ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (235.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (235.)

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 
   Мартин Хайдегер (1889-1976)

  15.08.2000. ЛИЦЕМЕРИЕТО

  

  Невероятно, китайската роза, която от три-четири дни се кани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, баш навръх Голямата Богородица, най-сетне е разцъфтяла. Едно денонощие, не повече, и утре разкошният цвят ще се отрони от храстчето, ала днес то грее с цялата си мила хубост... Точно днес. Ей такива малки празници правят чудесен живота. Чета в книгата на някой си Пол Джонсън* края на есето за Пърси Биш Шели... Мери Годуин, съпругата на Шели до смъртта му, когато приятел видял сина й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен съм! Като порасне, ще стане необикновен човек!" – и Мери Годуин, напатила се поради ужасния характер на починалия си мъж, възкликнала притеснено: "Дано Бог му помогне да си остане обикновен човек". Авторът на сборник есета под късия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот и участ на високо надарени личности, приели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, но – от друга страна, в личния си живот са си чудовищни лицемери, ужасни егоисти, наглеци и грубияни. За да си обяснят лицемерието им, онези, които отблизо ги познават (роднини, приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните. Т.е. обикновеният, стандартният простосмъртен е велик в своята обикновеност. Което звучи в тон с пасаж от "Поема за България" от книгата ми "Кардиф":

    И като обърне взор назад, 

     какво ли вижда човекът делничен!
    Тъй мимолетно всичко негово е,

    че не можем иначе да си представим този скитник,
    освен като вечен пътник по грешната земя.

  Също и в съответствие със стихотворението "Спокоен" от сборника:

    Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
    голям е човекът, тъй нищожен,

    голям е, в мълчанието си свирепо вглъбен
    отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.

  Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е даден, да не ламтиш и да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. Научен комунизъм нямал кой знае колко общо с научното изследване; Маркс защитава, агитира, внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** възгледи за човешкия ни род. Твърде разпалено звучи, за да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – ама защо не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо, дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната – и лично моя си – теза за лековерието, за наивността да се приема за висока стойност нещо измамно, фалшиво и маниакално. Това съм го обсъждал в тези записки по повод влиянието на марксизма в болшевишката му версия сред по-образованите слоеве на обществото и съм си обяснявал това лековерие с липсата на национална традиция след прохождащата родна интелигенция от 1870 г. насам: от Христо Ботйо Петков, който едва 22-годишен пръв прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са и маститият Пенчо Славейков, и финият Гео Милев, а съвременникът им ги въздига, има ги за високо ерудирани.

  За онази наша България мога да преглътна този факт с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво да река за Западноевропейското интелектуално общество! И там комай изобилствали глашатаи на Истината – разни "учители и гуру" с оцъклени към небесата очи, маниакални лицемери с артистичен талант, гении на лицемерието, приели познанието от древността преди всичко като средство да се рекламират сред плебса. Публиката и там въздишала с онова Иван-Вазово, от шедьовъра "Чичовци" изпаднало, от новелата за Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза излетяло: "Бре-ей! Много чело, много знай!" – крилата фразичка, из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да се отнесе към редица шарени и разхвалвани модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа и Северна Америка на Балканите. Като му отеснеят модните парцалки, Западът великодушно ни ги дарява за втора употреба и доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбоки корени; на Изток обаче марксовата фантасмагория стана яка основа на могъщи свръх-държави от бившия СССР на Сталин, та до Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Така модерните уж стихотворения на Димчо Дебелянов в превод на френски език изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Но такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"

  16.08.2000.

  Дребни на ръст, грозни в лице и тяло, силно изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи омраза, изверги в личния си живот и дела, живо наказание за приятели и роднини, маниаци, лицемери, неблагодарни, жестоки, безскрупулни, подли, изнудващи, но и с огромно самочувствие, огромно чувство за непогрешимост, неотстъпчиви, изобретателни в злото, и всичко това е компенсация за собствената им душевна (не духовна) несъстоятелност... Пол Джонсън в етюдите си "Интелектуалците" представя т.нар. гении от последните към двеста години като чудовища, или по-точно, като нещастници, обладани от демони, хора – безчовечни, но работещи, може би по воля божия, в името на човеколюбието. Изкушава ме този детайл: за физическия тип и "красота". И това съчетание: висок, прометеевски дух, от една страна, и дребнава, сгърчена, осакатена мизерна душици, от друга. Колкото по-ограничени в личните си дела и бит, толкова повече разкрепостени в духовното, локомотиви на прогреса; жалки, смешни като човечета, а грандиозни, възхищаващи като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им поколения – Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт физически са дребни по на ръст. Бих добавил тук, че мотива за сключения договор със Сатаната, чийто други имена: Прометей и Луцифер (носещ светлина) от древността до наши дни е разработван вече от Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския роман "Фауст" и продължен по-късно от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с романа за гениалния композитор Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус".  

  Във втория абзац на есето за двуметровия (над 190 см.) Хемингуей Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено към т.нар. български интелектуалци-русофили: "Те прекарват по-голяма част от живота си (в нашия случай – с преклонение и мисъл за Русия, бел.м.), превръщайки се, в крайна сметка, в последица от културен колониализъм. Появата на самобитен и независим интелектуален дух в Америка (разбирай: в България) е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай: нашите национал-революционни дейци русофили) и другите като него" (като тях). Културен колониализъм – ето най-дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолеят в отношението си към собственото ни национално чувство, независимо от добрините (злините), които сме понесли от нашите славянски братя русите. Обаче т.нар. цивилизационен избор не следва да избива във възможните други две крайности – слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати, или креслив национализъм, шовинизъм от типа на Сръбския шовинизъм, сляп за недостатъците в бита и в духовния живот на Българската нация.

  Трезв подход към вътрешнодържавните наши проблеми, ето какво в исторически план предстои. Стефан Стамболов едва наченал, Фердинанд и Стамболийски са го продължили, но тази линия на поведение най-отчетливо се проявява в политиката на Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България, у Александър Малинов – на първо място, въпреки типично провинциалистката им ограниченост и самонадеяност, присъща за политическите партии и движения на Балканите между двете Световни войни.

  Разсъждавам по-вероятно като типичен лаик, но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме. В този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия; именно с онази виртуална Русия, с Русия от представите ни, предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като бедна духовна провинция на руския манталитет, имперско самочувствие, велика история, великолепна култура, или най-после ще се осмелим да отстояваме, че сме различни по съдба, духовност и перспектива. Не ни вреди толкова самата Руска политика, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат****. Да приемем тази велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това?! Обществата от народи с нашия калибър (унгарци, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за по-малобройните от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено да не споменаваме благоденстващата Швейцария...) та надявам се, тези нации не изживяват такива угризения към т.нар. гръмко Велики сили, когато следват своите национални приоритети.

  Защо, заговорим ли за Русия, българите се разделяме на два враждуващи лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин, в крайна сметка, кое е по-важно за обикновения българин: Русия или България? И тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят нито русофилите, нито русофобите в днешна България. Решим ли този казус, ще отмре основната от причините за раздвоението ни като общност, ще се съсредоточим върху това, което сме, което следва да сторим за собствената си държава. Гузната съвест на интелигенцията използва все външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, и руснаците са такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието или за ожесточението си едни към други в политическите баталии. Не поставим ли край на тази тъжна традиция, която се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг както дванайсетте еврейски племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст и идещите подире ни млади поколения граждани на Република България. 

  Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като човек "с очила на носа и есен в сърцето". Тутакси в представите ми изплува приятелят проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*****, кой знае защо!

  17.08.2000.

  Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. ярки интелектуалци, Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален простосмъртен. Твърде самолюбиви и податливи на бесове са тези характери; веднъж изплували над тълпата, държат се като дяволи и като вампири пият жизненост, съсипват не единствено своето физическо тяло, но и съществованието на най-близки до себе си любими хора. Повечето, всъщност, са ужасни самотници, обладани от идеята да служат на човечеството, ала неспособни да обичат човека до себе си. Намусени, горделиви, крайно самовлюбени, маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които чудно: светът приема насериозно. И въпреки… Какво ли щяхме да сме днес без спомена за тях и техните постижения?

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата им; фаустовци на духа – душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш в смирение, да си в скромността. Струпани накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Кой е изводът все пак? Дали не отвежда този извод обратно към изгонването на прогледналите за Познание Адам и Ева от Едемската градина!

  Усилията на зоркия английски есеист не приемам за омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са първо и основно изискване към всекиго, независимо колко е талантлив и полезен за напредъка. Или отново става дума за върховенството на Десетте божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не се смятам за религиозен, това ми иде на ум, като чета тези късове чудесна публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт, а съседът, десетина години по-млад от мен, тъкмо поема със семейството обратно към Германия, където се установил преди петнайсет и повече години. Завиждам за новичката му кола, за пътя, който му предстои, по диагонал прекосявайки Европа…Обожавам дълги самотни нощни преходи с леката си кола. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца, от април до края на юли, в компанията на очарователна млада жена европейските градчета и селищата им там край голямата магистрала, която води, да речем – до Париж, и после да се спусна към Марсилия; дори да се отбия в курортно селище на френското средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище съм кръстил втория от двата си проекта за лирика – подготвения за печат от 1999 г., но неиздаден все още сборник с около 80 стихотворения "Порто Фино", № 2 след сборника "Кардиф". Та пак да кажа: заради сребристата искряща модерна лимузина му завидях, завидях му, че е с жена си и с дечицата си. Той дали знае, че е щастлив? Май не, понеже го гледам, ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето… А и жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани? Мнозина около мен мислят, че съм щастливец. Точно сега обаче не мисля, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Превърнах се на книжен плъх. Страх ме е да изляза на повече от 300 метра пеш от дома. От този тип българи съм, за които казват: И до кенефа с колата си ходи.

  18.08.2000. 

  Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперницата. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата, просто минах оттам и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд притеснена да пита какво се е случило. Нищо – казвам, – жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещнем. От пет до седем със свекъра на Вера, по-голямата от щерките ми, пихме по две бири в кръчмето до училището в компанията на внучката Невена. От Райчо научавам, че двете ми дъщери и зетят наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем. Отказвам се да ги разбера; избрали нестандартен начин да доказват някому колко са вече независими. Но и аз на тяхно място бих постъпил по същия начин. Да, всеки сам трябва да трупа жизнен опит. 

  19.08.2000. 

  Вчера от същото място купих нов акумулатор; цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та взе да ме гледа съчувствено, вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет, случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов приятел в същата онази седмица купил и той акумулатор от тази партида. Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти е изтекла". И се наложи да се бръкна за точно 104 лева за още един акумулатор в разстояние на осемнайсет месеца. После пред блока пияният Чомпал ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттук? Ти си за ебане, кой ти крив! Хем щяха да ти изберат от продукцията им за чужбина. Не знаеш ли, за нашия пазар пробутват само боклуците си". Накъсо, вината ми е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество и трайност. Истина е, че с този скапан акумулатор минах две хиляди километра; галех го като детенце.

  У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори, да е готов, че шмекер може да го измами, и значи, по-харно ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за шаран. Съседите от деветия етаж се надпреварваха някога да се хвалят как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран" и от четири години винаги се прали в чисто новичка машина. Как ли! Малко преди да изтече гаранционният срок, съзнателно претоварват пералнята – пъхат огромни дебели черги в нея, старите си жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната ни пералня се оказа толкова здрава, мамито й да еба, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора да дам накъсо, че да спре да върти. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с неговия рус мустак, па и симпатичен, строен – същински англичанин от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се и 25-годишният Ивайло Димитров от седмия етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!"

  Видяхме се (както Адам и Ева) с Re. и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които тукашната райска градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези чудни хубости е, че Западна Европа постепенно се е превърнала в музей, в място, където простосмъртното население на планетата отива да се докосне до мечти и блянове. Но това съвсем не е истинският живот, ами е добре сресана и подредена търговска витрина на Рая, дето праведниците вегетират като белезникави силуети, прозяващи се от духовна скука. Тук, на Балканския полуостров, па и малко по на изток от нас, е територията на варварите, джунглата с хищници и нещастни жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем, това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизации преди нас тракийски корен, онези полумитични пра-траки бриги или фриги, от които сме произлезли точно тук.

  20.08.2000.

  "Личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж Оруел (Ерик Блеър е същинското му име), Ивлинг Уо и Сирил Конъли – и тримата родени в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966 и 1974 г. Та тази мисъл на П. Джонсън съответства на идеята от стихотворението ми "Енергия", писано в памет на Михаил Берберов (1934-1988). Откривам бая аналогии с писаното в "Кардиф", само че "Кардиф" е сборник стихове, макар философският им ключ да напомня за есетата на този интелигентен и доста ироничен англичанин.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 sep. 2020

Илюстрации:

- 2020 г. Фронтмени на медийна власт.

- 1980 г. Иван Панев в Стария Пловдив.

___
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928) е английски журналист и популярен историк. Макар да бил свързван с политическата левица в младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Свързани с мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от форумите неуморно се самоопределя за философ. Избиване на комплекс е това може би или съмнение, подтискано с напомнянето "Аз съм философ-психолог, дипломиран при това! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, при това дипломиран в Петербург. Да-да, аз съм философ"... Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а този е злостен като първоучителя си Маркс.
****За случващото се на Балканите след войната от 1877-1878 г. нашите хора пуснали лаф: "България е сестра на Русия, но Сърбия й е любовница".
***** Университетски професор по Българска литература между двете световни войни в Софийския и в нароилите се като манатарки след дъжд университети на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс. 

Иван Сарандев (1934-2020)

Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), Иван Сарандев и художникът Любомир Самарджиев (1937-1999), които съм приемал дотогава като приятели за човечността им към мен, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия под това име бе регистрираната на 31.ХІІ.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче бе елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г. – истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров. За сведение вж. БТА: "Паралели", Прес-служба "Куриер" – "Експресно издание. Нови политически и обществени сили, с дата: 21.ІІ.1990 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (234.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (234.)

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 
   Мартин Хайдегер (1889-1976)

  12.08.2000. МАТУШКАТА

  Снощи компания под прозореца на спалнята ми начело с Митю Дългия от деветия етаж вилня до три часа, та ми се наложи към един-един и трийсет подир полунощ да се изнеса барабар с възглавницата и чаршафа в хола; но и там долитаха песните и закачките на подпийналите съседи Гошо Въргов, Монката Бочуков, Митю Ганчев и другите симпатяги, чиито имена не знам, не искам и да знам. Спявката на къркачите бе придружена от драматични скечове, като да речем онзи натрапчив рефрен: "Ти мен увъжа-а-аш ли мъ? Ти мен не мъ ли увъжа-аш?" или монолога: "Ти ни мъ знайш мен аз идно времи къв пич бях и на колку мацки съм им вирнъл къркатъ"; понякога спорят и на строго философски теми, да речем: "Кое е първичното – кокошката или яйцето?", за да стигнат до извода, че пилешкото напоследък ле-е-еко е поевтиняло, докато шаранът подозрително поскъпва, ама от друга страна "Рибата се вмирисва откъм главата" – да завършат пак философски на изповодяк при изгрева на жежкия летен ден от т.нар. горещници, кога рибата даже и в хладилника бързо се вмирисва.

  В шест още е сумрачно, ама виж, вече към шест и двайсет ясно се вижда писаното с химикал. Препрочетох си записките от последните два-три дни заради Емил*, на когото вчера ги показах да ги види... Емил не е съгласен за влиянието на Русия като отрицателен фактор за нас, на Балканите, и конкретно върху българското ни битие. Искам Емил да е правият – че далеч повече е прекосил, опитал (като натрупан опит), вероятно и премислил; а аз съм саможива твар: от България навън не съм мърдал, пък и от самата моя България колко ли съм видял! – някакви чисто екскурзиантски идилии – "Мъй с групами не делимся" и "Опознай Родината, за да я обикнеш". Та и логично е да се разминаваме в тълкуването на Руското влияние над българите, но дяволчето у мен се събужда заради натрупаните унижение и оскърбление, които Русия, каквато я съзерцавам иззад трагичната участ на двата ми майчини рода – перущенския и калугеровския, излъчвала от Север и Изток. Като българин, имам вродено самочувствието на човек с трихилядигодишна (тракийска, прабългарска, славянска и пр.) история, не съм канил никого да ме освобождава или да ми носи кръста, да ми вади ръждивите криви гвоздеи от разкървавените китки и глезени; и ме хваща бяс, като си представя воплите и потоците кръв, разплискана по дуварите на Батак и Перущица, послужили за аргумент Русия да нахлуе в Полуострова. Щяха ли да бленуват за Русия като Освободителка, да не бяха така мачкани от наглеците и от хищната грандомания и инертност при управлението на Османската империя?!

  Кога няма риба, и ракът минава за риба. От трън, та на глог! Османските дембели във властта и техните елитни сатрапи – паши и възпитаници на Западна Европа, ни унижавали като чуждо племе; руските чиновници (не руският гражданин, мужик или философстващ дворянин) ни работеха като братушки, родственици, притекли се да ни оправят дереджето сякаш, а всъщност, за да се настанят господарски в имота и в съзнанието ни. Логиката на имперските канцеларски плъхове в онази Русия от 1877 г. и логиката на Матушка Рус днес, в началото на третото хилядолетие от Христос, е основана върху влияние чрез НАРАСТВАНЕ (територии, оръжия, претенции спрямо света или идеи за бъдещето); нашата си Българска логика е логиката на нормалната нация и държава, основана върху договаряне за взаимни отстъпки с чужденеца, т.е. Историята ни е основана върху влияние чрез СВИВАНЕ, или дипломатично казано – чрез компромис. Не е страшно, че Русия е огромна империя с претенции; страшното е, че повярвалите в Дядо Иван или във Великия Октомври повече са били угрижени за чужда култура и съдба, отколкото за нашата си Българска и Балканска "семейна" трагедия. Ще ми се да сме повече егоисти: значи, преди всичко човеци, пък после – всеки с призванието и занаята, членове на национална родова памет, и най-накрая, и чак тогава – загрижени за Русия, Турция, САЩ, Европейската общност и прочие.

  И не смятам, че това моето е див национализъм; просто нужно ми е пространство, за да дишам, за да съм това, което съм, а не което е угодно на някого, фиксиращ ме като Big Brother с любовен завоевателен плам иззад Българските граници. Това не знам как да го кажа, без да засегна повече преживелия и поскитал по света Емил.

  13.08.2000.

  Заблуждават се, че любовта била вземане. Любовта е даване, миличък! И колкото повече даваш, по-богат трябва да си: богат на търпеливост и смирение, граничещо с пренебрежение към себе си. И консуматорът на любов после се вайка що толкова бързо се насища! Ами зад лъскавата повърхност не е успял да стигне до грапавата кървяща и пулсираща сърцевина милият: обича тялото и плътта, гъвкавите женски прегръдки, забравя обаче душата. Неговата любов всъщност не е любов, а театър, наподобява живот, но не е животът във величествените му и страстни похищения.

  Неделята ми се е проснала като пътя до Балчик или до Созопол пред мен. В село Козарско на трийсет и три километра от Пловдив ме очаква семейство Ряпови, ала аз се въртя из стаите в очакване на телефонен звън. Какво е това! Превърнах се в коментатор на собствения си живот; забравил съм като че ли да живея. Ходи ми се някъде изобщо, а конкретно никъде не ми се ходи. Черупката ме стяга, а всъщност единствено със себе си се разбирам добре. Готов съм и правя жестове към този и онзи, а съжалявам, че се хабя напразно. Жалък егоист! 

  14.08.2000.

  Голяма Богородица е утре. Празник на всички Марии. "Всяка втора жена на света е Мари-и-ия!" – вие като вълк единак естрадният клоун с белосана муцуна. Във всеки голям български род трябва да имаме по една Мария... И Re., като специален човек в миниатюрния ми космос, е заобиколена от три Марии – баба, майка и щерка. Май си мязаме по самолюбие с нея, та хич не сме склонни да опрощаваме предателства, особено собствените свои предателства. Това липса на великодушие ли е? Слабост или сила на характера?

  Случва се да намразиш някого само понеже ти напомня момент на слабост; но той не е виновен горкият, а ето на! – видът му изправя пред съвестта ти собствените ти грехове. С този запев искам да спомена и за друга една Мария, с която преди години бях изкушен, глупав, безпомощен с бесовете и страстите. За мъртвия, впрочем, или добро, или нищо. На латински звучи по-изискано, по-снобски. Една митична Мария за мен е младата жена на Ангел Керемидов от Калугерово, друга една: може би най-любвеобилна в най-ранното ми детство "Бабо-лельо Миче-е!" – сестрата на дядо ми Борис. Тази Мария като че ли ме обичаше повече от всичките мои роднини накуп. С часове се мушех из клоните на голямата черница насред двора им, а и ме черпеше с курабийки, сушени плодове, медец. Беше мила, приказлива, дяволита. Разговаряше с мен, петгодишния, като с възрастен човек, и не да подпитва или да поучава, а като равен с равен. Странна черта! Не съм я срещал у никого другиго. Вероятно това ще да Великодушието на Богородица.

  Очите й – весели, излъчват очарованието на щастливия човек, който, независимо от лични дертове и ядове, внушава и нежност, и обич. Мъжът й Дядо Гошо бе колар, правеше каруци. Виждал съм в работилницата му край площадчето срещу местната квартална фурна как от букови трупчета пред очите ми само с една тесличка в ръка, издяла и сглоби колело за талига; остана желязната шина да се набие отгоре, лагер да се монтира в сърцевината. Дядо Гошо беше възпълен, як, масивен някак; и той – винаги в добро разположение. Кръстили бяха единствения син Ненчо – по името на дядовия баща Ненко, същия Ненко, който влязъл доброволец в Балканската война: воден от болка, да отмъщава на чапкъните за поруганата чест на майка си. Внук на заклания (версия в рода ни) или убит в сражение с башибозука Ангел Керемидов, на когото в представите ми силно напомня по нрав и сила на духа. 

  Войната, като начин за изравняване на лични сметки с чуждата нация, ми се вижда колкото фантастична в наивността, толкова и порив за духовно освобождение след половин хилядолетие унижения. Българинът по фронтовете на Балканската война от 1912 г. ошашавил обиграната Османска армия. С такава ярост и себеотрицание се сражавали нашите орачи и копачи: вървейки прави в редица, от упор стреляли към вражеските линии, независимо от смъртната опасност, на която се излагали. Такава ярост светът до онзи момент като да не бил виждал на бойното поле. Четох го това нещо, записано от някогашните западни кореспонденти. Въпросният Ненчо, кръстен на дядо си Ненко, е роден около 1930 г.; по думите на вуйчо ми Любен, бил силен в учението, та помагал на по-големия си нехаен братовчед, на вуйчо ми Любо, като му пишел домашните. Тъй велико и дребнаво ходят вплетени едно в друго и животът в духа става хем искрящ от жизненост, хем стипчив и дяволит.

  Не руските политици и чиновници, а български интелектуалци и държавни мъже са причина за моята неприязън от влиянието на Русия на Балканите. Предполагам, рядко ще да са по света пренебреженията към родното заради слугинска и кучешка преданост към чужда държава. "Русия – казват, – е голяма работа!" Бива. Ама защо са унизителните коленичения, метани, приклякване за сметка на Българската кауза?
Дали този стил не начева от копривщенеца Найден Геров (1823-1900) – чиновник на Руска служба във Филибе по Османско време! Изключително полезен в онази епоха за нашите националреволюционни дейци, този изключителен човек, струва ми се, е положил начало на пагубна за самоуважението ни традиция; подире му идват Петко Славейков, политикът Драган Цанков, начетеният Кръстю Раковски, химикът проф. Асен Златаров, генерал Владимир Вазов, Христо Смирненски, Никола Й. Вапцаров, плюс многолюдна униформена част към съветското Информбюро полуобразовани мекерета след Втората световна война, "прогресивни другарки и другари". Като си представя плувналата в угодничество физиономия на последните, мисля си: Дали самата Русия, като манталитет и стил, най-малкото ще внушава такова коленичене пред чуждото. И онази Русия на великодушния мечешки руски характер дали би се съгласила възгордели се палета по дух да са й съмишленици сред българите тук?

  Грехът си е пак у нас, българите. Липсата на национално самочувствие е причина само по Българските земи на Балканите още да вирее това чудо – като гъркомани, сърбомани, туркомани, пламенни русофили, жарки франкофони, тъпи поклонници на немската педантичност, на английската дребнавост. Какви други не сме готови да станем, само да не сме самите себе си!

  По атлантическото крайбрежие на областта Нормандия французите си монтирали там, дето дебаркират през 1945 г. англо-американските военни съединения, високи метални пилони с огромни американски и британски байряци. Бесните атлантически ветрове бързо накъсват чуждоземните знамена, но Френската република грижовно подменя съдраната коприна; това разбирам като признателност без самоунижение. Да дължиш признателност – бива, но къде е мястото на благодарствения символ? Обичта към Русия по-горе ли поставяме от любовта към Отечеството? А на самата Русия защо й е за съюзник пълзяща, коленичила под сянката й нация! И няма да се уморя да повтарям: Всеки е сам пред своята съвест (тя ни е богът), но категорично не виждам стойност в изреченото от чуждопоклонник, колкото и талантлив да е за света. Родът, родината придават смисъл на всичко, сторено за цялото човечество. Както не съществува Любов въобще, така не мога и да съм гражданин на света, ако пренебрегвам своето. Любовта е непременно конкретна проява на духа, възникнал от родна смърдяща материална кал и духовно великолепие. 

  Послеслов: 

  Като виждам-слушам как по медиите ни влюбени в новия ни Голям Брат се зъбят на сегашна Русия, как настояват за разрушаване на паметници от соца, издигнати в чест на минали събития, няма как да не добавя нещо особено важно за Българската ни нация: без Русия, с всичките й грехове, недъзи, слабости и пр., България просто нямаше да я има върху картата на Европа и света. Взаимоотношенията ни с Русия никога не са били плоски, едностранчиви. Руската нация се формира под духовното влияние на Средновековна България от годините на Първото и Второто Българско царство. Изненадва ме изненадата у мои приятели, когато им казвам: Не Българите сме по-малкият брат спрямо Русия, а е точно обратното – ако някой иска да проумее Руската нация, нека се постарае да проучи генезиса на Руското православие, език и култура. Толкоз по темата и проблема с мекеретата на Биг Брадър!   

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 sep. 2020

Илюстрации:

- Руските дворяни със салтанатите им след 1878 г.

- Син на траките сто години след Освобождението.

___
* Емил Калъчев – автор на романите "Носач на взрив" (1964), "Дочакай деня" (1970), сборник разкази от периода на соц. строителство в България (1962) с показателния надслов "Свидетелство за честност". Емил, който първи в българската литература прояви храбростта да разкаже за издевателствата на фанатиците в първите години у нас след края на Втората световна война, след Девети септември. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (233.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (233.)

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 
   Мартин Хайдегер (1889-1976)

  07.08.2000. ГОСПОД Е БЪЛГАРИН

  Честит ти рожден ден, Жоро Бояджиев! Ставаш на 53. Достигна това стъпало към шейсетте в добро здраве, с бистър ум; няма кой да те дразни, нито кой да изкушава страстите ти, все повече заприличваш на обло камъче в реката на живота. Мир вам, врагове и приятели! Благодаря и на лястовиците, които и тази заран не пропуснаха да ме почетат с петминутен концерт, накацали по перваза на спалнята ми; осмелиха се дори да кълват мрежата против мухи и комари, да не би случайно да не ги съм ги забелязал. А някакъв идиот от отсрещния жилищен блок току-що изду дивна гръцка музика по усилвателната си уредба – и не казвам, че е зле, особено при съчетание с мелодичния звън на камбанката над черквата "Св. Илия", на километър-два оттук, и фюфюкащите с крила прелитащи над липата срещу балкончето врабци и гургулици. Август, ти – най-царствен между месеците! Всичко съм видял, какво ли още не знам, животът продължава да ме иска, обичам го и аз, какъвто ми е даден – какво повече!

  В четвъртък изминах 150 км. Забрах братовчедките Красимира и Голямото Венче, и вуйчо ми Любен от Пазарджик и кацнахме в Калугерово. Оказа се, род голям имал дядо ми там. На двама от рода имената – Георги и Ангел, прочетох върху паметната плоча сред трийсетина имена в центъра на селището. Поменати са като участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Три версии – трите свързани с убийство и с турци-мюсюлмани, се носят като легенда от потомците на Керемидовия род. Най-първата по време чух от 60-годишния строител Спас Керемидов… Двамина братя от Велико Търново се заселват тук подир убийството на турчин мюсюлманин, и за да избягнат смъртното наказание, при положение че ги заловят в онзи вилает. Тези двамина тук основават първата фабрика за керемиди в този край, оттам иде фамилното им име.
Втората версия я разправи 70-годишният братовчед на Спас, по име Георги. Според Георги Керемидов, двама братя Тодор и Ангел идват откъм Стрелча, след като по-малкият – Ангел, убил турчин. Трета версия* е онази, която съм я представил вече в записките; за мен тя е най-вероятна – като не изключвам нещо, споменато в другите две версии, да се е случило все пак.

  Девет деца била Керемидовата челяд, петима братя: Върбан, Тодор, Спас, Георги, Ангел, и четири сестри – Кула, Катерина, другите две имената не помнят. От братята Ангел, най-малкият, ще да е бил най-буен, най-сърцат. При втората и третата версия именно Ангел е посегнал върху мюсюлманин – нещо страховито за робското време. Шейсетгодишният Спас (1941) и седемдесетгодишният Георги (1930) за прапрадядо ми Ангел по майчина линия казват, че не знаят да е бил кмет на Калугерово, но и не са длъжни да знаят, струва ми се. Ангеловата трагедия, ще да е била твърде лична, нищо, че го заклали ритуално сред мегдана на селото за назидание на християните. Клането е сред набора ритуални жертвоприношения от респект и любов към Аллах. Многократно се споменава в сурите на Корана сред препоръките към правоверните, но за това ще стане дума по-нататък. Иначе Керемидовият род е сред четирите най-стари рода в Калугерово. Къщите и дворовете им са все около черквата установени още от турското робство. Буйни, работари, предприемчиви, отворени за света хора.

  Калугерово е строено върху древно тракийско селище. Наоколо били 19 тракийски могили с битови и култови предмети на траките. Струва ми се по-вероятно праотци по майчина линия да са ми някогашни траки. И ми идва на ум, все повече почвам да вярвам, че носим името българи, говорим език, смятан за славянски, ала всъщност сме семе на изчезналите сякаш в нищото траки. Това сме ние, сегашните потомци на стари местни родове. Археолозите определят тракийските находки около и вътре в сегашното Калугерово, че са от ХV-ХІІ в. Проф. Иван Батаклиев (1891-1973)** писал в свое изследване, че родът Керемидови дошъл в тези места откъм Велико Търново, и нали съм си българин, не му хващам вяра; ще се наложи да проверя какво точно е писал, откъде иде увереността у професора, че е било тъй. Засега научавам, че най-старият известен с дата на раждане (1848 г.) е Тодор Керемидов. Потомците следват този ред: 1. Тодор. 2. Спас, син на Тодор. 3. Ангел, син на Спас (1907) – Спас Ангелов Керемидов (1941). А защо роденият през 1848 г. Тодор кръщава сина си Ангел? Това не е ли знак в памет на заклания от джелатина през май на 1876 г. по-малък брат?

  Хронологията на моя дял от рода допълва току-що споменатото. Ангел (роден ок. 1850 г.) – единственият му син Ненко (роден ок. 1875 г.) – рожбите на Ненко Ангелов Керемидов са дядо ми Борис (1900-1972) и по-малката му сестра Мария. Явно Ангел и Мария са кръщавани на баща и майка, а Борис (моят дядо), понеже е роден в 1900 година, три години след сина на Фердинанд, ще да е кръстен от баща си вероятно в чест на бъдещия цар на България Борис ІІІ. Така Ангел, като най-малкият от петима братя, си идва на мястото, по-малък с две години от брат си Тодор (р.1848). Оказва се, че Ангел през пролетта на 1876 г. ще да е около 25-годишен, жена му – вероятно 16-18-годишната Мария, която насилвали двама или трима чапкъни от околните на Калугерово турски махали.

  В петък минах още 70 км. Този път взех със себе си сестра ми Ели (1954), двамата отидохме до Перущица, откъдето пък е родът на баба ми Невена (1899-1963) – майка на майка ми. Ето какво изрових и за нейния Хаджи-Трендафилов род. Баща на баба ми Невена е Георги (Гочо) от Хаджитрендафиловите. Били заможни хора, имали хан в долния край на изпепелената стара Перущица – покрай пътя за Филибе (Пловдив). С фамилно име х.Трендафилов са отбелязани двама в списъка на VІ отбранителна позиция през Април 1876: Начко и Рангел. Фактически VІ въстаническа позиция това е Хаджитрендафиловият хан. С дебелите си каменни зидове, пишат местните, ханът напомнял на крепост. Отбелязал го е в книгата си, издадена през 1931 г., и местният изследовател Иван Кепов***; книгата му е летопис по разкази на оцелели от клането през април и май на 1876 г. Пак там е споменат прадядо ми Георги Рангелов Хаджи-Трендафилов (1870-1912), като едно от седемте хлапенца, отведени от турците да ги правят еничари, но подир години митарства завърнали се все пак живи. Този Гочо е взет седем-осемгодишен, твърди Креса Тодорова – уредничка на местната музейна сбирка. Каза ми още, че госпожата с арменско име Берберян, майка на тенисистките Малееви, е от същия род и израснала под грижите на перущенската си баба Мария.

  Баща му и чичо му на прадядо ми Гочо ще да са били на VІ позиция в отбраната на Перущица, което ще рече, че ако бащата Рангел е поне трийсетгодишен през Април 1876, ще да е роден към 1836-37 г. Местният летописец Иван Кепов в книгата от 1931 г. по разкази на оцелели от клането пише, че по онова време Гочо е бил петгодишно детенце. Три деца имат Георги и Спаска Хаджи-Трендафилови, или както гласи днес съкратената версия на фамилията у местните хора – Хаджийски. Деца са им Гълъб, Невена и Цветана. Цвета – най-малката, има двама сина: Рангел и Георги, а Невена – моята баба, ги ражда пет: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1926), Василка (1930) и Виолета (1932).

  И старата Перущица е градена върху руини от тракийско селище на бесите, върху отломките от могъща крепост. Част от крепостната стена може да се види от горния край над селището. Има предание за две моми, защитнички на крепостта, който – за да не попаднат в плен, се хвърлили от високото и се пребили. В градинката между музея и старата черква "Св. Михаил" лежи мраморен фрагмент – капител на римска постройка. Мраморът е избродиран изящно като дантела от растителни орнаменти. Около шестстотин са избити от ислямския башибозук през Април 1876, изпотъпкани в ужаса, задушени, пронизани от куршум, смачкани под сриващия се от оръдейните снаряди купол или заклани с крив нож в перущенския християнски храм. Бая храм е било, още личи! Сводът му висок към десетина метра и повече, личат фрагменти от библейски сцени, наред с кървавата стенопис: следи от плискаща до метър от пода нагоре човешка кръв. Детайл… Стотина от сврелите се тук са мъже, останалите до шестотин са старци, девойчета, невести с дребни дечица. Мъжете с по-големите си синове били по позициите естествено. И да не се предадат живи на обсаждащите ги три денонощия помаци, обсадените наши българи в отчаянието си сами захванали да се избиват. Първи убива рожбите си, а сетне и жена си Спас Гинев, настава общо самоунищожение. Видях я тази картина не с очи, а със сърцето си – млада невеста с пеленаче на ръце със сълзи моли мъжа си първом нея да посече, та да не гледа как колят детенцето й. За изнасилените и доубивани после по храстите и лозята моми и невести, не ми се и говори. Като дивеч по къра чак долу до Кадиево помаци и турци преследвали успелите да излязат от обсадата. Редовната османска армия изчакала най-спокойно башибозуците да си свърши кървавата работа докрай, едва тогава се намесила да ги разпъди от кървавата вакханалия. Колкото и да не ми се ще да си го представя, такъв е ужасяващият завършек на въстаналите в Перущица мои предци.

  Пристигналият с редовния аскер османски паша предпазил малцината оцелели от настървените касапи. От цветущата и заможна, и с велико самочувствие Перущица нищо освен скелета на древната кръстокуполна римска черква не останало. Къщите ограбени, изпепелени, изравнени със земята. Из лозята, из дивия кър наоколо голи кости стърчали под разлагащата се в августовската жега плът и парцали от везани елеци, поли, панталони... Цялото лято и есента на 1876 г. песовете от околните села ходели охранени, загладили косъм, подивели. Христо-Дановото училище, градено и тимарено с толкова мерак – ами от него останали темелите. Не редовната войска, а българи по кръв от бедняшките махали в Родопите със зурни и тъпани, с лъснали от фанатизъм зъркели три дни бастисват Перущица. Батак е бастисан от кюрди, но в Перущица българи са клали българи: страхотен успех за вътрешната политика на Османската империя, чийто най-високи постове са заемали възпитаници на Европа и европейската духовна култура. Това да ни е урок, когато българите се препираме за това и онова! Жесток урок, урок, който не всеки народ има пред очи, за да знае.

  Преди да вляза в градчето, вляво, на стотина метра от пътя сред лозята червенее с теракотените си зидове останалата от древността, може би единствената оцеляла в Европа кръстокуполна базилика "Св. Богородица". Жалка гледка са занемарените руини на древно християнско светилище****. При т.нар. "мирно съжителство" имало женски метох. Клането не подминало и кротките монахини. И този християнски храм е ограбен, опожарен, сринат със земята, разпилян из къра, ала градежът от епохата на Древна Византия стои да ни напомня колко близичко до нас е древността. Водил съм с жигулата си не един и двама мои колеги даскали, първо да видят Перущица и нейния музей, после да се полюбуват на местността и накрая – на древните руини.

  Жената, дето ни отвори черквата "Св. Михаил" край стръмна улица над мегдана на градчето, разправи, че по турско перущенци ходели с обръснати глави и кичур коса, оставена като конска опашка върху темето, както е при Аспаруховите българи. Дали е знак, че пазят спомен за Българското минало, белег за национално самочувствие?

  Re. е вероятно нейде из Южна Франция. Канеше се да ми се обади по телефона за рождения ми ден. Из Южна Франция, чувал съм, имало още следи от присъствието на българите богомили, бегълци от Второто ни българско царство, че ги набедили за еретици на христовото учение. Тези богомили, впоследствие наречени "катари", са същинските предвестници на човеколюбивото ренесансово начало на Западна Европа, далеч преди италианския Предренесанс от ХІІ-ХІІІ век. Дали сами себе си не ценим, като сме коленичили тепърва да ни приемат в Европа, точно нас, потомци на странстващи богомили, носещи далеч на Запад примера на християнските учители!

  Над Калугерово вече е действащ манастирът "Св. Никола". Правят богослужения, кръщенета, венчавки. Възстановен е и един стар параклис над селището, но в друга местност – параклисът "Св. Илия", и тази година за пръв път калугеровци край този параклис на 20 юли си уредили събора.

  …Току-що, 10 и 25 ч., от Франция звъни телефонът. Re. Милият минезингер*****! С какви ли очи гледа шарения свят на Запада? Дали вече не се дразни, че поне по име е наполовина българка? А ми е казвала: "Където ходя, питам се как ли ти, мили, би оценил това и онова, което се опитвам да видя през твоите очи на отшелник". А тя е стояла пред най-високи образци на културния Запад, сигурен съм.

  В друга книга, която от два-три дни чета, Стивън Хокинг (1942-2018), за когото Карл Сейгън пише: "Беше легенда още тогава", през пролетта на 1974 г., а издателите го наричат "един от великите умове на ХХ в., всепризнат, най-блестящ физик-теоретик след Айнщайн"... та Стивън Хокинг прави следното обобщение (стр. 24 от цит. съч.):
"Откриването на завършена единна теория може да не помогне за оцеляването ни. Възможно е дори да не окаже влияние върху начина ни на живот. Но още от зората на цивилизацията хората са се задоволявали да гледат на събитията като на нещо необяснимо и без взаимна връзка. Те били жадни да разберат скрития ред в света. И днес ние горим от желание да разберем защо сме тук и откъде сме дошли". Е, при толкова плътно засичане или съвпадение у двама толкова различни – и като сфера на познание, и като движеща идея – автори: Петър Добрев (1943) и Стивън Хокинг (1942), почти мои връстници, как ли пък да не чувам пърхане на ангелски крила над главата си, че именно сега и едновременно са пред мен теориите им, хипотезите им: за българите – у единия, за света – у другия?

  Песъчинка съм, това ми е ясно, но как човек да не бъде обнадежден от такъв род изкушения за ума! На стр. 31 Хокинг пише: "Теорията на относителността слага край на идеята за абсолютното време! Излиза, че всеки наблюдател трябва да притежава собствена мярка за времето, отчетено по часовника, който носи у себе си, и че едни и същи часовници на различни наблюдатели няма непременно да съвпадат". То ще рече, пренесено от сферите на високата физика, че усещане за историчност е също толкова важно за оцеляването ни като нация, колкото е важно дали имаме условия физически да преживеем лъже-демократизирането, т.е. хищното разсипничество и разпиляването на материална България. Ако всеки невежа е готов на всякаква цена физически да се приспособи, за да оцелее все някак, духовното самоопиянение, че сме "блестящи, царствени, мъдри", са илюзии от по-висш разред и само ориентир. Пълзешком, окаляни, станали за присмех на цивилизования свят с послушанието и блюдолизничеството си, изгладнели, изгубили човешкия си облик дори физически, не е зле да имаме за пътеводна звездичка поне онези наши българи, родствени на тракийското племе фриги или бриги.

  Колкото по-унижавани от чужди и свои, толкова по-горди в себе си – как става то? Но какво друго ни остава пред връхлитащите вълни бездуховност и американизъм, т.е. консуматорство, практицизъм, свеждане на успеха до пари-пари и само пари!

  11.08.2000. 

  Фригийската шапка била отличителен знак за робите в Древна Елада и в Римската империя; през 1789 г. французи якобинци превръщат фригийската шапка в символ на свободолюбие. Дали свързвали това шапо с манталитета и духа на фригийците, свободолюбиви дори в условията на робство?

  От книгата на Стивън Хокинг "Кратка история на времето" са следните любопитни сведения:

  1. Осем минути са необходими на светлината да долети от Слънцето до нас. Това, което виждам върху нощния небосклон, са звезди отпреди милиарди години преди моето днес; някои звезди са изчезнали вече, ала тук, на Земята, това ще стане ясно за бъдещ наблюдател, ако дотогава (милиони земни години) все още съществуваме като вид, а и дали все още е жизнена планетата ни. Страхотно! От този факт ми иде на ум, че вероятно и хората, които срещам, също като далечните звездни галактики излъчват енергийни потоци от различни епохи – от неандерталския период – едни, от Средновековието – други, от ерата на соца – трети, и т.н. А моята грешка е, че ги приемам за мои съвременници. Т.е. всеки човек носи логиката на онзи исторически стадий, от който се е пръкнал с всичките свои достойнства, слабости, представа за чест и достойнство. Човеколюбието ми налага да не очаквам повече от това, което представител на съответно стъпало в развоя на цивилизацията може да стори.******

  Сред греховете на фанатичната общност (комунисти, фашисти, нацисти, маоисти, ислямски главорези фундаменталисти и назоваващи се "освободителни движения" тамили, баски, кюрди, ирландци, чеченци, всякакви сепаратисти), е, че пренебрегва уникалното, което представлява всеки човек със своето минало, родови заложби и възможности за бъдещето. Човекът не може дълго време да търпи да е окован или поставен в клетка, аквариум, резерват – и това не е поради достойнство, храброст и пр., а защото човешкият вид е перспективен, строго погледнато, единствено и само в условията на абсолютна: по съвест и по закон, свобода на избора. Християнският кръст е алегория на кръстопътя, място, където човекът неминуемо е поставен пред въпроса за личния си избор, пред... отговорността при свободата да избира.

  2. Теорията на относителността вече ни подсказва за огъване на лъча светлина от гравитационните полета на обектите, покрай които минава този лъч. От това следва пък, че близо до масивно космично тяло като Земята времето естествено се забавя. С колко е било забавено историческото време на Българската нация от Османското робство (хе-хе, присъствие!), от васалното ни положение към Русия от 1878 г., та до днес, в 2000 г.? Две огромни по маса империи страшно са забавили естествения ход на нещата у нас.

  Идеята за Аспаруховите българи, които се завърнали при траките от Фригия като в старото лоно, след като извървели за хилядолетие от ІV-ІІІ в.пр.Хр. до VІІ в.сл.Хр. съдбовния кръг Близкия Изток – Памир – Кавказките планини – Волжските степи – Черноморското северно крайбрежие – Делтата на реката Дунав – сърцевината на Балканския полуостров – идея от книгата на П. Добрев, ми изглежда лъч светлина, силно огънат от гравитационните полета на огромни цивилизационни исторически събития, като завоевателните походи на Александър Македонски или т.нар. Велико преселение на народите през ІІ-ІІІ век от Изток на Запад, или набезите на Атила "бич божи" от монголските степи чак до Италийския ботуш в ІІІ-ІV в. сл.Хр.

  Цитатът от Хокинг ми върши работа: "В теорията на относителността няма едно-единствено абсолютно време, а всеки индивид си има собствена мярка за времето, която зависи от това къде се намира и как се движи". Като прост българин, аз имам претенция към своите български историци и философи, че не ми посочили честно досега, вече кръгло 53 години от моя единствен живот, нито къде се намирам сред другите нации на Европа, нито как се придвижвам в пространствата на днешната ни глобална цивилизация. Мен ту ме изстрелват в облаците ("Господ е българин!"), ту ми смачкват фасона ("Не сме народ, ами сме мърша!") някакви си наши доморасли мъдреци, като многострадалний бай Петко Рачов Славейков от касаба Търново. И то е, защото Българската ни история, както е писана, търси да угоди я на руснаци, я на янки и западноевропейци. Траките – с тяхната над трихилядигодишна участ – ето ориентирът, който кръвно ме вълнува! Над десет хиляди тракийски могили ще ни избодат очите, повтаряйки върху Българската ни земя зодиакалните съзвездия над кратуните ни, а ние си търсим ориентир ту на Изток, на Запад или отвъд Атлантика. Жалка работа!

  3. Откритието, което е очевадност, че – след като Вселената има Начало, логично е и да има Край. Звездите около нас се разбягват, т.е. някога всичко е било плътно ядро, после експлодирал Големият взрив. И пак старото напомняне: да гледаме на себе си винаги с известна доза хумор и самоирония. Всичко на този свят е от суета!

  Миналия четвъртък братовчедка ми Краси Пецова (1956) от Пазарджик възропта срещу тезата, че животът е Любов. "Животът е преди всичко борба! – самоуверена рече. – За да постигнеш нещо, трябва да се бориш". Казвам й: Краси, любовта, това е чувство, борбата е действие; светът не се интересува от чувства и намерения, но от действия и победи, успехи, завоевания, територии и пр. Продължавам в мислите си нейното възражение… Накратко, кое е по-основно: Любовта или Борбата – това ми е въпросът. Нищо лошо, че всеки защитава своето гледище, и все пак иска ми се да разчепкам и тази тема. От седмица го мисля. Настръхна, подозирам – подтиквана от подмолния импулс да се доказва, печелейки двубои. Милата Красимира не може да прости на бившия съпруг любовните прегрешения, на доскорошния си приятел – овчедушието, инертността. Силна, от онзи чуден тип женски характери в майчиния ми род, които изискват мъжлетата им да кръжат като сателити край слънчевото им взискателно внимание и влияние, защо ли са ти борбите, ако не обичаш наистина!

  "Борбата е живот, както и животът е борба. В борбата сме родени, в борбата сме закърмени, в борбата е нашето призвание" – пише Александър Стамболийски (1879-1923). Преди него същото пише френският драматург от епохата на Просвещението Пиер Бомарше (1732-1799) – "Да живееш, значи да се бориш; да се бориш, значи да живееш". А френска поговорка допълва: "Щом не нападаш – отстъпваш". За Чарлз Дарвин (1809-1889) прогресът в най-широк смисъл лежи върху т.нар. борба между видовете; оцелява по-борбеният, по-склонният да се нагажда според променящите си обстоятелства. Показателно е у Ботев гневното стихотворение "Борба", писано, когато е едва 21-22-годишен: "В тъги, в неволи младост минува,/ кръвта се ядно в жили вълнува,/ погледът мрачен, умът не види/ добро ли, зло ли насреща иде… На душа лежат спомени тежки,/ злобна ги памет често повтаря,/ в гърди ни любов, ни капка вяра,/ нито надежда…" За да заключи: "Кипи борбата" – и героическото "Ще викнем ние: Хляб или свинец (олово, куршум)!" Никола Вапцаров (1909-1943) в най- философското си творение, стихотворението "Вяра", обобщава своя жизнен опит, съчетавайки борба и любов, но с превес върху любовта: "С живота под вежди се гледаме строго/ и боря се с него, доколкото мога./ С живота сме в разпра,/ но ти не разбирай, че мразя живота./ Напротив, напротив!/ – дори да умирам,/ живота със грубите лапи челични/ аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!"

  От тази обич именно, а не от борбата, произтича вярата у човека за бъдещите дни. Борбата е само средство; ала по-основно нещо е Любовта като идея и като духовно предразположение към човека отсреща, към идиота отсреща и към света около нас.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 sep. 2020

Илюстрации:

- Хвърковатата чета на Георги Бенковски – 1876 г.

- Иконни образи в националния Пантеон на честта.

___
* Ангел Керемидов го описва вкратце Тома Сираков (1856-1926), член на частния революционен комитет в Калугерово и тайната полиция, участник в Хвърковатата чета на Бенковски. Ето автентичния откъс...

...Нощта бе много студена, валеше силен дъжд и вятър. Както и да е, прекарахме нощта. Съмна се и тръгнахме. (...) Гладът бе голям. Около пладне мъглата се дигна, излязохме на място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати десет души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да пазим. С тези момчета бе и съселянинът ми Ангел Керемидов, момък храбър, решителен, както и Мито Дудьов от село Лесичово, който бе ранен от ятагана на турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от село между Лесичево и Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около час. Пристигна един копривщенец на кон. Каза, че ги нападнали башибозуци. Той убил един читак. След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не ловят. На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите беше Ангел Керемидов, когото споменах по-горе, вторият бе черногорецът Саво... Вж. https://istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-11/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1876-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5,-% & https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=144407 за единствената жена в четата на Бенковски, 18-годишната Мария Ангелова от Пазарджик с мъжа си Иван Сутич от Дубровник.

** Проф. Иван Батаклиев пише изследването "Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географски преглед" от 1925 до 1966 г., каквото не притежава друг български град досега. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2

*** Вж. "Въстанието в Перущица. Април 1876", ІІ издание от 1998 г., с. 282.
**** Историците датират строителството на храма, т.нар. Червената църква, от времето на византийския император Анастасий (491-518 г.).
***** Minnesinger (нем.) – певец на любовта. Немски поети и певци от ХІІ-ХV век, творци и изпълнители на рицарска лирика.

****** Текста бих отнесъл до всеки гражданин на България точно днес. Бел.м., tisss.