ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (240.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (240.) 

   Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?*

  26.09.2000. ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН

  Ключ за подхода към темите в "Младите хищници" е сборникът стихове "Кардиф", опит да представя съчетанието на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на страстите. Уравновесеността като смирение пред събитията – от една страна, и бушуващите бесове, като очевидности на битието – от друга. Обсъждайки настоящето, принудени сме да отправяме доверчив поглед към оскъдните сведения за нашето народностно (българско) минало, и то не изолирайки го, а поставяйки го в контекста на двехилядигодишната европейска и световна християнска цивилизация. Гордея се, че съм българин, не защото съм българин (нещо особено, отличаващо ме от другите етноси), а защото моята история е допълваща и съществена, според мен – част от Голямата обща история на Балканите, като детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг – за разлика от навъсения разсъдъчно хладен Север. Дори умозрителността сред нас, живеещите на Балканите, носи соления лъх на топли морета, слънчеви тучни поляни и наивна съзерцателност, присъщи на Античността. Лесни сме за завладяване; непосилно трудно е да ни държи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Ала защо ли да смятам, че това ни е недостатък? 

  Творческото начало винаги се корени в някое отрицание – което вероятно не ще да са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните двеста години подир Паисий. Отрицавайки, българинът – като народностен характер, освен реплика срещу рутината на религията и на установеното (статуквото) е призив, апел, подтик към градивно съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, материална, с ревност да обграждаме мечтата си за свят на хармония, за разбирателство от духовен тип. Това, което зоват овчедушие, всъщност е повърхността, форма; само не и слабост, а качество, че сами себе си ние, българите, може би единствени в света, който познавам, сме най-върлите на себе си отрицатели. Фактът, че този самокритицизъм не ни погубил, какво трябва да говори?

  Елементарният, посредственият пази прашинка да не падне върху лъскавото му от пот самолюбие, и с това издава колко страхлив е да не го разберат какъв е всъщност. Е, това не може да се рече за преобладаващия типично Български нрав.

  11.10.2000.

  Нужна е доста посредственост, за да кажеш "Аз съм гениален" или да се показваш в обществото като паметник на самия себе си, светъл образ на тариката сред нашенци, които любопитно се навъртат покрай всяка власт. И как високопарно звучи гръмкият нищо не казващ пасаж! Ето напомпано с показността си творение на гръмката фраза. Преди някакви двайсетина години по повод тази толкова ярко посредствена работа съм си отбелязал в бялото поленце отстрани: Твърде патетично, за да му повярвам.

    На свободата верен рицар
    – ще прекосявам своя век
    със устрема висок на птица
    и със размаха на човек.
    Изгнаниците ще повторя
    със всички болки и мечти.
    Със всички ветрове ще споря,
    гласът ми в мрака ще кънти.

За да приключи със сакралното вричане:

    …ще звъннат огнените струни
    и гневно ще отронят звук.
    В един тържествен Втори юни
    ще вдигнат яростно юмрук
    и устните ми ще потръпнат
    чрез думичката: С в о б о д а!
    И ако живите не тръгнат,
    аз мъртвите ще поведа.

  Къде ще води мъртъвците дявол го знай, обаче звучи бойко и кухо като тенекиено детско барабанче. Но не дразни ли повече от възгордяването "скромността", или по-точно казано: скромниченето като поза на стремящия се към обществено внимание с лицемерно приклопени клепки, приведени раменца и сведена кратуна! От двата типа артистичен характер първият ми е по-симпатичен, че поне ме предпазва от фалшиви илюзии спрямо героическата персона на лирическия аз. Едно чудесно стихотворение има този сякаш вечно напомпан автор, и то ми звучи като сълза на покаяние и любов – "Балада за момичето от село", присъстващо и в по-предишния сборник на автора от село Рогош, Пловдивско**, бих го включвал във всяка антология на съвременната ни българска лирика. Жалко! Някой идиот му втълпил на пойета, че плоските тенекиени стихове по-добре го представят. Достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за да се усети живото дихание, драмата в едното, и тенекиеният брътвеж при другото.

  Човеколюбивото, като качество, би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашето внимание. Вдъхновителите почти непременно са оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното наше право на избор. В този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на човека и личността, независимо за чия кауза призовават. Категорично съм за обръщане на човека към собствената глъбина (доколкото я има), стане ли дума за избор на това или онова!

  Изпитвам доверие и стремеж към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Голямата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото, но то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представите ни за живота и Вселената вътре в нас. Актът на творчество е не когато авторът си пише творбата, а в онзи случаен миг, когато читателят влиза в интелектуално съприкосновение с нея. Библията лежа четири години библиотеката ми, след като я купих, и навярно стотици и хиляда години, след като текстовете й са били написани, за мен обаче тази Велика книга стана върховен творчески акт именно по време, когато внимателно се захванах да я чета и доработвам в съзнанието си на простосмъртен, съпоставяйки я с изводи от собствения си жизнен опит. Който твори, вече е извинен за дързостта и странностите си; в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато подтикват към диалог собствената ни любопитна и строга съвест.

  Добрички, възпитани, ама не създават диалог! Е, тогава кое им е доброто? От друга страна, и гръмките плоски стихове нито свидетелстват за човечност, нито осмислят драмата на собствения ни живот. Магарешкият трън е разкошен именно с бодлите си и с най-нежното може би цветче на света, срамежливо заничащо като момино оченце иззад настръхналите тръни и нокти.

  12.10.2000.

  Оптимист – това е човек, на когото току-що му е изгоряла къщата, а той се радва, че спасил невредим фикуса от хола. Песимизмът у Шопенхауер (както го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, ала в никакъв случай за основа на философски, обобщен възглед. Така понякога, на събрание, скача някой див курназлия, зареден като автомат Калашников с лошото си настроение; в смрадта, която посява наоколо си, съзирам обаче именно творческия импулс; глупаво е елементарно да го оспорваш – защото неговото лично право за свобода на избора, на волята, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и свободата ни на избор, на воля и пр. Имам слабост към подобен род кавгаджии може би понеже въображението ми ги проектира като версия на утрешни апостол-Павловци на християнската нежност. Дори позиращи, те внасят живец да се отстоява не отвращението, а състраданието и възхитата спрямо човека. Когато домът ти е бил опожарен, съсипан, естествено е да откриваш смисъл дори в радостта, че ти оцелял единствено фикусът в хола. Странно, но е толкова човешко!

  Отзвук от детството – предпочитам екшъни, в които Доброто ченге надделява над злодеите; макар и наивен, този модел ми е мил и необходим: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията у Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да си живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята смърт – Доброто отново ще тържествува върху сцената на живота. Безпочвен оптимизъм ли ще наречете това? Ами това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. Човекът, злобен и в червата си, сам си подписва смъртната присъда, сам си ръфа плътта. Кому е нужно това! В песимистичната философия не откривам толкова отчаяние, колкото недоимък на енергия за творчество. Доказва го съдбата на Артур Шопенхауер, останал си докрая в ролята на Савел Разбойника.

  Волфганг Борхерт****, завърнал се изтощен и болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил; издъхва на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за група млади затворници, сред които разцъфтява любовта и възхищението от мизерно цветче, изникнало изпод едрите груби камъни на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург В. Борхерт ми иде наум, докато чета пасаж от "Светът като воля и представа" на Шопенхауер (1788-1860), завършена като философски трактат през 1818 г., когато Артур Шопенхауер е 30-годишен. Ето Шопенхауер какво казва:

  Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, дето тя се крие от хладния взор на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

  Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:

    Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
    за дребни и големи риби,
    за всяка лодка,
    а пък самият аз
    съм кораб в беда! –

И какво се получава от тази съпоставка! Срещу твърдението на Артур Шопенхауер – жизнелюбието е най-силно и най-остро се чувства именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, отправна точка. Край вратите на затворите мирисът на свобода е най-свеж. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми е баща: роден е през 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми, дърводелецът, най-малкият от петимата харманлийски братя. Двамата, Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните окопи на една и съща война, една и съща фронтова линия ги деляла. Това е! Не мога да понасям оправдания, хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил сред аплодисментите на духовни титани като Томас Ман***** и прочие.

   ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

  14.10.2000. 

  Твърде оскъдно е това което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са си основно моите лични наблюдения и изводи, резултат на любителски, донякъде професионални занимания (основно с литература и публицистика). Но още в началните абзаци от статията за Зигмунд Фройд*, откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или божественото около нашия разумен, яко логически устроен материален свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в разни форми с материал, заимстван от личния свой опит. В бележка към сборника си "Кардиф" (стр. 95) съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща тук изложените работи. В древни времена на поезията гледали като на вид магически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, прекъснал оратора, жарко възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: "Преди мен поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което аз открих, е научният метод, с който несъзнаваното може да бъде изследвано".
Защо надушвам плесен, сякаш прониквам в старо тресавище? Палавото любопитство не се ли заиграва с Нещо, криещо разрушителна мощ! Не е ли това част от опасните и болезнени истини за човека и човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?

   15.10.2000.

  Българската земя, населявана от хора с Български манталитет, обичаи, традиции, минало, реч… все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! Селяни от Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построили параклис, и понеже по онова време – преди около осемдесет години, селото им не се и казвало Пейково, пък било и в турски предели, па каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, та не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо попска калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така навръх 12 септември 1912 г., навръх християнския празник Малката Богородица с буйно веселие, с песни и кръшни хора и обща трапеза параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света. Каква е тази Българска сила? Има ли власт и мизерия да я спре!

  Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черквици и параклиси в областта били изоставени, разграбени, яко съсипани поради нехайство или страх от някой начетен партиен доносник, единствено това свидно местенце продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на онзи полуезически-полурелигиозен някогашен владика. Сънувала била млада жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък и кобилката се преобразила в момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. Доплака ми се, като го преписвам на компютъра. Та там сторили градежа, дето сънят подсказал.

  Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата?! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат: от лъжливи политици до мастити поети? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла, и тя май винаги си е била такава, но Българщината и българското пак оцеляват, дами и господа европейци, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

  Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, тя – дете момиче, то пък – Малката Богородичка... От какви дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата именно сред най-жестоки изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни Български и Тракийски надълбоко е, жизнен е, от осем хилядолетия не е пресъхвал, нещо говори, за нещо настоява, стига да има кой да се вслуша в послания, просмукващи се от Небесата към нас, живите днес.

  17.10.2000.

  "Любов въпреки всичко" от Явор Яворин, избрано, както пише на корицата между две графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафенето почти си изпросих книжлето от поета и той го надписа: "На Г. Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствения сборник лирика, още повече – на книга, издадена на свои разноски в тези наши прекрасни години, е ритуал, т.е. нещо по-особено като жест. Такива жестове сродяват пишещия с четящата публика. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си за "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Значи, да уважим пишещия заради хубавото намерение изобщо да сътворява образи на любовта, но и да му дадем повод да се взре в книгата си през нашите пристрастни, разбира се, и претенциозни странични мнения за литература и литературните й ценности. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:

    Обичана жена да те пороби.
    В подобен улов има улов (стр. 4).

    Не искам той да е затворник.
    Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).

    Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).

    Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).

    Не може никой никого да съди,
    щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).

    Един божествен малък карнавал,
    по който още споменът гори (стр. 22).

    Една жена като самотна чапла.
    С примамващ тен и подивяла плът... (стр. 29).

    Катунът на моите чувства... (стр. 36).

    Любов назаем няма... (стр. 51).

    ...богат на обич и на болка,
    на блатен присмех... (стр. 53).

  Останалото е удобно, доста лесно за отричане, но не ми се говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи скъп рядък тип сериозни диалози, където за изкуство се говори добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие.

  Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността се бронираше с т.нар. партийност чрез сръчно римуване и ритмуване на ядни строфи, громящи еснафа или още дявол знае кой враг на Партията, днес тази неспособност за творчество ни се поднася като стил, разчупващ оковите на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията ни, та до днешното наше време за велики подвизи. Някогашните най-бойки поети избледняха, състариха се и се сбръчкаха, погрозняха, престанаха да се правят на чудаци, да изригват в пространството жарките си крилати фрази. Някогашните ни любимци в Театъра на суетата! Чувам гласовете им: уморени, уравновесени, най-после човешки. Ала стари мяхове с изветряло и слабо вино са те... Умълчаха се, одрямаха се, и не лирика, а пространни интервюта или трийсетина реда за седмичната рубрика във вестник за пенсионери, това чета от някогашните горди и романтични артисти на моето поколение четящи българи. А другите, къде са другите! Честно казано, те са си тук, и какво правим ние? Бързаме да ги изкушим да турят пак театралните доспехи на рицарството. Не е ли по-готино да ги видим каквито са, и без предвземки и без онези вехти Ботевски красни пози с двуостра тънка сабя в ръка?

   28.10.2000.

  Искали да ме видят; и по каква причина! Да придобиели визуална представа що за птица е авторът на тези опуси. Пука ми, разбира се! О-ой, как гали тщеславието едно таквози ми ти искане! Е, бива тогава, кажете им, че съм зает, ужасно ангажиран (по-изискано звучи), непрекъснато пътувам извън България (макар честно казано, да не съм напускал бетонния си кафез поне от три години насам, от 50-годишнината, която празнувах в компания на знойната Re. и семейство Ряпови край морето в обраснало с бурени и тръни напуснато от заможните летовници летовище отвъд Созопол). Кажете им, значи, ако продължат да настояват, че имам дълга козя брадица и щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, ситен на ръст, воня по-зле и от пор, имам копита обаче вместо нозе и съм с рога "под шапката широкопола"****. В моя случай видът разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Удари я с юмрук между очите тази нафукана публика, и вместо да ви се ядоса, тя ще процвили от радост. Голямата манипулация (очароването) е не в скрупульозно натрупване на детайли от "истина", а в ироничното, хем подхвърлено нехайно уж. Ами ти, простосмъртни, за тях си Иисус: защо са два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш, всичкото пет-десет-стохилядно множество с две рибки цаца само!

  Кагот, от френски език, означава: лицемерен набожен тип, пък Die schoene Seele от немски ще рече: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от тези две части? Доста му се дразнех на Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя Исак Паси в книгата си. В крайна сметка, оказа се, Мигел де Унамуно, баск по кръв, испанец по самочувствие, е писал нещо, което мимоходом вече съм написал някъде в есетата от темата "Въведение" – в частта, озаглавена "Младите хищници"... Ето го това общо!
"Да – пише Мигел де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език, та дори и по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моята религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испански Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е казал: Да бъде светлина! И словото му бе испанско...*****

  Какви комплекси за малоценност у горкия дон Мигел! Мечтае да испанизира Европа, да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та отново си помислих изреченото по-горе: Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че поне не ни се налага да се емчим пред света... Величието ни е в унижението, на което пак сме подложени. Държавата ни е отвратителна, подла... но Българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и пишман политиците тук. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 sep. 2020

Илюстрации:

- Председателката на Народното събрание.

- България в уюта на показната демокрация.

–––

* Вж. https://www.vesti.bg/lyubopitno/kvantov-paradoks-mozhe-da-promeni-predstavata-ni-za-realnostta-v-koiato-zhiveem-6114623

** Т. Чонов, сб. "Сълза", изд.1983 г.

*** Сб. "Тревожен кръг”, изд. 1980 г.

**** Исак Паси, "Към философията на живота", с. 68-70.

***** В. Борхерт, сб. разкази "Нали нощем плъховете спят", бълг.изд. 1965 гс. 19-35.

****** Имам предвид романът на Т. Ман "Д-р Фаустус".

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

* И. Паси, „Философията на живота”, с. 217-260.
** Епизодът с освещаването преписвам от вече цитираното есе във в. „Арт-клуб” от дек. 2000 г.
*** Напомни ми фраза от Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст", с. 8 от сб. разкази "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (239.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (239.)

    

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 

   Мартин Хайдегер (1889-1976)

  05.09.2000. ГРАНДОМАНИЯТА НА ИНТЕЛЕКТА

  По повод "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше... Опитвам добронамерено да разбера идеята за т.нар. свръхчовек; но ако още отначало философската основа на Ницшевите разсъждения ми звучеше като романтизъм и дестилиран, абстрактен, но поносим отглас спрямо световните неправди, то към стр. 230 започвам да откривам колко мъст и жестокост може да събуди отхвърлянето на традиционно наложили се цивилизационни правила и ограничения към индивидуалната воля. Размиването на нормата в името на умозрително обявения за висш дух, т.е. въвеждане на принципа "Всичко е относително", преобръща философията от наука за живота в инструмент да се руши структурата на обществения бит. На моите 53 години, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбициозна лудост за "Нов световен ред". Прекалена степен самолюбуване, да не кажа: грандомания, виждам в интелектуалците (термин, както го тълкува британецът Пол Джонсън в едноименната книга за великите умове от Жан-Жак Русо до днес). Да се обявиш срещу Бог и да изземеш неговите функции, не ми изглежда героично, а чисто и просто – нескромно. И го казвам не като защита на легендата за богочовека Иисус, а като българин, ценящ уравновесеното мислене.

  Като студент – някъде през 1970 г. с неистово търпение пребродих затлачената от обстоятелственост и типична за немската литература умозрителност и сухота книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е самият Ницше; "Д-р Фаустус", наред с романа "Вълшебната планина", за автора си е върхова, любима творба; за мен и досега тази книга си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното – тревогата в случая, може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не бива да гледа на живота и на човечеството като обект за отчайващи с идиотските си претенции величествени експерименти с милиони хора.

  06.09.2000. 

  Седемнайсет години откак си отиде баща ми Кирил от света. Тази утрин най-после термометърът сочи онова (13°С), което синоптиците прогнозират от седмица насам. Вълни леден въздух нахлуват откъм Западна Европа. До вчера бе около 30°С, тази сутрин слънцето блести по-остро под пелена от надвиснали оловносиви дъждовни облаци. Застуди се и в атмосферата почва да витае умисленост и кротост; напомня на запуснат селски дом с буренясала градина и паяжини по ъглите. Тази картина ми е от Добруджа, село Тригорци, на шестнайсетина километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми беше жив тук, в моя Пловдив и сега ми липсва кротката му Иисусова усмивка, изобщо: подредеността, здравината на онзи живот, в който този анонимен, доверчив простосмъртен мебелист-дърводелец от Харманли ми е ориентир, основа за размишления и оценки, нещо като Полярната звезда в небето.

  Философите, с които се занимавам напоследък – Русо, Сартр, Ницше, Витгенщайн, Маркс, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пелени, хранени с прибори от изящни съдове. Какво общо имам с тях?! Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек, този естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо особено. Ей от таз сол на живота съм, от нея ми е рязкостта в характера (както казва умната Re., моята злоба). Живей уравновесено и бъди велик в неизвестността си, това е хубаво, това ме изпълва с увереността на влюбения в естествения ход на живота. Затова Библията е Голямата книга на днешната цивилизация, а спорещите с християнския възглед – при всичките усилия и духовни салтоморталета, си остават самонадеяни коментатори, автори на приписки*, илюстрация на невъзможността да бъде пренебрегнат Иисус.

  О, татко мой, ти, който лежиш в пръстта под бурените на занемареното общинско гробище на мърлявия Пловдив, нима наистина си мъртъв от седемнайсет години!

 10.09.2000. 

  В № 18 от Бележки към "Заратустра" из посмъртния архив у Фридрих Ницше чета:
"За низшите хора важат обратните морални стойности; важно е да се посадят у тях добродетелите. Чрез абсолютните повели, чрез ужасни екзекутори на насилие да ги откъснеш от живота". "Низши" е подчертана от самия Ницше дума. Заблуждавам ли се, като откривам и в т.нар. комунизъм подобен тип насилие над естествената струя на поколенията простосмъртни: редови, най-обикновени човешки съществования? Ако при нацизма откриваме "ужасните екзекутори", какво пречи да ги открием и при условията в подреденото общество на строящия се комунизъм? Може би защото за Западноевропейската интелигенция ние сме твърде далече, за да го види? Може би заради отношението на модерните прозападни интелектуалци към Източна Европа и Изтока като изостанали в развитието си, конгломерат от първосигнални туземци!Значи, от една страна, двойна мярка към гражданите на обществото и на държавата (нацистка Германия, Австрия, да речем), а от друга – разделянето на Европа и света на две различни обществени сфери, където и моралните принципи се обсъждат, а и се прилагат с различна строгост – вероятно защото Западът, като цяло, доскоро се смяташе за недосегаем от катаклизмите, разтърсващи Източна Европа и Изтока.

  Съмнявам се доколко западният интелигент днес, в 2000 г., е наясно колко плътна е връзката между болшевизъм, фашизъм, нацизъм и комунизъм, доколко въобще е престанал да ни възприема нас, по-конкретно – източноевропейците например, като екзотика, а не като реалност, която няма как и върху останалата част на континента да не влияе. Философията на живота у самолюбивия Ницше е според традицията на Западна Европа, просто брънка от възглед, чийто корени лежат в Средновековието, когато центърът на съзерцанието на света се изместил от Древния Константинопол вследствие инвазията на войнстващия ислям и се установил по-далече на запад от Балканския полуостров. Вероятно това е проблемът, който философията на Ницше изнася на повърхността: първо – за двойния стандарт при моралната норма, второ – за произтичащото оттук пренебрежение на т.нар. Западни демокрации към Изтока. Изтокът се разбира като сляп придатък, апендикс, резерват за работна сила и база за експерименти**.

  Най-перспективната в началото на ХХ век империя Царска Русия е разрушена като структура не отвън, а отвътре, с внедряването на група безобидно философстващи разрушители около почти неизвестния извън техните среди декаденти и отродници Владимир Улянов. Дребничкият Володя с група приятелчета бил командирован от благопристойния, чистичък и подреден като коледен магазин швейцарски Цюрих с капитали на заможния Запад в сърцето на огромната Руска империя. Дадените му даром парици му осигурили сфера на влияние и резултатът е налице, но трябваше да мине около век, докато стане явно чии капитали и с каква цел са били вложени.

  Тълкуващите Ницше се възторгват, че разчупвал ограниченията пред творческото начало у човека и философските му упражнения отварят хоризонт пред Свободния дух и Свободната воля. Самият Ницше, твърдят, бил срещу държавата, а нацизмът, видите ли! – превърнал неговата философия във фундамент на архидържавността, на тоталитарната власт, на Big Brother, който единствен вижда, планира, ръководи, оценява и понякога цели нации обрича на смърт. Старият Бог-отец или Аллах, който е навсякъде, хем безкрайно великодушен към човеците, до уши затънали в грехове. Понеже не разбирали съвсем Ницше, нацистките идеолози били грубо преиначили идеята му за свръхчовека. А пък си мисля, че и фашизмът, и комунизмът (като най-перфидната версия на марксизъм в действие) чрез практиката на т.нар. партийно и държавно строителство, особено чрез въвеждането на двоен стандарт: правила за своите и правила за мнозинството безпартийни, деленето на човеците на партийци и други, на осъзнати и неосъзнати, основно се използваха от един и същи източник – от схващането за краха на християнския морал, валиден еднакво и за изтънчения философ, и за туземеца от остров Тамбукту.

  Не забелязвате ли как обграждането на група или каста от морето съществования носи дъх на злост, на безчовечност, с каквито и красиви намерения да се закичва?Онези строяха хилядолетния си Райх за арийската раса – дебела лъжа, крайъгълен камък в Гьобелсовата пропаганда, нашите Източноевропейски деспоти и партийни князе строяха Общество на Свобода-Братство-Равенство. Винаги се начева именно от това: изскубване на човека от традицията, от бита, обичаите, рода му, само за да го направят Нов човек, достоен Строител на новия ред или на Зидар на новото най-прогресивно общество на планетата. Безчовечното се обявяваше за най-хуманно… Наглост – показателна за манталитета на пребоядисаните преустроили се кадри на неуморната Държавна сигурност и на Партията ръководителка на общата ни участ.

  Гениални прозрения има у Фридрих Ницше за човешката ни природа; това обаче не служи толкова на човечността, колкото служи на удушвачите, на гробокопачите на цивилизацията. Този съвършен тип гениални прозрения напомнят отключването на механизма на ядрения синтез, където водещо начало е релативизмът – "Всичко е относително, всичко е възможно". А размиването на нравствените правила и норма, освен хоризонтите пред духа и волята, в по-голяма степен ражда уроди и чудовища или жестоки наказания заради придобитото знание. Човекът е любопитно животно, търсач на нови предизвикателства от сферата на познанието върху собствената си природа; нравствеността обаче не може да бъде пренебрегвана, нито подменяна с нов тип нравственост. Тази стара, допотопна или както я наричат още: християнска, морална норма си остава задължително ядро, сърцевина, около която могат да се добавят по-новите открития; ако ли не – човечеството рискува да се самоунищожи.

 11.09.2000.  

  № 42 от Бележките на Ницше, цитирани вече по-горе, приключва (подир рефрена за "освобождение от морала" с идеята: "Да съчиним мит на бъдещето! Да се живее с надеждата. О, блажени мигове! А след това да се спусне завесата и (подчертано) да насочим мислите към твърде непосредствени цели!" По същата схема сме били манипулирани: "Да се чества бъдещето, но не миналото!" В бъдещето се виждахме сплотена маса, единни, докато миналото на всекиго няма как да не му нашепва, че е нещо различно, нещо уникално. Нас, като поколение, просто ловко ни отстраниха от собственото ни потекло, род, семейство; партийната дейност следваше Великата си задача: да ни направи колкото се може по-еднакви, особено в мислите, в мечтите, в желанията, в потребностите.

  По-еднакви, ще рече: удобни, като тухли за строежа на мечтания Нов свят, Павел-Корчагиновци на идеала, чието върховно щастие е било да се самопожертват пред партийния олтар, да се самоотрекат, да се превърнат от топлокръвни живи човеци в стоманеносиви железобетонни фанатизирани роботи, хомункулуси. По този калъп Партията проектираше да ни призове и нас към Истинското щастие, за чийто фалш – странно! – но най-видно е при Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!"*** Ницше все го поставят в основа на фашистката и нацистката идеология; забравяме до каква степен болшевизмът, фашизмът, нацизмът са генетичен продукт, резултат на илюзията, дошла от Френската революция, че Старият свят е обречен, трябва да бъде унищожен, за да се въздигне Новото, че реките от кръв са само подготовка за Сияйното бъдеще, Мечтания рай, както писа и друг влюбен в модното – Гео Милев.

  Снощи в новинарската емисия "По света и у нас" на БНТ чух потресаващия факт: 20 (двайсет) милиона българи от Кубратова България сталинистите насила са ги принуждавали да се пишат по националност татари. Всъщност, набезите на ордите от татари съсипват най-многолюдната от петте български държави – България на Батбаян, първородния син на кан Кубрат. Да потърсим траките! Древните бриги или фриги не са изчезнали, но и комунизмът се опита да изличи спомена за древните ни предци. Колко открити неплатени сметки напомнят за соца! Ще отмине столетие, а струпеите от Червената чума още личат.

  12.09.2000. 

  За да имаш право да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения. У Ницше (запис № 80 от Бележника): "Само любовта има правото да съди". Съгласен, но с горното уточнение – което е в християнската норма…

    Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
    и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
    Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
    наистина ли през отлъката не ме забрави,
    нима наистина не съм ти отмилял?
    Грижовна моя!
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
    не всеки има майчините укорни очи

  Стиховете са на Пеньо Пенев (1930-1959) от поемата "Дни на проверка".

  Аргументът ми е от най-неочаквано място; не ме интересува каква ли точно идея е преследвала автора на горните редове, откривам древната житейска мъдрост: най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е, за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на Блудния син, то е мълчаливо, укорно, мило, грижовно. Питам се, колцина от майсторите на гневни словоизвержения имат очи да се видят отстрани, да успокоят разбушувалото се у тях самите отблъскващо, не привличащо отрицание. Вместо да помогнат, пречат: задръстват с речи гръмотевични пътеките към покаяние. Боже мой, защо все бързат да назидават?! Изкушете нравственото у човека, не го приклещвайте до стената, ако сте наистина демократи, християни или изобщо казано – добронамерени човеци! Ала не… Въсят вежди, тровят се взаимно, гърчат се от бяс, пяна им капе от устата и не разбират как от всичко тяхно се вижда единствено колко честолюбиви и самовлюбени, колко жестоки егоисти са.

  18.09.2000.   

  Свойствено на разума е да подрежда, систематизира, но и да разпилява късовете познание в причудливи, в неочаквано смели хипотетични и мисловни конструкции. Тази комбинативност може би... е основа на творческото, на божественото у човека. Защо обаче са огромните пространства неизвестно за Историята на цивилизацията, и особено за тези последни две хиляди години от зараждането на християнството?Понякога в кристалните ранни утрини под извисилото се копринено небе на Тракия имам усещане за близост между съвременно и древно, сякаш е достатъчно само да посегна към отдавна отшумели събития, и Миналото ще оживее, даже камъните ще проговорят, ще се отвори земята, оттам ще наизлязат хора, твърде подобни на мен, на нас, българите, по жизненост и душевен строй. И това усещане е съпроводено с известно съжаление – че човечеството някак много дълго стои на границата, която дели жежкото Юношество от Младостта. Пък за Зрелост е твърде рано да се говори.

  И се питам, с какво днешният мъж е по-съвършен от библейския Адам, днешната жена – от библейската Ева? И не сме ли осъдени или проектирани от Твореца вечно да се въртим в кръг, в плен на илюзията, че някой прекрасен ден ще да прекрачим в Хармонията и Любовта ей тъй, даром, като нещо, което закономерно ще се случи?

  Основна в тезите у Ницше е идеята за разумното, което унищожава жизнеността, с други думи казано – за необходимостта от борба със стихиите и бесовете в нашето битие и съзнание. Веднъж излязло извън Едемската градина, човечеството мечтае да се завърне, но натрупаното през последните две и повече хилядолетия познание вероятно ще продължи да ни прогонва от Райската градина именно понеже човекът е станал любопитен, търсач на приключения – и затова така непостоянен, объркан, предизвикателен спрямо природата и спрямо целия космос (в смисъл: вселенска хармония) около нас. Отсъствието на смирение е нашият грях, но и нашият чар.

  19.09.2000.

  Сънувам. От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а като докосване: присъствие на отруден, притеснен човек. Носим четири пакета покрай множество железопътни линии, не можем да пресечем, понеже влакове непрестанно преминават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност захвърлям двата тежки пакета между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала кал – наскоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета, и вече се колебаем дали да приклекнем ниско край релсите или да изчакаме отстрани, крещя й да излезе от калната яма, когато съглеждам търчащия с фенер към нас иззад завоя железничар, размахващ ръка да се отстраним, а зад него с нарастващ грохот виждам силуета на многотонна жп-машина… И се събуждам. Шест часът; часовникът пиука да ставам.

  Какво ли щеше да ни се случи по-нататък?! И как така сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от мислите си – освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с нейното участие в моя минал живот? Какви послания идват към мен от дълбините на зловещия сън, и има ли то значение за сега и за близкото бъдеще? Наивни, глупави въпроси ли са това? Бъдещето ни е зад плътна плюшена завеса: не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето, само неясни зъбери, покрити от ниско падналата мъгла, пръски от разбушували се връхлитащи вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг.

  Домът ми е осеян с часовници. Чувам си часовниците колко отчетливо нощем се надтракват в кадифената тишина: по един – в кухнята, в антрето, банята, хола, три в спалнята, която най-често обитавам. И защо ми са! Защо изобщо съм се заобиколил с часовници? Дали не е атавистичен порив да удържа по някакъв начин главоломно препускащото време, като му поставя паяжинни мрежи от часове, минути, мигове?Сънят ми приключи в миг и днес денят ми дотук вече от три-четири часа, се изнизва иззад завоя с разтревожения, размахал сигналния си фенер, отчаяно опитващ се да ми съобщи нещо особено важно мъж в черна железничарска униформа.

  20.09.2000.

  Надпис от автора върху екземпляр на "Кардиф", поводът е закупуването на пиано за училище: "Ако ги нямаше благородните хора, за кого ли биха рисували рисувачите, за кого ли биха композирали композиторите, изобщо, защо ли би имало изкуство?! На майка й на моята мила ученичка Сара – с респект! Пловдив, 20 септември 2000 год." Бъбрим снощи по телефона с Re., оплаква се от щурец, който се появил в спалнята на маломерното й жилище: "Кажи ми какво да го правя проклетника!" Казвам й: Убий го! – а тя: "Не мога да го убия. Разбираш ли, подгоня го с кърпата да си върви, да не ми плаши децата, а той се скрие зад таблата на леглото и после лекичко се показва иззад своето укритие, първо – задника и коремчето, после се завърти, обърне към мен блестящите си очета и ме гледа. Кажи как да го убия! За нищо на света не мога".

  Обсъждаме в девет вечерта нещо ужасно важно: как да се отърве от щуреца, без да му навреди, без да го размаже милия неканен досадник. Предлагам да си представи каква напаст са облаците от щурци, налитащи върху китна зелена морава, и после – пустинята от оглозганите след налета им пустинни полета. Re. обаче е категорична: "Той е сам, разбираш ли, един самотник е той. Приятелите му, три-четири щурчета, отлетяха навън, а този се засели у дома: крие се, прехвърча из стаята, поглежда ме с любопитство. Не, не и не! Не ми се иска да го убивам, защото после ще ми е криво, няма да мога да заспя, жал ще ми е за него". И я оставям както намери за редно сама да си решава проблема. Добре, но към един и половина след полунощ се събуждам от нахлуващата през отворения ми прозорец екарисажна воня и от звънтенето на комар, който няколко нощи смуче кръв от мен с хоботчето си. Виж, заради комара не изпитвам скрупули; мисля си сънливо: вече е три и двайсет, наоколо всички спят, лампата ми свети, допушвам трета цигара и кой с блестящи от любопитство оченца ме гледа от някакъв не особено известен за мен, успореден на съзнанието ми свят? Безжалостно бих прострелял с куршум когото и да било от крадците и мародерите, шетащи нощем из крайния ни квартал, а виж, за онзи щурец започва и на мен да ми става съвестно.

  Сара е седем-осемгодишно момиченце. Майката така и не познавам. Научавам, че ревнивият съпруг вдигнал скандал, когато прочел посвещението ми и като разбрал, че дъщеричката му, мъничката Сара, ще посвири на краткото празненство по повод новото ни училищно пиано, единствена Сара. Оплакала се майката: "Така крещеше, като да не й е баща!"

  21.09.2000.

  Някой ден ще се събудим, и няма да ни има: други ще седят на нашите места край масата и други ще отпиват вино от чашите ни. Тогава що е тази злост у вманиачения нещастник, който нарича себе си философ, а бълва змии и гущери против света от дупката си? Този бяс, фанатичната ненавист на отчаян Иван-Костовист какво общо имат с философията! Или сме изправени пред клиничен случай на тъп самозванец, изпуснал тотално нервите си, понеже никой не му вярва и е станал за посмешище?!

  24.09.2000. 

  Степени на убеденост… Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, приказки непремерени на обвинение и назидателства, самолюбие до небесата, и всичко това накуп съвсем не убеждава. Това си е предизвикателност, която разгаря, а не решава спорове. Онези (БСП и СДС) отсреща лъжат, чувствам се унизен… и какво да сторя! Историята е преизпълнена със спорни области, но не е ли по-умно първо да открия опорни точки, където сме в съгласие с човека срещу мен? Нека стоящите отстрани да усетят взаимната добронамереност, спокойствие и уравновесеност, а пък после полекичка трезво си задай въпроса: Какво сме спечелили, заставайки не успоредно и гледащи в една точка на съгласие, а един срещу друг с яростен фанатизъм в очи? На Балканите има достатъчно земя, пръст, камъни, вода – и за гърци, и за българи, и за сърби и румънци, за турци и албанци; за всички ни тук, които имаме миналото си от векове, този разпарчетосан полуостров ни е отечество. Е? Тогава защо враждуваме и се делим на горди самовлюбени тарикати, вместо да си помагаме по комшийски?

  Икономически днес България е по-слаба от Гърция и от Турция, ала нравствената позиция не се влияе от материалния статус на нацията. Замълчаването, като страна в обсъжданията за последните сто години, тишината, излъчвана откъм Българската ни позиция за националните територии в Югоизточния ъгъл на Европа, тази очевадна кротост от наша, българска страна, желанието за сътрудничество и съгласие между Балканските държави, мисля си, е капиталът, който не си струва да пропиляваме. Имаме достатъчно нееднозначно оценени личности и събития от близкото минало именно откъм български интерес: Фердинанд, Стамболийски, Александър Малинов, Георги-Димитровците – двамата: Московското мекере и Гемето, цар Борис ІІІ. Преди да установим общата си оценка, за дейността на всяка от тези неслучайни персони, как да сме сигурни в националните си приоритети?! Всяка от тези личности е лична участ, епизод от Голямата общобългарска трагедия преди и след войната от 1878 г.

  Грандоманщините на Фердинанд I Кобургготски, стихийните блянове и проекти на иначе практичния селски даскал Александър Стамболийски, всеотдайността и може би ловкостта при Петко Каравелов и Александър Малинов, низкопоклонничеството на "вожда Димитров" и колцина още наши български държавници са недостатъчно осветени места за масовия българин. Докато не почистим дома си, как пълноценно да отстояваме интереса, възгледите си за отечеството ни България сред съседите!Отвън посягат не към териториите ни само, посягат към онова, което ни съхранява като нация. Преиначаването на историческите факти може да се преодолее именно с изнасянето на действително установениге общи за Полуострова средищни точки на оценка върху целокупната днешна История на Балканите. Трудно ли е да се изнесат на показ историческите документи и детайли от Миналото?

  Не са полезни митовете и легендите, в този случай повече вредят; понеже митове и легенди са част от самодоволството на всеки народ или нация. Да заложим на нещо далеч по-основно – на фактите, каквито опонентите ни няма как да отрекат, тъй като някога в миналото вече са ги приели и документирали, т.е. узаконили пред света! Да гледаме на Балканите като дом за всички етноси и нации, които Някой (извънземни, или Господ) е отредил да го населяват, да се покаже колко е глупаво една нация да се бие юнашки в гърди за сметка на своите съседи – това е, мисля, перспективната роля на нашата многострадална Българска общност не само тук, а навред по света.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 avg. 2020 

Илюстрации:

- С двама добри приятели на лаф мухабет в кафенето.

   - Селинджър – янки, любим автор на моето поколение.   

___

* Приписка – коментар към текст, обикновено върху белите полета на страница от ръкописа.

** Част от записките за този ден влиза в състава на есето "Щом любов нямам, нищо не съм!", отпечатано в бр. 111 на в. "Арт-клуб" от декември 2000 г.
*** Според мен, в своето "Предсмъртно", писано часове преди екзекуцията, поетът е иронизирал.

**** Княжество България в канцелариите на Външното ведомство на Руската империя се явява нещо като либерален експеримент. Което в Русия не си позволявали да сторят, изпробвали го чрез ограничената власт на 22-годишния Александър Батенберг, племенник на императрицата Мария Александровна; баща му и същата Мария са брат и сестра, а майка му е полякиня. Пак да сме щастливи, че не са ни нарочили за крепостно население. Бел.м., tisss.