ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (286.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (286.)

   Ако някой срещне някой в цъфналата ръж...  Робърт Бърнс (1759-1796)* 

  14.08.2001., прод. ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Двамина от гаврилите се с Петрович, според Емил, били "перфектни в изкуството: Тодор Биков е автор на висока публицистика, и двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря: – Как може до болезненост грандоман да е талантлив! Не е ли грандоманията знак за тяхната посредственост!" И разбира се, че не съм прав, но не мога вече да спра – пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та казвам, мрачно усмихнат: Че какво стойностно са създали господата! Нима в плетениците на Биков откриваш образ, мисъл, чувство? Някакви там ребуси от гола претенция. За "публицистика" и да не говорим: освен откровено наплевателство** и патос заради позирането да се държиш към света надменно, предизвикателно. Това ли е високата му публицистика! Не откривам помен от опит да проумее друго мнение. За мен да си талантлив, значи – да се стремиш към яснота и хармония, а не вражди да сееш. Леле, колко силно си се обичат тези двама! Да бе, притежават красивия усет как да се впишат в конюнктурата, но това умение е престижно качество за предприемач и търговец, не и за човек на изкуството и честта, който нехае какво ще рекат факторите, понеже е подвластен на духовността, а не на материалния просперитет. То е все едно да си представим двамата с теб Иисус Христос... размечтал се за трона на цар Ирод.

  И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарката, а мен ми е накипяло, продължавам:
Познавам университетски преподаватели, дето нито грам не разбират от литература, въпреки че са професори в тази област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи: в елементарно неразбиране на творчеството у много известна поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Такива като него окачат нимба и крилца на шмекера и наглия некадърник в изкуството, но и в науката.

  – Това е известно – кротко отвръща Емил.

  – А кои са учителите на Петров? – питам разпалено и вече сам си отговарям: – Гошо Райчевски и Николай Гюлев, лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи смачканият счетоводител? От самодейните кръжоци и групички любители, които взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по стихчета-римушки, стихчета-кръстословици или водят махленски свади кой е по-удобен за редактора на местния литературен подлистник? Счетоводителят Петров има едно ценно качество: израснал е сред почтени, нравствени личности, между тях – и злополучният Кръстю Раковски.*** Ами да, Петрович наистина не е имал условия да усъвършенства стила, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за отвратителния факт как умело у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното на изкуството – неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртните човеци, а не на шепа богопомазани невежи и идиоти с велики претенции.

  – Лесно му било да напише за несправедливостите от миналото – подпали и Емил, – но какво е правил, когато са ставали тези безобразия! Мълчал си е. И той, като много други яростни днес критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел.

  И разправям на моя приятел Емил Калъчев, когото повече уважавам именно заради уравновесения му нрав, колко пъти Петрович тръгва беззащитен и гол срещу ръжена само защото съвестта му го вдигала на бунт, колко пъти е бил преследван, унижаван, тормозен от хубавите хора****, устроили се на завет при властта и конюнктурата. Този неврастеник Петров, този графоман... всъщност е твърде уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за чест, достойнство, родолюбие.

  Ала събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги аз, Марин Кадиев (може би) и съпругата на простосмъртния счетоводител, и той от стар Копривщенски род.

  16.08.2001. 

  Петър Петров е написал осем добри разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е тип белетристика, родствена на модерните в зората на ХХ век романтични внушения за любовта, греха и силата на нравственото начало. Жената заема средищно място в наблюденията му, в размислите му за греховната човешка природа; най-често именно жената е потърпевшата, страдащата, но и одухотворяваща мизерното битие. Едрена, Кремена, Възкресена: не са случайна приумица тези неособено обикновени имена на ключови образи; това насочва към прикрит тип изключителност в най-обикновеното наглед, в делничното и повтарящото се. Ето как репортажно, като че ли под влияние на въведенията от Чеховите разкази започва разказът "Едрена": Преди години – като ревизор на високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, пълен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни- весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха.

  На този фон, сред това пъстро, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на една душа, устремила се към любов и наказана за този стремеж с унижение и пренебрежение сякаш до края на живота. Едрена е образ на чистия човек, оплетен и окован от правилата на посредствеността. Внушението на разказа е вик за човечност, за внимание към най-високото духовно събитие; тази, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавист, от грубото, надменно, показно благопристойно, непрощаващо лицемерие. Далечна алюзия или реплика към героини у Йовков и у Елин Пелин е Едрена. За мен образът й се родее изобщо с класическите изображения на унижени, озлочестени женски съществования в световната класика, в класическата литература. Ето типови характери, на чийто фон блести Едрена...

  Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък, топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличеше, изпълняваше и поръчки на клиентите. Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, колко грубо се обръщат към нея онези, с които тя работи, застиналото й лице, силно опънатите й назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от отвъдния свят.

  Атмосферата в селската крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което Ф. М. Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е основният тон на фриволност и склонността към флирт у случайния свидетел на драмата. 

  – Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.
  – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"
  – Хубава си, знаеш ли?
  – Зная! И какво от това? Само вреда съм имала!
  – Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея аз. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.
  – Какво правиш! Мъжът й всеки миг ще влезе! – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!

  Следва разказът на лесничея, а дотук е въведение към трагичната история на една поломена любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена – весело и жизнерадостно някога девойче, била принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила и сама отгледала децата. От самотия се влюбила в друг. Следствието!

...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича сред сипеите, да прегазва бързеите, все тъй обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.
  – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара някоя беля тая севда!
  – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.
  Най-често я виждали, когато берели тютюна или прекопавали картофите. Макар и улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала по къра. Обзета от нескрито безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където я очаквали. Как предугаждала какви сили я подтиквали, тя си знаела.
  – Магия й е направена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж.

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, боже мой! От дълбините на миналото дочувам жалостивия напев на Родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните, покълва тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните нивици. Но ето я Любовта – неочаквана, безразсъдна, разрушаваща правила и забрани: тя нахлува буйно като неудържим порой. "Магия й е направена!" – шушукат наоколо и се кръстят, озадачени, уплашени от толкова щастие именно онези, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; и в това подсказване е драмата на този онеправдан, мизерно преживяващ дните си народ.

  Озадачава ме как мимоходом, съвсем пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната и взискателна литературна критика не забелязва този автор, сложила му е определението "графоман". Ала самоукият счетоводител докосва рядко докосвани от съвременната Българска литература струни в човешкото съзнание и в историческите ни спомени, заложени генетично у нас, българите. Любовта е престъпление в свят на ограничения и недоимък – настоява националната традиция; защо се събират наедно мъжът и жената – уговаря ни тя, – нали за да се подкрепят един друг, рожби да родят, имот, покъщнина да трупат! И "престъплението" следва да бъде жестоко изнесено на показ, да се знае: такава любов не бива. През целия ни живот материално и духовно, вместо да са в съгласие, водят борба за надмощие; и материалното побеждава. Ала на каква цена? – пита сякаш авторът.

  Прави ми впечатление идеалната структура на разказа. Половината обхваща точно самото наказание заради престъплението. Съпругът, заварил двамата прелюбодейци в плътска прегръдка, посича по погрешка не жена си, ами любовника й... И Едрена е отново сама. Мъжът й прекарва доста години в затвора и тя – пак самичка, отглежда двете си рожби, заболява тежко, престоява по болници и по санаториуми. И отново – странно наглед, но пак в съответствие с традиционния морал – когато мъжът излиза от затвора, тя отива в дома му да моли... за прошка. Прощава й той, но на каква цена!Следва показателният, пестеливо представен драматичен диалог:

  – Не заслужаваш прошка! Махай се!
  – Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.
  – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги били наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Да остане! Прости й! Млада била, сгрешила. А кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
  – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!
  Със сълзи в очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. И скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не чули повече дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й.

  Както хорът в античната трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща... Прости й!... Хайде, бъди човек! Било, каквото било!" Това е величественият мотив за прошката, един от любимите сюжети в световната литературна класика. П. Петров решава конфликта в стил, типичен за Балканските литератури – прошката е формално дадена. Всъщност, няма прошка; грехът ще се изважда всеки Божи ден наяве, ще се изнася на показ, да видят всички, нека го видят и разказват.... Всеки ден, когато семейството сяда край масата, едно от местата ще е празно; там се слага ядене като за член от рода, и чаша червено вино се туря, и стопанинът, лукаво усмихнат, подканя с гръмлив глас...

  – Наздраве, ортак! – викал стопанинът и се чукал с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, виждаш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се! Чукни се с него, де! Не забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!

  Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място, за него разказва някак като между другото: ...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав баирите, пилеел си сам младините по другите махали. Заради непокорство бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво.

  Събеседникът на разказвача в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си тягостното излъчване у съпругът. "Какво правиш! Мъжът й всеки миг ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Силно се врязва в съзнанието на читателя този така оскъдно представен, изолиран в полусянка суров мъж. Зад гърба му е хилядолетната традиционна представа за самовластния, своеволен, решителен, корав в мъжествеността си и нетърпящ възражения стопанин. А стопанин ли е той в действителност, или развейпрах – авторът оставя сами да преценим, особено като се замислим над вината, заради която хубавата жизнена Едрена до гроба си е обречена.

  Жената е създадена за обич, за да украси света, да го одухотвори – сякаш долавям притеснението у Петров, тази жена не ти е добитък: само деца да ти ражда, да оправя постелята и самочувствието ти на мъж; едното не спори с другото, ала който не цени женската привързаност и хубост, той няма право да бъде съдник. Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб. С печален акорд изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е прибрала в кухнята на кръчмата, при отпадъците, назидаващите я викове и кучешкия лай; случайните двама посетители са свели глава над празните чаши...

  – Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.
  – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз.

  Имало е период в нашата литература, когато романтичното светоусещане и подход са се състезавали или допълвали успешно с материализма на критическия реализъм. Най-добрите сред разказите на Петър Петров възкресяват романтизма в наше време, съединяват скъсаните нишки на близостта до фолклора (митове, легенди, предания, поверия), до изконно българското ни отношение към света, в което съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм изсушава душевността на днешния българин. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщото за протестантска Северна Америка и Западна Европа водещо начало – "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или вика на тъпия янки: "Като си умен, що си беден!"

  Разкази-притчи, както "Едрена", възкресяват самочувствието ни на духовна нация чрез достойнството и уравновесеността на източното православие – с най-близка до смирението у евангелистите и ап. Павел мъдрост, открояваща християнския подход. От ап. Павел, послание I до солуняни (ІV, 11-12): "И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого". От посл. ІІ до солуняни, (ХІІ, 14): "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с още няколко чужди езика, плюс писмено и говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, търсещ внимание от литературните среди на Пловдив, Петър Петров (или Василен Ведров, авторският му псевдоним) е оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в най-непоносими условия – болнав, преизпълнен със страхове, ехидно отминаван като недоразумение. Най-стойностното у него са седем-осем добри разказа, два публицистични сборника, осветени от тревожната увереност, че си струва да заложим повече на нравственото начало, отколкото на така модния напоследък крещящ цинизъм, особено в "стихове" на сноби с претенции за талант. Това творчество – силно се надявам, тепърва ще ни служи да разберем българите какви сме, за какво сме на тази земя и накъде вървим.

  Ще ми липсваш, Саможивецо, Отшелнико между четирите стени. Треперещата ръка няма да пише. Бъбривата уста няма повече да говори едно през друго за световните неправди. Две лъскави лимузини мазно се плъзгат под балкончето ми, и кой мислиш е зад волана, чии са тези скъпи коли? Двама апаши, кокошкари от Столипиново, в тях се кипрят; но това за теб вече не е важно, търсачо на Истината и Любовта.

  Все пак, казвам си, идеята ми е изведена на показ – достойнството в литературата и изкуството изобщо се изразява и чрез отказа да приемеш, че и гадостта може да бъде творчество, талант. Изкуството от дълбока древност мъдреците представят в образа на Слънцето, символ на светлина и хармония в нашия така нехармоничен, все по-зъл и груб, типично североамерикански модел на мислене, който ни налази напоследък.

  Пловдив, август 2001 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19. oct. 2020

___
* https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82_%D0%91%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%81
** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. смисъл в разговорната реч: да се отнеса пренебрежително към някого или нещо. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.

Кръстьо Раковски

*** Кръстьо Станчев (1873-1941), преименувал се Раковски, от Котел, майка му е племенница на Георги Раковски.  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8C%D0%BE_%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

**** От често срещан след Десети ноември у нас вид кресльовци – мекерета на новата власт, хора, присламчили се към новите господари на деня. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (285.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (285.)  

    В думите е важен смисълът, а не как и кой ги казва. Омар Хайям 

  10.08.2001. ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на този мой дневник на родения и израсналия тук пловдивчанин. Склопил очи – както пишат традиционно в траурните жалейки, на 4 юли от рак, или на деветдесетия ден след смъртта на жена му леля Рени (Райна Сарафова от Каблешковия копривщенски род). Съобщава ми за Петров Емил*, по телефона от дома в пловдивския район Тракия на великия поет от село Рогош Тодор Чонов, а на Чонов пък друг някой му бил обадил пак по телефона... Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафене на ъгъла срещу блока на семейство Петрови, улица Съборище 5, ако се не лъжа. Отскочих да чета некролога; изненада ме, човекът издъхнал на 4 юли, мен ми го съобщават днес – 10 август, като партенка... Дяволитият, сантименталният, мнителният, докачливият, супер-подозрителният Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го посещавам след смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го навестя заедно с преподобния Марин Кадиев, но незаинтересоваността на Кадиев, нехайното му отношение към налазения от Паркинсон Петров ми послужиха за оправдание и на собственото ми безобразие и немарливост.

  Отишъл си български писател, когото всички тук продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе далеч по-честен към изкуството от мнозина титулувани и вписани в литературната енциклопедия на моята България чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не заради облага или да се поизкипри снобски пред властта и факторите, както сториха мнозина похватно пренастроили музата си бивши дръзки соц. реалисти у нас, а с невероятното ожесточение на саможивец и особняк да документира как властта мачка таланта у добрите извън тълпата сноби любимци. Той беше типичният дисидент, в известна степен симпатизиращ на марксическата утопия и химера, раснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски**, но достатъчно честен към себе си, за да обяви истината на висок глас. Е, обществото на провинциалните пишещи братя от моя Пловдив му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали да го разкажа с подробности – с опити за откровено изнудване за пари от известни в литературните среди всеобщи любимци и галеници на властта, преди и след Десети ноември, като Т. Б. и Д. Т.***

  Не, не беше обаятелна личност Петрович! На доста хора с добро самочувствие тихо им тровеше спокойствието; но какво да очакваме от счетоводител, от човек, дето цял живот е раздиплял кирливи ризи и стари неплатени сметки! Беше се наситил да гледа самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой иска да го убие, да го изличи, по принцип, веднъж завинаги и даже изобщо от лицето на земята. 
Този страхливец и заядливец на моменти ми се е показвал като може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат като свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така им доставя редкия кеф да му се гаврят открито в лице, да му се надигат, да го унижават, но тяхното признание му било нужно, за да погледне светът с друго око написаното. 

  Строго погледнато, стойността на творчеството му е в документираната гадост; то не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, разкрасени образи и събития, а самият живот на три поколения българи между 1930 и 2000 г. Това беше периодът на вкореняване на партийната глутница в България и разрастването й по-нататък както ракова метастаза: болшевизацията първо, суровият сталинизъм после, развихреният социализъм по съветски модел, рухването (ужким) на едномилионната им в късната есен на 1989 г. БКП, огромната манипулация с т.нар. демократическа опозиция чрез учредяването на Съюз на демократичните сили и дълъг низ от ефимерни партийки с гръмки имена, като демократична, радикал-демократична, либерална или християн-демократическа формации, пък то управата им бъкана с партийни секретари, кадрови мекерета, храбри бивши и настоящи офицери или доносници на Държавна сигурност.

  Дисидентът Петър Христов Петров нямаше как да бъде радушно приет като свой от стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени "борци за демокрация"; ама и неговите амбиции от периода, в който бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното общество от сноби. Не-е, не бе удобният свидетел на подвизи постфактум; добре знаеше горчивата истина за новоизлюпените дисиденти, та ги е плашела вероятно неприкритата му скрупульозност, нравственото, което бе възприел от патриархалната среда на местния градски еснаф и стопанин от епохата преди Деветосептемврийското преображение на безнравствеността във вид партийно строителство. От 1993 до 2001 г. Петър Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, чрез дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи ми по-скоро ученически тетрадки: "Погребаха ми сполуката" (32 страници), "Кремена" (32 с.), "Възкресена" (32 с.), две с едно и също заглавие "В бездната на безверието", І и ІІ (общо 136 с.), и още една може би, за която не знам със сигурност, все в малък тираж, с евтина вестникарска хартия.

 Тези книжлета му носеха радост, че е осъществил някак мисията си на Малък човек, съвестен свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 година. Обществото на пишещите местни титани на словото ги възприе като стандартния тип графомания и тъй ги отмина с презрение, както често става у нас спрямо неудобни на конюнктурата автори: с ярко демонстрирано безразличие. Той бе израснал в средите на симпатизанти на комунизма като мечта, а никога не се нарече комунист, въпреки че скърбеше за сриването на марксистката химера. Всъщност, бе личност, показателна с поведението и с житейската си драма – един Малък голям човек, непоканен от никого коментатор на събития, както би ги тълкувал обикновения гражданин на Републиката.

  Не мисля да го противопоставям на други, творящи литература и публицистика; той си има своето място в пейзажа на писателите. Е да, недоработен и недоразвит докрай талант, ала за отминаване ли е фактът, че оставя толкова поводи за горчиви трезви самооценки! И да попитам, за кого е предназначена литературата – за шепа пращящи от въздух под налягане плондери по повърхността на политическата конюнктура, или за простосмъртните, които са минимум 96% от българите в България!

  Препрочетох много по-внимателно този път сборника "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха – последната му книга, която ми е подарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунственото отношение на двама любими автори към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петър Петрович. Оцветих с маркер имена на хубави хора, споменати в тази документална проза; ето ги – Алекс С. (Александър Секулов), Георги С. (На Стоянов, фамилията в книжлето спестил, откри ми прозаик ненагледен и дългогодишен редактор в местното издателство), Стефан Продев, Георги Джагаров; и още двама, за които може да се досети, всеки който би пожелал, (на с.19): "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски" (Това е Любомир Левчев) и "писател-емигрант", оприличил на Левски не кого да е, ами Ахмед Доган, Николай С. (Родения през 1948 г. Николай Стоянов – шеф на столично издателство с престижна литературна награда "Балканика"), "владиката Неофит", лит. критика г-н Иван Спасов, многоуважавания Георги П. (роден през 1943 г. Г. Петров) от вестник "Марица" (с.28), според Гошо, обявените за репресирани през 1944-1990 г. били криминални типове... Трябва да си ачик гьон-сурат, да измудриш този бисер на партайското самочувствие.

  Преди да си отиде от света, простосмъртният Петров в пенсионерската си оскъдица успя да уреди сметките си с нищожна част от удушвачите на българското национално достойнство. При всичките му стилистични слабости и от недоглеждане някогашният счетоводител извел докрай идеята на объркания свой живот: Никакво замълчаване пред злостните, самовлюбените, игривите пакостници и посредствените характери в литературата и политиката! Живот до последен дъх за човещина и взаимно уважение. Книжлетата му бележат процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин от най-ранно детство. Роден през 1924 г., авторът до старостта си бе омагьосан от химерата; макар на 77-годишна възраст обаче, успя да се отскубне от една човеконенавистна философия, доусъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек успява някак да се пребори с този връх на арогантността и агресията над личността. Успява да ни каже за манипулирането на огромни човешки маси в продължение на век и половина, от януари 1848 г., та до ден днешен.

  Нямам и блед спомен друг съвременен автор да е подхождал тъй простосърдечно,  и детайлно, с доверчив трепет към светая светих на марксизма, при това изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Пловдивският сноб обаче не го брои за писател; и това също, мисля си, е урок – че за истинските прозрения не титлите, не хубавината на автора, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи; определяща и важна в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и достойнството за Малкия човек. Малък му бил талантът... Хе! Но кога той се е изживявал като писател и публицист?! Това смирение да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя. Тази страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за какво говорят?

  Че бил посредствен местен писарушко?! Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв за благородното си излъчване и такт, и фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от моята черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. Еталон за такова преображение ми е Джендю – З. Стоянов, или както го пишат снобите, Захарий Стоянов. Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. През последните десетина години многократно сме спорили и обсъждали негови лични пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното, обаче, е онова състояние на тревожност за будния ум, непримиримост спрямо дори собствената ни греховна природа. И толкоз по-достойно е, когато тези качества работят за България, за нашето силно проскубано и яко занемарено напоследък самочувствие на българи.

  13.08.2001. 

  За суетните и самонадеяни, за ехидничещите егоисти, за онези, които са се гаврили с болнавия, объркания в себе си и търсещ верния си път Петров искам да напиша. За мен той е Библейският човек, бленуващ светлината, а всички гореспоменати са му се надсмивали с искрящото мило самочувствие на богоизбрани, доказани и прославени за реални и мними достойнства, но самовлюбени персони сред интелектуалния елит на България. Наложи се отново да разгръщам и да прелиствам страница по страница, ред по ред писаното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващо за християнската нравственост и философия. И ето какво! – Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива, сега си ядосан, идва ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци, а между тях – и мнозина, кълнящи се в същия този Иисус. Не сега! Трябва да си спокоен, кога описваш издевателствата им, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината не е у тях, а в системата, която ги подтиквала да станат такива, каквито са станали. А пък и кой си ти, че да ги съдиш? Да не излезе, че се самопохвалваш, като ги укоряваш! Не бива укорът ти да излети изпод тази длан; тънкост, сложност на задачата ти е да ги изправиш същите тези хубави хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да ти се подразнят, то ще е като да си бръкнал в кървящата рана. Раната да покажеш, но без да нападаш и дразниш – ей това си пожелай! Пък те сами да си дирят лек".

  Всички вкупом, добри-зли, уязвими, изкусени за зло, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца българи сме едно цяло, което отдавна боледува; и за да се оправим, нужна ни е любов, разбиране, готовност да прощаваме дори на гада, на лицемера, затънал до уши в страсти по материалното.

  Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на дърти години под крилото и купола на религията; за теб това си бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Християнската философия ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без показно да се биеш в гърди, без да пулиш очи към небето, това ми харесва. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен и откровен със своето съкровено аз, то и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя малко по-добър и щастлив.

  Ап. Павел до колосяни (І-22): 

  "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"(ІІ-1-4), ...желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас, но и заради всички ...за да се утешат сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

  За подхода на Иисус: 

  "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16).

  Послание I до солуняни (V-15 и нататък): 

  "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

  Лука (ХХ-46-47): 

  "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, (обичат) предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): "И тъй, бъдете будни във всяко време".

  Йоан (ХІІ-47): 

  "Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света" – казва Иисус; и като умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, става за кратко дори негов слуга Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест, признавам, и за мен.

  Гордостта (възгордяване, грандомания) случайно ли е първа сред онези библейски Седем смъртни гряха – Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие? Питам себе си; другиго не смея да питам, да не го подразня.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 oct. 2020

–––

* Писателят белетрист и драматург Емил Калъчев (1932-2013).
** Висш съветски фукционер, един от най-интелигентните чиновници във външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от енкаведейците на Сталин.
*** Потресен от низостта, откривам зад инициалите двама любими поети на масовия вкус – преселилите се в моя роден Пловдив Тодор Биков (1956-2016) от Пазарджик и Добромир Тонев (1955-2001) от Ямбол.

**** Фамилното име е Петров. Петрович ми залепна за небцето, че носи омерзителна дяволитост, каквото е отношението ми изобщо към сърбина. Сърбинът винаги си е грандоманствал, като етническо самочувствие над българина. В "Петрович" влагам щипка ирония към хлапашкия му хъс да ни разкаже всичко тук и сега. Колкото до сърбина и неговата грандомания да пренарежда Историята както му изнася, идва ми на ум лаф на янки – "Ако питаш сърбите, и американският ни президент не се казвал Томас Джеферсън, а Томислав Джеферсонович". Според една от версиите, "сърбин" иде от латинското "серве" – сервитьор. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (284.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (284.) 

    В думите е важен смисълът, а не как и кой ги казва. Омар Хайям 

  03.08.2001. МИЛИЧЪК МОИЧЪК

  Преди двайсетина години една млада романтична съпруга, както казват, кръшнала встрани от семейната идилия, успокояваше своя мил и объркан рогоносец с ей тези великолепни логични обяснения – какво значение, че била легнала с някакъв смотан елтехник от Прослав в пловдивската жп-бригада на обслужващия персонал; при това лягане с елтехника Янко условията в онази скапана работилница били отвратителни. Вечер на наровете, сред всякакви смазки, спирт, нафта, железарии, при острата воня на урина откъм задръстената с боклук и лайна тоалетна, край светлините и съскането на плъзгащите се по жиците отвън, зад прозорците, тролеи, гонена от страх някой от колегите на въпросния елтехник да не ги изненада голи, да не нахълта неочаквано... И нали, скъпи мой съпруже, всеки може да си представи какво би се получило тогава! В крайна сметка тя съвсем не е някаква си шантонерка, магистрална проститутка, дотам загоряла за мъж пропаднала кучка, а пък и мъжът на тази жена съвсем не е случайна личност в скапания град, така че има неща недопустими. Нали?! И го загледа с честни сини очи, с онзи неин лъстив ласкав поглед на верните до гроб изключително честни съпруги, въпреки всякакви капризи и превратности на гадната съдба. Туй то, съдбата е виновна, че го срещна този тарикат Янко от Прослав на автобусната пред тукашния университет и непознатият я попита колко е часът, та от лаф на лаф и... гледай, мили, каква изненада ми се получи, вместо да поема към "Изгрев", прекосихме подлеза и от отсрещната спирка хванахме автобуса за централната пловдивска жп-гара. Та така!

  И после има една важна подробност – тази сексуална гимнастика той, съпругът й, да не си въобрази, че й е доставяла кой знае какво удоволствие? Ами! Просто ей така си лежала на твърдите вбиващи се в гърба и голия й задник дъски, чакала с нетърпение онзи любовен и разгонен овен да свърши с неговото лака-лака-лака, па да се надигне от нея, за да зашляпа горката да се замие в умирисаната тоалетна. О, това хич не е за завиждане и сръдни в семейството – защото... И тук тя обръща очите си към тавана, т.е. към Небесата с ангелите, светиите, апостолите и сам Господ Бог – всички те са й свидетели колко посредствено елементарен бил онзи див тъпак, смотаният елтехник: един грубиян от пловдивския квартал Прослав с такова тъпо именце Янко – семеен, с две невъзпитани деца и съпруга-повлекана, която по цял ден му се мотае чорлава, с размъкнати чорапи из селската къща или из частния им парник за зеленчук и лалета.

  "Мили мой – продължи тя да намила, докато посягаше да го погали по навъсената унила траурна физиономия, – ти си нещо много значимо в моя живот и аз те обичам, миличък моичък, нима това не разбираш? Аз Янко Бакалов хич, ама хич не го обичам, и в това трябва да си сигурен, аз никога не съм го харесвала като мъж; обаче понеже много настояваше да се любим, и аз накрая взех, че се съгласих, само за да му угодя. Понеже... знаеш ли, мили! Той ми вършеше разни услуги и от тази гледна точка, значи, се чувствах задължена в известна степен към него. Вече така да се каже, дългът ми е издължен. Стана танто за кукуригу, ама аз какво губя! Пък и ти нищо не губиш. Затова нямаш право да ми се сърдиш! Ето, нали съм при теб цялата и съм си здравичка. Ако поискаш, веднага ще си извъртим един хубав секс. Само кажи! Да вляза ли в банята? Всъщност, онзи глупак е губещият, понеже имах да му връщам за услугите. Ти обаче не се тревожи – в леглото той съвсем, ама съвсем не е върхът. Просто елементарен селски коч, серсемин, селяндурин и нищо повече. А ти благоухаеш, когато се любим."

  След което младата дама – прилежна съпруга и майка на две невръстни момиченца, четири- и шестгодишно, кокетно подгъна устничка, подпря брадичка с юмруче, после въздъхна веднъж и дваж, и през сълзи в очите отрони с ангелско гласче: "Как иначе щях да узная колко ценен си ти за мен, ако това, миличък, не НИ се беше случило?" И настояваше да бъде отбелязан и дебело подчертан фактът, че и косъм не е паднал от любовта й към съпруга, понеже какво е сексът без любов! Ами да, всеки знае, сексът без любов това са физкултурни упражнения, пак да повтори: едно лака-лака-лака... и нищо повече, и отиваш в онзи там вонлив кенеф да се почистиш от неговото лепило.

  Какво да се обсъжда толкова искрена и подробна, предизвикана от мълчанието на озадачения съпруг изповед! Недостижими са за който и да е влюбен мъж извивките, усуканите разяснение на неговата Дулсинея дел Тобозо, посегнала към друг мъжкар. И няма да престана да се възхищавам на невероятната женска логика; понеже това е логиката на самия живот, където всеки миг жизнелюбивата Ева-Евичка се стреми към свободата да избира и кефа да бъде избирана между свои посестрими и съпернички.

  Любовта не е константа (т.е. постоянна величина). Пулсира на тласъци, приливи и отливи; както морската вълна се устремява в един миг към скалистия прибой, пък в следващия миг, гледаш, отдръпнала се навътре в морето. Посегне ли, размечтае ли се за друг ездач, за друг овен, вироглав, брадясал до пъпа Робинзон Крузо или млад, едва начеващ жокей в лудешката конна езда, не е виновна Ева, а само човешката ни природа. Женската й природа я тласка да отиде на кръстопътя, където ветрове носят върху крилете си свежия лъх на Свободата и я изкушават по-надалече от рутината и скуката на познатото и вече завоюваното влияние над едного, който и без това й е в кърпа вързан. Къде ще ходи! Голяма работа, че преспала неведнъж с някакъв си там селски коч, хем краставичар, хем цветар на лалета за продан по сватби и погребения!

  04.08.2001. 

  Трима тук се реят като смъртници: изсъхнали, с мек всеопрощаващ поглед, кожа и кости; цветът на кожата им сивее или жълтее с оттенък на пепел: Борката Шейтанов, някогашен волейболист, Митко Крояча Кожухар и Гошо с Магазинчето. Движат се като сенки, носени от поривите на вятъра. Излизат надвечер да се разтъпчат, да походят наблизичко, па седнат за по половин-един час при мъжете от блока. Тихичко и някак напевно приказват. Страданието, страхът от Смъртта отмили шлаката от заядливост, тарикатско самочувствие, мъжко самолюбие и хъс. Повече се вслушват какво казват другите; като говорят, опипват с тихите си думи пространството на живите, суетните, нахаканите. Измениха се, измениха се тези тримата в няколко месеца, седмици и дни.
Онази с кухите очни дупки и Косата през рамо вече ги е белязала, сложила костелива длан върху раменцата им. Сякаш бе вчера, когато бръмчаха със самоуверен тембър.

  Как бързо прехожда животът! Около смъртниците витае тъмен облак недоизречено. Гледам приятеля Гошо колко силно се е променил – това същият човек ли е? Къде се стопи режещият му мъжки глас, лафовете за любовни и други подвизи, за постигнато и отвоювано, жежките му спорове, налитането на бой със стиснати юмруци! Казва, че не спял нощем, лежал в тъмното с отворени очи да не заспи, че го е страх: "Заспя ли, сънувам мъртъвци, и аз – сред тях, питам що още не са ме откачили от разните банки с гликоза, тръбички, системи за втичане и изтичане на течности от моето тяло". Хвали колко кадърни били лекарите в интензивното отделение на окръжната клиника, колко човечно се отнасяли към него и как никоя друга професия не би могла да се мери по находчивост, майсторлък или смелост с професията на хирурзите. Чак сега проумял колко малко ценим благородството, всеотдайността и човечността на лекарите.

  Останалите от четирите входа на блока го слушаме, никой не гъква; той замълчава насред приказката. Седи увесил глава на гърди минута-две вслушан в нещо у себе си, па обръща избелелите си очи, поучуден като невръстно детенце, към нас – големите, здравите, силните: "А!... Докъде бях стигнал? За какво ви говорех преди малко?"

  07.08.2001. 

  Навършвам петдесет и четири (писано на 10 август обаче). Ходихме до Араповския манастир с Емил и жена му Весна, после – до местността "Четирийсетте извора" край Асеновград. Re. дойде с мен, като влизах да паля свещ в черквицата "Света Неделя" в двора на манастира. Преди това кой знае що рече: "Ако не ме щеш, няма да идвам".

  Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията – стоял съм като дърво пред иконите. Запалих огънче за Rе. и за мен пред иконата на Богородица, за децата ни – пред иконата на Иисус, накрая – за моите мъртви родители: за да не ме напуска споменът за тях, бучнах две свещици долу, в тавата с пясъка за упокой на умрелите. Но – повтарям – всичко това бе сторено механично, още повече като се има предвид че никога не съм бил набожен, колкото и да ми се е искало понякога в тежки моменти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 oct. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (283.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (283.) 

  Животът кратък равномерно вдишвай...  Омар Хайям (1048-1123)

  23.07.2001., прод. ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ

  Бледа представа имам какво чувства жената, когато си търси мъж: само че мъж не в смисъл екземпляр за някакъв вид споразумение или сделка, каквото са и брачният договор, и проституирането, а мъжа, комуто да посвети душата и тялото си, без да я занимават обстоятелства и подробности. Богатство, слава, обноски, интелект – кое от тях, или всички вкупом влияят върху нейния избор? Подозирам, това са външни, пък и не така съществени за любовния избор атрибути. Тя отдава огромно значение на ръката, която гали, на гласа, който я замайва, на очите, които я карат да потръпва като млада и своенравна кобилка необяздена. Да й бъдеш предан не е достатъчно – сляпата вярност бързо й доскучава, а виж, да бъдеш активна личност, да излъчваш енергия, което ще рече да я държиш постоянно нащрек... това си заслужава тя да те последва. Едновременно постоянен, ала и неочакван, сдържан, и все пак впускащ се в риск и авантюри, напомнящ голям хищен звяр, който уж спи, но всъщност дебне в храстите – такъв тя те желае, независимо какво разправят жените като за пред света.

  И мъжът – от своя страна, бързо би се наситил на спокойната, безусловно вярна и доверчива кротка гугутка, въпреки че мъжете уж все за такава жена си мечтаем. Тази мечта обаче е пожелание; на практика най-силно ни очарова именно непредвидимото, поставящо условия за верността си неспокойно жежко момиче. Любовта е динамично и неустойчиво – непрекъснато преоформящо се – равновесие между две воли, между две излъчващи страст същества. Тя изисква да се държим на ниво, да сме господари на себе си при всякакви ситуации. Безветрието прави отпуснати платната на шхуната. Безбурното спокойно море бързо ни дотяга, обраства с досада. Тъй като е във висша степен творческа стихия, любовта се нуждае от сътресения и препятствия, които да я обновяват, поставяйки й все по-високи и по-трудни изисквания. Така тя се обновява, завладявайки нови и нови хоризонти не извън, а дълбоко вътре в грешната ни душа.

  Когато се изтяга в прелъстителна поза гола в леглото, влюбената е божествена. Ти пристъпваш като завоевател, но всъщност тя вече те е завладяла: подчинила те е на собствения си жизнен ритъм, който зависи от лунните фази и от излъчвания, които и тялото, и душата й попиват откъм Земята и от Космоса. Нали на това се дължи силно развитата й интуиция – нещото, което мъжете не притежаваме в такава степен. Ти си й необходим, за да се осъществи тя в своята царствена женственост. Какво е тя без теб любимия! Буренясала нива, изсъхнала доскоро овощна градина, оазис, който никого не ползва, остров, чийто островитяни са отпътували безследно и безвъзвратно. Тези меко заоблени бедра, двете розовеещи пъпки върху плътно налетите й гърди, леката вдлъбнатинка сред опнатия призивно корем, тъмните къдрави косъмчета на дъното под корема й, косите й – разпилени върху раменете, едва прикриващи нежната й шия, устните й, набъбнали като току-що разпъпило се цвете, блестяща дяволита светлинка под полупритворените клепачи: и всичкото това чудесно женско притворство те зове, пътнико. Ела, наслади му се! Отпий от извора. Изживей страстта. Оттук начева твоето възшествие към Небесата. Дори да загинеш веднага след това, не си живял напразно.

  Болен си, говориш, болен от любов? Не, не си болен; болни са онези, които живеят нелюбими, защото други работи са им в ума. Който любов няма, е най-нищият между човеците, дори златни дворци да притежава, дори и славата да пърха с огромни бели крила кацнала на раменете му.

  24.07.2001.

  Омразата... Светът е изпълнен с омраза, и какво да й противопоставим! Две омрази една срещу друга не са решили нито един проблем досега. Върхът на християнската философия – Обичай врага си, като да обичаш себе си, обичай го дори повече от теб самия! – разбирам като да обградя с повече нежност и внимание онова, което се сили да ме унижи, смачка и унищожи. То мен предизвиква – крещи яростно, въоръжено е и настръхнало, всячески ме отпъжда от своето. И аз какво... – същото ли да сторя? Ако дори по старозаветния библейски начин надделея, отровата на озлоблението вече ще се е просмукала в кръвта ми, опиянението от кървавата победа над врага ще придаде блясък на жестовете и стойката, ще накара очите ми да лъщят. Но то ще е руменината на обладан от бяс – мислим, че е в крепко здраве, а той всъщност сериозно боледува.

  На друга плоскост, в други сфери препоръчва Иисус да водим битка. Защото Злото винаги е в нас като ракова клетка – нужно е да го преодоляваме непрекъснато у себе си преди всичко, да изземваме неговата инициатива, като крачим успоредно с него, а не насреща му. Това в никакъв случай не е пасивност; остава си противостоене в по-високите измерения, така че изисква сдържаност, смирение и дисциплина в мислите. Древна японска мъдрост твърди: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". Защото е страхливец ли? От двайсетина години съм приел далекоизточната максима за свой личен девиз. Бих я изписал със златни букви върху фамилния си герб, да бях рицар-благородник. Великият скитник и певец на древна Елада Омир еднакво жали и Хектор, и Ахил; без да го съобщава пряко, пак го е внушил: че онези двамата са части от една общност. За съжаление добронамереният Хектор не е открил с какво друго да се въоръжи срещу озлоблението на Ахил освен гордостта и честта си на мъж и воин, достойнството си на герой в Отечеството, и не успял нито себе си, нито Отечеството да спаси, нито идеята за помирение и взаимност в човечността.

  Това е неговата трагедия, която пак и пак човечеството допуска три хиляди години след Троянската война. Нравствеността и благородството са велика сила, но ние все ги ограничаваме, понеже просто не можем да ги разберем, не си даваме сметка какви необятни пространства отваря пред нас Любовта, когато всички тук се озъбили, и не само с алчността и невежеството, а и с най-тежкия от Седемте смъртни гряха според Библията – Надменността, т.е. с възгордяване над всички останали човеци и нации.

  Не ме очарова героичната мъжествена поза. Реката е далеч по-мощна от каменния истукан Планината... Способна е да го заобиколи този истукан, да подкопае основите му, да го разпилее тихо, меко и неотстъпчиво зрънце по зрънце чак до бреговете на световния океан и нищо да не остане от внушителната грамада след това попиляване по речното й течение надолу. Ах, тази меко криволичеща, кротка и наглед излегнала се като матрона Река на живота! Г-жа Историята си пада по героичните изображения, ала малко е изрекла за динамиката на любовта като творяща живот сила, пронизваща народите, зареждаща с оптимизъм всяко ново поколение, а и всеки от нас, ей тъй кротко, без гръмки призиви, дързост и героична поза: нали! Да кажел нявга народът...

  25.07.2001.

   Като ги пиша ей тези работи, изглеждам в своите очи по-добър, отколкото съм, по-уравновесен, по-логичен. Не е ли от стремеж да подтисна бесовете си? Склонен съм да лицемернича, да се кипря с качества, които не притежавам; ами че да, наивен съм и съм доверчив, преди всичко склонен себе си да мамя, после – и другите. Всъщност, има моменти, когато мога човек да убия или да треперя от страх в малодушие, да ме обзема дълбоко отчаяние. Та и писането ми е вид терапия, опити за просветление, за глътка свеж въздух сред лееща се безспир от медиите скука и в безпощадната нагла простотия, просто опит за завръщане в хармонията, прекосявайки българския хаос от последните десетина години на разбойнически грабеж. Ограбваше ни и ни унижаваше всеки, комуто като народ се доверихме. На които се доверихме, без изключение – как па ни един не направи изключение! И всеки се възползва от доверието ни като нация, единствено за да ни унижи, ограби и смачка, че сме се родили българи в България.

  Като типичен българин, знам, че съм твърде уязвим за всякакъв вид предателства. Дотук се постарах поне да не ставам предател към себе си. Утрото днес е слънчево и спокойно, имам да свърша някои делнични работи, но мен това не ме удовлетворява; свило ми се е сърцето пред опасения, които се опитвам да прогоня от ума, и колкото повече ги пъдя, толкова по-натрапчиво ме сподирят. Няма да ги опиша*; нека останат силуети и сенки в дневника! Да си влюбен в живота тук не е толкова просто, Санчо!

  28.07.2001. 

  Снощи най-сетне монтирах двигателя върху шасито. Помогна ми Николай, синът на съседката от петия етаж, и Ивайло, синът на Митю и Лина от седмия етаж. Иван Пенев от вход Г, който би трябвало да е печен в тези ремонти – бил началник на ремонтната работилница към местния клон на ДП "Балкантурист", гледаше от пейките пред нашия вход Б как тримата се мъчим, но дойде да погледне какво съм направил, едва когато момчетата си отидоха. Интересен ми е този Иван... Имам ли радости или проблеми по колата, сякаш веднага се появява акъл да ми даде, да ме поучава, пък се дразни, като му оспорвам съветите. И Иван Пенев, както и Димитър Димзов от вход А, пенсионери вече, препатили, преживели доста, са се обърнали към мен с най-добрата, най-нежна част към мен. Как да изразя тяхната загриженост, която ми напомня за Дърводелеца, за баща ми, макар по-точно е да кажа: държат се с мен, като да съм им по-малък брат!

  И двамата са споделяли пред понякога едва прикритото ми раздразнение твърде лични неща за себе си, но когато съм ги канил да ги почерпя – с бира, например, все свенливо някак ми отказваха. "Не мога да пия бира, лекарите ми забраняват – рече ми Иван, па добави: – Ама да не разберат комшиите, ей!" Димзов преди година време ми носи нова оригинална руска гарнитура за сглобката между чугунения блок и главата с клапаните на двигателя, казва: "Подарявам ти я", и категорично не пожела да я платя, въпреки моята скрупульозна настойчивост. (Да не се чувствам задължен.) Иван пък ме укорява: "Защо правиш настройките със старото машинно масло! Ела да ти отлея свежо масло преди сглобяването на коляновия вал и буталата". Без да съм го молил, носи ми неотваряна силиконова паста за гарнитурите, уверява ме: "Тази е червена, от най-добрата. Ама я ползвай с мярка. Ще ми платиш, когато можеш". Предлагаше ми на няколко пъти пари. "Виж – казва, – закъсаш ли около ремонта, че то са си харчове, ей, ще ти дам, колкото са ти нужни". Иначе и двамата всяка вечер до късно пляскат карти с останалите десетина мъже на възраст пред блока ни: препират се, ръмжат на висок глас наравно с другите вечни белотаджии, но душевна необходимост или слабост им е да ми се появяват невикани на помощ, почти винаги когато имам проблем с колата.

  Снощи виждам Гошо Въргов от вход А, когото изписали тези дни от хирургията на Пещерско шосе след тежка осемчасова операция и след като лежа на системи повече от двайсет денонощия. Ходили да се разходят наблизо с вдовицата Радка, съседката, за която клюкарките се цупят, че му е на сърце. И Радка до него грее. Пристъпя едва-едва, силно отслабнал, блед като смъртник. Стисна ми ръка, колкото може по-силно, па отминава като отнесен от вятър край пейките, където са се наредили на хлад като лястовици на тел надвечер жените от блока. И те, глупачките, го гледат съжалително, а една рече намусена: "Жена му Дочка разправя, че лекарите му давали не повече от година. Една година живот, рекли й, много ще му е. Горката Дочка! Какво й се струпа на главата!" Дочка (Евдокия), между другото горе, доколкото вече я познавам, или пак решава кръстословица, или чопли слънчоглед пред поредната изключително тъжна и поучителна порция сантиментални турски сапунени сериали по телевизията. И само като си помисля за смъртника Гошо и вдовицата Рада, иде ми да се разкрещя от гняв. Леле, каква мизерия сме понякога хората!

  31.07.2001.

  Къса лятна червена рокля с тънички презрамки, червените й сандали с висок ток и шнола-щипка, за да придържа косите й на кок. Тънките презрамки – за да подчертават изкусителните й налети гърди; късата й рокля и високите токове – за да подчертават стройните й нозе и високия й ханш, щипката – за да подчертава бялата й дълга шия и нежните раковини на двете й ушета. И ще отидем пак в Араповския манастир току зад Асеновград: тя – да пали снопче свещи пред иконите, да се кръсти в името Господне, аз пък – да пална една-единствена свещица в чест на любовта ми към нея. И така ще се правя на благопристоен и сдържан мъж, ала очите ми ще блестят като у изгладнял хищник по нея.

  Усвоявам полека изкуството да живея. Много е важно в каква светлина ще покажеш делничните ситуации и как ще успееш лекичко да се поотдалечиш от себе си, за да се видиш отстрани, за да се насладиш на хляба и солта, на глътката кафе и на аромат от силна остра мъжка цигара, смесен с лекия ефирен аромат на кожата й. Всякакви думи бледнеят пред вълнението, с което прелъстителното тяло и нежна муцунка на твоето момиче те предизвикват, принуждават кръвта ти да почуква в слепоочията. Какво по-възвишено от това! Подвизи?... Героична саможертва?... Търпеливостта на впрегатен добитък?... Отстъпления от своето?... О-о-о не! Сега и тук това е твоя територия; това знойно тяло с тази нейна изменчива, непостоянна душа, стремежът и целта на всичко, което вършиш, което изпълва дори сънищата ти и придава на живота ти смисъл.

  Истинският мъж трупа богатство и слава, не че богатството и славата сами по себе си нещо означават, а за да ги положи пред пиедестала на онази своя богиня, която го зарежда с любов. Ток да те бие в слабините, само като помислиш за нея. В любовната тръпка да забравяш колко си уязвим, грешен и преходен на този тъжен свят. Отведи я покрай реката, за да я нацелуваш и я нагалиш! Отхапи от зрялата праскова! Вдъхни и вкуси от плътните устни! Зарови лице в разпилените й коси! Потъни цял в дълбините на страстта! За такива мигове истинският мъж е склонен империя да съсипе, слава и богатство да попилее. Където ти си с нея, там е твоето Рио де Жанейро, остров Палма ди Майорка, златистите плажове на Флорида и Калифорния. Ето погледай – полюлява се върху вълните яхтата ти с раздипления върху най-високата й мачта пиратски флаг Черния Роджър. Какво още чакаш? А бе, ти още ли си тук!

  Тръгвай, пътнико! Звездите и Слънцето с неговия куп планети са благосклонни към теб, морските ветрове и течения са на твое разположение, остава ти само да избереш посока и цел. Толкова е хубаво! Толкова е влудяващ дъхът на Свободата, съчетаван с плътската страстна любов по тази влюбена в теб жена! А идиотът превръща това в делнично сиво утро, когато законната благоверна трака паници в мърлява кухничка, за да му приготви закуска, за може той да яде. Производителят на капризи, горделив, намусен мъжкар. Да ти е драго да го пребиеш, че толкова посредствено живее. И се чудят после къде им отишла Любовта, защо Скука гризе сърцето им, защо чаршафите им в спалнята вонят на спарено, а собственият им дом е станал нелюбим и противен.

  Любовта е свещенодействие – не всекиму е дадено да я оцени подобаващо. Тогава от какво се оплакват? Би трябвало на себе си да се сърдят, че опитали да я впрегнат, оковат, превърнат в слугиня, в кучка, обслужваща тялото им, дома, децата, тъпата им филистерска суетност и докачливост за дреболии.

  01.08.2001. 

  Китайската роза на верандата ми пощуря да ме изненадва с тъмночервени цъфнали пъпки от кадифе. Тази сутрин ме посреща с четири нови и едновременно разцъфнали кичести цвята. Приемам ги като жест и като поздрав от нейна страна заради успешно приключения ремонт по колата, в чест на настъпващия август – моя месец. Душата й е момичешка на тази роза; и не съм съвсем наясно душа на момиче ли е или на зряла жена. Може би – второто. Не мога иначе да си обясня толкова великолепие в някакъв си храст върху сива веранда с изглед към Родопите в най-източния край на Пловдив.

  Откривам в китайската роза така присъщата на Re. нежна настойчивост, умение да води самостоятелен живот, подчинен на небесните цикли, и същевременно прилежна във верността към илюзиите ми (които са пък моя стихия). Нещо от любовни стихове на персийски поети излъчва китайската роза – звънлив ромон от фонтан сред тучна морава покрай дворец, мирис на утро в горещото сухо пловдивско лято, легенди за любовни похождения и сладости, негата на страстни нощи под звездното тракийско небе, омайващия глас на славей, шепот на женски устни, накъсано от страст дишане. Бих нарекъл цветния посланик върху верандата ми Нефертити или с името на някоя древна тракийска принцеса.

  Вчера, 31 юли, в пет след обяд чух двигателя да работи. Най-после! Снощи в десет през нощта изкарах жигулата от гаража, подкарах я полекичка към Тракия, съседния квартал на Пловдив. Поспрях под светещия луминесцентен фенер срещу Мебелната къща, излязох, запалих си цигара, па седнах на тротоара. Този ремонт, проточил се двайсетина дни, изпълнен с толкова тревоги, ми е малка победа над неприятностите, които се опитват да ме приковат на място. Е, жив съм. И дишам. Пътищата отново са открити за мен във всички посоки на Тракия и света оттук нататък. Жигулата е моето сечиво, тя е моят инструмент – така, както сечиво и инструмент е бил едномоторният самолет за наблюдение на нацистките подводници и морски конвои за французина аристократ Антоан дьо Сент Екзюпери, безследно изчезнал някъде си във водите на Западното Средиземноморие в такъв един августовски тих ден. Съобщението, което пратих тържествуващ, обзет от мълчалива еуфория по джисемчето до Re.: "Жълтото Ленче** е готова за излитане, Ваше сиятелство! Остава единствено Вие да решите коя посока да хванем". След няма и минута гласът на озадачената Re. ми отекна в ухото: "Ама наистина ли? Да знаеш как се радвам!"  

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020

–––

* Въпреки това, наложи се по-късно да ги опиша най-детайлно. Но то ще е тема на по-следващи фрагменти от тази хронология на чувствата и логическите упражнения за пиано на четири ръце. Бележка от 23.І.2007.

* Като прекръстих жигулата, опитах се да й вдъхна душа. Бел.м., tisss.