвам сега да си припомня дали някога с подобен настръхнал, изпълнен с досада тон е разговаряла с мен. Не думите, тонът ми се стори унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен глупак на мое място би тържествувал, а мен защо ми е криво? Когато посегнеш да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй! Не съм я виждал в такава светлина. Познавам ли я всъщност? Години наред я отвиквах да ми шепне в слушалката "Обичам те!" И замени това нейно "Обичам те!", изречено сякаш според препоръките на американските психоаналитици (колкото по-често, по-добре!), което ме дразнеше... та тогава тя замени найлоновото, стереотипно като американска дъвка "обичам те" с "Мразя те, о-о, мили, да знаеш колко много те мразя!" – изречено с понижен, плътен, идещ сякаш от утробата й глас, изречено със страстна обич, както съм го приемал... Но ироничното й "Кажи, мили!" към онзи човек ми прозвуча обидно. Не, хич не му завиждам на Новичкия й любим: "моето момиче" здраво му натри носа.
Строго изречено, този любим не ме интересува; иначе бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец.

  19.02.2002.  

  Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно, естествено? "Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишна колежка, на която дадох да прочете ръкописа на "Ламски". – Да, уплашена! И знаеш ли кое е определението за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност... Не съм подозирала, че такъв е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Втората част на романа е за възрастни читатели. Това... това са жестоки неща. Чудно ми е как можеш да съчетаеш в едно толкова нежност и толкова безпощадност. Очевидно в живота си мъжът пази много по-жестоки спомени от детството. И това е, защото мъжете сте по-умозрителни и помните неща, които у една жена избледняват с годините."

  Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, мълча... По обяд в хранилището на библиотеката, застава пред мене задъхана: "Какво става с теб?" А, нищо – казвам, – всичко е наред. Неколкократно повеждаме все същия безсмислен опит за диалог. В отношението си с нея оставил съм нещата като самолет, който лети сред плътни облаци на автопилот. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи, т.е. да се приземя възможно с най-малко поражения. Само дано да е върху самолетна писта, а не като челен удар в планински хребет или в някой бетонен бункер. "Не се научих да правя компромиси, коте; май това си ми е фабричен дефект. Бъди щастлива! Обичам те." Посланието пратих като есемес по джиесема току-що. Що го пратих, и аз не знам!

  23.02.2002.

  Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапенце, от петгодишна възраст съм бил подсещан, изкушаван, озадачаван от чисто религиозния подход към нещата, хората и големия непонятен свят – планета, луна, слънце, звезди и планини, Тракийската низина, река Марица. В ушите ми грохотно ечаха камбани от катедралите на християнството, но християнин в ритуалния смисъл не станах, понеже не успях да приема Бог над себе си, живея и досега със съзнанието, че самият аз (както вероятно и мнозина други биха потвърдили за себе си) съм едно от лицата на този бог. И тъй, религия за мен не означава Вяра в свръхестественото, в Царство небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия разум и човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството за добро и подредено, за Космос, т.е. красиво, и Хармония, все олицетворения на съвестта?! Записано в полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether – ефир; eterne – вечен; eternite – вечност.

    Силен, но и радостен.
    Убеден в своето, но не фанатик.
    Влюбен и обичащ, но без сантименталности.
    С въображение, но все пак земен човек.
    Чист, но не изнежено стерилен.
    Бъркащ често посоките, но не отчаян.
    Вземащ предвид Смъртта, но жив като пламъче на свещ.
    Горчив, но и смирен.
    Изоставян и пренебрегван, но никога надменен, никога отмъстителен.

 Такъв желая да съм. Такъв желая да е светът. Защото това не съм само аз, а цялото човечество, и особено всеки мъж и жена на този свят, който се стреми към любовта.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 noe. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (317.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (317.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  22.02.2007. ТАЛАШ И СТРУЖКИ

  Good zombie към tisss:

  – Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото, каквото и да значи това? Може би човекът се забавлява, пишейки по този начин, както аз се забавлявам, като го чета?" 

  23.02.2007.

  tisss към Good zombie:

  – Не съм възпитаник на Ленинградския университет за демагози, следователно не разполагам с монопол върху истината, тъй че това моето e пристрастно, ограничено от източноправославни предразсъдъци, а и вероятно ужасно несправедливо мнение. И не съм против въпросният роман да бъде възприеман и по други начини, да речем, като интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота, но какво да се правя с този мой отвратителен характер, като схоластичната ирония не ме кефи! За първи път научавам за артистична ирония спрямо схоластичното средновековно мислене, предвид сладостите на светата католишка Инквизиция. А г-н Умберто пише именно за този чудесен период от развоя на християнството.

  Допадат ми иронично и самоиронично написаните пародии, като "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, роден през 1923 г. и явно преживял войната, почти връстник на баща ми, както и "Пътеводител на галактическия стопаджия" на родения през 1952 г., кажи-речи, мой връстник Дъглас Ноел Адамс, особено първата третина на "Стопаджията", преди авторът да вземе да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако ми посочите и други солидни основания, че да започна и аз да се забавлявам с "Името на розата". Бъдете здрав! Много се зарадвах, че се обадихте.

  Good zombie:

  – Струва ми се, че не се дразниш от самия роман, а от отношението на елитарните литературни кръгове към Умберто Еко и съответно елитарния статус, който книгата е придобила. И за мен това е дразнещо. Което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст. Има много най-различни очи, през които може да се погледне на испанския галеон. През очите на Адмирал Нелсън най-вероятно е кораб с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, но бавноподвижен и съответно – чудесна и лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил отлично извършена работа, като дърворезбите и позлатеният Сан Себастиан върху носа на кораба биха изпълнили душата му с радост, без да го вълнува хищната колониална политика на онази Испания. За хлапе, което играе на челик и мачка или испанския еквивалент на тази игра покрай пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, за циничния еднокрак просяк на ъгъла при кръчмата "Пияната русалка" галеонът би бил още един скапан кораб, а благородниците, които слизат на брега – поредните богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента, когато "Името на розата" е попаднала в ръцете ни, но не е ли едно от качествата на писателя да гледа през различни очи? Колкото до книгата като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, не важи ли това за която и да е книга от художествената литература?

  tisss:

  – Карамба! Абсолютно прав сте, good zombie. Накарахте ме да се почувствам гаден брадясал еднокрак пропаднал тип с две патерици и чувалче сухоежбина на гръб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, рррешително избирам да съм едно от хлапетата, които играят на челик и мачка, но не край пристанището на Барцелона, а да речем, по някоя от прашните улички на Харманли*. И вече ми водите с петстотин бройки. Това е положението!

  Очевидно всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното си мнение... Обаче тук имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е всеобщо мнение на огромна група почитатели на знатния г-н Умберто Еко, докато аз съм комай сам в своето пристрастие. Което е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ, Чарлз Буковски. Добре де, предавам се! Прав сте. Това слага ли край на спора?! Викам, да минем към някоя по-весела тема, а!

  Що се отнася до испанския галеон, над цялото множество от подходи към галеона като такъв, пропътувал съм Атлантика с дузина подобни галеони, които авантюрист бе закупил от латиноамериканска компания на безценица и пробваше да ги прекара през океана до Европейския материк за разфасоване, да ги даде за скрап. Циганска му работа! От далаверата, значи, нищо не излезе. Бурният океан глътна почти цялата тази вехта армада от тежкоподвижни обречени корита, запокити ги на дъното, а моя милост – като прилежен читател на поучителната история, помилва, и тъй с плуване брус, демек, на собствен ход се добрах до златистия бряг край Китен. Що край Китен, ако ме питате, тук вече нямам смислен отговор.

  Бъдете здрав! Кеф ми е да споря с Вас, ако това изобщо може да се нарече спор.

 24.02.2007.

 агаве:

  – Tisss, не знам какво е морално предимство. Горният цитат ме кара да си мисля, че е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е добър пример) и се зачудих дали заради моралното предимство името му е достигнало до мен или заради нещо друго?! Кому моралното предимство е нужно?

  tisss:

  – Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, агаве. А дали във въпроса Ви не се съдържа и отговорът? Истината не иде от едно място, а от много места, ние често сме свидетели да ни представят част от истината като нещо цялостно. Има философска притча, ако се не лъжа, в дзен-будизма как трима слепи спорили какво е това слон. Разпването на Иисус е добър отговор за т.нар. морално предимство. От друга страна, ако Вселената е дело на свръх-разум (Бог, Йехова и пр.), основата й ще да е духовна, не материална, понеже материалното е подвластна на времето тлен и има неприятното свойство да гние, докато духовното или нравственото не е подвластно на времето и не гние.

  Разбира се, селският тарикат рогошлия** ще ми се надсмее, но не ми се иска да съм в ролята на селския тарикат. Нека тарикатът да си царува в кочината, където пак ще се накърка и вероятно пак с чужди пари, и по този начин по своему ще бъде щастлив в живота. Неговото щастие, обаче, хич не ме изкушава. Желая здраве!

  26.02.2007.

  Good zombie:

  – Да, трябва да внимаваме с Тъмната Страна. Let the Force be with you.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 noe. 2020

___
* Good zombi e роден и израснал в Харманли, родния град на баща ми дърводелеца.
** Рогошлия, в случая – нарицателно за дребен селски тарикат.

*** (англ.) Нека силата да бъде с теб. Бел.м., tisss.