Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. Мартин Хайдегер (1889-1976)
25.08.2000. СЪСТРАДАНИЯ, КОИТО НАРАНЯВАТ
Из предговора на проф. Исак
Паси към "Тъй рече Заратустра" на Фридрих
Ницше (1844-1900): "Понякога повече храброст изисква човек да се въздържи и отмине, за да се съхрани за по-достоен враг!
Затова Томас Ман е прав в преценката за Ницше като автор, за когото всичко се върти около въпроса Кое е благородно?" (цит.съч.,
изд.1990, стр. 16). Възражението ми, преди да се захвана с философията на Ницше: Какво да
река за възглед, който може да се тълкува и така, и иначе – може да бъде знаме за
човечност, но и секира на човеконенавистта, уж защитава достойнството на
личността, а вади аргументи за издевателства над океана от обикновени човеци.
Оспорвайки библейската философия и проповед, дали Ницше не е повдигал капака над
ковчега с бесовете, за които при съвременното ниво взаимоотношения далече не
сме подготвени като култура и възпитание? Дали Ницше не е съвременна версия
на Йоан Предтеча – гърми, но не напоява, кара те да се чувстваш
неудобно в кожата си, за разлика от Йоан Предтеча, не предизвестява войнстващото
Добро, а войнстващо Ожесточение? При всичката чистота в помислите си, защо ли чрез манипулации над масовото съзнание, нацизмът така го
приспособи за своя емблема и оправдание на зверствата над милиони невинни жертви на фанатизма?
Следствието не може да адвокатства за причината, но ако нещо се прави за добро,
защо плодовете му са отровни? Ако засееш пшеница, защо нивата ти ще обраства с
противни бурени, а дошлите да жънат ще са принудени да отсяват с велико усилие
хлебните зърна? Може ли точно толкова двусмислена спрямо човека философска
теория да дава перспектива за бъдещия свят на хармонията, доброто и любовта?!Засега приемам този гений само като чудесен повод да погледна към човечеството, към
земните ни дела от неочаквана гледна точка. Основа дотук на
философията е било съчувствието, милостта към Адам и Ева. Сега, след Ницше, за пръв път имам възможност без излишни скрупули да изживея докрай досада от
простосмъртието, от обикновеността. Свръхчовекът! Дали това не е ли
свръх-Азът, който дреме като ракова клетка у всеки автор на пасквили,
както и у всеки редови жител на планетата всъщност? Развихрилият се свръх-Аз, разрушил
имунните ни прегради, дали не е в състояние да взриви човечеството отвътре, като
повече познат до болка зов откъм една от световните религии, да го раздели този океан
от човеци на правоверни и на обречени да бъдат изклани за прослава на
"великодушния" върховен бог. Аман от невежество, въздигнато в религия! Природата на обществото е мъдро устроена; но и ницшеанството, и свързаните
с него допълнения към екзистенциализма, дали няма да се окажат предизвикателно
Отрицание, което служи да затвърди доверието ни към естествения ход на живота,
т.е. към традициите на християнската цивилизация? Тези традиции – дори когато се
отказваме от тях, пак си остават в пясъците на Миналото да се извисяват видими от
Космоса като египетски пирамиди?
Състрадания, които ни нараняват; съчувствие, което ни унижава; възхвали, които ни оскърбяват... Доброто може да се възприема за Зло, но и обратно: разрушението
може да е преддверие към творчество. Уплътнявайки картини от нормалния живот,
тълкувайки го с положителен, и с отрицателен знак, какво постигам! Постигам може
би самочувствие, а всъщност не е ли това унищожаване на измамните ориентири за перспективното? Поклонниците на Ницше съветват да се отдръпнем в собствената
си глъбина, когато преценяваме; съветват още да разчитаме в по-голяма степен на
схващането, че Оценяващият по своему е божествен, т.е. равен с фикцията Господ. Но това съответства на фразичка, която дразни – Всичко е
възможно, заради която призовавам в мислите си Алберт
Айнщайн (1879-1955) с неговото върхово откритие, че "Всяка гледна
точка е относителна". Значи, нахълтваме голи, обезоръжени, ала и самоуверени в
древната джунгла на първичния хаос, в Преизподнята… Тъй ли да го разбирам това всевъзможие? 28.08.2000.
Последните два-три дни в някакъв вид отнесеност се насилвам да
чета "Тъй рече Заратустра", върхова творба на Ницше. Стилът му –
спънат, предвзет, ми напомня ту лапидарния стил на Албер Камю от философския му роман-есе "Чумата", ту пък в известна степен маниерността на Петър-Дъновите беседи от 1915 г., с разликата, че фразата у Ницше
съответства на грапавините у първообраза, докато при Дънов показността надделява – просто личи амбицията у Беинса Дуно (П. Дънов) да звучи
като библейски слог.
Откривам в Ницшеанската философска система и някои неща, които съм приемал за свой
стил, своя лична мярка за нещата от живота – например, призив към човека да
бъде докрай верен на себе си, дори с риск да не изглежда толкова благообразен в
очите на мнозинството. До с. 75 от "Заратустра" мога да изброя дузина аналогии, изразени в първата част на записките ми във "Въведение", под
надслова "Младите хищници". По-категорично казано, при всичката ми първоначална и предпоставена съпротива срещу този гений на модерната философия,
писал книгата си между 39-та и 41-та си година, в периода на своето акме (зенит),
започвам да го приемам вече не като екзотика, а като съвсем нов подход, даващ простор
за размишления върху двехилядигодишната ни съвременна християнска цивилизация.
В събота бяхме с Re. на гости у семейство Ряпови в село Козарско, около половин час път от Пловдив в посока Пещера. Пихме кафе, побъбрихме около маса,
сложена сред дворчето, под нависнали от плод ябълкови дървета, и се върнахме
обратно в града. Добре, че ги имам тези приятели, но… не ми е достатъчно. Би
трябвало да им завиждам, да ги облазявам, дето си живеят тъй подредено скромно,
но дяволите ме хващат, поставя ли се сам на тяхно място дори за момент. Защо ли! Re. грееше като слънчице насреща ми, аз пък се държах като дървенак. Уморява ме
делничността у Ряпови, и сигурно не съм прав; амбициите ми са прекалени може
би.
29.08.2000. Ето я дузината (те са и повече!) съвпадения на мои си
открития, които съм описал в поредицата "Младите хищници" от
записките ми във "Въведение", и онова, което намирам вече написано около 1883-1885
г. у Ницшевия "Заратустра":
1. Същественото е на земята, не в небесата (с. 28, бълг.изд. 1990
г.). 2. Човекът е велик като мост между поколенията, пренасящ послания от отминали времена към бъдещето (с. 30). 3. Раздаващият се е великолепен, именно защото не очаква нито благодарност, ни ответни
жестове (с. 30). 4. Не мъртвите; живите са в центъра на внимание; за тях се припомня Миналото и заради тях мъртвите се вдигат от пръстта (с. 37). 5. Важно е да се знае думичката "Не!" и да се употребява с увереност
и уважение и към себе си, и към отсрещния (с. 44). 6. Т.нар. висши сфери на духа са вледеняващо студени; човеколюбието
е смисъл на философията. "Седемте печата" в Йоановия Апокалипсис ни пазят от ужасите на
крайното познание (с. 49). 7. Което е в плътта, точно то придава смисъл на духовното; духовност за сметка
на плътското е посегателство срещу природата у нас (с. 51). 8. Да изпитваш вкус към дребните неща от живота – то е истинското жизнелюбие.
Фанатикът е духом осакатен човек (с. 52). 9. Строго да обсъждаш, това също е проява на човеколюбие – защото осъждаш не
личността, а отделни нейни черти, които я развалят (с. 55). 10. Не смятам себе си задължен да съм опора и основа на когото и да било;
моето присъствие в нечий живот са само знаци за Добро и Зло, както моят опит ги
диктува (с. 57). 11. Изкушението от върховете, опасностите и злобната игрива песничка,
всъщност ме изпълват с радост и сила (с. 57). 12. Човек трябва да бъде приучван да гледа на себе си като на ценност,
като нещо божествено; и тъй няма да си позволи да го подритват и да се валя в калта (с. 58). 31.08.2000.
Вчера си прекарахме добре с хубавата Re., а късно вечерта
в продължение на час и повече правихме опити да съсипем (с
думи) готиното; истина: затворих телефона с облекчение, че не съм се поддал докрай на изкушението да превърна пламъчето в пепел от
рози. Не вярвайте на думи! Колкото по-възвишени – толкова по-глупави,
колкото по-гръмки – толкова по-кухи. Най-важните неща се изричат с
прости думи. "Пепел от рози" звучи изискано, но не може да се мери с розовия храст;
вгледай се в действията, не в техните наименования. Коментарът ти всеки случай манипулира съзнанието, защото неизменно ще следва някоя априори (предпоставена) теза.
Когато жената започне да набляга на приказките, тя е змиорка в бистрия поток –
внимавай къде ще се опита да те направи на самовлюбен глупак! Не се опитвай да се състезаваш, жарки кавалере, няма смисъл; приеми очевидното – че женската й природа е гъвкава, а мъжкото
начало – логично и праволинейно, т.е. елементарно. Там, където мъжът се
прекършва, жената оцелява. Всичко в този свят било сторено от мъже – и в чест на кого? Почти винаги, почти
неизменно в чест на очарователна някоя жена… Красиво, но не е вярно; понеже не става
дума за чест, а за изкушение и прочие Евини хитрости. Мисля си, че колкото по-умен е
мъжът, по-бързичко ще си го признае, драги ми д-р Уотсън – вечния асистент, събеседник, върху когото някой явен егоист, някой самоуверен Шерлок
Холмс ловко демонстрира остроумието си. Любопитно е да съзерцаваш войнствената Ева, особено когато е в акция
и влачи от девет дерета ведра с аргументи, факти или житейска дреб, за да те направи "мат и
маскара", демек, удобен за търкаляне в една или друга посока. Понякога си
казвам: Леле! Това нашето наистина е Любов. Как да не го обичам това мило
и ядовито, но така страстно настръхнало срещу мен Чудесо!
Познанието (действителното, а не книжното; придобито не даром, а въз
основа на горчив личен опит) винаги е свързано с грешки, разчита и произтича
от грехове. Ще узнаеш ли из основи как се чувства предателят, лъжецът,
убиецът на чуждо щастие, ако не си бил самият ти някога предател, лъжец или убиец
на илюзии? Моят личен опит ми подсказва да обичам именно грешника, надскочил
Правилата и пострадал от самия себе си, а да не обръщам толкова излишно внимание на
паноптикума от канонизирани или изкачващи се към Едемската градина кашлящи
кандидат-светци. Кое е повече нуждаещо се от нашето внимание: рожбата или родилката? Мисля си –
родилката; тя е самият живот в момента, докато рожбата е едва трепкащо пламъче,
предизвестие неясно за бъдещето отвъд хоризонта на Днес. Моята майка е
целият Балкански полуостров – навсякъде, където живеят хора, чийто език ми е
понятен, а песните и обичаите им не ме карат да настръхвам от отвращение, от погнуса. И още по-отвисоко погледнато – ние сме общност на
средиземноморския ни генотип: нито сме вандали, нито сме достатъчно уравновесени.
Но това, което разяде този дървояд Марксизмът (комунизъм като негова есенция),
то ще трябва отново да се съедини с естествените си корени. В този смисъл Русия
може да бъде дори скъпа гостенка, но никога да не се вижда стопанин по тези земи. Достатъчно ежби зад гърба ни! Иде времето да гледаме в една посока –
най-сетне, като народ, да обърнем внимание върху самите себе си. Национализъм
всъщност е усет, нещо, което или го имаш, или го нямаш – чувство за национално достойнство.
Усвояването на знания да става плавно, не с подскоци, засилвания или с маршова
стъпка! Най-пълноценно се учи онзи, който не казва Сега сядам да
уча! – а другият: който се опира на своя жизнен ритъм и опит; на него
ученето му е както дишането – става неусетно и попива много по-надълбоко. Има време за учене, а има и време за отучване, за чистене на отпадък и
излишества. Второто, види се, е далеч по-трудно.
Оспорването затвърдява. Защо оспорваш! Решил си да покажеш, че оспорваното няма стойност?! Но какво правиш, всъщност? Оспорвайки го
ожесточен, доказваш колко не си прав, как си противоречиш: действието ти
опровергава думите ти. Защо хабиш толкова енергия, като нямало, казваш, никаква стойност оспорваното от теб! Желаеш ли да отхвърлиш нещо безсмислено, по-добре махни с ръка; нали никой не
оспорва жабата – усмихват се и отминават. Жабата затова е жаба – не да
ни озлоби, а да ни развесели. Щом е част от живота кресльото, сеяч на омраза
и бесове, значи носи послание, за което може и сам да не подозира; ти си
длъжен да разчетеш тази изпратена до теб информация. Вбесеният фанатик, който се представя за философ, всъщност е униформен куриер. За да настръхва тъй злостно,
значи, някой сериозно е подразнен, повлиян, изваден от равновесие от всичко онова,
което за нас е кауза: България със самочувствието на културна нация, нация, задаваща цивилизацията. По-мъдро е, вместо да отрицавам, да успоредя стъпка с онзи,
който ме дразни, пък да се уподобя и на всички онези, които крепят това зло, за да
разбера как е устроен механизмът му, какво се крие отвътре. Внимателно го
разгадай и прояви уважение към Онзи, който го е изпратил това нищожество. Ти виждаш
нищожеството, но Онзи, който го е изпратил, всъщност е по-важният образ. Дошъл е при теб съгледвач от вражеския лагер, прекосил е фронтовата линия между талант и
посредственост. А посредствеността винаги си служи панелно с гръмки
обвинения. От хора-мостове човечеството има нарастваща нужда след две
хилядолетия кървави вражди уж за славата на Бог.
И да престана да ползвам думите "комунист", "комунистически" все едно това са ругатни! Едрите мародери над Българската нация отдавна престанаха да се
кичат с Маркс и Ленин. Не бива тях да обсъждам, а да се откажа от тях,
както те се отказали от нравствеността, че това е обречен материал. По-умно ще е да не се занимавам с хора, които са гримаса на
посредствеността.
01.09.2000. Едновременно си и пастирът, но и стадото. Пастирът, като вижда
вълци, в ума му е стадото. Кой ходи да разправя притчите си на вълци! Може би вълците
са, за да ни държи животът нащрек; те имат свое място в направата на
света, на обществото.
Човек се уподобява с разни животни и птици, дирейки символи
да обясни себе си, и това върши от памтивека; и все остава доста нещо необяснено... Например, каква грация, какъв остър рефлекс, колко свободолюбие излъчва
вълкът! Прилича ни на куче, ала не е куче, а гордо свободолюбиво, неподлежащо на
дресировка същество. Нима това не възхищава?! Тъй че вграждам вълците във
великолепието на живота. Разумността става по-мила, когато е в досег с бесове, със зъби и нокти на хищници; така запазваме тонуса си за живот и по-нататък и чувствата си съхраняваме свежи. 02.09.2000.
Употребявам често напоследък думите "народ",
"нация", "българин", а пък колко неточни, колко аморфни са подобни думи! Каже
ли се "народ", все си представяме селянин с бяла риза, ален пояс и в бозави потури, който оре мижавата си нивица с Белчо и Сивушка. А може би днес на тази дума
най й съответстват припичащи се на слънчице унили пенсионери по пейките на Борисовий
дървосад с партийния орган, трибуна на преустроилите се партайци вестник "Дума" в трепереща
ръчица? Онзи Вазовски, Йовковски, Елинпелиновски, Яворовски народ
отдавна не съществува – измрял е, потънал е в "земята, майко,
черната", превърнал се в битова подробност наред с калайдисаните
менци и железни свещници, с варакосаните грънци, с турлю-гювеча за мезе към
60-градусовата охладена гроздова.
Станали сме нещо друго. А литературата типизира ли,
типизира! Чувам мрънкане, гърленото пеене на мюсюлманския мюезин сутрин. Вятърът
го донася това виене и мрънкане откъм циганското гето Столипиново.
И си мисля: сложиха юзда и на това палаво племе, откъм най-неочакваното място му надянаха тази примка; по-цигански от битовата цигания са парцаливите мрънканици на мюезина. Онези там манговци сякаш са повече народ,
отколкото нашите благи пенсионери. Сплотени и единни в невежеството и хитрините, в
бесовското си свободолюбие и детската си вяра в черни магии, проклятия, изцеления.
Докато ние – българите, сега сме разпокъсани, раздвоени, транжирани до степен да не знаем кои сме, чии сме от калпава политика и доверие в чужденци.
03.09.2000. "Аз... аз… аз…" – ечи от "Тъй рече Заратустра”; не са ли това бръщолевеници на болен мозък? Да си луд (или да се правиш на луд) – това ли е
единствената пътека към човека! Иисус не ми е изглеждал толкова извън
мерките – и в това е Неговото човеколюбие. У Ницше ме уморява и
отблъсква показността, изтъкването на своето чрез оскърбление към
всичко, което е различно. Парадокс ли е, че точно кресльото, зовящ за разправа
уж в името на свободата и демокрацията, кове най-отблъскваща клетка за човешкия
дух? Не, не е парадокс, защото този стил на говорене използват тираните открай
време. Фактът, че Заратустра (или силно самолюбивият Ницше от Австрийските планини) смятал себе си за нещо
извънредно и вече би трябвало да промени хода на световните дела…?! Ако не е
форма на пародия, не разбирам кое оправдава увлечението по точно такъв тип
болестно (графоманско) самочувствие. Заразените от вируса на извънредното естествено е да си въздигат подобен човек за Баща на народите, Дуче, Фюрер, Велик
кормчия, стратег, архитект на мира или за Командир на аморфна политическа
формация в отчаяна от мародерите България.
Кой е склонен да се прави на интересен? Който маскира
вътрешните си опасения за непригодност, т.е. който чрез позьорството избива
комплекса за собствената си малоценност. У автора на "Тъй рече Заратустра" жената, като
обобщено понятие, е създавала очевидно невероятни грижи и душевни притеснения.
Може да се говори за лудостта на гения, по-точно казано – за прозрения в
налудничавите брътвежи на типичен аутсайдер, заел позата на Бог. Роденият двайсет години след Ницше Петър Дънов (1864-1944) крачи по вече прокарания път за манипулиране на обедняващи аристократи, интелектуалци, сноби и замогваща се тълпа от новобогаташи. Защо им е Заратустра или Беинса
Дуно?... Ами единствено – за да ги отличи от стандартното,
делничното, простосмъртното, от нормалното, и така – като размиват правилата на нравствеността, да се закичат със знаци на бленуваното
свръхземно, да оправдаят безсмисленото си съществуване на земята. Интересно се получава, като се види как следосвобожденската ни тънка интелектуална прослойка, освен с "идеите на Маркса", възхитена е сукала и от фантасмагориите за "свръхчовека". В челната
редичка сред тях е и синът на шаячния Петко Рачов Славейков от
Търново: навярно за да узнаем колко късо е разстоянието от пламенното родолюбие до пламенно самолюбуване
и пренебрежение към останалия свят.
Светът е многообразен и здраво си стои на нозете – това е
отправната ми точка за размишление в тези бегли записки с повод или без повод. Приема
ли, че Правилата, Истините и Нравствеността са относителни и че в духовността всичко
се мени както в материята, приема ли това, казвам си, изгубен съм, ще ме засмучи хаосът и ще ме захвърли в неандерталската пещера насаме със собствените
ми древни рефлекси и животински бесове.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 7 sep. 2020
Илюстрации:
- Войник в ракетен дивизион край Хасково, 1967 г. - Водещ политик в последните десет години у нас.
Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. Мартин Хайдегер (1889-1976)
23.08.2000. СМИРЕНИЕТО
Вчера към обяд от добруджанското
село Тригорци по телефона се обади баба им на Вера и Надя, 75-годишната Вица
(Виктория), познах я по гласа – праща поздрави за рождения ден на Надя, каза:
"Болнава съм вече, идва ми се при вас да ви видя, но не смея сама да пътувам,
някой трябва да е с мен, инак ме е страх". Че майка й на Вица някога, все
болна уж, обикаляла санаториумите, кажи-речи, Вица, като първа дъщеря, сама
изгледала по-малките сестри и братя, общо осмина, плюс двете си щерки Дешка и
Ася, като помагаше досега и за отглеждането на внуците си Радосвета и Антон (от
Дешка) и Вера и Надя (от Ася). Усилено трудейки се и помагайки на всички около
себе си, какво постигна, мила Вичке?
Дъщерите те дебнат и кълнат
какво още биха могли да изкопчат от наследствения имот и демонстративно никак не те
ценят, въпреки че за тях винаги си била насреща в трудни моменти, робувала си
им да им е устроен животът. Ти си ми пример, ала и отговор какво да очаква
вършещият добро у нас, в България. Може би благодарност, уважение?! Мо-о-оля!
Не съм видял по-обидно, по-унизително отношение от своите към теб, отрудена, угрижена за своите, мила бабо Вичке. Очевидно у нас, в България вършещият добро нищо
не бива да очаква, а да благодари на душманите си, че е бил щастлив поне с
грижите и обичта си към онези, чиято първа работа, кога се поболее, кога полекичка
почне да гасне, преди да си тръгне от света, змии и гущери да бълват: били се
оказали нещастни в живота, че ти си им майка.
И това, според мен, е величието в
любовта: теб да те блъскат по лице, да се гаврят с теб, гроб да ти копаят зад
гърба, буквално да се гаври единият от зетьовете ти, да съска в яда си, като троши твоите порцеланови чинии в пода, само за да не посегне да те удари, както сетне се оправдава:
"Кога най-после ще пукнеш!" – а ти пак да ги жалиш своите, че се оказали
неспособни поне да се държат като човеци.
Вършещият добро е силен с
отстъпчивостта и умението да приеме ситуацията без озлобление и планове за
мъст. Фанатизмът – като всеки фанатизъм, винаги е краен, не е склонен на
отстъпки, руши естествения ход и структура на взаимоотношенията, служи си с
изкушението преднамерено: учи младия човек да се стреми да постъпва героично,
както любимият на партаеца "не човек, а желязо", праведен пред идеята
и пред вожда. Този неофит (новооглашен) е готов съдби и кости да троши все в
името на световното щастие, прогреса, свободата, братството, равенството. С
тези големи празни думи манипулира тъй, че младият глупак да се види в
представите си герой.
Никакъв героизъм не е то, а висша степен самолюбие,
маниакална самоувереност с фанатичен плам в очите от трескавата амбиция да
прекрояваш живота и мислите на другите хора в качеството си на убеден партиен
послушник, твърд последовател на Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер, вожда
Георги Димитров, Мао Дзедун, Ким Ир Сен, Фидел Кастро, Муамар Кадафи и пр.
вождове на световното племе туземци, т.нар. пролетариат. Грандоманията, която
от теб изисква самоунижение, е основа на целия този цирк.
Като изправям близки и по-далечни
човеци, които с благородството, със стила си са ме превзели отвътре, разбирам –
никой не може да се окаже по-голям от живота. Покрай личната си житейска драма
алчният осмърдява света с претенции. Жалко за похабения талант! Възползвал се е
от саможертвата на доверчиви наивници, а като цяло дълго след това ще се питаме
защо рожбите се отрекоха от родната си майка.
24.08.2000.
Ако някой в разцвета на силите си в
продължение на десетилетие се възползва от човека до себе си от егоизъм, ако
този егоист е бягал или се дръпвал винаги когато са се нуждаели от него – не
героическо участие, а делнично и обичайно. Ако изобщо възползващият се оглася
света с любовните си речи, прави показни жестове, хвали на глас достойнствата
си, но в гънките, в дреболиите, в сенчестите усойни места на живота отсъства,
именно отсъствията му наранява. Ако у него понятието му за ред е безредие,
неуредени сметки, застъпващи се един подир друг заеми, произтичащи от това
извинения с половин уста и ръката на сърце. Ако ползва влиянието си над
най-близкия си на света, според гръмките му изявления, с когото за нищо на
света не би се разделил, значи, гледа на "любовта" като на кредит, от
който кредит се ползва от правото си на любим. Ако на повърхността си е едно,
а отдолу вече не знаеш кой е и какво е, всеки случай не е същото – тогава що за
любим, приятел или духовен брат е този ловък, хитър, лицемерен и – въпреки ползите му, дълбоко нещастен негодник?
Договорите – особено договорите,
които не са били оформени с документ, следва стриктно да се изпълняват!
Българинът това сякаш не го знае, сякаш никога не го е и чувал. От друга страна,
какво е официално поетият ангажимент, който не обвързва в пропорционална степен
договарящите се? Значи, единият използва възможността да взема както и доколкото може, без да поема отговорности или рискове, които иначе застрашават човека
отсреща; питам се, този начин да устройваш личния си животец достоен ли е за друго
освен за разпалване на войни, и най-малкото – за съжаление? Заможните хора в
моето отечество с малки изключения са от този род нещастници.
Луксозен автобус с неработеща
климатична инсталация по обяд в 40-градусовата августовска жега пъпли по
асфалтовите пътища на Европа, довличайки до България повяхналите мечти за щастие
и успех на своите пътници. Не знам колцина, но един от тези пасажери до Рая в
Чикаго и... назад пред очите ми го ограбват, просто изнудват го, позовавайки се на
чувства и обстоятелства. И си казвам: ами това е чужда съдба, нищо не мога да
променя, странични хора в подобен вид лични драми нямат право да се намесват.
Но Боже мой, ако ти не назовеш предателството с единственото му име, то
престава ли да бъде предателство?! Ако не назовеш измамата и оскърблението, и
изнудването с точните им имена, нима от това всеобщо наше българско смирение те си менят същността! В правото си ли е народът да излезе по улиците, по площадите, щом властта е корумпирана, нагла, невежа и прогнила!
Птиците летят по две, когато са
влюбени, а имат ли гнездо и рожби, кръжат плътно около гнездото. Тъй е нареден
животът! Ако между човеците се случва друго, то е от лакомия, суета и див егоизъм.
Сам себе си заблуждава вземащият даром – неговата позиция никога няма да е
по-силна от позицията на даром даващия. Аристократите в България изгубиха влияние
от мига, когато на масовия българин му стана ясно, че те само вземат, без да
компенсират заради разкоша и грандоманията си с нещо полезно за България и
света. По същия този начин се сгромолясаха пред учудените ни очи и ръководните
прослойки в бившия соц. лагер. Ако е било любов, а не егоизъм, защо е това паунско
ухажване, въртене около оста, пърхане, раздипляне на опашка с пъстри пера, гордо
вдигната главица, защо е свиркането с човка, издаване на гърлени звуци, настръхване
срещу всеки възможен конкурент и съперник? Измежду цветята най си харесвам излъчващото
аромат, скрило се във високата трева под храстите. Просто изкушава да го откриеш
не с очи, колкото със сърцето си. Очите в повечето случаи се лъжат, сърцето – в
редки случаи, понякога... ах, понякога. И как обилно тогава кърви излъганото сърце!
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН 6 СЕПТЕМВРИ
С какво ГЕРБ и пасмината невежи
начело с Б.Б. са удобни за US-администрацията, което ще да рече – удобни за
източването на ресурси от България и превръщането на България от държава в
територия на уплашени хора, които мечтаят да избягат оттук?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 6 sep. 2020*
Илюстрации:
- Правнучката ми е кръстена на онази Виктория.
- Пътя към ада го постлаха с добри намерения.
–––
* Ден на Съединението за всеки, който обича България, но за мен – освен това, е ден, когато в столичната клиника "Пирогов" на десетия етаж сам, изоставен и от лекарите, и от своите, и от света, е издъхнал баща ми. Бел.м., tisss.
...И ето я в кондури, нахлузени на босо, кварталната клюкарка с осанката на Крез пак чепка заядливо световните въпроси пред група пияндета, мъже с висока чест.
Под мишницата с хляба, от фурната току-що изваден дъхав, парещ, минавайки край тях, кварталната принцеса те все пак не пропущат и нагло я приветстват с дрезгав мъжки смях.
Одумват я цинично и там ръце разперил кълчоти кльощав задник махленският чешит; явяват се обаче взвод зли милиционери и цялата компания застива с мазен вид.
Колона камиони дрънчи, дими, пърпори – излита на учение по Пещерско шосе с оръдия прастари, но вапсани повторно... Под древните топове Джендемът* се тресе.
Войничета три роти от банята се връщат; последният отляво с фенер голям в ръка хлапе да спи отпраща при майчицата вкъщи, а то му отговаря: Иди ти, аз не спя!
Край пътя под салкъма стар кон агонизира; каручката разпрегнал, стопанинът-простак кълне и псува всичко – и Господ, и всемира, и пада от Небето виолетов мрак.
Докато се озърнеш, и хълмът се забулва в рояк звезди, подобно узрял памидов грозд – там дядо поп натиска греховна знойна булка... Животът отминава величествен и прост.
Това е моят Пловдив с най-готиното детство – див, с колене охлузени и с пукната глава; знам, щурите му образи са леко неуместни, но Боже мой, за мене Любов си е това!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, ~ 2007 – edited by 5 sep. 2020
Илюстрации:
- Рисунка на Чудомир към веселите му разкази.
- Мильо – един от талисманите на моя Пловдив.
____
* Джендем тепе (тур. Дяволското) – най-високият пловдивски хълм. От детските си години помня, че най-горе още имаше следи, за които по-късно се оказа, че са от древно тракийско светилище на горските нимфи. Бел.м., tisss.
.jpg)
