ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (304.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (304.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   03.01.2002. КАТАСТРОФАТА (2)

  На 24 декември – Бъдни вечер, половин час преди полунощ фолксвагенът с Re. и хер Шперплатов катастрофирал на кръстовище покрай жилището му. Както завивал наляво, Шперплатов засякъл отдясно кола, в която били неколцина здрави мъжаги.

  – Дясната предна врата хлътна и се оказах в скута му, ботушите – пълни с парченца стъкло и се бях вцепенила. Той отиде да се разбере с онези мъже. Представяш ли си, дал им двеста и четирийсет лева, всичките пари, които в онзи момент имал у себе си! А на онази кола й нямаше нищо. Жигула беше. Точно жигула ни удари, това никак не е случайно. Да, точно жигула! – Тъй представя нещата нейното съзнание. – Как можа да им дадеш толкова пари? – укорила го, а Шперплатов отвърнал: "Бях в шок. Повече да имах, и повече бих им дал." – Вината си беше негова – коментира Re. – Засякохме им пътя и сега парченца стъкло в ботушите все ми късат чорапогащниците. Ама и той се притесни: "Сега твоите родители няма да ми имат доверие, когато тръгваш с мен".

  21-годишната ми жигула става част от всички враждебно настроени таралясници от същия модел, които заплашват всяко щастливо препускащо нощем из пловдивските булеварди "фауве", както назова колата на хер Шперплатов. Чудно е съзнанието на момичетата, понеже допреди месец жълтата ми жигула й беше на сърце като емблема на възможността да се срещаме през последните десет години, и у Re. е причината да не се разделям от старата жигула, да се заема с изнурителни финансово съсипващи ме ремонти. Предвид новите обстоятелства обаче, оттук-нататък, всяка баба жигула автоматично ще й напомня за неприятното сбогуване със старата, отминала любов.

  Тази динамика в смяната на опорните точки, на стереотипа при жената въобще няма общо с познатия ни мъжки подход към нещата. Ако не е тип Казанова или развейпрах, мисля си, мъжът дълго кърви с отминалата го любовна страст; в този смисъл жената е по-адаптивна по природа към промените, които идат с новата й любовна авантюра. Не обвинявам; само отбелязвам факти, които ми дават храна за размишления. Лесно ти е да обичаш човек, който те прави щастлива; в това обичане няма нищо интересно; такива са – предполагам, 95 на сто от връзките между човеците, понеже се основават на всякакъв вид взаимна изгода. А не съм попадал досега на жена, която да ме обича заради самата Любов: сякаш всички тези момичета са се стремили да изчоплят някое зрънце материална придобивка. Нужен съм им бил, за да се оглеждат в моите очи, да откриват колко са красиви, нежни, обаятелни, добрички. Дали това женско кокетство не иде от вродения у тях очарователен егоизъм.

  "Мечтая да печелиш добре и аз да ти харча парите. Искам къща в Хаджиево заради мен да построиш, в моя чест" бе рефрен от последните месеци на любовта у Re. към мен. Звучало ми е прекрасно, звучало ми е като призив към любов, но тъй ли е било? Подобни желания изричат вероятно милиони самоуверени кокетки по света. Значи, тя вижда мъжа до себе си като Герой, Закрилник, Строител и Личен ковчежник за бижута и финансови средства; и "това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност"*, нали! В замяна тя му предлага себе си, по-точно казано, предлага му добре гледано, отлично тренирано за любовните му ласки тяло, докато душата й е като слаб актьор на театрална сцена: очарователният образ няма нищо общо с деловия, трезво изчисляващ активите и пасивите си като дебел бакалин нощем типично женски разум.

  Като съм се учудвал защо от Сократ до Ницше и Киркегор философите определяли женската любов и привързаност в покрайнините на жизнената си цел, не мисля, че са прави. Този тип пренебрежение май не отчита, че в идеалния случай мъжът и жената в любовта (не в онова, което медиите се представят за любов!) са най-завършеното и неразделно цяло, което е великолепието на човешкия ни вид на планетата. Истинска любов е да обичаш, дори когато обичаният от теб жестоко те наранява. В известното стихотворение на Хайне славеят се стреми към розовия храст и розата, в която вече се е влюбил, и заради бодлите й, от които кърви влюбеното му сърце. Грешат, които натоварват любовното чувство с материални облаги. Всичко материално е тленно и преходно, саморазрушава се в естествения ход на живота. Да би постигнал плътски омъжената Лаура, Петрарка, мисля си, би престанал да драще любовните си сонети – овещественото престава да изкушава и да вълнува; да имаш не означава да бъдеш; постигнатият блян вече не е цел, престава да е цел и се преобразява в нещо друго.

  Затова ключово в сборника "Кардиф" направих едноименното стихотворение**; но хората днес зле четат поезия, а не съм авторитетно име в тази област, окупирана от снобите, че някой по-внимателно да чете текстовете ми. От което естествено нищо не губя, но пък печеля поводи за присмех и поводи за лично удовлетворение. Какво да сторя, като светът е навикнал духовните послания да очаква все откъм някоя високо разположена ясно видима камбанария, от звезди и облаци, не от простосмъртието и сивата глина на делничното в нашия живот? Но не съм аз този, който би отварял със скрупульозна настойчивост очите на възгордели се абсолютни слепци в изкуството.

  Тази сутрин на три пъти досега телефонът ми продължително звъни; предполагам кому толкова съм изтрябвал, но време е да сложим точка на комедията. Отсъствието или мълчанието в такива ситуации казва много повече от низ напоителни обяснения. Това момиче ми е необходимо от разстояние. "Отдалечен, ще бъдеш близо" – твърди близкият на сърцето мой духовен брат Михаил Берберов от Стара Загора. Желаеш ли да бъдеш чут, да те разберат, налага ти се да замълчиш... понякога задълго, понякога до края на живота си, без някой да ти дава гаранции, че ще бъдеш чут и разбран твоят мълчалив вик. То не значи, че си прекъснал връзката с твоето момиче /твоето момче; а значи само, че си пренесъл обвързаността ви в по-съкровена сфера на съзнанието, където всеки е сам със своята съвест, с Бога, когото носим у себе си по рождение. Та
така, откак баща ми дърводелецът почина, почувствах гласа му да ми гърми в ушите.

  Фанатизъм ли е било да искам повече вярност, отколкото клетото момиче би могло да понесе? Не, не смятам, че е фанатизъм. Фанатизмът в жалките си превъплъщения не може да се отърве от първичния си белег: ужаса и омразата, че Онези режат глави и убиват с камъни влюбеното момиче. В духовната сфера място за компромиси няма: излъгалият веднъж губи право да претендира за стойност, независимо покайва ли се; с него оттук-нататък имаш да играеш най-различни игрички, но нищо сериозно. И след покаянието – ако изобщо стигне дотам, си остава дамгосан, жертва на собствената си природа. Съжалявам, такава е истината. От друга страна, ап. Павел не би бил може би най-продуктивният сред учениците на Иисус, да не бе имал зад гърба си онзи период, когато е преследвал християните, известен с прозвището Савел Разбойника.

  Не съм склонен да съдя. Не съм безгрешен, но бих препоръчал – да избягваме онзи, когото сме разочаровали, да се държим по-далеч от напомняне. Хиляди възможности са пред всекиго от нас да захванем от друго място, и никога не със същия, а с другиго наново да градим своя светъл, илюзорен, лъжлив, разбира се! – но винаги нов образ. Убийте съвестта, убийте детето, божественото в себе си удушете, пожелаете ли силно да се изживявате като безгрешни и праведници! Харесва ми Притчата за блудния син, който се покаял и баща му го приел отново до себе си, но да не забравяме – притчата не се нарича Притча за опростения грешник, а именно Притча за блудния син. И този блуден син ще си остане такъв до свършека на света.

  Християнската философия ни съветва да прощаваме, още повече: да обичаме онзи, които ни наранява, да ги обичаме дори повече от себе си, но съветът е отправен към нас, които живеем в тленността, не в духа. Големият проблем всъщност: грешейки, да се стараем по-малко разочарования да сеем у близки на сърцето ни хора. Възможна ли е любов подир предателство? А защо не! Но то е вече друг вид любов, бих рекъл: то вече е Любов като не материална, а духовна субстанция. Затова, като зная, че съм простосмъртен и доста грешен, ще се оглеждам за друго момиче, което бих могъл да обичам плътски. Срещна ли такава, която да ме заблуди в достатъчна степен, че не е грешница, отново май ще приема играта, която събира мъжете и жените в едно цяло.

  Странно ли е, че за изключителни откровения в творчеството си големите личности са и големи самотници? Вярата е океан от светлина, усещане за мощ, която приютява. Материално тя е невидима за сетивата и ума; постига се интуитивно: откриваш у себе си светлина, озаряваща вътрешните ти пространства от преживяно. Пред лъчението на Вярата всички сме деца в седмата си година. Вярата облагородява, приобщавайки мизерното човешко съществование към нравственото величие на Космоса. Започваш да разбираш себе си като брънка от човешкия род, начевайки от Адам и Ева. Колкото по-смирен, толкова по-богат с избора на възможности за духовен растеж. Отказвайки се от своето, придобиваш общочовешкото. Надеждата е залог за утрешния ден. Дори на смъртния си одър, човек се надява, надзърта в пространствата отвъд собствената си кончина. Надеждата е тясно свързана с конкретна задача в предстоящото. Винаги е активно начало за мечтите. Без вяра може да се живее; без надежда останал, човекът е мъртъв духом, колкото и продължителен да е физическият му път през годините.

  Надеждата приобщава към земята, към работата ни, към нашите близки и приятели. Ако вярата е хармония от звездите над нас, надеждата ухае на човешка близост. Най-лъчезарна обаче е Любовта, може би понеже е в пряк досег с усета ни за божествена хармония, за съзвучие с някого другиго, защо не: с огромни множества от природата наоколо. Обладаният от любов страда и е ревнив, докато не изкачи първите си седем стъпала на "своето" и не помаха за сбогом към егоизма си. Нищо не е в състояние да ти отнеме любовта, освен ти самият. Предадеш ли любовта, тя те изоставя; затова не предателствай спрямо нея и тя ще е у теб, каквито и разочарования да те споходят!

  Re. ми звъни вече трети път (веднъж по телефона, два пъти по джиесема), затова й пратих следното: "Жив съм и те обичам, не се притеснявай за мен, коте. Налага ми се да остана известно време насаме със себе си". В десет и нещо изпратила съобщение: "Искаш ли да се видим на кафе към 14 часа?" И пропуснах възможността да се видя с нея, вперил зъркели в часовника както котарак в мишле, докато не отмина и часът на срещата. После опитах да спя. В седемнайсет джиесемът ми пак зазвъня. Отвърнах с двукратно късо позвъняване.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 oct. 2020

Илюстрация: актрисата Моника Белучи (1964)

___
* Пасаж от "Предсмъртно" на Н. Вапцаров (1909-1942), стихотворение, писано часове преди екзекуцията. 

** Ключова тук е фразата "О, нека не узная никога Кардиф!" Постигната докрай, мечтата се обезсмисля, престава да е мечта. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (303.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (303.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   01.01.2002. КАТАСТРОФАТА (1)

  Въртях се цял ден покрай този бележник и нищо не записах. И ето сега – след десет часа вечерта имам най-сетне възможността за човек с въображение да режисирам по-нататъшния развой на ситуацията с Re. Всъщност, от самото начало, за мен това е 16 октомври вечерта, когато научих за изневярата й, се държа в моя си стил: независим, уж неособено интересуващ се, а е точно обратното, този случай за мен е шансът да си изпробвам и аз, от своя страна, оръжията. Момичето само се постави в ролята на вещ за купуване; колкото и красива да е една личност, щом си определя цената, това вече окончателно обезсмисля всичко; в сферата на любовта, където опират до самолюбие и достойнство нещата, не съм склонен на покупко-продажби от какъвто и да е вид. Но какво да я правя; като всяка жена, и тя се е изкушила да се подреди, като се остави да бъде завоювана от най-удобния според представите й мъж измежду онези, които й се мотаят пред очите. Леле, какви сметки, каква припряност да не изпусне "щастието"!

  Любопитно ми е до каква степен интелигентно момиче на трийсет и четири може да се вживее в ролята на стока, залагайки душата си, макар в случая не точно това да ме предизвиква най-силно. Предизвикателствата идат основно откъм онзи човек. За моя начин на преценяване няма по-лош подход от този да тръгнеш да пазаруваш любов с демонстрации на всеотдайност, с неотклонно преследване. Ама че глупак! Залогът му е да спечели. Вглъбена в себе си от два месеца, Re. сякаш престана да е онова, което бе и дотогава съм ценил и обичал. Няма прошка за предателя, докато сам не се покае. Разкаяние ли е моята цел? Защото освен предателството – може би поради наивност, или нещо доста по-сериозно пред Бог, който за мен е съвестта у всеки от нас, отдавна съзирам и лицемерие, както в отношението ми към религиозните ритуали: постенето по четирийсет и пет дни, вярата в Христос, която никак не се съгласува с извличането на материални изгоди, уповавайки се на тази видима, външна за света манипулация.

  Пак я обичам, но не по същия начин, както преди нейната авантюра, подплатена уж с най-добри намерения да се пожертва заради децата си. Ако действително вярваш в християнския бог, не разбирам какви извънредни обстоятелства биха те извадили от равновесие, та да залитнеш встрани от смирението и съвестта. Дотук с нищо не съм й попречил да си осъществи намерението; помагах й дори, колкото можах, да прилепне по-плътно към самоуверения кандидат-жених многознайко – отстраних се отвсякъде, където успяваше да си вре носа; отстраних се, да се усети господар на положението. Интелигентната Re. почти ме разконспирираше на моменти, озадачена: как така, защо не се боря, защо дори не проявявам желание да видя съперника.

  Желая да осъществят плановете си: тя – нейната цел да осигури за децата си уют и дом, какъвто фактически досега им е липсвал с физически отсъстващия й досегашен съгруг, многознайкото – своя . Оттам-нататък ще е моето удовлетворение. Горчивият ми досегашен опит с интелигентни млади жени ми говори, че нищо не съм загубил от достойнството си, дотук поне не съм извършил груба грешка, за която да съжалявам. И тъй обичам тази жена, но не бих я желал за съпруга, както не съм си го пожелавал и досега. Като се отдалечава от мен обаче, тя се отдалечава и от себе си.

   02.01.2002.

  Щастлив ли е бил някога Иисус, какво пишат евангелистите? Да проверя! Струва ми се, не е бил щастлив в ни един миг от земния Си живот. Бил е пратен тук, за да страда и чрез страданието Си да ни извиси до духовността. Тогава защо сам се уподобява на Любовта? Нали Любов е тържество на хармонията, щастието да си такъв, какъвто си!

  Всяко малко момиченце – откакто се усети нещо по-отделно от родители, баби, лели и прочие близки, бленува приказка, чийто финал е Щастливото омъжване за Принц. И по-късно някогашните принцески си съсипват живота, обричайки се на някой мухльо, вземайки го в първоначалната еуфория на любовната си страст за Онзи приказен син на крал и кралица от вълшебните детски историйки, с които някога били приспивани.

  Какво е това! Възможна ли е любов без крилатия усет за пространства и свободата да летиш? За мен животът като че свърши на 17 октомври 2001 г.; остава ми спокойно да дочакам физическата си смърт. Понякога, и все по-често напоследък, си мисля, че жените никак не ме вълнуват. То не е разочарование, а печално откритие за истината, че на момичето си трябва да му съчувстваш, макар и когато го въздигаш за кралица.

  "Мили Ж., Честита Нова година! Желая много здраве! Нека се сбъдне поне една твоя мечта! Re." Послание по джиесемчето около десет и двайсет тази сутрин, докато пиех кафе с компания в кафенето покрай училището. "Много здраве" ми звучи като "Върви си със здраве", а "Нека се сбъдне поне една твоя мечта" – лъх от удовлетворението, че се отървала от безподобен мечтател и летящ из облаците глупак, като моя милост.
Подир час и половина отговорът ми гласеше: "Здраве и да си много-много щастлива през Новата 2002 г. ти желая, коте!" Изобщо, в иронията и двамата сме на висота.

  От връзката ми с нея нищо повече не мога да очаквам освен горчив привкус, че съм затворил последната страница от книгата на щастие и любовни изкушения. Заплашен съм от участта да се превърна в оптимиста досадник. Разочарованията ме връхлитат едно през друго. Чувствам се ненужен, и това е най-отвратителното, което можеше да ме сполети. Отрезвявам; започвам да откривам само сполучливи хора около себе си, което ме кара да се намразя, че съм се появил в този свят точно такъв, какъвто съм. Нарядко телефонът звъни, но не изпитвам желание да говоря с когото и да е точно в този отрязък от живота. Нямам какво да кажа, не ме вълнува и онова, което някой би пожелал да сподели и да ми се оплаче. Че кой съм? Да не съм арменският поп! Писна ми да съм Стена на плача, спасителен пояс за давещ се, ехо от възторг за щастливци.

  Енергията ми се обръща срещу мен. Изчезна ли от шарениите, от суетите на живота, ще ме споменават вероятно като тип, пописвал нещо си за свое удовлетворение, ама къде беше, кога изчезна? Всичко, всичко за късо време изгуби стойност. Тази яснота ме довършва. Без илюзиите си съм риба на сухо. Предпочитам да спя, да спя, още да спя. В сънищата се усещам щастлив. Хубаво ми е, като се върна обратно в спомените от ранните детски години, където ми беше така уютно с майка и татко и където всичко си беше на мястото... Нищо, че ме биеха, биеха ме така жестоко, че чак се нараняваха един друг, само да ме ударят по-болезнено, докато свил се от зор в ъгъла под тезгяха на моя баща мебелист, жалех онези двама да не се наранят. Ала патината на годините обгръща дори и това във вълшебно сияние, в розова мъглица, където всичко е точно тъй, както би трябвало да бъде, защото в основата му все пак е, и си остава Любовта.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 oct. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (302.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (302.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  27.09.2009. 

ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ, ЛЮБИМИ…

 – Ти ще дойдеш ли, любими, да ме видиш тази нощ?
– Да те видя... Но кажи ми, още ли ме смяташ лош!

Още ли тъй, на провала, всичките жени кълнеш,
че ме ужким пожелали? – Слушай, няма ли да спреш!

– Спирам, ала тъкмо време днес да обещаеш тук,
че не ще фучиш и хленчиш, сякаш че съм ти съпруг.

– Ще съм кротка, незлоблива, друга ще ме видиш ти.
Знаеш ли как ми отива блузката на тез гърди!

И коланчето червено, дето ми го подари...
Ах, любими, всичко в мене знай, че ти принадлежи.

– Да, бе! Лесно обещаваш, ала дойда ли у вас,
сякаш в миг се изпарява цялата ти щура страст.

Пак ще се стълпят край тебе трите ти добри сестри
и ще чувствам, жив погребан, как сърцето ми гори.

– Няма ги сестрите вече, отлетяха от дома.
Ще си бъбрим с теб, човече. Тежко е сама!

Ще те галя, мил умнико, цяла нощ до сутринта.
– Мамчето пак ще занича, скрито зад оназ врата,

и баща ти ще се кашля... Туй па как ще се изтрай!
– Идвай! Стига се окайва, че и друг мъж ме желай.

Размотават се по двора тук сватовници едни,
водят ми един... покорен, необръгнал на жени,

мига на парцали, нежен, благ като мома...
Но не дойдеш ли, с глупака ще се задомя. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdov, edited by 28 oct. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (301.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (301.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   25.12.2001., прод. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ...

  Лъжливо ли е усещането ми, че романът ми с Re. навлиза в нова фаза, където вече не мирише на плът и секс, а на нещо изискано и по-разкошно? Не-е, сексуалното не е изчезнало, само е слязло по-дълбоко и се облякло в нови одежди. Още не ми е ясно накъде ще се обърнат нещата, а в никакъв случай не е платонична връзка, в никакъв случай. От една страна, пожелавам й да е вярна, щастлива със своя кандидат-съпруг, от друга страна обаче нещо в Онзи мил човек ми намирисва на посредственост в най-откровения вариант. И си мисля: ти, отритнатият, както митичния островен владетел десет години от слонова кост извайвал разкошен с женствеността и интелекта женски образ, и какво! – ще се отречеш ли от оживялата си мечта? И ще гледаш спокойно как някой друг я притежава, понеже имал имот, и значи – самочувствие да си купи всичко, дори твоята Галатея, Пигмалионе*? Гледам вече спокойно на грабежа, по-силен съм на това място, където се проявява егоизмът, представящ се за големия, всеотдайния самопожертвувателен мъж от романтични стари времена. Ако тази млада жена е вече щастлива и заживее пълноценно именно с този светъл образ, питам се: Какво губиш? По дяволите да вървят двамата, ти губиш ли нещо! По света шетат тълпи от подобни кандидат-съпруги на проспериращи в материалното рицари на успеха.

 Не била тази, объркал си материала, взел си го за 24-каратово злато, ала се оказала най-обикновена пръст, и какво от това! Нима не си и ти от кал и пръст? Разкошното в любовта е именно проясняването, когато Реалността начева да оспорва Илюзията, а светът крещи озадачен: "Как можа да се случи?" Странно ли е, че гледаш спокойно на грабежа? Унищожат ли ти сладката илюзия, друга ще се заемеш да ваеш, стига отново да си въобразиш, че у някоя от хиляди посестрими на Дулсинея дел Тобозо** откриеш синапено зрънце духовна светлина.

  Вероятно ще продължа да настоявам за любовта си, докато реалното момиче не ми даде аргумент, че е станало част от преуспяващата посредственост. Любопитна точка за тълкуване откривам в библейската легенда за зачеването и за раждането на Иисус. Мария е младо момиче, дърводелецът Йосиф – зрял мъж с поне четирима сина и две дъщери от предишен брак, от който останал вдовец. Обикновеното еврейско момиче изгрява пред нас в сиянието на Вярата не за Йосиф, а заради нещо нематериално: то зачева от самия Дух Божи. Духът Божи я прави Богородица, т.е. самото Състрадание, Милосърдие, Благородство, Женственост. В такъв смисъл е моята изненада: Христос е резултат от извънбрачна връзка, каквото и за всички нас днес да означава това.

  Изводът ли! В брака, от брака могат да се родят милиарди Йосифовци, Авраамовци, защото бракът е рутина, призвана да зарежда материалния свят на човечеството със суровина: с плът, кости и преходност, тленност; но Иисус е извън обичайното, извън общопризнатото "нормално", и затова стои празнично дори кога е разпнат на кръста, дори когато Го унижават, подлагат на душевни изпитания, гаврят се с Него. Роденото от Духа е винаги по-перспективно, притежава повече жизнена енергия в сравнение с роденото от плътските материални импулси и изкушения.

  Момичета, които се появяват по пътя ти, ли са неуспели да надскочат стандартния стереотип на живеене? Или сам си въобразяваш, че от кал можеш да изфабрикуваш бисери? Не си канил ни една от тях за съпруга, не си проектирал да я правиш майка на децата си; сами идваха, изкушаваха те, радваха се да те видят влюбен във всяка от тях за известен период от твоя живот на мъж. И какво са очаквали разбираш едва когато са си тръгвали от теб.

  В монах ли да се превърнеш? Или да се примириш с ролята на самодоволен слуга на женски капризи, когато виждаш далеч по-висок, ала и обречен на самота стил на живеене? За да имаш целия свят у себе си, нищо свое да нямаш, е условието, което Учителят поставя пред онези, които пожелавали да го последват, като Апостоли на Вярата. "Което взехме, то ни изоставя; следва ни именно невзетото! Живеем заради илюзии, страдаме заради постигнатото материално. Обичам те!" – пратено като SMS по джиесема... естествено до кого, на 30 декември 2001 г. късно вечерта.

  31.12.2001.

  Днес е 6 градуса по Целзий над нулата; преспите бавно се топят и покрай тротоара весело лъкатушат ручейчета. Почистих асфалта пред гаража, намазах с отработено машинно масло гаражните врати; разходих се до близките квартални магазинчета и си купих за новогодишен подарък транзисторен приемник от девет лева. Пих кафе в съседното кафене със зетя и 24-годишния Николай, сина на съседката от етажа под мен. Животът полека-лека чисти ненужното около мен; би трябвало да съм доволен: посрещам Новогодишната вечер в мълчалива изискана компания – сам със себе си. 

  Със себе си никога не ми е било скучно, още повече когато трябва куп промени да огледам, да ги премисля откъм добрата и лошата им страна. Каквото и да си говоря, отива си от моя живот дяволитата жизнена Re., както са си отивали по друго време и други момичета, увлечени в преследване на Птичето на Щастието, което откривали да пърха над някой любим мъж. От моя живот може да излезе поучителен, изпълнен с поуки роман. Все нещо губя и късничко откривам, че не съм бил в съответствие с нещо от изискванията (от претенциите) на поредната любима. Тези любими, до една, бяха любими за мен и вярност не им е липсвала, но защо, в крайна сметка, всяка си тръгваше след своята изневяра? Вероятно у мен е причината: явно не отговарям на нарастващите им желания да ме обсебят, да ме превърнат до обезличаване в удобен паж от свитата, в придатък – в човека, който носи пари, устройва гнездото и трепери косъм да не падне от главицата на благоверната, и чака знак от нейно величество, за да полети стремглаво в указаната посока. Уви, непрекъснато се провалям, не ставам за ролята паж, и сега, точно днес, си давам сметка какъв щастливец съм се оказвал.

  Трудно понасям хленчещи малки създания около себе си, дразнят ме; и ако майката харесвам у жената, харесвам я като излъчване на благородство, а не защото е родила най-умното и най-проклето хленчещо и сополивещо се чедо на този материален свят. Предлагал съм свобода на любимата, а всяка от тези любими ме е тъкмяла за удобна възглавница. Виновен ли съм, че имам и други планове за приложение на моя живот. Писах в чест на любовта им; това обаче им се виждало несъществено. Е, за мен най-същественото е не потенето за пари и битови удобства: че монашески ми е стилът, от Калугерово ми е семката по-вероятно и калугеровската семка е долетяла от манастир откъм някогашната книжовна столица на България Велико Търново.*** Монашески ми е стилът, май това ги принуждава да ме изоставят, вероятно за да ме турят на място. Изобщо така постъпва нормалното момиче или жена: предава те по най-естествения начин, намира си друг ездач, върху когото да изпробва ловната си страст и умението да манипулира с всички позволени и недотам позволени средства на Любовта, която всъщност законодателства на този свят, и това именно му е разкошното на света ни.

  Известно време ще ти е самотно; е, и какво от това! "Свободата, Санчо..." – докато откриеш отново някоя Дулсинея и почнеш в илюзиите си да я ваеш с най-разкошните качества на човешката ни природа. А тя ще ти се отблагодарява с ласки и кокетство, ще чурулика около теб, ще се кипри въодушевена, че си е намерила диво животно за опитомяване. Опитомява те, когато ти позволява да я яздиш: опитомява те, предано те гледа в очите и те въздига до небесата. Чудесна е женската, ласкава като котешка лапичка, природа. 

  Харесвам еуфорията от тръпката при дебненето кой кого. Защото по света няма ни една жена, която тайничко или по-явно да не крои планове как най-добре би могъл да й послужиш да се устрои в пространството. Бързичко тече времето в живота на едно момиче, бързичко повяхва цветът, ароматът, и те го знаят много по-добре от мъжа и много по-драматично го възприемат. Питам се, толкова страшно ли е да си изживееш най-хубавите години с вярност към един-единствен мъж; защо все желаят докрай да си оползотворят шансовете! Не е ли именно този стремеж наказанието на плътта? 

  Ставам все по-капризен; а замирише ли ми на уседналост и лелина идилия, отщява ми се въобще и да си помисля за плътска любов. Защо ми е домашна прислужница, като ще настоява да й плащам с независимостта и свободата си! Да обичаш, за мен е празник, авантюра, изключително преживяване, Голямата тръпка. Десет години така съм се чувствал със знойната Re. Само с един замах милото момиче разпиля всичко.

  Тя губи. Не виждам какво бих спечелил, ако съм оженен за нея. Здравей и бъди ми честита, 2002 г.! "Богатствата ми са у мене"****. Знам кой съм; затова ми се налага от време на време да се лутам, докато избродя тресавището на плътските страсти и се върна отново в светлите свежи пространства, където царуват Свободата и Любовта. Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си отишъл по живо-по здраво, дългият отлив на Голямата вълна пак ще се превърне в прилив на духовна енергия – резултат от придобитите нови познания за човешката ни природа, където сам себе си съм заложил, докато още мога да греша и да се влюбвам безумно.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 oct. 2020

___

* Вж. древногръцкия мит за скулптора Пигмалион и неговата статуя от слонова кост, която очаровала дори боговете и богинята на любовта Афродита я превърнали в красива очарователна жена от плът и кръв.

** От испански: "Сладичката от Тобозо", с ироничен оттенък, е любима на обеднелия петдесетинагодишен Алонсо Кехана, повече известен на света като рицаря Дон Кихот де ла Манча.

В. Бешевлиев (до Ал. Балабанов) е светновноизвестен филолог, епиграф, историк.

*** От студия на проф. Веселин Бешевлиев (1900-1992): че Калугерово не е случайно име сред околните християнски селища и тук са се заселили книжовно грамотни бегълци от манастирите край В. Търново. Калугер – духовник, водещ безбрачен и аскетичен живот в манастир; монах.

**** От стих. "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов, отпечатано едва след смъртта му. Бел.м., tisss.