ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (246.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (246.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  06.02.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Учудвало ме е как Иван Коджабашев (1946), с когото и още други двама делях стая в редакцията на младежкия вестник, винаги е отлично информиран за конюнктурата по горните етажи на властта. Мустакатият симпатичен Иван от "Комсомолска искра" бе в течение не само на току-що извършените нови назначения или понижения в градската и окръжната йерархия, но и за предстоящи размествания по върховете на държавата, и например, кой от по-долните ще се облагодетелства при едно или друго евентуално пренареждане на креслата в нашия дълбок прованс. Ванчо си пиеше, образно казано, кафенцето с Ицо (Христо) – по-малкия брат на Иван Панев (1933-1990)*, и винаги беше в час. Пък аз не винаги бях в час, понеже си пиех кафето с мои приятели бачкьори и също такива момци от пловдивските бедняшки махалици като мен. С тях ми бе най-харно: бъбрехме за коли, състезания, за хубави знойни жени и за приключения със знойните жени, за разни проекти как да припечелим някой лев с повече работа, и все от този сорт не особено свързани с политическата конюнктура дела.

   Николай Галов (1943-1993), с когото работих шест години в една стая на редакцията на младежкия вестник, веднъж в пристъп на особено благоразположение се зае да ме посвещава в тънкости на спортния бридж, по-точно: системата за анонсиране Апата. Казвам: не ме кефи бриджът, не ме влече да броя и пресмятам, а той: "Знаеш ли как яко захлопнати порти може да ти отвори бриджът! Бридж играят светила: чиновници от кметството, шефове на предприятия, все подбран народ и хора от по-едрите риби, от които много неща зависят в града". Мигам на парцали, а той продължи: "Понякога за най-дребно нещо се налага да висиш с часове пред разни канцеларии, да обикаляш нагоре-надолу, да търпиш унижението да молиш, когато си в правото си, да се налага да трепериш, а пък така – в хода на играта, е-е-е, докато раздаваш картите, да речем, подхвърлиш на човека: Това и това ми е нужно, а той ти се усмихва приятно: Дадено, кога да ти го уредя!" Извади парцаливо тефтерче, разлисти го: "Гледай колко имена и телефонни номера са. Затова хич, ама хич няма да ти е излишно да научиш бриджа. Схватлив пич си, какво те притеснява!" Върху лист за пишещата машинка ми начерта системата за анонсиране Апата. Пазя си го листа, лежи на дъното в картонена кутия под стари снимки; така и не можа да ми послужи – заради прекалено самолюбие или наивност на младежката възраст. Такова оръфано скромно тефтерче имаше и друг от редакцията – завеждащият отдел ЛИК Николай Заяков (1940-2012); той си отбелязвал кой му е помогнал: да не забрави може би добрината или по-скоро кому какво дължи.

  07.02.2001. 

  С.291. За сексуалността и изкуството. Героят-резоньор на авторовите разсъждения заговаря за секса като истински евнух; въпреки женен, той е гузен в обкръжението на хора, у които сладостите от нагона (според него) са благо; т.е. усещал се омърсен, че е принуден да спи с госпожа съпругата си в едно легло и даже – о, какво падение! – от дъжд на вятър да удовлетворява сексуалните греховни щения на госпожата. До каква степен иронизира и до каква степен Т. Ман преиграва, опиянен от представата си за гения като нещо свръх-особено, персона не от мира сего, приковаваща ни към нашата грешна земя с пронизителния си поглед, веещ космическа отчужденост, това засега не ми е докрай ясно. Изобщо, противопоставянето култура-варварство с пародиране и на двете априори така представени нива в личността ми звучи бая пресилено. Нали Ренесансът е очарователен за нас точно заради прегръдка и взаимодействие на тези два антагониста в човешкото същество, където се срещат бесове от подсъзнателното у всекиго от нас с творческата ни божествена интуиция спрямо света наоколо!

  Защо великият Т. Ман (вече 68-72-годишен) ми пробутва този буламач за човека като сексуална твар – умозрителен модел, заимстван от католицизма или лютеранството? Очаквам с нетърпение в по-нататъшния развой на фабулата в "Д-р Фаустус" да видя как авторът ще опровергае това схващане; ако ли не, ще взема да се съмнявам във величието му на разкрепостен автор. "На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (с.147) – а след сентенцията-поговорка: "И какво ли не е било казвано още от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително това се отнася до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че пак тя трябвало да отговаря за мъжката чувственост".

  Надигането на средновековното абсолютизиране до какво ли не води! За йезуитите Вяра и женственост, прелъстителност са несъвместими. Защо несъвместими! Може би защото и двете претендират не за част от природата ни, а за всичко наше от глава до пети. Добре, но каква ли смъртна скука ще е чистата вяра! Не-е, господа католици, протестанти, лютерани и пр. похватни тълкуватели на Иисусовите послания, мерси!Действието до с.189 се развива около 1905 г., когато гениалният Адриан Леверкюн е двайсетинагодишен.

  С.219. Бетовен бил забелязан да композира с думи. Че какво записва в бележника си? – заинтересували се по-наблюдателните. – Той композира – рекли им. – Но той пише думи, не ноти. – Да, това му било свойствено. Записвал си обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти. (...) "Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думи, че думи избликват от музиката, какъвто е случаят с финала на Деветата симфония".

  Как би спомогнал католицисткият модел за разделението на духа от плътското, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказал се "гений". Пиша го в кавички, понеже мисля, че и у най-задръстения жив темерут генетично са заложени, макар в дремещо състояние, гениални способности. Ами че личния живот у Христо Ботйо Петков как да си обясним? Синът на благонравния калоферски Даскал Ботьо проявил явен, стигащ до откровен цинизъм сексуален нагон. За писмата му до някоя си знойна сръбкиня, за въпросната дащна цура литературните историци и биографи притеснени мълчат. И не само Ботев ми е аргумент; правило ми е впечатление, че у по-силно даровитите поети (Пърси Биш Шели, лорд Джордж Байрон), прозаици (Балзак, Анри Бейл – Стендал, В. Юго), скулптори и художници (Огюст Роден, Модилиани и пр.) точно изпод драстично изявената им сексуалност, понякога стигаща до оргиастични ексцеси, е изригвал като гейзер творческият им гений. Не виждам как може творческото начало у човека да не е страстно вплетено в прегръдка със сексуалното, бесовското, животинското.

  Изчистеното от сексуалния си подтекст творчество е хилаво и болнаво, бледнее в малокръвие като тъй възхваляваната с ренесансова ирония Платонична любов. Тъй де, Платон не случайно бил обратен! Като усетил слабост в слабините си, цял живот парадиращият с потентност, мъжественият Ърнест Хемингуей си тегли куршума едва навършил шейсетте си години (на 61 години). Сексуални палавници са и значителна част от великите философи от Жан-Жак Русо насам, мнозина от великите държавни мъже на ХІХ и ХХ век у нас: Стефан Стамболов, Фердинанд... но що да ги изброявам!Чарли Чаплин за младите госпожици се явявал направо сексуален хищник, природно бедствие, тайфун от нежност и плътска страст. Между другото, сред мотивите да му забранят достъп до пуританските Съединени американски щати е слабостта му към 15-16-годишни девственици, които се навъртали около снимачната му площадка.

  Хайде стига брътвежи! Да погледнем спокойно на тези неща, защото самият живот би бил пустош без сексуалното, без изкусителното, предизвикващото да го обладаеш, без дяволитото в разголената тръпнеща, налята женска плът, без бесовското начало.

  С.303. В диалог между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: "Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца му дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?" Между другото, Великият Бисмарк е дребно човече – мъжле около метър и петдесет – отбелязвам си. Май оттам му е в ума темата за повдигането на висота.

  С.309. "Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи". Българите имаме много по-точния лаф: Не споменавай дявола по име!

  С.326. "Има и гордо разкаяние. Разкаянието на убиеца Каин, първия раз-Каин-освал се, според библейския мит, убеден, че грехът му е твърде голям, за да бъде простен". Е, това не важи за фанатиците. Дебелоочието е може би най-характерната черта след грандоманията им.

  Мое си лично откритие: За да имам всичко, трябва да не притежавам нищо! Само че как става то? Трябва да си или луд, или светец... Напомня ми друга, пак моя си, много ценна изстрадана находка – че ще имам любимото момиче или която и да било мечта истински, едва когато престане да ми пука за нея.

   08.02.2001. 

  Престъпленията, предателствата, откровеното родоотстъпничество, подлизурското отношение спрямо Москва, внушавано едва ли не като генетична предопределеност за цялата ни нация – това е още по-непоносимо, когато същите тези мекерета днес се изявяват в роля Защитници на нацията и демокрацията у нас. Предателят си остава предател, в каквито и одежди да ни се представя. Как да простя, че са ми промивали мозъка от пет-шестгодишно хлапе идиоти, които виждам колко явно посредствени са!За мен мнозина от най-яростните т.нар. демократи са подставени персони от бившата партийна номенклатура на БКП, техни рожби или чиновници. Единици – предполагам, между новите властници са необвързаните с бившата БКП-мафия. И те са допускани до властта не само за собствените им умения и качества, но и за да се закичат с тях парт-мафиотите. Бившият концлагерист от рая на соца Тодор Кавалджиев (1934-2019), например, търпят в Президентската институция само за камуфлаж. Иначе защо им е?

  Руснакът не ми е враг, както внушават медиите ни, защото още по-жестоко е мачкан от същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: те са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство – изненадвала ме е всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилана в течение на осем десетилетия нация – може би от най-великите в творческата сфера нации на планетата. Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги се е притеснявал от вероятността тази Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно, както те си го назовават – модерно тълкуване на Иисусовите послания, на философията, която поставя Любовта в основата на човешките ни взаимоотношения. Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж да тръгне с огън и меч, с кланета и военни походи да се налага по света. Вършили го деспоти на Изтока, не вярата.

  Алкохолизъм и престъпност, страховита мизерия – това, допускам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии далеч от нас, някъде на Запад... Но и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тази Руска държава почти неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистното оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки се в мечтите, във въжделенията си към Русия, нашите прадеди са се предоверявали на Руската империя, обърквайки двете понятия: Руския народ и Руския тъпак чиновник.  Обявяваме Стамболов за русофоб, русофобията му днес половината ни политически централи въздигнаха за модел, за ориентир. Но това е мит: тези умни манипулатори и днес ни пречат да проумеем, че обикновеният руски гражданин е антипод на руското мракобесие и имперски цинизъм, характерен и за Западната надменност към Изтока.

  Отвратителната истина е, че нашите два народа: руският и българският, никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на отечеството. В това отношение Западният човек е стоял относително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. Това там всъщност е ренесансовата структура на проспериращото общество, което в основни линии от ХІІІ век насам неизменно се е съобразявало с интересите на отделната личност, на уверения в себе си стопанин. Властникът на Запад, общо взето, само в сравнително къси исторически периоди се оказва незаинтересован, безгрижен за това какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. У нас представата ни за държавност е изкривена. Избираме уж талантливи, уредни, честни люде, а веднъж оказали се във властта, те коренно се променят. След година-две някогашния идеалист виждам преобразен в безскрупулен алчен негодник. Защо се случва това?

  Защо ли! Защото при нас системата за контрол от нацията към върха просто никога не е функционирала. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта (т.е. Бога), а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, от Лъжефилософа и назначения Писател. В една селска къща съседите са наясно кой е стопанин и кой – перекенде** – разбира се по благосъстоянието и авторитета на този труженик. В държавата ни обаче на нас непрекъснато ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на своя народ. Онези, които пълнят медиите с кресливи словесни изстъпления, те пречат да видим истината. Отровните нарциси са истинските наши врагове, сеячите на раздори поради грандомания и произтичащите от грандоманията им ужасни грехове. И става така, че разбиват народното всеобщо мнение на парчета. Divide et impera!*** Това му е основната грижа на отродника и мекерето на чуждия интерес в днешна България. За личното си достойнство и свобода човек се налага да воюва всеки божи ден. И защо допускаме от наше име да говорят недостойни! Съвестта е нещо твърде лично. Не се ли предоверяваме от наше име мнението ни да определя и да изразява човек, когото нито сме виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, да не би да се окажеш в положението на отново излъган; но гласа ти все пак го броят. Ако не знаеш! Оказва се, всеобщото ни омерзение и потрес от нашите посредствени и поради това безскрупулни политици пак е в услуга на същите тези политически циркаджии, които десет години ни разпиляват като нация. Продължавай да хленчиш, че политиката за теб била мръсна работа, бягай от политиката, крий се, заравяй кратуната в пясъка!

  С.330, гл. ХХVІ от есето на Т. Ман "Д-р Фаустус". Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: "докато съставях последните глави, настъпи април 1944 година". Разказът му обаче се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г., или три хронологически (времеви) пласта се наслагват един върху друг:

    1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) време на авторовия коментар върху сюжета и героите;
    3) време на прочит, когато читателят е пред завършената книга.

  Последното време е особено важно за мен, читателя: мога да извличам внушения, които са актуални лично за моето съвремие. (След страница-две същото, но с други думи чета отбелязано от автора Т. Ман; все едно ме е ограбил, тъй се почувствах.)

  Цивилизацията ни не е застинал модел, а развиващ се прогресивно или регресивно свят, налитащи към брега морски вълни, ход на човешкото развитие. Четейки Т. Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес, 53-57 години след като романът е бил още в процес на писане. Авторът е визирал своя опит от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с грандомания: основния от библейските Седем смъртни гряха. Четейки, налага се да дописвам изреченото от великия немски писател, ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до германската национална трагедия, но включва нещо много съществено за мен – драмата на моя живот като частица от трагедията на нашата изстрадала и жестоко унижавана нация. Това грандиозно есе – роман за гениалната личност, мога и да го иронизирам, но то е повод чрез чужда бленда да видя съдбата на таланта в моята България. А това живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в далеч по-висока степен отхвърляно или отритвано, изтласквано извън обществените дебати за нашите си Български драми. В общественото пространство у нас се кипрят какви ли не персонажи – духовни уроди, непукисти или самолюбиви, напиращи да бъдат възприемани като образец за успех.

  Когато животът изиска от мен трезва яснота, тази шумна говорилня пречи. Важно е, разбира се, да ги знам и тези какво приказват и вършат, но по-важно, мисля си, е да реша този ли е Пътят, това ли са Личностите, които могат да служат на обикновения българин и източноевропеец. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Не обичам да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини на разрухата. Разрухата и без тях я знам, виждам я, с кожата и сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието, каква – клиничната картина, това вече го знам; интересува ме какво конкретно аз, гражданинът, да предприема, с какво всеки от милиони останали все още тук граждани на Република България, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да ми се прави, че ми уреждал държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки от нас в тази дълбока духовна провинция и занемарена част на континента Европа?

  Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, не ща да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, нека си живеят с награбеното... Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си постегна имота, работите да си подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях страховити данъци, неотложни плащания, хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен, колко нужни са ми техните грижи. Печеля ли добре по честен начин, държавата ще има повече полза от мен. Ала тях ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозе, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си – ах, това вече е крайно неприятно за тях! – независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си или да ги принуди да му пазят интересите – точно защото мястото им е да бъдат слуги на този угрижен, навъсил чело стопанин на отечеството.

  Как ще им отнемеш фалшивата нравствена позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено! Силният си личи по спокойствието, което произвежда. Забравихме ли – куче, което лае, не хапе; само плаши гаргите. Затова най ми е криво: че още не съзнаваме каква сила сме. Милионно множество наскърбени в собствения си дом и наследсвтен имот българи, здрави-прави, а горко се вайкаме или хленчим. Изборът е върховното ни право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуга, не вожд, това е истината! Когато си дири помощници, ратаи, аргати, стопанинът не го вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите действително ще му е от полза. Това да гледаме!

  09.02.2001. 

  С.365. Срещам словосъчетанието "кариеристична революционност", "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсеща – между борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" особена и доста многолюдна е тълпата на младите напористи кариеристи, хора, готови да трошат глави (и собствената кратуна), за да се видят по върховете, да са там горе, на трибуната, при официалните персони, във VIP-ложата, тапицирана с мека ярешка кожа и позлатен обков. Ама колкото може по-близо да са до микрофона, до рупора, често сами превърнали се в усилвателно устройство, в озвучители на чужда за България идея. Голяма част от "най-достойните другарки и другари" в младостта си са се стрелкали като петлета с алената лента на ръкава си из опиянения, замаян от движението на чуждите армии из България доверчив народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на Невежеството, затърчало се да ни управлява. И понеже е невежо, то всеотдайно, до гроб, със зъби и нокти, с цената на младостта, здравето, живота си се вкопчва в някоя красива – и поради красотата си, непонятна докрай, присадена отвън хищна идея. Някогашните перекендета дадоха на страната ни такива светли образи, като Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков, хора, колкото посредствени, толкова чаровни (чаровни, но за кого) в откровената си простотия. Ами че някогашният министър на Външните работи Иван Башев (1916-1971) заради интелигентността си се отличаваше от сивеещата бетонно дванайсетица на Партийните апостоли от Политбюрото на ЦК на БКП, и май затова го убиха – че не им пасваше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, тези обладани от "кариеристична революционност" тарикати се писаха възпитатели, учители, лидери на моя народ, "гениални стратези и идеолози" или надигнала се от дъното мръсна пяна, простичко изречено: верни емисари на унищожителен, чужд за България икономически интерес на международната политическа мафия.

  Доброто в годините на соца у нас е изградено в отечеството не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. В средите на обикновените простосмъртни за откровената им посредственост вицове си разказвахме. И така се установи жалката традиция властта да се огражда с верни и послушни, половин век да възпроизвежда посредственост по най-горните етажи на обществото. В летописа на възгордялата се посредственост Ноември 1989 г. е логично продължение (консеквентност, както би се изразил българският о.з. монарх).

  Мечтая си заможен човек, с труд и предприемчивост по честен път спечелил имане, такава личност да видя във властта. Да влезе в управлението не като апаш кокошкар в чужда къща по време на бедствие, а като стопанин, изоставил за късо време своите мили печалби, за да работи съгласно заклеването на Апостола Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г.**** То не е нито грандоманщините на Бенковски, ни върлата страст на Стамболов към върховете. То е монашеско самообричане от обич и грижа за Отечеството.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 sep. 2020

___
* По онова време първи секретар на ОК на БКП. 
** Перекенде, нива в чужд имот; прен. подмазвач, разхайтен.
*** Латинска сентенция.
**** Левски до Панайот Хитов, писмо от март или април 1868 г.

  Господин Панайоте, Премного Ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте от болницата. Наистина бих умрял, ако бях стоял още няколко дни. Така исто [честно и предано] се трудите и за всичките ни събрани братя. И длъжни сме да Ви почитаме, защото сте и най-главният ни войвода [още от] началото на скупщината. Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен. Надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да не се причислявам [към] ония, [за] да [не] се рече, че се е харчило за мен. По всякакъв начин ще гледам да Ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.

  Повторно Ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заел съм от брат ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша, и твойте, [та] се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената. А тя колко ще вземе? - Не зная. Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си. [За]то[ва] ще Ви моля, ако идите във Влашко, да дойдете да Ви кажа или да ми позволите да Ви пиша.

  Но преди то[ва] Ви моля, както Ви пиша по-горе, да ме не оставяте без трошка. защото кажи, че откак съм отишъл в онази къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене. Все от мен. А онази жена, която ме лекува, тя има вече право да яде от мен. Защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците [и] носи вода чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще й се наплатя. Затова, моля Ви, елате да се разговорите, да й се плати честно, ако ме излекува. Моля Ви, това да не Ви дотегне ни най-малко, за което ще се трудя, както Ви пиша по-горе. Ваш знаменосец: В. И. Ль-ский Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (245.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (245.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  03.02.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Дотук (с.176) действието се развива през 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (200 хил. ж. по онова време), старо средище на лютеранството в Германия. На тази страница се посочва почеркът на Леверкюн: "с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситни вметвания и поправки – но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк". Тук Леверкюн е 19-20-годишен.

  С.180: "отстъпничеството е акт на вяра, всичко е и става в бог, особено отпадането от него". Заменете бог с комунизъм, и ще се получи някакво откритие за отреклите се от комунистическата практика някогашни партийни членове*; променяйки формата – свивайки вляво и дори в крайно дясно: СДС, например, или Гелеменовите фашисти, или националсоциалистите на д-р Иван Георгиев (1941-2012) – син на проф. Емил Г. и племенник на акад. Владимир Георгиев, езиковед от световна класа, нашите отрекли се от своя бог Карл Маркс, Ленин-Сталин партийци не спряха да произвеждат версии на все същата в основата си марксова – колкото идеалистична, толкова и фанатична, човеконенавистна философия. Всяко разсъждение при комунистическия тип етика е като заклеване пред олтара на човеколюбието, а в действителност не познаваме по-перфидна, по-ловка система за манипулиране на огромни множества хора. Значи, отричайки комунизма като форма, отстъпниците са пак в комунизма – своя бог: и са толкова по-опасни, понеже фанатичната идея продължава да се просмуква сред нас, но вече не от едно политбюро, от една Москва, от един вожд, а от нароилите се като гъби след дъжд еднолични партии и партийки, на които се радваме, като доверчиво ги приемаме за демократични образувания. Демократични ли са, само отвътре може да се разбере. Ах, какви боричкания за лидерство, какви печални сцени с подмяната на протоколи, огласяване по масмедиите на срамни тайни за конкурента! И в крайна сметка, оказа се, че повечето от чистак новите политически формации са оглавявани от бивши доносници и офицери на Държавна сигурност или възпитаници на висшата идеологическа школа в Ленинград, в софийските АОНСУ** и във ВИИ "Карл Маркс".

  Тези верни синове и щерки на соца под приятни за ухото-окото идейни платформи: Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Стефан Савов, Евролевица, естествено и обновената Българска социалистическа партия, чието име е крадено (през 1990 г. имаше регистрирана друга формация с това име, докато партайците още се водеха членове на славната БКП). Чуя ли пак някой да се тресе от бяс, гадни фрази да бълва, хищно да напада това или онова – казвам си: този е партаец-комунист, вирусът у него се е вкоренил толкова дълбоко, че горкият не успява да мимикрира: жестовете му, физиономията му плаши, преди да е отворил уста. Вж. илюстрацията по-долу!

  Добре, но какво значи понятието "комунизъм" за изскубналите от себе си семената на тази маниакална идея? Според мен, това е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; партаецът винаги се бори с нещо и някого, враг му е всеки несъгласен с неговото мнение, винаги се бори "за благото на цялото човечество", демонстрирайки марксистка железобетонна убеденост в мита за т.нар. европейски духовни ценности.
Любовта се подменя с Безпределна вярност и отдаденост към Вожда и Партията му, и то се изразява в скандиране на лозунги или бойки речи, громящи врага. "Свобода, братство, равенство!" е любим лозунг именно защото е обтекаем и удобен от всички страни и гледни точки. Истината се затулваше някога с вестник "Работническо дело", който лъжеше безочливо и разбиваше солидарността между работничеството срещу неговите експлоататори в социалистическа България. Партийното бюро, партийният секретар бяха подривна организация срещу правото на отделната личност да взема сама решенията си по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните и праведните най-достойни. Обзети от амбиция да префасонират естествените правила на живота в общество, да преобръщат с главата надолу дори самата природа***. Това е модерен схематизъм в мисленето, изведен до позициите на водещ принцип спрямо населението на Земята. И всичката тази претенция е пресована в "Комунистическия манифест" от далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Да не забравяме, г-н Маркс проектираше планетата Земя като кокетен концлагер със съответните постове за наблюдение и вишки за охрана на Свободата и Прогреса.

  Цялата дивотия продължава пресована в стария невехнещ девиз "Партията никога не греши". Т.нар. люспене в СДС след най-първите еуфорични месеци, например, бе осветено от представата, че партията винаги е права – права е, дори когато греши.

  Книгата на Томас Ман "Д-р Фаустус" под формата на роман е пространно по обем философско есе, стои на границата между художествения жанр и философстващата висока публицистика. Тя е разказ и размишление върху ролята и мястото на таланта в пространствата на модерната цивилизация. Писателят призовава чрез внушенията на художествения стил, доколкото разбирам, за следното: Преди да сме си обяснили докрай Средновековието у себе си, стъпката ни в посока на човеколюбиво устроена общност от добронамерени личности си остава чудно, но неосъществимо пожелание. Фанатизмът, фарисейщината, пренебрежението към таланта, подтисничеството над творческото начало, гръмко заявените претенции и самолюбие, че някога си еди кой си бил еди що си, плюс тържествуващата Посредственост и крясъци на заслепената тълпа "Да бъде разпнат!" все още не са докрай разкодирани или осветени от Разума. Ренесансът не е приключен етап. И още не сме прекрачили отвъд Средновековието. Авторът визира Германия в частност, а изобщо – Западна Европа; в покрайнините на вниманието му, с дължимото уважение от негова страна, са Русия и Източна Европа.

  Но на мен това не ми е достатъчно! Затова, като чета есето му, постоянно в ума ми е България, плътната прегръдка на българина както с Руското културно великолепие, така и с мракобесието, което с арктически лъх иде откъм болшевишка, сталинистка, а напоследък – и откъм мафиотска Русия на обновената КГБ и бившия партиен апарат. Тези две Русии няма как да не ни интересуват нас, българите. Нека да не забравяме: Българската култура от Х-ХІІ век е първоначало на всичко мощно в духовната сфера, което Руската нация е сътворила до днес.

  С.181: "онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста", т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, тежко, сивее; мислят го за срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – един твърде строг свръх-Аз.

  С.183. Индуцирано от прозата на Т. Ман… Пародията е жизнено важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, звучи безпомощно, самодоволно, еднопластово, назидателно и скучно.
Значи, пародията, самоиронията е изместване лекичко, едва забележимо на фокуса: непосветената публика в тъмния салон в първия момент по инерция продължава да възприема с цялата подобаваща сериозност сюжета, образа, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща сила и грохот долита смях, кискане, хохот, кикот. То е освежителен душ, втурване на игривото като пролетен повей над изкласила нива. То е празник на интелекта: А-а-ха-ааа, дяволе! Досетих се какъв номер си ми погодил! – и следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлина помежду ви в преизподнята на мрака какво ли зло ни очаква в най-близкото бъдеще. Че какво друго е изкуството, ако не е игра между светлина и сенки, хаос и хармония!Затова най-съвършените му постижения настойчиво нашепват на детето във всекиго от нас: Животът ли?! Животът е игра. Не се възприемай твърде сериозно. Отпусни си душицата. Стига скованост като у манекена зад витрината! И това точно е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот.

  С.223: Рюдигер Шилдкнап – "може би над тридесетте", пише "стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски (225) и е извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор". "Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги нозе, ръцете му са изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска" (226-227). Как личи пристрастието на автора, а! Какво да си помисля?

  04.02.2001. 

  С.234-235: "това едва ли не свещено опиянение, към което – като предупредителен знак за неговата лъжовност, се примесваше твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много нечистоплътна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носеше в себе си вече войната"... Пасажът, струва ми се, очертава и кресливостта в днешна България, основния тон на политическите статии, и особено взаимоотношенията между институциите и политическите партии. Томас Ман говори още за: "кощунственото пренебрежение на разума" и "греховното опълчване срещу истината", "просташки разюздания култ на един долнопробен мит", "престъпното подменяне на това, което е било някога си, с отживелици", "мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, чистосърдечно честно, първично немско, от което надути глупци и лъжци варяха своето отровно упоително питие". Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги, не забелязваш ли великолепните качества на невежеството и алчността как се надигат и тук, точно днес в твоето мило отечество?

  За репликата на Марин Кадиев (1939), че е време да се захвана да пиша роман... Ето отговор, който толкова ми харесва, все едно съм го писал, на с.236: "Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато работата е дотолкова сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай е неспособен за изкуство".
Външно прозата на Т. Ман ("Вълшебната планина" и "Д-р Фаустус") носи привкуса на Средновековие, когато т.нар. модерно (т.е. асоциативно) мислене едва е прохождало, значи ХІІ-ХІІІ век. Същевременно като че ли няма по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се илюстрира раждането на изящната лекокрила проза като следствие от единоборството на средновековното закостеняло с ренесансово игриво. Като като прилежен немец и средновековен наблюдател, Т. Ман сякаш бясно е преследван от желанието в едно изречение да напъха, да натъпче всички обстоятелства, причини и следствия, съпътстващи появата на всяко смислено обобщение. Отвъд грубоватата изчерпателност, която засмуква всичко в себе си, изгазиш ли обстоятелствеността, ти се оказваш, читателю, пред лазурна лагуна със златист пясък и кристални сладостно и романтично полюшващи се води. То е самата Флоренция, Човеколюбието с големи букви, радостта и опиянението, че си жив – греховно, сексуално и разумно същество.

  Преди двайсетина години, около 1980 г., поетът Любомир Левчев писа: "Бездарието е фашизъм!" Дойде време постепенно да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност и защитавана със зъби и нокти, и заядливи крясъци идея, колкото и приятна наглед, е бездарие. Понеже е куха, Посредствеността вири нос, говори грубо, назидателно, раздава безапелационни присъди, тресе се от гняв. Недостижимо е фанатик да проумее Христовото "обичай врага си повече от себе си".

  05.02.2001. 

  С.257. Обяснявайки изобретената от самия него дванайсеттонна серийна техника на композиране, Т. Ман чрез героя си гениалния Адриан Леверкюн говори за това, което бих нарекъл "интервали в изкуството", за ауф-такта, когато музиката – без да звучи в буквалния смисъл, мелодията звучи в съзнанието ни, а ако е писан художествен или публицистичен текст, читателят минава над пропуснати, но подразбиращи се според логиката и ритъма на изобразяваното пасажи. Тези пропуснати места правят тъканта на творбата по-рехава, по-прозирна, изкушават публиката да посегне и пожелае сама да досътворява. Изкушеният веднъж, като истински любовник почва да мечтае, да се тревожи от... какво ли! – от нещо, което идва за него вече не отвън, а от дълбините на собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите забележки за литературата има и такъв пасаж: "Вдъхновяват ни за работа (...) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас".****

  Чудно се получава. Както вчера, като се поразходихме по двата бряга на рекичката Дерменка току над Първенец с Емил***** и жена му Весна. Джапаме в калта по високия стръмен бряг, търсим брод да минем отсреща, почвам да се притеснявам, че не ни е съдено да минем. Идиотско усещане! Две или три висящи мостчета кротката наглед речица бе скъсала, беше ги разхвърляла из камънака и единият от тях, или по-точно останките му, лежеше сгърчен като труп на убит след сражение с невидима стихия. Та шетайки край кротичко ромолящата като излегнала се сластно знойна жена Дерменка, помислих – не, усетих подсъзнателно как, само да пожелаем силно, ама много силно! – без да има мост, като по невидима опъната над водата нишка за миг само, и ще сме се озовали на отсрещния бряг. Този род интервали в тъканта на сюжета са заредени с призив за съучастие и сътворение, стига авторът да е спрял умело точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят или слушателят, продължавайки да доработва (унесен, по инерция) прочетеното или чутото, минава по невидимата връв и влиза в пространство, населено вече с неговите съвсем лични фантазии и чувства.

  Фаустовски, призрачен, шутовски образ... Представям си го този читател: върви си умислен, вглъбен по... въздуха. Изкуството го омагьосало, той вече сам твори, макар точно в онзи миг още да не съзнава какво върши. Ами тъй де, как може да се ходи по въздуха! Нали логиката строго забранява тези детинщини, измишльотини, лудории? А гравитацията пренебрежима величина ли е! Материалното не обгръща ли всякога и плътно духовното като орехова черупка?

  С.270: Описание (откъси) на типичен женкар, някой си Швертфегер... "Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие (NB!), който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани "по симпатичен начин" за танц някоя от девойките (...). Той държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват". Следва разкошната ирония: "Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала". Типичен Фигаро тук-Фигаро там, пародия на мъжкаря в любовните блянове на женския пол. Същият този женски пол призивно кудкудяка реплики, като: "Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен".

  В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да си потанцува с настойчивия фавн ей тъй, за да й завидят останалите глупачки, които в онзи момент също ловуват чрез плътта си по горделиви, самовлюбени, но заслепени от похот смешни мъжкари. Този тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: има ги и там, дето най не очакваш; при условие да е налице сладострастна женска плът, винаги в готовност да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, да завърти фустата си, да разлюшка бедра и гърди, да тропне с краче сърдито, да им хвърли лъстив премрежен поглед, да се изкиска или да примре като кокошчица пред герестия петльо. Срещал съм у Лев Толстой (1828-1910) в романа "Ана Каренина" подобно горестно-иронично мнение за момците, които по балните салони ветрецът довява на талази-на талази да побъбрят празни приказчици, да подкачат пухкавите госпожички, да кръжат, натрапвайки се на всички други с раболепниченето, с тъпите си шегички и жестове на здраво ухажване.

  ФЕВРУАРСКИ СЛЕДОБЕД 

  Здрависването, като нещо ритуално. Работили сме заедно, вярно, минали са доста години, известен отрязък от живота сме били под един покрив, служили сме на една мечта, всеки по своему. Няколко пъти съм търсел брод към него, вече след като се разлетя на късове старата редакция на младежкия пловдивски вестник. Явявал съм му се и силно притеснен, и по-слабо притеснен, и в ролята на наивник, без тогава да съзнавам, че влизам в образ, понеже този вид познати са ми вътрешно чужди с едва прикритата си надменност на началник... Явявал съм му се и тържествуващ лекичко поради моя си някоя лична победа над мизерията, в която общо взето се движа... На него не случайно подарих книгата си със стихотворения "Кардиф" – един от тримата, на които я дарих тогава, 5 януари 1999 г., и не защото са ми приятели, а като знак за помирение. Но не! Не успях ни веднъж да усетя този човек поне мъничко освободил душата си, престанал да ме гледа недружелюбно. Думата "недружелюбно" не е точна тук; той всъщност е любезен, прекалено любезен даже – и в това е недружелюбието.

  Нищо не искам от него; всичко при него е затаяване, несъгласие по нещо основно, което или го дразни, или го притеснява. Вероятно е добър човек; чувам, харесват го, уважават го; по-младите между журналистите в местния вестник "Марица" го имат за кумир, за еталон на съвестен журналист – може би заради неговата уравновесеност, стабилност в променящото се главоломно перпетуум мобиле на политическия цирк. Ценят у него нещо, което го няма у него, затова е на показ, изнесено на повърхността.

  Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив – общия ни роден град, на огряна от косите лъчи на февруарското слънце камениста площадка пред селския ресторант в Храбрино. Ресторантът по това време на деня вече не работи. Разхождал е кученцето – игрив пальок с клепнали ушенца и едри лапки. Тъкмо си тръгва. Вижда спътниците ми, здрависва се с Емил и съпругата му Весна, обикаля колата, от която тъкмо се измъквам, за да ми подаде ръка. Защо обаче беше онова приклякане, почти приятелския, почти дружелюбен вид, простил ли ми е, че съм нещо различно от него?
Интересен ми е заради скритата си драма. Но и да пожелая, не бих могъл да помогна: яко си е захлопнал сърцето, и тъкмо това ми казва подчертаната му любезност в онзи мразовит февруарски следобед. Толкова слабо ли е това, което е общото помежду ни като българи и връстници от бедняшките махалици на Пловдив, пък макар и от двете враждуващи страни на барикада, която ужасно кофти хора са издигнали помежду ни?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 sep. 2020

Илюстрации:

- Отявлен враг на сегашните управляващи тук.

- Войнстващо лицемерие в стил парт.секретар.

___
* Т.нар. дисиденти, което ще рече: отклонили се от правата вяра.
** Академия за обществени науки и социално управление (АОНСУ), Висш икономически институт (ВИИ).
*** По време на Сталин в СССР са разработвани планове да се обърне течението на Волга, народности са прехвърляни да заселят безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена). 
**** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд.1967 г., с.22.
***** Емил Калъчев (1932-2013).

Д-р Иван Георгиев (1941-2012)

  Към д-р Иван Георгиев, вж. https://m.offnews.bg/news/Balgariia_1/Pochina-liderat-na-BNRP-d-r-Ivan-Georgiev_33808.html. Братята Владимир (1908-1986) и Емил (1910-1982) Георгиеви са ми преподавали и съм държал изпити в Софийския университет: по Езикознание – при акад. Владимир Георгиев, и Руска съветска класика – при проф. Емил Георгиев. Отличаваха се с висока ерудиция, бяха добронамерено със студентите и наред с повече от преподавателите ни през 1967-1971 г. благодарение и на тях тук владееше родолюбие и свободен дух, въпреки доносниците и партийните натегачи. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (244.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (244.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  30.01.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Вестникът на Т. Биков, на пишещи или по някакъв начин свързани с политическата му линия, почват да ме изненадват неприятно, изключая Емил Калъчев. Това е точно змийско гнездо: озлобени, като чудака Лазар Мастагарков, фанатици, вълци, които се правят на агнета, минавали за хора с по-особена биография, или Владимир Куцаров, когото някога, през 1991 г. смятах за талантлив публицист с перспективи за развитие, фалшиво стоящият в общественото пространство Огнян Сапарев, притворният и уж човеколюбив в обноските си Георги Петров. Какво търся у тези хубави хора! Леле, че наивник съм! Броят от януари-февруари 2001 г. на в. "Арт-клуб" се оказа трибуна за предизборно нагнетяване с кресливи вопли или обидни квалификации към личности, олицетворяващи държавността в едва измъкваща се от хаоса България, на омраза и ненавист към съзнателно демонизирани групи мислещи българи.

  Тези приятелчета алени другарчета, или са хептен замаяни от злост, което ще рече от уплах, или са нечии чужди говорители. Разградена, разколебаната моя България е идеално място за фарисеи. Кефи ме апломбът им да говорят, както си ги представям, с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински и железобетонна твърдост на фарисея марксист и книжника лицемер.

  31.01.2001.

  Живеем като крадци в своето отечество, държим се като мародери в собствения си имот, докато хората в цивилизованите общества са грижовни, благоговеят пред всеки храст, камък, ручей, стрък цвете, трева в родината си. Българинът днес е резултат от унизителното си минало, когато му е отказвано правото да разполага със своето и се виждал принуден из т.нар. общонароден имот да шета като разбойник по тъмна доба. Господа другарите, които подреждат отвращение до озлоблението си в "Арт-клуб"-а, до такава степен ме притесниха с последния брой от януари 2001 г., че сутринта след нощта, в която го четох внимателно, сутринта, значи, се събудих притеснен от нерви. От година и повече не беше се обаждала острата болежка от кръста надолу: все едно забит двайсетинасантиметров нож от кръста до над коляното... Идиоти! Какво правят моите текстове сред писаното от недобитите комунисти Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подсигуряващите ги с авторитетната си длъжност университетски светила и преподаватели?! Слаба ракия ли съм, че тъй ме зарадва фактът, че отпечатали есето ми в предишния брой на вестника? Каква работа има мой текст точно там!

  01.02.2001.

  "Д-р Фаустус" на Т. Ман, с.86-87. От с.75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар – "доста под трийсетте", заекващ, "неугледен, набит мъж с кръгъл череп, подстригани мустачки, често засмени, понякога замислени - понякога дяволити кафяви очи", възторжен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетовен на раздрънкано пиано, обяснява в детайли нещо, което дошлите тук десетина посетители едва проумяват, та го гледат учудени не толкова заради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се горещи и екзалтира, накъсо казано, да преживява със страст нещо неприсъщо за материалния ни свят, и според тях, очевидно само по себе си странно явление.

  Ей тази отстраненост на талантливия човек от огромната инертна, аморфна маса на сивеещото в делничния свой живот простолюдие! Страшничко. И като си помисля за обречения поради дарбата си човек – никога да не бъде докрая разбран от онези, за които твори всъщност и на които май се обяснява в любов, като си го помисля това, ужасно самотно ми става. Тях ги привличат неяснотата и любопитството; ах, ето един смахнат – казват си. Други се кикотят, присмиват му се на заекването, а и на целия му неугледен физически облик. Те едва ли подозират, че отнесеният луд пред тях, този заекващ разпален коментатор на Бетовеновия гений, този чудак, който дори не свири Бетовен с подходящата за Бетовен строгост, уравновесеност и глъбина, ами блъска прекалено силно по клавишите, пее неособено чисто, свирейки, па и насилвайки се от време на време да пояснява това и онова. Ами че публиката едва го проумява горкия коментатор. И точно тук вече разбирам за какво или за кого говори Томас Ман: това е откритието, че най-високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения с думи, че разбулването на магията от високите постижения в сферата на духа е отвъд думите. То е внезапен лъч, прозрение, докосва болезнено и сладостно не разума ни с неговата бавна логическа скорост, а като любовна стрела се забива право в сърцето и го кара да кърви едновременно от гордост и изнемога, от притеснение и възторг.

  Стр. 91: "To hear wit eyes belongs to love’s fine wit"*, което на български ще рече: "Да чува с очите е едно от прелестните качества на любовта".

  02.02.2001.

  С.119: "Какво е свобода? Единствено равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то има вече форма, то е обусловено и обвързано" (сентенция на Т. Ман от "Д-р Фаустус"). Чудесен текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го подхвърля, за да го коментират днес в часа по литература, както къс кървящо месо за пир в сборището на младите нежни лешояди. Особено и за мен самия е отношението ми спрямо неандерталската им жизнерадост. Дразни ме разхвърляността им, гръмогласно заявеният им непукизъм, наблягането върху физическия облик – кожата, цвят на косите, прическа, нокти, устни, изпъчена гръд – и това, Господи боже мой, съчетано с движения резки на изнервени старчета заядливковци, отсъствие на всякаква грация, плахост, финес: свенливостта, с която женствеността изкусително ни напада. Дразня им се, че бързат да задушат в себе си детското, което е в най-голяма степен основно за чара у всяко момиче от 16 до 106... Отблъсква претенцията, изписана по преситените им, всъщност наивни! – муцунки.

  От друга страна, жал ми е, че са тъй нетърпеливи да изскочат от най-хубавия, най-сладкия период на своя живот: от моминството. Сексуалното ли ги привлича? Не, не мисля, че е то; по-скоро е егоизъм, разраснал се до размерите на откровена наглост да виждаш света като мравуняк, с пренебрежение и отсъствие на състрадание. То е не просто липса на смирение, а нещо много по-неприятно, понеже се изчерпва с куха безсмислена поза. Не виждам и сянка от творческото у тези полудеца-полуженички; това най-силно ме отблъсква и не мога да ги приближа до сърцето си, чужди са ми, усещам зад парфюм, грим, мазила вонята на вече разкапваща се от посредственост, на съсипана твърде рано материя. Дано пък да греша! Все пак учителят би трябвало да изпитва обич към учениците си... Ама кой е решил, че точно тези са наистина мои ученици! След време – може би, ала днес, точно сега?!...

  От друга гледна точка обаче дали не бързам да видя плодове от угарта, която има нужда от повече време, за да произведе от засетите семена пълноценни пшенични класове? Каква вина имат, че положителният пример в личния живот на всяка от тях е така хилав, толкова оскъден? Честното, искреното не лъскавее, не тръби призивно с излъскани фанфари, не ходи наперено под копринени знамена и рицарски семейни гербове. На това искрено, честно отношение към живота не му стоят мирно изпънати като по конец бойки гвардейски полкове. И ако ти, учителю, си на мястото на твоите ученици, лесно ли ще ти е да оцениш истински Достойнство и Човешка тиха гордост, когато тези две се губят сред показното възгордяване на заливащата ни отвсякъде агресивна пошлост**? Сократ е физически грозен; арогантният самовлюбен горделив Александър Македонски, чийто личен учител Аристотел е ученик на Сократ, е наперен яко възгордял се хубавец. Е, кой привлича повърхностния поглед по-силно?! Значи, интелектуалното се нуждае от повече време и жизнен опит, за да изкристализира, да се изяви вече не само вътре в душата и духа: в мислите, но и във видимото отстрани поведение. И може би след време ще си спомнят не какво точно съм им разказвал, а как съм се държал към тях, как съм преживявал пред неандерталските им нагли очи собствените си уроци.

  С.121: "...суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби". Да! Талантливото не може да е сантиментално. Неговият пронизващ поглед е малко над човечността, едва-едва докосва състраданието, че по-важна мисия има то: да освети неосветени у нас пространства – нещо, не дотам свързано с чувство за милост у нас. Пишейки тези бележки върху нещо прочетено, преживяно, все повече съм привлечен да навляза в граничната област между логическо и подсъзнателно. Научих някак от само себе си да предизвиквам, по-точно, да си поръчвам целенасочено – чрез волята или желанието, да се движа по ръб, отвъд който сивеят в мъглива бездна под нозете ми остри зъбери на интуитивни или подсъзнателни, своето рода пунктирани опорни точки. Движейки се в състояние, напомнящо унес или известна отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям нишката на Ариадна***, онази пъпна връв, която ме придържа към трезвата логическа последователност, разсъдъчност, самодоказваща се яснота, и усещам реенето на любопитството у мен: хем усмихнато, щастливо разтворило клюн като влюбен щъркел, да се носи в други измерения.

  Това е Светът на интуитивното познание. Той е ефирен, ароматен, лек, предизвиква у мен еуфорично и тържествено-строго настроение. Вече не си мисля за смирение, за човечност, за преходност. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не, не я виждам, но почти съм уверен – ей тук някъде, наблизо е самото Откровение, Йоановият Апокалипсис, онази информационна струя от самите глъбини на наглед безучастната ледена Вселена.

  Татко мой, дърводелецо от Отвъдното! Не ме оставяй, да се самозабравя, просто да забравя, че съм най-обикновен простосмъртен! Ако някога, докато си обитавал материалния ни свят, си ме обичал – мен, твоя единствен глупав син, не позволявай гравитацията, земното притегляне да ме напусне. Този видим свят, храна и радост за сетивата ми, ми е твърде скъп, за да го пренебрегвам пред абстрактното. Земен човек съм, да, харесва ми да надничам лекичко към успоредния загадъчен свят, населен с нещо друго, но в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бих желал да съм нещо, което не съм – колкото и красиво за окото, колкото и славно да е. Предпочитам, желая, надявам се да си остана профан в първичното значение на понятието профан, т.е. непосветен в тайнствата. Другата дума за този случай е "езотерик". Противно ми е езотеричното, че дели човеците на посветени и непосветени, на множеството отрича правото да навлиза в Космоса, който диша във всекиго от нас.

  С.125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

  Преди да се родя (1947) Т. Ман чрез подставения свой лит.герой-резоньор Серенус Цайтблом отваря темата за (с.128) "прозрение за демоничния характер на човешкото битие". Никакви идилии! В основата на живота са бяс, кръв, ужасии, схватки, насилия и... религиозността, отчаяната Вяра в свръхчовешкия разум, която единствена била в състояние да ни даде опора сред клокочещия ад. Само че Т. Ман не го твърди лично, а стои на крачка встрани от своя пародиен, особено с вдъхновеното си слово, герой-резоньор и нелеп уж коментатор. Човеколюбие, ала не забравяй първичните страсти, инстинкти, наклонности в човешката ни природа!

  С.135: "че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината".

  С.142: Т. Ман (от име на все същия С. Ц.), представяйки фигура на типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус ("влачи-крак" по немски), съобщава нещо, което напълно и основателно се отнася, според мен, за... българските партийци от 2001 г. Ето реплика на Т. Ман, който визира немския нацист, родственик по фанатизъм на всякакъв род партийни, верски и идейни фанатици:

  "Не обичам, когато някой взема фразите от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, разум и хуманност – от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това". Малко преди това, в предишния абзац Т. Ман говори именно за наглостта, така позната, така характерна за партиеца, предател на всичко национално: чест, интереси, национално достойнство. Впрочем, ето Т. Ман: "Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус), и ние имаме тази дума (свобода), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща единствено във вашия речник и схващането ви за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико (...). Свободата е свобода да грешим, ала благочестието се състои в това, от любов към бога да не използваме свободата, която той би трябвало да ни даде". По-добре, смятам, професионален лицемер едва ли би могъл да го каже.

  Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо. Мисля си, че повече от кощунствата и престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, т.е. на зомбирани с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

  С.157: Представата за мъдруващия невежа чрез негово откровение: "Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било". Да речеш, Козма Прутков в немска версия.

  С.162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – "широкоплещест момък с паднала над челото коса", алюзия за фюрера Адолф Хитлер: "Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост". И малко по-нататък: "Зрял бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването в църква казвал на жена си: Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!" Това, мисля си, е становище и илюстрация на самия Т. Ман. Роденият през 1875 г. Т. Ман, пишейки между 68-та и 72-та си година романа, очевидно е лишен от целомъдрена вяра както в църквата, като институция, тъй и в религиозно благочестие. И това ме изпълва с уважение към него.

  С.164: Ключово разсъждение: "твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията". Бих го отнесъл едно към едно и към сферата на политиката в България. Безскрупулност, невежество, пошлост е българска версия на понятието "политика".

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 sep. 2020

___
* Цитат от Шекспир.
** А la Слави Трифонов, който стана символ на гаврата сред младите българи, или от типа поведение на турчина министър в Министерството на земеделието, разположил се като бей, навикващ българите, че са гяури и жалка рая, някой си Нихат Кабил (1962) от етническата партия на Ахмед Доган, ако се не лъжа, е името; от този висш чиновник оттук-насетне ще зависи дали селянинът в Републиката ще има достъп до кредитните линии на Европейския съюз. Бележката е добавена при преписа сутринта на 12.ХІІ.2006 г.

*** Нишката на Ариадна в древноелински мит е начин за ориентиране при сложни обстоятелства. Ариадна дала на Тезей кълбо червена овча прежда, което Тезей размотавал, влизайки в лабиринта на Минотавъра. Като убил Минотавъра, излязъл от лабиринта, следвайки нишката на Ариадна. Бел.м., tisss.