ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (238.)
Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето.
Мартин Хайдегер (1889-1976)
Мартин Хайдегер (1889-1976)
25.08.2000. СЪСТРАДАНИЯ, КОИТО НАРАНЯВАТ
Из предговора на проф. Исак
Паси към "Тъй рече Заратустра" на Фридрих
Ницше (1844-1900): "Понякога повече храброст изисква човек да се въздържи и отмине, за да се съхрани за по-достоен враг!
Затова Томас Ман е прав в преценката за Ницше като автор, за когото всичко се върти около въпроса Кое е благородно?" (цит.съч.,
изд.1990, стр. 16). Възражението ми, преди да се захвана с философията на Ницше: Какво да
река за възглед, който може да се тълкува и така, и иначе – може да бъде знаме за
човечност, но и секира на човеконенавистта, уж защитава достойнството на
личността, а вади аргументи за издевателства над океана от обикновени човеци.
Оспорвайки библейската философия и проповед, дали Ницше не е повдигал капака над
ковчега с бесовете, за които при съвременното ниво взаимоотношения далече не
сме подготвени като култура и възпитание? Дали Ницше не е съвременна версия
на Йоан Предтеча – гърми, но не напоява, кара те да се чувстваш
неудобно в кожата си, за разлика от Йоан Предтеча, не предизвестява войнстващото
Добро, а войнстващо Ожесточение? При всичката чистота в помислите си, защо ли чрез манипулации над масовото съзнание, нацизмът така го
приспособи за своя емблема и оправдание на зверствата над милиони невинни жертви на фанатизма?
Следствието не може да адвокатства за причината, но ако нещо се прави за добро, защо плодовете му са отровни? Ако засееш пшеница, защо нивата ти ще обраства с противни бурени, а дошлите да жънат ще са принудени да отсяват с велико усилие хлебните зърна? Може ли точно толкова двусмислена спрямо човека философска теория да дава перспектива за бъдещия свят на хармонията, доброто и любовта?!Засега приемам този гений само като чудесен повод да погледна към човечеството, към земните ни дела от неочаквана гледна точка. Основа дотук на философията е било съчувствието, милостта към Адам и Ева. Сега, след Ницше, за пръв път имам възможност без излишни скрупули да изживея докрай досада от простосмъртието, от обикновеността. Свръхчовекът! Дали това не е ли свръх-Азът, който дреме като ракова клетка у всеки автор на пасквили, както и у всеки редови жител на планетата всъщност? Развихрилият се свръх-Аз, разрушил имунните ни прегради, дали не е в състояние да взриви човечеството отвътре, като повече познат до болка зов откъм една от световните религии, да го раздели този океан от човеци на правоверни и на обречени да бъдат изклани за прослава на "великодушния" върховен бог. Аман от невежество, въздигнато в религия!
Природата на обществото е мъдро устроена; но и ницшеанството, и свързаните с него допълнения към екзистенциализма, дали няма да се окажат предизвикателно Отрицание, което служи да затвърди доверието ни към естествения ход на живота, т.е. към традициите на християнската цивилизация? Тези традиции – дори когато се отказваме от тях, пак си остават в пясъците на Миналото да се извисяват видими от Космоса като египетски пирамиди?
Състрадания, които ни нараняват; съчувствие, което ни унижава; възхвали, които ни оскърбяват... Доброто може да се възприема за Зло, но и обратно: разрушението може да е преддверие към творчество. Уплътнявайки картини от нормалния живот, тълкувайки го с положителен, и с отрицателен знак, какво постигам! Постигам може би самочувствие, а всъщност не е ли това унищожаване на измамните ориентири за перспективното? Поклонниците на Ницше съветват да се отдръпнем в собствената си глъбина, когато преценяваме; съветват още да разчитаме в по-голяма степен на схващането, че Оценяващият по своему е божествен, т.е. равен с фикцията Господ. Но това съответства на фразичка, която дразни – Всичко е възможно, заради която призовавам в мислите си Алберт Айнщайн (1879-1955) с неговото върхово откритие, че "Всяка гледна точка е относителна". Значи, нахълтваме голи, обезоръжени, ала и самоуверени в древната джунгла на първичния хаос, в Преизподнята… Тъй ли да го разбирам това всевъзможие?
28.08.2000.
Следствието не може да адвокатства за причината, но ако нещо се прави за добро, защо плодовете му са отровни? Ако засееш пшеница, защо нивата ти ще обраства с противни бурени, а дошлите да жънат ще са принудени да отсяват с велико усилие хлебните зърна? Може ли точно толкова двусмислена спрямо човека философска теория да дава перспектива за бъдещия свят на хармонията, доброто и любовта?!Засега приемам този гений само като чудесен повод да погледна към човечеството, към земните ни дела от неочаквана гледна точка. Основа дотук на философията е било съчувствието, милостта към Адам и Ева. Сега, след Ницше, за пръв път имам възможност без излишни скрупули да изживея докрай досада от простосмъртието, от обикновеността. Свръхчовекът! Дали това не е ли свръх-Азът, който дреме като ракова клетка у всеки автор на пасквили, както и у всеки редови жител на планетата всъщност? Развихрилият се свръх-Аз, разрушил имунните ни прегради, дали не е в състояние да взриви човечеството отвътре, като повече познат до болка зов откъм една от световните религии, да го раздели този океан от човеци на правоверни и на обречени да бъдат изклани за прослава на "великодушния" върховен бог. Аман от невежество, въздигнато в религия!
Природата на обществото е мъдро устроена; но и ницшеанството, и свързаните с него допълнения към екзистенциализма, дали няма да се окажат предизвикателно Отрицание, което служи да затвърди доверието ни към естествения ход на живота, т.е. към традициите на християнската цивилизация? Тези традиции – дори когато се отказваме от тях, пак си остават в пясъците на Миналото да се извисяват видими от Космоса като египетски пирамиди?
Състрадания, които ни нараняват; съчувствие, което ни унижава; възхвали, които ни оскърбяват... Доброто може да се възприема за Зло, но и обратно: разрушението може да е преддверие към творчество. Уплътнявайки картини от нормалния живот, тълкувайки го с положителен, и с отрицателен знак, какво постигам! Постигам може би самочувствие, а всъщност не е ли това унищожаване на измамните ориентири за перспективното? Поклонниците на Ницше съветват да се отдръпнем в собствената си глъбина, когато преценяваме; съветват още да разчитаме в по-голяма степен на схващането, че Оценяващият по своему е божествен, т.е. равен с фикцията Господ. Но това съответства на фразичка, която дразни – Всичко е възможно, заради която призовавам в мислите си Алберт Айнщайн (1879-1955) с неговото върхово откритие, че "Всяка гледна точка е относителна". Значи, нахълтваме голи, обезоръжени, ала и самоуверени в древната джунгла на първичния хаос, в Преизподнята… Тъй ли да го разбирам това всевъзможие?
28.08.2000.
Последните два-три дни в някакъв вид отнесеност се насилвам да
чета "Тъй рече Заратустра", върхова творба на Ницше. Стилът му –
спънат, предвзет, ми напомня ту лапидарния стил на Албер Камю от философския му роман-есе "Чумата", ту пък в известна степен маниерността на Петър-Дъновите беседи от 1915 г., с разликата, че фразата у Ницше
съответства на грапавините у първообраза, докато при Дънов показността надделява – просто личи амбицията у Беинса Дуно (П. Дънов) да звучи
като библейски слог.
Откривам в Ницшеанската философска система и някои неща, които съм приемал за свой стил, своя лична мярка за нещата от живота – например, призив към човека да бъде докрай верен на себе си, дори с риск да не изглежда толкова благообразен в очите на мнозинството. До с. 75 от "Заратустра" мога да изброя дузина аналогии, изразени в първата част на записките ми във "Въведение", под надслова "Младите хищници". По-категорично казано, при всичката ми първоначална и предпоставена съпротива срещу този гений на модерната философия, писал книгата си между 39-та и 41-та си година, в периода на своето акме (зенит), започвам да го приемам вече не като екзотика, а като съвсем нов подход, даващ простор за размишления върху двехилядигодишната ни съвременна християнска цивилизация.
В събота бяхме с Re. на гости у семейство Ряпови в село Козарско, около половин час път от Пловдив в посока Пещера. Пихме кафе, побъбрихме около маса, сложена сред дворчето, под нависнали от плод ябълкови дървета, и се върнахме обратно в града. Добре, че ги имам тези приятели, но… не ми е достатъчно. Би трябвало да им завиждам, да ги облазявам, дето си живеят тъй подредено скромно, но дяволите ме хващат, поставя ли се сам на тяхно място дори за момент. Защо ли! Re. грееше като слънчице насреща ми, аз пък се държах като дървенак. Уморява ме делничността у Ряпови, и сигурно не съм прав; амбициите ми са прекалени може би.
Откривам в Ницшеанската философска система и някои неща, които съм приемал за свой стил, своя лична мярка за нещата от живота – например, призив към човека да бъде докрай верен на себе си, дори с риск да не изглежда толкова благообразен в очите на мнозинството. До с. 75 от "Заратустра" мога да изброя дузина аналогии, изразени в първата част на записките ми във "Въведение", под надслова "Младите хищници". По-категорично казано, при всичката ми първоначална и предпоставена съпротива срещу този гений на модерната философия, писал книгата си между 39-та и 41-та си година, в периода на своето акме (зенит), започвам да го приемам вече не като екзотика, а като съвсем нов подход, даващ простор за размишления върху двехилядигодишната ни съвременна християнска цивилизация.
В събота бяхме с Re. на гости у семейство Ряпови в село Козарско, около половин час път от Пловдив в посока Пещера. Пихме кафе, побъбрихме около маса, сложена сред дворчето, под нависнали от плод ябълкови дървета, и се върнахме обратно в града. Добре, че ги имам тези приятели, но… не ми е достатъчно. Би трябвало да им завиждам, да ги облазявам, дето си живеят тъй подредено скромно, но дяволите ме хващат, поставя ли се сам на тяхно място дори за момент. Защо ли! Re. грееше като слънчице насреща ми, аз пък се държах като дървенак. Уморява ме делничността у Ряпови, и сигурно не съм прав; амбициите ми са прекалени може би.
29.08.2000.
Ето я дузината (те са и повече!) съвпадения на мои си открития, които съм описал в поредицата "Младите хищници" от записките ми във "Въведение", и онова, което намирам вече написано около 1883-1885 г. у Ницшевия "Заратустра":
1. Същественото е на земята, не в небесата (с. 28, бълг.изд. 1990 г.).
2. Човекът е велик като мост между поколенията, пренасящ послания от отминали времена към бъдещето (с. 30).
3. Раздаващият се е великолепен, именно защото не очаква нито благодарност, ни ответни жестове (с. 30).
4. Не мъртвите; живите са в центъра на внимание; за тях се припомня Миналото и заради тях мъртвите се вдигат от пръстта (с. 37).
5. Важно е да се знае думичката "Не!" и да се употребява с увереност и уважение и към себе си, и към отсрещния (с. 44).
6. Т.нар. висши сфери на духа са вледеняващо студени; човеколюбието е смисъл на философията. "Седемте печата" в Йоановия Апокалипсис ни пазят от ужасите на крайното познание (с. 49).
7. Което е в плътта, точно то придава смисъл на духовното; духовност за сметка на плътското е посегателство срещу природата у нас (с. 51).
8. Да изпитваш вкус към дребните неща от живота – то е истинското жизнелюбие. Фанатикът е духом осакатен човек (с. 52).
9. Строго да обсъждаш, това също е проява на човеколюбие – защото осъждаш не личността, а отделни нейни черти, които я развалят (с. 55).
10. Не смятам себе си задължен да съм опора и основа на когото и да било; моето присъствие в нечий живот са само знаци за Добро и Зло, както моят опит ги диктува (с. 57).
11. Изкушението от върховете, опасностите и злобната игрива песничка, всъщност ме изпълват с радост и сила (с. 57).
12. Човек трябва да бъде приучван да гледа на себе си като на ценност, като нещо божествено; и тъй няма да си позволи да го подритват и да се валя в калта (с. 58).
31.08.2000.
Вчера си прекарахме добре с хубавата Re., а късно вечерта
в продължение на час и повече правихме опити да съсипем (с
думи) готиното; истина: затворих телефона с облекчение, че не съм се поддал докрай на изкушението да превърна пламъчето в пепел от
рози. Не вярвайте на думи! Колкото по-възвишени – толкова по-глупави,
колкото по-гръмки – толкова по-кухи. Най-важните неща се изричат с
прости думи. "Пепел от рози" звучи изискано, но не може да се мери с розовия храст;
вгледай се в действията, не в техните наименования. Коментарът ти всеки случай манипулира съзнанието, защото неизменно ще следва някоя априори (предпоставена) теза.
Когато жената започне да набляга на приказките, тя е змиорка в бистрия поток – внимавай къде ще се опита да те направи на самовлюбен глупак! Не се опитвай да се състезаваш, жарки кавалере, няма смисъл; приеми очевидното – че женската й природа е гъвкава, а мъжкото начало – логично и праволинейно, т.е. елементарно. Там, където мъжът се прекършва, жената оцелява. Всичко в този свят било сторено от мъже – и в чест на кого? Почти винаги, почти неизменно в чест на очарователна някоя жена… Красиво, но не е вярно; понеже не става дума за чест, а за изкушение и прочие Евини хитрости. Мисля си, че колкото по-умен е мъжът, по-бързичко ще си го признае, драги ми д-р Уотсън – вечния асистент, събеседник, върху когото някой явен егоист, някой самоуверен Шерлок Холмс ловко демонстрира остроумието си. Любопитно е да съзерцаваш войнствената Ева, особено когато е в акция и влачи от девет дерета ведра с аргументи, факти или житейска дреб, за да те направи "мат и маскара", демек, удобен за търкаляне в една или друга посока. Понякога си казвам: Леле! Това нашето наистина е Любов. Как да не го обичам това мило и ядовито, но така страстно настръхнало срещу мен Чудесо!
Познанието (действителното, а не книжното; придобито не даром, а въз основа на горчив личен опит) винаги е свързано с грешки, разчита и произтича от грехове. Ще узнаеш ли из основи как се чувства предателят, лъжецът, убиецът на чуждо щастие, ако не си бил самият ти някога предател, лъжец или убиец на илюзии? Моят личен опит ми подсказва да обичам именно грешника, надскочил Правилата и пострадал от самия себе си, а да не обръщам толкова излишно внимание на паноптикума от канонизирани или изкачващи се към Едемската градина кашлящи кандидат-светци. Кое е повече нуждаещо се от нашето внимание: рожбата или родилката? Мисля си – родилката; тя е самият живот в момента, докато рожбата е едва трепкащо пламъче, предизвестие неясно за бъдещето отвъд хоризонта на Днес. Моята майка е целият Балкански полуостров – навсякъде, където живеят хора, чийто език ми е понятен, а песните и обичаите им не ме карат да настръхвам от отвращение, от погнуса. И още по-отвисоко погледнато – ние сме общност на средиземноморския ни генотип: нито сме вандали, нито сме достатъчно уравновесени.
Но това, което разяде този дървояд Марксизмът (комунизъм като негова есенция), то ще трябва отново да се съедини с естествените си корени. В този смисъл Русия може да бъде дори скъпа гостенка, но никога да не се вижда стопанин по тези земи. Достатъчно ежби зад гърба ни! Иде времето да гледаме в една посока – най-сетне, като народ, да обърнем внимание върху самите себе си. Национализъм всъщност е усет, нещо, което или го имаш, или го нямаш – чувство за национално достойнство.
Усвояването на знания да става плавно, не с подскоци, засилвания или с маршова стъпка! Най-пълноценно се учи онзи, който не казва Сега сядам да уча! – а другият: който се опира на своя жизнен ритъм и опит; на него ученето му е както дишането – става неусетно и попива много по-надълбоко. Има време за учене, а има и време за отучване, за чистене на отпадък и излишества. Второто, види се, е далеч по-трудно.
Оспорването затвърдява. Защо оспорваш! Решил си да покажеш, че оспорваното няма стойност?! Но какво правиш, всъщност? Оспорвайки го ожесточен, доказваш колко не си прав, как си противоречиш: действието ти опровергава думите ти. Защо хабиш толкова енергия, като нямало, казваш, никаква стойност оспорваното от теб! Желаеш ли да отхвърлиш нещо безсмислено, по-добре махни с ръка; нали никой не оспорва жабата – усмихват се и отминават. Жабата затова е жаба – не да ни озлоби, а да ни развесели. Щом е част от живота кресльото, сеяч на омраза и бесове, значи носи послание, за което може и сам да не подозира; ти си длъжен да разчетеш тази изпратена до теб информация. Вбесеният фанатик, който се представя за философ, всъщност е униформен куриер. За да настръхва тъй злостно, значи, някой сериозно е подразнен, повлиян, изваден от равновесие от всичко онова, което за нас е кауза: България със самочувствието на културна нация, нация, задаваща цивилизацията. По-мъдро е, вместо да отрицавам, да успоредя стъпка с онзи, който ме дразни, пък да се уподобя и на всички онези, които крепят това зло, за да разбера как е устроен механизмът му, какво се крие отвътре. Внимателно го разгадай и прояви уважение към Онзи, който го е изпратил това нищожество. Ти виждаш нищожеството, но Онзи, който го е изпратил, всъщност е по-важният образ. Дошъл е при теб съгледвач от вражеския лагер, прекосил е фронтовата линия между талант и посредственост. А посредствеността винаги си служи панелно с гръмки обвинения. От хора-мостове човечеството има нарастваща нужда след две хилядолетия кървави вражди уж за славата на Бог.
И да престана да ползвам думите "комунист", "комунистически" все едно това са ругатни! Едрите мародери над Българската нация отдавна престанаха да се кичат с Маркс и Ленин. Не бива тях да обсъждам, а да се откажа от тях, както те се отказали от нравствеността, че това е обречен материал. По-умно ще е да не се занимавам с хора, които са гримаса на посредствеността.
Когато жената започне да набляга на приказките, тя е змиорка в бистрия поток – внимавай къде ще се опита да те направи на самовлюбен глупак! Не се опитвай да се състезаваш, жарки кавалере, няма смисъл; приеми очевидното – че женската й природа е гъвкава, а мъжкото начало – логично и праволинейно, т.е. елементарно. Там, където мъжът се прекършва, жената оцелява. Всичко в този свят било сторено от мъже – и в чест на кого? Почти винаги, почти неизменно в чест на очарователна някоя жена… Красиво, но не е вярно; понеже не става дума за чест, а за изкушение и прочие Евини хитрости. Мисля си, че колкото по-умен е мъжът, по-бързичко ще си го признае, драги ми д-р Уотсън – вечния асистент, събеседник, върху когото някой явен егоист, някой самоуверен Шерлок Холмс ловко демонстрира остроумието си. Любопитно е да съзерцаваш войнствената Ева, особено когато е в акция и влачи от девет дерета ведра с аргументи, факти или житейска дреб, за да те направи "мат и маскара", демек, удобен за търкаляне в една или друга посока. Понякога си казвам: Леле! Това нашето наистина е Любов. Как да не го обичам това мило и ядовито, но така страстно настръхнало срещу мен Чудесо!
Познанието (действителното, а не книжното; придобито не даром, а въз основа на горчив личен опит) винаги е свързано с грешки, разчита и произтича от грехове. Ще узнаеш ли из основи как се чувства предателят, лъжецът, убиецът на чуждо щастие, ако не си бил самият ти някога предател, лъжец или убиец на илюзии? Моят личен опит ми подсказва да обичам именно грешника, надскочил Правилата и пострадал от самия себе си, а да не обръщам толкова излишно внимание на паноптикума от канонизирани или изкачващи се към Едемската градина кашлящи кандидат-светци. Кое е повече нуждаещо се от нашето внимание: рожбата или родилката? Мисля си – родилката; тя е самият живот в момента, докато рожбата е едва трепкащо пламъче, предизвестие неясно за бъдещето отвъд хоризонта на Днес. Моята майка е целият Балкански полуостров – навсякъде, където живеят хора, чийто език ми е понятен, а песните и обичаите им не ме карат да настръхвам от отвращение, от погнуса. И още по-отвисоко погледнато – ние сме общност на средиземноморския ни генотип: нито сме вандали, нито сме достатъчно уравновесени.
Но това, което разяде този дървояд Марксизмът (комунизъм като негова есенция), то ще трябва отново да се съедини с естествените си корени. В този смисъл Русия може да бъде дори скъпа гостенка, но никога да не се вижда стопанин по тези земи. Достатъчно ежби зад гърба ни! Иде времето да гледаме в една посока – най-сетне, като народ, да обърнем внимание върху самите себе си. Национализъм всъщност е усет, нещо, което или го имаш, или го нямаш – чувство за национално достойнство.
Усвояването на знания да става плавно, не с подскоци, засилвания или с маршова стъпка! Най-пълноценно се учи онзи, който не казва Сега сядам да уча! – а другият: който се опира на своя жизнен ритъм и опит; на него ученето му е както дишането – става неусетно и попива много по-надълбоко. Има време за учене, а има и време за отучване, за чистене на отпадък и излишества. Второто, види се, е далеч по-трудно.
Оспорването затвърдява. Защо оспорваш! Решил си да покажеш, че оспорваното няма стойност?! Но какво правиш, всъщност? Оспорвайки го ожесточен, доказваш колко не си прав, как си противоречиш: действието ти опровергава думите ти. Защо хабиш толкова енергия, като нямало, казваш, никаква стойност оспорваното от теб! Желаеш ли да отхвърлиш нещо безсмислено, по-добре махни с ръка; нали никой не оспорва жабата – усмихват се и отминават. Жабата затова е жаба – не да ни озлоби, а да ни развесели. Щом е част от живота кресльото, сеяч на омраза и бесове, значи носи послание, за което може и сам да не подозира; ти си длъжен да разчетеш тази изпратена до теб информация. Вбесеният фанатик, който се представя за философ, всъщност е униформен куриер. За да настръхва тъй злостно, значи, някой сериозно е подразнен, повлиян, изваден от равновесие от всичко онова, което за нас е кауза: България със самочувствието на културна нация, нация, задаваща цивилизацията. По-мъдро е, вместо да отрицавам, да успоредя стъпка с онзи, който ме дразни, пък да се уподобя и на всички онези, които крепят това зло, за да разбера как е устроен механизмът му, какво се крие отвътре. Внимателно го разгадай и прояви уважение към Онзи, който го е изпратил това нищожество. Ти виждаш нищожеството, но Онзи, който го е изпратил, всъщност е по-важният образ. Дошъл е при теб съгледвач от вражеския лагер, прекосил е фронтовата линия между талант и посредственост. А посредствеността винаги си служи панелно с гръмки обвинения. От хора-мостове човечеството има нарастваща нужда след две хилядолетия кървави вражди уж за славата на Бог.
И да престана да ползвам думите "комунист", "комунистически" все едно това са ругатни! Едрите мародери над Българската нация отдавна престанаха да се кичат с Маркс и Ленин. Не бива тях да обсъждам, а да се откажа от тях, както те се отказали от нравствеността, че това е обречен материал. По-умно ще е да не се занимавам с хора, които са гримаса на посредствеността.
01.09.2000.
Едновременно си и пастирът, но и стадото. Пастирът, като вижда вълци, в ума му е стадото. Кой ходи да разправя притчите си на вълци! Може би вълците са, за да ни държи животът нащрек; те имат свое място в направата на света, на обществото.
Човек се уподобява с разни животни и птици, дирейки символи да обясни себе си, и това върши от памтивека; и все остава доста нещо необяснено... Например, каква грация, какъв остър рефлекс, колко свободолюбие излъчва вълкът! Прилича ни на куче, ала не е куче, а гордо свободолюбиво, неподлежащо на дресировка същество. Нима това не възхищава?! Тъй че вграждам вълците във великолепието на живота. Разумността става по-мила, когато е в досег с бесове, със зъби и нокти на хищници; така запазваме тонуса си за живот и по-нататък и чувствата си съхраняваме свежи.
02.09.2000.
Едновременно си и пастирът, но и стадото. Пастирът, като вижда вълци, в ума му е стадото. Кой ходи да разправя притчите си на вълци! Може би вълците са, за да ни държи животът нащрек; те имат свое място в направата на света, на обществото.
Човек се уподобява с разни животни и птици, дирейки символи да обясни себе си, и това върши от памтивека; и все остава доста нещо необяснено... Например, каква грация, какъв остър рефлекс, колко свободолюбие излъчва вълкът! Прилича ни на куче, ала не е куче, а гордо свободолюбиво, неподлежащо на дресировка същество. Нима това не възхищава?! Тъй че вграждам вълците във великолепието на живота. Разумността става по-мила, когато е в досег с бесове, със зъби и нокти на хищници; така запазваме тонуса си за живот и по-нататък и чувствата си съхраняваме свежи.
02.09.2000.
Употребявам често напоследък думите "народ",
"нация", "българин", а пък колко неточни, колко аморфни са подобни думи! Каже
ли се "народ", все си представяме селянин с бяла риза, ален пояс и в бозави потури, който оре мижавата си нивица с Белчо и Сивушка. А може би днес на тази дума
най й съответстват припичащи се на слънчице унили пенсионери по пейките на Борисовий
дървосад с партийния орган, трибуна на преустроилите се партайци вестник "Дума" в трепереща
ръчица? Онзи Вазовски, Йовковски, Елинпелиновски, Яворовски народ
отдавна не съществува – измрял е, потънал е в "земята, майко,
черната", превърнал се в битова подробност наред с калайдисаните
менци и железни свещници, с варакосаните грънци, с турлю-гювеча за мезе към
60-градусовата охладена гроздова.
Станали сме нещо друго. А литературата типизира ли, типизира! Чувам мрънкане, гърленото пеене на мюсюлманския мюезин сутрин. Вятърът го донася това виене и мрънкане откъм циганското гето Столипиново. И си мисля: сложиха юзда и на това палаво племе, откъм най-неочакваното място му надянаха тази примка; по-цигански от битовата цигания са парцаливите мрънканици на мюезина. Онези там манговци сякаш са повече народ, отколкото нашите благи пенсионери. Сплотени и единни в невежеството и хитрините, в бесовското си свободолюбие и детската си вяра в черни магии, проклятия, изцеления. Докато ние – българите, сега сме разпокъсани, раздвоени, транжирани до степен да не знаем кои сме, чии сме от калпава политика и доверие в чужденци.
03.09.2000.
"Аз... аз… аз…" – ечи от "Тъй рече Заратустра”; не са ли това бръщолевеници на болен мозък? Да си луд (или да се правиш на луд) – това ли е единствената пътека към човека! Иисус не ми е изглеждал толкова извън мерките – и в това е Неговото човеколюбие. У Ницше ме уморява и отблъсква показността, изтъкването на своето чрез оскърбление към всичко, което е различно. Парадокс ли е, че точно кресльото, зовящ за разправа уж в името на свободата и демокрацията, кове най-отблъскваща клетка за човешкия дух? Не, не е парадокс, защото този стил на говорене използват тираните открай време. Фактът, че Заратустра (или силно самолюбивият Ницше от Австрийските планини) смятал себе си за нещо извънредно и вече би трябвало да промени хода на световните дела…?! Ако не е форма на пародия, не разбирам кое оправдава увлечението по точно такъв тип болестно (графоманско) самочувствие. Заразените от вируса на извънредното естествено е да си въздигат подобен човек за Баща на народите, Дуче, Фюрер, Велик кормчия, стратег, архитект на мира или за Командир на аморфна политическа формация в отчаяна от мародерите България.
Кой е склонен да се прави на интересен? Който маскира вътрешните си опасения за непригодност, т.е. който чрез позьорството избива комплекса за собствената си малоценност. У автора на "Тъй рече Заратустра" жената, като обобщено понятие, е създавала очевидно невероятни грижи и душевни притеснения. Може да се говори за лудостта на гения, по-точно казано – за прозрения в налудничавите брътвежи на типичен аутсайдер, заел позата на Бог. Роденият двайсет години след Ницше Петър Дънов (1864-1944) крачи по вече прокарания път за манипулиране на обедняващи аристократи, интелектуалци, сноби и замогваща се тълпа от новобогаташи. Защо им е Заратустра или Беинса Дуно?... Ами единствено – за да ги отличи от стандартното, делничното, простосмъртното, от нормалното, и така – като размиват правилата на нравствеността, да се закичат със знаци на бленуваното свръхземно, да оправдаят безсмисленото си съществуване на земята. Интересно се получава, като се види как следосвобожденската ни тънка интелектуална прослойка, освен с "идеите на Маркса", възхитена е сукала и от фантасмагориите за "свръхчовека". В челната редичка сред тях е и синът на шаячния Петко Рачов Славейков от Търново: навярно за да узнаем колко късо е разстоянието от пламенното родолюбие до пламенно самолюбуване и пренебрежение към останалия свят.
Светът е многообразен и здраво си стои на нозете – това е отправната ми точка за размишление в тези бегли записки с повод или без повод. Приема ли, че Правилата, Истините и Нравствеността са относителни и че в духовността всичко се мени както в материята, приема ли това, казвам си, изгубен съм, ще ме засмучи хаосът и ще ме захвърли в неандерталската пещера насаме със собствените ми древни рефлекси и животински бесове.
Станали сме нещо друго. А литературата типизира ли, типизира! Чувам мрънкане, гърленото пеене на мюсюлманския мюезин сутрин. Вятърът го донася това виене и мрънкане откъм циганското гето Столипиново. И си мисля: сложиха юзда и на това палаво племе, откъм най-неочакваното място му надянаха тази примка; по-цигански от битовата цигания са парцаливите мрънканици на мюезина. Онези там манговци сякаш са повече народ, отколкото нашите благи пенсионери. Сплотени и единни в невежеството и хитрините, в бесовското си свободолюбие и детската си вяра в черни магии, проклятия, изцеления. Докато ние – българите, сега сме разпокъсани, раздвоени, транжирани до степен да не знаем кои сме, чии сме от калпава политика и доверие в чужденци.
03.09.2000.
"Аз... аз… аз…" – ечи от "Тъй рече Заратустра”; не са ли това бръщолевеници на болен мозък? Да си луд (или да се правиш на луд) – това ли е единствената пътека към човека! Иисус не ми е изглеждал толкова извън мерките – и в това е Неговото човеколюбие. У Ницше ме уморява и отблъсква показността, изтъкването на своето чрез оскърбление към всичко, което е различно. Парадокс ли е, че точно кресльото, зовящ за разправа уж в името на свободата и демокрацията, кове най-отблъскваща клетка за човешкия дух? Не, не е парадокс, защото този стил на говорене използват тираните открай време. Фактът, че Заратустра (или силно самолюбивият Ницше от Австрийските планини) смятал себе си за нещо извънредно и вече би трябвало да промени хода на световните дела…?! Ако не е форма на пародия, не разбирам кое оправдава увлечението по точно такъв тип болестно (графоманско) самочувствие. Заразените от вируса на извънредното естествено е да си въздигат подобен човек за Баща на народите, Дуче, Фюрер, Велик кормчия, стратег, архитект на мира или за Командир на аморфна политическа формация в отчаяна от мародерите България.
Кой е склонен да се прави на интересен? Който маскира вътрешните си опасения за непригодност, т.е. който чрез позьорството избива комплекса за собствената си малоценност. У автора на "Тъй рече Заратустра" жената, като обобщено понятие, е създавала очевидно невероятни грижи и душевни притеснения. Може да се говори за лудостта на гения, по-точно казано – за прозрения в налудничавите брътвежи на типичен аутсайдер, заел позата на Бог. Роденият двайсет години след Ницше Петър Дънов (1864-1944) крачи по вече прокарания път за манипулиране на обедняващи аристократи, интелектуалци, сноби и замогваща се тълпа от новобогаташи. Защо им е Заратустра или Беинса Дуно?... Ами единствено – за да ги отличи от стандартното, делничното, простосмъртното, от нормалното, и така – като размиват правилата на нравствеността, да се закичат със знаци на бленуваното свръхземно, да оправдаят безсмисленото си съществуване на земята. Интересно се получава, като се види как следосвобожденската ни тънка интелектуална прослойка, освен с "идеите на Маркса", възхитена е сукала и от фантасмагориите за "свръхчовека". В челната редичка сред тях е и синът на шаячния Петко Рачов Славейков от Търново: навярно за да узнаем колко късо е разстоянието от пламенното родолюбие до пламенно самолюбуване и пренебрежение към останалия свят.
Светът е многообразен и здраво си стои на нозете – това е отправната ми точка за размишление в тези бегли записки с повод или без повод. Приема ли, че Правилата, Истините и Нравствеността са относителни и че в духовността всичко се мени както в материята, приема ли това, казвам си, изгубен съм, ще ме засмучи хаосът и ще ме захвърли в неандерталската пещера насаме със собствените ми древни рефлекси и животински бесове.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 7 sep. 2020
Илюстрации:
- Войник в ракетен дивизион край Хасково, 1967 г.
- Водещ политик в последните десет години у нас.
- Водещ политик в последните десет години у нас.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар