ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (256.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (256.) 

    

  Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше красив реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същият този Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надвие над човешката алчност, наглост и простотия, скришом пописваше разкази и стихчета за бледолики хубави жени, до уши затрупан в папките с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци на година, патрони, снаряди и ремонтирани мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време.

  На младини любеше комунизма заради хубавичкия лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир Славния Девети (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви золуми, какви предателства спрямо България и българите натвориха за 45 години власт последователите на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. Не бяха година, не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му сърце се свиваше при всеки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни си отиват. И ето значи, на стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни гении на нацията, които – за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов и си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с брадата на Маркс и луличката на Йосиф Висарьонич, корифея Стефан Продев, те приветстваха многострадална България с възгласа на всяко парвеню под слънцето "Ний пак сме тук!" – макар че всъщност никога не са си тръгвали от българския политически живот.

  Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни, някогашните най-верни рожби на Априлската линия на Партията с голямото "П", поснишили се в първите месеци подир вътрешнопартийния им преврат, лека-полека изпълзяха из вили и крайградски дворци и се обявиха за баш-дисиденти, свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката и жестовете на господари на деня, заклатиха отново показалец към доверчивия народ, самообявявайки се за духовни негови пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог. И ето го бай ви Любчо току пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на Истини от последна инстанция, пред господин Тутуруткин, гения, живия класик, чийто писания зубкат азбукарчетата направо от читанката.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

 – Добър ти ден. – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

  Тутуруткин тъкмо чете вестника на седесарите "Демокрация", толкова е занят, че хъмка, шава с пръсти, като пара да брои.

  – Кхха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години... Ако може, едно око да им хвърлите.

  – Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на бастуна си човечец: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?

  – То... спомени да ги нарека, но са неща лично преживени.

  – Тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, бе! Ама мен тук кой ли не ми се влачи, всякви идат, шъ знаеш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска, шъ знайш, и не става тъй бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Много съм слушал за вас – мънка гостът.

  Тутуруткин сдипля "Демокрация"-та, запокитва вестника върху купчината прастари вестници, дискретно се прозява, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си се напнал! – Схваща все пак, че пред него стои почитател, и не толкова наперено продължава: – Слез доле, изчакай ме. Имам аз тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се, видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ хортуваме за твойте споменчета. А? Правилно ли се изразявам?

  Три четвърти час Манатарков вися покрай охлузената метална порта на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като попревтасал козунак, ала дочака редактора Тутуруткин, че даже и му се зарадва като малко дете. Тук му е мястото да отбележим, че важната работа си беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната класическа литература свърши, усамотявайки се клекнал в кенефа между етажите. И вече олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по пловдивската Главна улица. Току избърза напред, спре се, застане с ръце разперени, сбрани в лактите, реве като африкански лъв, че да го чуе повече народ, вайка се:
  – А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех беля аз с теб!

  – Не мога, господине, не мога бърже – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян, клатейки белокосата си кратуна като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна и поема нагоре към старата турска джамия.    

  Превзеха баира. Редакторът поспира край зидовете на джамията (християнски храм преди векове), където художници и занаятчии излагат красоти, от креватна живопис и дрънкулки от пластмаса и цам до правено с вдъхновение платно с маслени бои.
  – Напинят да ма изографисат, обаче не са давам – оглежда се зорко. – Парил съм са, та... Издокара ме хубостник един с двете очи върху бузата. Остави туй, левият зъркел ми го изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоочък, ей виж! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър. – Кокори се. Предвзето като гръцка кокона сви устни. След което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:
  – И колкото по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Ами че такваз разклечена аз и в леглото си не съм виждал. Туй Модиляни, Мастрояни, Навухудоносор Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковский-Маршиковский. Има една там "Закуска на полянка", чия па беше, изфирясало ми от ума кой я беше наплескал, обаче на мен ми харесва. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги е мама родила.

  Чеше се зад ухо. Клати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-модернисти, които, нафунели от студ, мязат на онези, дето ровят по кофите, нежели на художници:
  – Двенки, ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа. Разкошшш! Ама тъй ги нацицорила онез бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се чорлав дългуч със залъскани, изтумбени на коленете панталони и рехава козя брадица.

  – Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се към наредените за продан хубости, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си тва французите, е-ей! А парижанките! Ами Париж... столицата на разврата и на европейските духовни ценности... Уж-ж-жас!

  Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии, ухае на бира, на кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи се хора с посивели лица се отдели някой, па задъхан от вълнение, с две ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази близост. Ала Тутуруткин го тупне по гърба, процеди някаква попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте народни избраници във Великото ни народно събрание. Като присадил се към една от нароилите се като манатарки подир юнски дъжд антикомунистически партии, всеобщата еуфория го върна отново по върховете на общественото внимание и на управлението. Заради магарешкия му инат обаче, па и заради вродената му простотия и заиграване с Лукановата власт новата му партия му плю под опашката. Натириха го като кирлив пес и комунистическа подлога, като мекере и за късо време Трендю, както му беше прякорът от юношеските му години в  махалицата край местната Пивоварна Каменица, увисна между народа и властта. Ала потайните тъмни приятелства в двете крайности на политическата шарения останаха. Щом една или друга политическа сила излезе в опозиция, търсят го като обигран в коварните политически схватки, дялан камък, крайъгълен камък. Каквото и да беше извършил преди, ползва се с предимство, че тарикатлъците му го правят симпатичен на нашия българин. Новоизлюпените неопитни лидери пък затуй му имат страха.

  Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан сред водовъртежа, който го всмука и усука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен и незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво ли са спомените на божа кравичка пред блясъка на гения! Нищо. Ей го, задава се насреща доскорошният министър на финансите**, Боже мой! И доскорошният министър протяга ръка да се здрависва с Тутуруткин. Иззидан сякаш от кирпич, с хладината, с излъчването на дебел турски дувар, лицето му не лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче същото това лице е игриво, топи се от сладост. Трендю изтиква слисания Манатарков пред себе си и ги реди такива едни разтърсващи думи:

  – Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквиз ми ти честни българи крепко следват справедливата ни демократическа кауза, нашата политическа линия. Няма да им се даваме на онез вагабонти, я! Ний сме Градът на Синята крепост.

  Манатарков плахо докосва дувара, сеща ръката си в лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал се е до самата Нова История. Името му на този, дето му се изправил насреща, в Летописите на Демократична България с едри златни букви е вече записано. Поеха после към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка на Синята крепост тази стара зала, дом на дяволските съблазни за лесна печалба, е по-известна от сградата на общината, та при вида на общинския сенат Тутуруткин важен довърши темата за художниците:

  – С тез маймуняци рошави да споря не ща. Черни ми се видят. Фукари, ама голям го вадят. Ай сега, да побъбрим за твойте споменченченца! – И го покани обстойно да му разправи обемистият ръкопис какво съдържа. И понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може така накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам... Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Кат те гледам кво си се нарамил, па бая нещо си нацвъкал! А то четене иска. Хич не си мислил как ше се чете, а? Много нещо бе, драги!

  Огледа двайсет и четирите сергии на Муравей Радев пред Централната пловдивска поща и се разнежи, посочи внушителната сграда на местния Военен клуб:

  – Кво барче има отдоле, да знайш! Щу сливовица се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Па знойни тез офицерските булки! Има стайче, в плюш и кърмъзъ кадифе тапицирано, и там оле-оле, да не ти разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй на, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да ми се кършат и кискат, миличките. Страхотно! Имах там две Цецки, Муцинка-Пуцинка, Лина, Катина, Елвирра, Маринелла, Огнянчето. Бо-о-оже, кви поетеси... ква плът! Буквално пиявици, драги мой. Инак стихчетата им бледи, ма па как ми се натискат завалийките! И аз кво? Да не съм от гранит! Да не съм паметника Альоша!

  Минаха и заминаха покрай местната Градска библиотека. Тутуруткин отбеляза:

  – Кат пукна, тук ше ми диктисат паметника от бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как шъ видиш, кат шъ си гиберясал, изгнил в Гробищата на Рогошко шосе!

  В сладки приказки унесени, наближават Централната жп-гара и там, в отсечката за кръговото движение, оранжево такси замалко да обърка реда кой кога ще се окаже в общинското гробище. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като козле отскочи, та шофьорът, грубиян с ориенталска хубост и мустаци като у Панайот Хитов, мелодично като пловдивския гневен владика отец Николай го изпсува яко на майка. Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна си до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като пран чаршаф, но литературният корифей бързо се окопити:

  – Видя ли, а! Искаше да ме сгази. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... ами те и Алеко тъй бастисаха!

  – С куршум! – уточни белокосият.

  – Да де, ма и то не е случайно. Случайно няма в тоя свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мама му стара. И от всичко опитай. Щот днеска припкаме кат аслани, а утре сме патъците напред. Панимайш?

  И понеже вече нахлуваха в покоите на яко одимения гаров ресторант, отведнъж се усети като у дома си, избра си най-личното място в залата, придърпа мазната книга с менюто, подвикна към келнера:

  – Альо-оу, маладец! Таваришч! Иди-ка меньой. Иди, иди сюда, пажалуста!

  Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с гъбки печурки. Агнешки ребърца в лют доматен сос със ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия, обаче да не е тлъста скумрията. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама от пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус, плюс бутилка "Карловски мискет", а ако няма "Карловски мискет", може и "Брезовски димят". Сто грама шотландско виски за разширяване на вените и паничка овче сиренце за подобрение на храносмилането.

  Уви, нямаха от изисканото "Балантайнс", за което бая припираше, та се задоволи с даскалското меко уиски "Тичърс". Към твърдата огнена вода добави ситно нарязани пресни краставички в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пипер, триста грама лешник и бадеми меланж; за капак варени яйчица, поръсени леко с кимион, кокос, и по негово предложение: с лют червен пипер.

  – Кръв от жалва нямат – хвана да си запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? Жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти-и, да речем, например, сега кво шъ си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата на мустака и те щръкнаха към тавана, докато келнерът записваше целия поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин подпря буза с трите пръста: палец, показалец и среден, повдигна очила като оксиженист на чело, извъртя зъркели, явно разочарован, замърмори:

   – Тъй мизерно бива ли в тез хубави сладки наши годинки? Ама то не може тъй!

  – Може.

  – Че как?

  – Стомахът, господине. Язвата... Гастритът... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ми дойде добре, че ми пресъхна устата. – Гладен си беше милият. Ой, как му идеше и той да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Но пенсийката му мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе-е! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, шъ знайш. Я, отпусни я таз душа мравешка!

  Запълни се масата им открай-докрай. Блюдата се точеха като на конвейер едно по друго. Кухнята на гаровия ресторант тази вечер сякаш само за тяхната маса работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под паницата за фламбето, а жениците от кухненския персонал се скупчиха зад шублера, да гледат как мъжът със сталинския мустак като сюнгер омита посудата, а и със залъче дообира грижовно остатъците. Изопната докрай струна у бедния Манатарков като внезапно да се скъса. Както притихнал следи змеят отпреде му как хищно лапа, дъвче, мляска, фучи, сърба, хруска, грухти, оригва се, диша, хъхри, въздиша, пърди, някогашният счетоводител трепна като ужилен.

  – Що да не ми попрочетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин, – така и така не хапваш? Докато ям, шъ слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!

  – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе-е, чети... Чети, ти казвам!

  Ароматното бяло винце, омешано с шотландско уиски, правеше артиста натрапчив и своенравен. Пери показалец под носа на сътрапезника си, бетер ветропоказател се върти, търси съдействие, понеже кой го знае защо решава, че е останал недоразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков... И тъй прилепил молитвено дланите си като богомолец, коленичил пред олтара с Исус сякаш, зафъфли, докато пръскаше през оределите си зъби парченца недосдъвкан лук и жълтък:

  – Приятельо мой, ти си злато човек. Аз много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-што целокупно творчество, приятельо мой. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. С вас ний си допаднахме, приятельо мой. За мен сте истински творец. За мен сте Достоевски на Българската литература. (Хлъцна.) Майка България шъ съ гордей с нас двамата. (Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да ви изразя дълбокото си възхищение и... и... и рес-с-ссспект. (Изпърдя се мощно.) – Пое издълбоко дъх: – Ай сега, прочети немедленно кво, напримеррр, си натворил. – Мисълта му се отправи в друга посока: – Я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче ти искаш ли го? – завира вилицата си в носа на пенсионера; надигна задник да се намести по-удобно на стола. – Не го щеш?!... Ми добре! Гу-убиш! Сам шъ си го изям. – Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После, спомнил си нещо неприятно, боцна го с показалец в окото: – Обаче... ти все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине – измънка Манатарков, – налага ми се... аз така, до тоалетната.

  – Оди бе-е-е, кой те спира! Нали шъ съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Гюро Михайлов, ей ме на! Никво мърдане. Не шъ позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти? – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе!... Тва е чешмяна вода. А-а, да си ги нямаме таквиз! Господинът каза сода, те му сервират чешмяна вода. – Впери се в ъгъла, зад който беше миризливият гаров кенеф: – Ей! Чакай. Де й ръкописа? Я го дай! Шъ го чета, шъ го изучавам и ш-та чакам. – Отпусна гърло, запя: – Ча-акам та да додиш, чакам та сас буйна стра-а-а-ас... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш сега да паднеш в дупката, кой ш-та гони? Хората мамят, да. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им хайдушка!

  Докато откъм салона на заведението долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори с келнера, когото по случайност познаваше, плати си содичката, даже предложи скромен бакшиш. Келнерът обаче категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до задния изход от ресторанта. Какво се случва по-нататък, трябва да го пишат в исторически хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в чистата и свята република. Впрочем, ето как приключва разказът следния ден на келнера-грък, човек с опит, видял какво ли не в дългия си живот на най-обикновен пловдивчанин, израснал сред шмекери и люти македончета:

  – Накърка се тоз цесит, ептен се насвятка. Казвам да си плати сметката, пули се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари?... Онзи, кай, белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката. Казвам: цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Це тогаз сто търсис от мен? Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, казва, таз сибана сметка няма как да я платя. И зе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме ний дезурните серзанти. Обясняват му серзантите, а той им се скара. Дойде и нацалникът на митницата, направиха обиск. В сакото му само старо два лева от Зивковите пари. Ай, мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан – сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе да са му светили веце маслото.

  Когато някъде около полунощ злополучният кандидат-автор на мемоари в местното издателство се добрал най-сетне пешком до дома си, като простосмъртен, общувал с великите сили на демократична по указание на янките Нова България, посрещнала го с трескави очи леля Райна от як копривщенски род, племенница на известния Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещички пред иконата на Света Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се поуспокои от преживяното. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.

Пловдив – древно огнище на културата в Европа

Plovdiv, apr. 2004 – edited by 25 sеp. 2020

Илюстрации:

- Тъмнини дълбоки и светлинка в робството.

- Пловдив днес, шест етноса в мир и любов.

Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски".

___
* "Закуска на тревата" (1863), худ. Едуар Мане (1832-1883). 

** Иван Костов (1949).
*** Думата "ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше някога в аудитория 148 на Софийския университет проф. Пантелей Зарев (1911-1997).
**** Сюжетът е по действителен случай. Случаят ми разправи 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета с разкази и сатира по злободневни теми Петър Петров (1925-2003) – прототип на притеснения Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително по род е от Каблешковите в Копривщица, откъдето е родом и Петров. Тутуруткин е събирателен образ на типичен за родната книжовна традиция от епохата на соца герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор, подвизавал се доста години като редактор в местното издателство. Тутуруткиновци и след Десети ноември управляват политиката, стопанския и културния живот на България. Ярък белег на дейността им са алчността, простащината, войнстващото лицемерие и тотална поквара. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (255.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (255.)

На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   04.04.2001. ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ДЕТЕ

  Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за мое достойнство, как да разчитам, че ще го ценят онези, на които съм непознат! Не за мен, за тях е важно: своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал безкористно да стигне до техните очи и сърца. Своето, и без тях знам най-добре колко струва. Самотността и неизвестността не ми пречат, напротив – чувствам се по-искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче това светило, което поставям на прозореца си да насочва, те сега не го забелязват. А какво да сторя повече от това? Не мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тези приспособления за привличане на внимание кой съм, какъв съм и за кого работя. Показност, слава – инстинктивно съм бягал по-далече от тях, колкото и да продължават да ме изкушават, както биха изкушили всеки нормален простосмъртен. В заявената на висок глас любов и в страдалчески вопли по стъгдите дип не вярвам; размазаните по бузите сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

  Не съм разколебан от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да чуват гласа ми, не може да не им прави впечатление. Защото твърде различен е от повечето от онези гласове, които и гърмят, и трещят в пространството наоколо. Защо да се изсилвам, да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам поза на специално посветен и праведен?! Познанието е море, достъпно за всеки, стига да желае, стига да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето приема Космоса в целия му блясък и чудноватост. Една калинка върху детското пръстче е събитие, а за възрастния понякога е досада.

  Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в този и онзи; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, ала какво общо има то с величието на скромността и човеколюбието? Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят, ами понеже този жест иде от глъбини. За мен е важно, не за публиката! Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето наистина оценява? Изключват – мен и тези като мен, от диалога, и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим със себе си огромна съзидателна енергия. И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи: ако не – докато сме в този живот, то в живота на идещите поколения българи, турци, цигани, евреи, арменци, гърци, власи, накратко – граждани на Пловдив и света. Мълчанието ни говори по-мощно от крясъци и величествени пози на суетата.

  Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на онзи, които не желае да те чуе днес. Като узрее за тази истина, сам ще дотърчи, и ако не самият той, неговите рожби или наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетата, дивата самоувереност, възгордяването е сигурен белег на невежеството. То не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самолюбие. Та тъй стоят нещата. Случва се един да разорава спечената запусната нива, друг да тори, трети да хвърля семе, четвърти и пети да я жънат и даже да се гордеят с придобитото. Светът ни не се интересува от първите трима, но какво от това! Преди Паисий стотици тихи монаси са поддържали живо пламъчето на Българщината, и колкото по-неизвестни, толкова по-високо в Небето отеква приносът им за пожънатото, събрано от Хилендарския монах.

  07.04.2001. 

  Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът ми, вдигам слушалката: Ало! Никой не се обажда. Затварям. Пак звъни. Този път чувам пресипналия глас на 77-годишния Петров: "Райна умря"... и мълчание. Питам: Кога, бе? "Вчера, от инсулт"... Обади ли се на Марин**? "Обадих се"... И той?? "Пътува за София, има си работа..." Докато да кажа нещо, чувам отсреща как Петров затваря телефона. (08,48 часа)

  Бележка от днешния ден

  Петър Петров, споменатият... Имам грях към този мил и невсякога нежен, сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да ида да го видя. Казах си тогава: Имам си достатъчно мои дертове, пък и какво ли да му кажа за успокоение! Поминалата се леля Рени – Райна от копривщенския род, племенницата на Тодор Каблешков, беше истинска дама, хем ведра, хем с дух на аристократ, светъл характер, незлоблив, с усет за шегата, вътрешно подредена, сдържана, от редкия тип жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и достолепие. Петров или Петрович, както го наричах помежду ни на майтап, се помина точно на деветдесетия ден след нея. Бяха бездетни. Някакъв неясен племенник споменаваха чат-пат, даже го мернах веднъж този млад тарикат, който обсъждал с тях плановете си да се ожени, че и водил приятелката си, да си кажели мнението... Ей такива ми ти човешки работици.

  С Емил*** година по-късно минахме с моята жигула оттам. Входът на блока, където живееха двамата, бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил някаква електронна дрънкулка, дето се окачва на кръста да ти свири и говори. Бях я положил върху масата с кафето и пепелника, дрънкулката свиреше веселичка мелодия и тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суета изпълва живота ми, та не намерих смелост да отида тогава, когато със съкрушен отпаднал глас човекът се обади да ми каже. Какво да ми каже...!

  Леле, какво дърво се оказах! Отвратителен си, Жоро Бояджиев, отвратителен си. В онова слънчево пладне седяхме с Емил, пушихме си цигарите, греехме се на слънце и някаква цицореста сервитьорка въртеше задник и цици край нас, та ме разсейваше. Добре, че в сивичкия ни монашески живот са хубавите жени! Мир на душата ви, мили приятели, ти – лельо Рени, и ти – Петров, търсачо на справедливост и достойнство. Много нещо научих от вас двамата и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.

  Пловдив, 23 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 sep. 2020

Илюстрации:

- Тодор Каблешков, дал първият изстрел срещу властта.

- Съвременна модерна журналистика за нужди всякакви.

___

* Т.нар. пловдивски писатели масово страняха от него, брояха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Не им харесваше, смятаха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" към един форум "Език и литература" и с всичкия усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: той е Български писател, много по-добър в поне три от осемте си разказа от високо разхвалени имена на съвременни белетристи, назначени за български писатели, но всъщност – имитатори и добри версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима "класици, от които той беше по-верен спрямо живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев. Версификаторите, демек, занаятчиите в съвременната Българска литература са ужасно много, ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите текстове от тази хронология.

Марин Кадиев (1939)

** Университетският преподавател Марин Кадиев бе от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов (1933-2016). Срещал съм бившия читалищен деец Евтимов в дома на Райна и Петър Петрови, опнал се на вехтото им диванче като у дома си.
*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (254.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (254.)

   На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   20.03.2001. НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО

  "Хората напускат старите обвързвания и влизат в нови само при сериозен обрат" и "Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознатото. Човекът желае да види кое посяга към него, иска да го разпознае или поне да определи мястото му".* Мечтата може да ни връхлети тутакси, да ни свари неподготвени, когато усетим как се материализира пред възторжените очи. Колко пластове преобръща! И как неочаквано преживяното дотук става товар! Болка съпровожда всяко наше щастие, което винаги е мимолетно. Твоите близки са дошли донякъде да те изпратят, всеки от тях помахва с ръчица: Сбогом! Сбогом! Един подир друг те изостават назад в досегашното; ако ти си млад, раздялата не ти нагарча, хоризонтът се раздипля ярко, пронизват те тръпки, неусетени до този момент – животът те зове, тъй че ускорявай ритъм, сърце! Дошъл е върховният миг да се отскубнеш от гравитацията на Минало и Настояще, миналите дни вече не те вълнуват; късай с досегашните си стереотипи, и ето, вече започваш да се изкачваш, по-скоро, шансът те поема към по-висока орбита и постепенно свикваш с идеята, че вече не си ти, вече не си същият.

  Толкова е човешко, така естествено, понеже авантюристичното начало генетично е заложено у всекиго от нас. Да, всичко се движи и всичко се променя; ние, до един, до последния човек, сме търсачи на силни усещания. А у част от някои измежду нас това е за цял живот, макар че "втората половина в живота на човек е дълъг процес, когато той се отърсва от разни неща", според Френсис Скот Фицджералд**. Фицджералд има предвид илюзиите и аз не съм съгласен с него, защото да ги изгубя, да си кажа: Край, преставам да желая! – за мен това значи да стана предател към себе си. Престане ли да лети, птицата вече не е същинска птица; престане ли да мечтае, човекът престава да носи божественото у себе си. "Кой знае от каква дълбока самота е възникнала тази връзка"** Понякога, заобиколени от приятели и любими, не съзнаваме колко самотни сме били всъщност. Едва новата връзка ни напомня за тази наша "дълбока самота" в привидната шарения от събития и близки, от радости и разни победи на дребно.

  Животът е процес. Нашите временни състояния на равновесие и строга вътрешна неподвижност в действителност са низ от трептящи, нежно вибриращи състояния на привличане и отблъскване, едно чудесно динамично равновесие, което ни задържа в делничната земна суета вдъхновени и свежи любими или унили и обезверени старци. Изпитваме центробежните ускорения извън рутината най-мощно с любовта. Любовта обновява, рушейки онова у нас, на което му липсва перспектива. Тя е най-висшата у нас творческа сила и без нея едва ли си заслужава човек да предприема каквото и да било в живота. Изправен пред изкушенията на шанса, т.е. на щастливото съчетание от обстоятелства и вътрешна предразположеност през определен период от своя живот, човекът е очарователен и страда, именно когато е изправен пред личен избор. Усетът ни подсказва, че ако е верен на стила си, човек, каквото и да избере, няма да сбърка.

  Така преди години пишещият този текст си наложи да пренебрегне любовта и след това петнайсет години носи последиците от опита да подчини любовното чувство, да го омаломощи със слабите оръжия на волята. Да забравям думата "аз", пристъпя ли в омайния приказен свят на любовта, да, това може би е нужно; другото е тщеславие, самолюбие, нелюбов.

  26.03.2001.

  Из книгата на Елиас Канети "Маси и власт", сламки (податки) за дообмисляне в друг контекст. Стр. 196 и нататък: "Психологията на завладяването и поглъщането, както и на храненето като цяло... Никога не се замисляме върху многото загадъчни процеси, които протичат у нас... Доближаването на едно създание до друго става по различни начини, всеки от които си има своето особено традиционно значение, и преди всичко дебненето на плячка: тя е подложена на преследване дълго преди да осъзнае нашето намерение. Наблюдават я, следят я и я охраняват с чувство на одобрение и наслада; гледат я като все още жива плът, толкова силно и неумолимо преследвана като плът, че нищо не може да отклони човек от намерението му... През цялото време, докато се върти около нея, той вече чувства колко много тя му принадлежи; от момента, когато съществува в представите му като плячка, тя вече е обсебена".

  Преди години зряла дама – К. Д., чиято майка беше израснала на същата уличка и по същото време с петимата харманлийски братя, и особено с последния от тях – с баща ми, бе определила така отношението ми към момичето в любовната авантюра: "Имам чувството, че ходя боса по сочна зелена морава, а небето е бездънно високо и синьо, полъхва пролетен ветрец и там, горе нейде, кръжи едно детско хвърчило". Тази жена изпитваше силно желание да се отскубне от плътната обсада и очевадно задиряне, от преследване по всички ловки правила на ловното изкуство, упражнявано спрямо нея от типичен мъжкар, строг, безапелационен, семеен мъж с висок статус в обществото.

  Онова, което вероятно между тях двамата е започнало като мимолетно заиграване, като привличане мимолетно, неочаквано за нея се бе изродило в низ от претенции и забрани, наложени пряко волята й. "С Атанас се усещам като принцеса, в чиято чест той е построил разкошен мраморен замък и е отредил да живея в кралски удобства, облечена в кралски одежди, с корона на главата, обслужвана от свита придворни. Но зная, че замъкът е здраво охраняван, има дълбоки ровове около него, отредено ми е да живея в най-високата кула от злато и слонова кост, а ключът към кулата той носи винаги у себе си, и за мен няма излизане от този ад". В крайна сметка, след като най-сетне успял да се разведе с бившата си съпруга, която изоставил с дъщеричката им, 12-годишно девойче, мъжкарят, принудил (мен ми е странно как стават тези работи!) К. Д. да се разведе с мъжа си и после я направил своя съпруга, като поел, доколкото съм чул, грижа и за трите й деца от зарязания съпруг.

  Няколко години след това седим пъстра компания в едно кафене и ми беше тъжно, като страничен човек, да виждам несполучливите опити на К. Д. да се похвали колко щастлива е в новия си брак. Имах чувството, че пред нас птица с прекършени крила прави опити да наподобява летене. Какво правят от себе си! Можеш ли да изпитваш любов, ако ти отнемат свободата – пък дори и в най-висша степен: свободата да се разделиш с натрапника. Изкушава ги тялото и всичките техни старания се свеждат до амбицията да го подчинят и окупират завинаги това тяло; обаче и най-съвършената плът е само временен дом на божествения дух, част от когото всеки носи дълбоко в същността си.

  Врабчето в бедняшката си премяна ми е далеч по-мило от славея, затворен в златна клетка, понеже врабчето (Едит Пиаф чувам с разтърсващия шансон, с онзи рефрен "Rien du rien" или "No, monsieur, no!"), живее за себе си и със самото себе си, докато приклещеният в клетка славей очевидно служи единствено за удоволствието на онзи тиранин, който разбира от лов и е тънък ценител на славеевите песни. "Често човек си служи с истинската дарба за преобразяване и се преоблича като животното, което преследва. Той съумява така добре да се престори, че животното да му повярва. Този начин на дебнене може да се назове ласкателство. На животното му се казва: "Аз съм също като теб, аз много приличам на теб. Можеш да ме допуснеш близко до себе си". След промъкването и скока... следва първото докосване. Вероятно то да предизвиква най-голям страх. Пръстите нежно опипват онова, което скоро изцяло ще принадлежи на тялото... Намерението на едното тяло по отношение на другото става конкретно от момента на докосването... В този смутен момент има нещо решаващо. Той съдържа и първичния ужас; ние мечтаем за него; възпяваме го; нашият живот в цивилизацията не е нищо друго освен едно-единствено усилие да го избегнем. От съотношението на силите между Докосващия и Докоснатия зависи дали от сега нататък съпротивата ще продължи, или ще се преустанови съвсем... Най-често жертвата се опитва да запази кожата си; няма да предприеме нищо, обаче само срещу сила, която й се струва, че я превъзхожда... Следващата степен на приближаване е сграбчването... При човеците ръката, която вече не пуска, е същинското олицетворение на силата... Той я държи в ръцете си! – подобни изрази се срещат често и са добре познати във всички езици".

  Анализът на Канети се разпростира изобщо върху животинското в човешката ни природа. В крайна сметка, авторът визира набавянето на плячка, задоволяването на първичен инстинкт, какъвто е гладът. Но какво ми пречи точно в тези философски разбори да не видя и механизма, който задейства у всеки пълноценен зрял мъж или жена един от най-силните ни нагони – сексуалния! Да, докато е в състояние, човекът ловува. Май никак не е зле да си ловец. 

  (Два часа по-късно същия ден на март 2001 г.) Препрочитам написаното дотук този ден, и за да не излезе, че нещо съм се прехвалил около драмата на К. Д., налага се да добавя: Любовта мен лично винаги ме е сварвала неподготвен, и може би така е при повечето хора, но за себе си едно съм забелязал – вървиш ли си нехайно по пътя, тя пърха наоколо, каца по раменете, по дланите, гледа те доверчиво с леко разногледи от желанието си очи; решиш ли обаче уверено да посегнеш към нея, като си отмериш предварително стъпките, ами тогава нищо не става: отлита, както е и дошла. Странна птица, своенравна! Какво ли не измисля хитрецът да я изкуши, и не му става играта. Защото даже и да се добере до тялото, душата за кратко тържествува самодоволна от постигнатото, а после я сполетява такава печал! Боже мой, такава печал!

  Дали Любов и Свобода не са синоними, или са двете крила – лявото и дясното, на божественото, на екстаза да се радваме на живота? Ала какво тогава значи вярност! Не е ли верността окови за любовта? Преживях краха на собствените си илюзии за брачно съжителство. Колкото и да бе на моя страна, момичето, което само избра да ми стане съпруга, изведнъж открило (по думите й): "В момента, в който ти се ожени за мен, престана да си ми проблем. Преди никак не можех да си представя живота без теб; а ето че от известно време насам започнах да си мисля други неща". На кого да е вярно момичето? На своя женски усет за бързо отлитащите мимолетни чувства, или на умозрителния образ на безвремието? Излиза, че любовта се появява там, където има пречки: неизвестност, болка, тревога, състояния на самозабрава, луд копнеж за непостигнати тъй далечни пространства, безсъние, бълнуване, висока температура, тръпки по тялото, тръпка в сърцето, а стомахът ти се свил на топка. Ужасно хубаво! 

  27.03.2001.

  Обсъждайки темата за оцеляването, за т.нар. надживяване или безсмъртие, Елиас Канети**** използва като илюстрация отношението на Стендал към, най-общо казано, конюнктурата. Ето как изглежда Стендал през очите на Е. Канети: "Трудно може да се намери човек, който да е по-неблагосклонен към общоприети представи за религията. Той е напълно свободен от всякакви връзки и обричания на която и да било религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към този живот. Той го чувства и му се наслаждава най-истински, най-пълно. Опитва всичко, което може да му достави радост, и не унива, защото отминава дребнавото... Отнася се с недоверие към всичко, което не е изпитал. Мисли много, но му е чужда безпристрастната идея. Всичко, което пише, всичко, което обрисува, е свързано с мига на страстното преживяване. Обича много, вярва в какво ли не, но всичко това остава естествено по възхитителен начин. Всяко нещо може винаги да открие в себе си, без да се поддава на уловки, на какъвто и да е порядък. Този човек, който нищо не допуска, който иска всичко сам да изпита, който е самият живот, доколкото животът е чувства и дух, който е в центъра на всяко събитие и затова може да го наблюдава и отвън и при който думи и дела се покриват по най-естествен начин".

  От този умозрително разкодиран образ Канети извежда следния коментар относно надживяването като идея, като гориво за творчеството: "Не може да се приеме, че на живите се гледа с лошо око. Човек (в случая – Стендал, бел.м., tisss) не ги премахва от пътя си, не прави нищо срещу тях, не ги смята достойни за противници. Презират се онези, които постигат фалшива слава". Тук бих запитал самия Канети: А коя ли пък слава не е фалшива? Строго погледнато, славата не е ли висша проява на суетността, не е ли пресилено мнението му за върха, когато същественото тук е планината, която е майка на всички върхове?

  Говорейки за прославяните, коментиращият обобщава: "Човек дори не им се сърди, защото знае колко много са заблудени. Избира обществото на онези, към които един ден сам ще принадлежи: всички са от миналите времена, чието творчество все още е живо... Благодарността, която изпитва към тях, е благодарност към самия живот... Но творчеството, за да съществува, трябва да съдържа най-голямото, най-чисто мерило за живота... Който отгърне писаното от Стендал, намира отново него самия и всичко, което го е заобикаляло, и го намира тук, в този живот. Така мъртвите се поднасят на живите като най-изискано ястие. Тяхното безсмъртие е от полза за живите".

  Пресявайки личните си записки от 1994 г. до днешния мартенски следобед, в стила на този пространен цитат мога да се запитам: За кого, всъщност, пиша?! Има известно тщеславие в удоволствието от това, че едва днес не завися от когото и да било, пиша не просто за да ме чете някой, колкото заради самия процес на писане. Тщеславието ми обаче не проектира бъдещи почести, слава след физическата ми смърт. Наистина самолюбието ми е толкова високо именно понеже не зависи от... и не е свързвано с... конюнктурата, а се интересува единствено от наслаждението да витая в абстрактния свят на човешкото достойнство. Пренебрегвайки изгоди и ползи, човекът е много по-свободен да е това, което е. Романтично обяснение за всеки вид графомания.

  29.03.2001. 

  Вчера се споминал, предал Богу дух поетът Добромир Тонев, роден в Ямбол, жител на Пловдив, поет в най-съвременния смисъл на думата. Като прехвърлям последните страници от студията "Маси и власт на Елиас Канети, отбелязвам съчетание от думи, което отключва представата ми за моето лично дередже през тези последни няколко седмици: "който се чувства все повече силно привлечен от красивата жена, изпада в определена зависимост... Тя наистина успява да го обвърже със своята личност. Той се съпротивява на тази участ, явно непрекъснато опитва да се отдръпне; несъмнено желанието му е изцяло да се освободи. Ала притегателната сила на жената е станала твърде голяма". Изключвам идеята, която е имал авторът на горния пасаж; в случая подредбата на фрази тук оформя следното питане към мен си: Е? Наистина ли съм се превърнал във функция, както спомена наскоро приятелят от детските ми години (Т. Ряпов), на някой друг? Откога почнах да се чувствам паж от нечия благородна знатна свита? Това ли е зенитът ми, моят възход? За тази ли "чудесна длъжност" източвах оръжията, таланта си – доколкото изобщо ми е даден, в разстояние на 40-50 години?

  Моят личен опит ми шепне в ухото, че има опасност да се продължа като разтекла се лигава слуз във високата сочна пролетна морава. Да, нямам никого освен себе си. Разчистих пространството от всичко, което би могло да ми пречи да съм, което съм. Ала Любовта е на път отново да ме разгроми и разпердушини. Хайде-хайде, казвам, не позирай, моряче. Доста дървеса има на твоя монашески Остров; ще си издялкаш ако не ново корабче, поне сал за корабокрушенеца. Престана ли да обичам, няма да съм в състояние да напиша нито ред. 

  Написаното дотук все пак не е малко. Може би иде време да престана да съм глас. Баща ми бе мълчалив човек – затова най го ценя. Тези бъбриви повърхностни хора наоколо очевидно нямат нужда от такива като мен. Има и други наивници! Уморено ми е и ми е нервно. Искам – ако е възможно, да заспя и се събудя в тази ми възраст пак след поне сто години. А най-добре, никога... Толкова е готино, като си помисля!

                                  Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 sep. 2020

–––

* Елиас Канети (1905-1994), "Маси и власт", изд. 1996, вж. с.5.

** Френсис Скот Фицджералд (1896-1940), сб. "Диамант, голям колкото хотел Риц", изд.1991, с.118, разказа "Три часа между два полета".

*** Френсис Скот Фицджералд, цит.съч., с.111 от разказа "Последната целувка".

**** Елиас Канети, "Маси и власт", с. 271-272. Бел.м., tisss.