ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (233.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (233.)

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 
   Мартин Хайдегер (1889-1976)

  07.08.2000. ГОСПОД Е БЪЛГАРИН

  Честит ти рожден ден, Жоро Бояджиев! Ставаш на 53. Достигна това стъпало към шейсетте в добро здраве, с бистър ум; няма кой да те дразни, нито кой да изкушава страстите ти, все повече заприличваш на обло камъче в реката на живота. Мир вам, врагове и приятели! Благодаря и на лястовиците, които и тази заран не пропуснаха да ме почетат с петминутен концерт, накацали по перваза на спалнята ми; осмелиха се дори да кълват мрежата против мухи и комари, да не би случайно да не ги съм ги забелязал. А някакъв идиот от отсрещния жилищен блок току-що изду дивна гръцка музика по усилвателната си уредба – и не казвам, че е зле, особено при съчетание с мелодичния звън на камбанката над черквата "Св. Илия", на километър-два оттук, и фюфюкащите с крила прелитащи над липата срещу балкончето врабци и гургулици. Август, ти – най-царствен между месеците! Всичко съм видял, какво ли още не знам, животът продължава да ме иска, обичам го и аз, какъвто ми е даден – какво повече!

  В четвъртък изминах 150 км. Забрах братовчедките Красимира и Голямото Венче, и вуйчо ми Любен от Пазарджик и кацнахме в Калугерово. Оказа се, род голям имал дядо ми там. На двама от рода имената – Георги и Ангел, прочетох върху паметната плоча сред трийсетина имена в центъра на селището. Поменати са като участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Три версии – трите свързани с убийство и с турци-мюсюлмани, се носят като легенда от потомците на Керемидовия род. Най-първата по време чух от 60-годишния строител Спас Керемидов… Двамина братя от Велико Търново се заселват тук подир убийството на турчин мюсюлманин, и за да избягнат смъртното наказание, при положение че ги заловят в онзи вилает. Тези двамина тук основават първата фабрика за керемиди в този край, оттам иде фамилното им име.
Втората версия я разправи 70-годишният братовчед на Спас, по име Георги. Според Георги Керемидов, двама братя Тодор и Ангел идват откъм Стрелча, след като по-малкият – Ангел, убил турчин. Трета версия* е онази, която съм я представил вече в записките; за мен тя е най-вероятна – като не изключвам нещо, споменато в другите две версии, да се е случило все пак.

  Девет деца била Керемидовата челяд, петима братя: Върбан, Тодор, Спас, Георги, Ангел, и четири сестри – Кула, Катерина, другите две имената не помнят. От братята Ангел, най-малкият, ще да е бил най-буен, най-сърцат. При втората и третата версия именно Ангел е посегнал върху мюсюлманин – нещо страховито за робското време. Шейсетгодишният Спас (1941) и седемдесетгодишният Георги (1930) за прапрадядо ми Ангел по майчина линия казват, че не знаят да е бил кмет на Калугерово, но и не са длъжни да знаят, струва ми се. Ангеловата трагедия, ще да е била твърде лична, нищо, че го заклали ритуално сред мегдана на селото за назидание на християните. Клането е сред набора ритуални жертвоприношения от респект и любов към Аллах. Многократно се споменава в сурите на Корана сред препоръките към правоверните, но за това ще стане дума по-нататък. Иначе Керемидовият род е сред четирите най-стари рода в Калугерово. Къщите и дворовете им са все около черквата установени още от турското робство. Буйни, работари, предприемчиви, отворени за света хора.

  Калугерово е строено върху древно тракийско селище. Наоколо били 19 тракийски могили с битови и култови предмети на траките. Струва ми се по-вероятно праотци по майчина линия да са ми някогашни траки. И ми идва на ум, все повече почвам да вярвам, че носим името българи, говорим език, смятан за славянски, ала всъщност сме семе на изчезналите сякаш в нищото траки. Това сме ние, сегашните потомци на стари местни родове. Археолозите определят тракийските находки около и вътре в сегашното Калугерово, че са от ХV-ХІІ в. Проф. Иван Батаклиев (1891-1973)** писал в свое изследване, че родът Керемидови дошъл в тези места откъм Велико Търново, и нали съм си българин, не му хващам вяра; ще се наложи да проверя какво точно е писал, откъде иде увереността у професора, че е било тъй. Засега научавам, че най-старият известен с дата на раждане (1848 г.) е Тодор Керемидов. Потомците следват този ред: 1. Тодор. 2. Спас, син на Тодор. 3. Ангел, син на Спас (1907) – Спас Ангелов Керемидов (1941). А защо роденият през 1848 г. Тодор кръщава сина си Ангел? Това не е ли знак в памет на заклания от джелатина през май на 1876 г. по-малък брат?

  Хронологията на моя дял от рода допълва току-що споменатото. Ангел (роден ок. 1850 г.) – единственият му син Ненко (роден ок. 1875 г.) – рожбите на Ненко Ангелов Керемидов са дядо ми Борис (1900-1972) и по-малката му сестра Мария. Явно Ангел и Мария са кръщавани на баща и майка, а Борис (моят дядо), понеже е роден в 1900 година, три години след сина на Фердинанд, ще да е кръстен от баща си вероятно в чест на бъдещия цар на България Борис ІІІ. Така Ангел, като най-малкият от петима братя, си идва на мястото, по-малък с две години от брат си Тодор (р.1848). Оказва се, че Ангел през пролетта на 1876 г. ще да е около 25-годишен, жена му – вероятно 16-18-годишната Мария, която насилвали двама или трима чапкъни от околните на Калугерово турски махали.

  В петък минах още 70 км. Този път взех със себе си сестра ми Ели (1954), двамата отидохме до Перущица, откъдето пък е родът на баба ми Невена (1899-1963) – майка на майка ми. Ето какво изрових и за нейния Хаджи-Трендафилов род. Баща на баба ми Невена е Георги (Гочо) от Хаджитрендафиловите. Били заможни хора, имали хан в долния край на изпепелената стара Перущица – покрай пътя за Филибе (Пловдив). С фамилно име х.Трендафилов са отбелязани двама в списъка на VІ отбранителна позиция през Април 1876: Начко и Рангел. Фактически VІ въстаническа позиция това е Хаджитрендафиловият хан. С дебелите си каменни зидове, пишат местните, ханът напомнял на крепост. Отбелязал го е в книгата си, издадена през 1931 г., и местният изследовател Иван Кепов***; книгата му е летопис по разкази на оцелели от клането през април и май на 1876 г. Пак там е споменат прадядо ми Георги Рангелов Хаджи-Трендафилов (1870-1912), като едно от седемте хлапенца, отведени от турците да ги правят еничари, но подир години митарства завърнали се все пак живи. Този Гочо е взет седем-осемгодишен, твърди Креса Тодорова – уредничка на местната музейна сбирка. Каза ми още, че госпожата с арменско име Берберян, майка на тенисистките Малееви, е от същия род и израснала под грижите на перущенската си баба Мария.

  Баща му и чичо му на прадядо ми Гочо ще да са били на VІ позиция в отбраната на Перущица, което ще рече, че ако бащата Рангел е поне трийсетгодишен през Април 1876, ще да е роден към 1836-37 г. Местният летописец Иван Кепов в книгата от 1931 г. по разкази на оцелели от клането пише, че по онова време Гочо е бил петгодишно детенце. Три деца имат Георги и Спаска Хаджи-Трендафилови, или както гласи днес съкратената версия на фамилията у местните хора – Хаджийски. Деца са им Гълъб, Невена и Цветана. Цвета – най-малката, има двама сина: Рангел и Георги, а Невена – моята баба, ги ражда пет: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1926), Василка (1930) и Виолета (1932).

  И старата Перущица е градена върху руини от тракийско селище на бесите, върху отломките от могъща крепост. Част от крепостната стена може да се види от горния край над селището. Има предание за две моми, защитнички на крепостта, който – за да не попаднат в плен, се хвърлили от високото и се пребили. В градинката между музея и старата черква "Св. Михаил" лежи мраморен фрагмент – капител на римска постройка. Мраморът е избродиран изящно като дантела от растителни орнаменти. Около шестстотин са избити от ислямския башибозук през Април 1876, изпотъпкани в ужаса, задушени, пронизани от куршум, смачкани под сриващия се от оръдейните снаряди купол или заклани с крив нож в перущенския християнски храм. Бая храм е било, още личи! Сводът му висок към десетина метра и повече, личат фрагменти от библейски сцени, наред с кървавата стенопис: следи от плискаща до метър от пода нагоре човешка кръв. Детайл… Стотина от сврелите се тук са мъже, останалите до шестотин са старци, девойчета, невести с дребни дечица. Мъжете с по-големите си синове били по позициите естествено. И да не се предадат живи на обсаждащите ги три денонощия помаци, обсадените наши българи в отчаянието си сами захванали да се избиват. Първи убива рожбите си, а сетне и жена си Спас Гинев, настава общо самоунищожение. Видях я тази картина не с очи, а със сърцето си – млада невеста с пеленаче на ръце със сълзи моли мъжа си първом нея да посече, та да не гледа как колят детенцето й. За изнасилените и доубивани после по храстите и лозята моми и невести, не ми се и говори. Като дивеч по къра чак долу до Кадиево помаци и турци преследвали успелите да излязат от обсадата. Редовната османска армия изчакала най-спокойно башибозуците да си свърши кървавата работа докрай, едва тогава се намесила да ги разпъди от кървавата вакханалия. Колкото и да не ми се ще да си го представя, такъв е ужасяващият завършек на въстаналите в Перущица мои предци.

  Пристигналият с редовния аскер османски паша предпазил малцината оцелели от настървените касапи. От цветущата и заможна, и с велико самочувствие Перущица нищо освен скелета на древната кръстокуполна римска черква не останало. Къщите ограбени, изпепелени, изравнени със земята. Из лозята, из дивия кър наоколо голи кости стърчали под разлагащата се в августовската жега плът и парцали от везани елеци, поли, панталони... Цялото лято и есента на 1876 г. песовете от околните села ходели охранени, загладили косъм, подивели. Христо-Дановото училище, градено и тимарено с толкова мерак – ами от него останали темелите. Не редовната войска, а българи по кръв от бедняшките махали в Родопите със зурни и тъпани, с лъснали от фанатизъм зъркели три дни бастисват Перущица. Батак е бастисан от кюрди, но в Перущица българи са клали българи: страхотен успех за вътрешната политика на Османската империя, чийто най-високи постове са заемали възпитаници на Европа и европейската духовна култура. Това да ни е урок, когато българите се препираме за това и онова! Жесток урок, урок, който не всеки народ има пред очи, за да знае.

  Преди да вляза в градчето, вляво, на стотина метра от пътя сред лозята червенее с теракотените си зидове останалата от древността, може би единствената оцеляла в Европа кръстокуполна базилика "Св. Богородица". Жалка гледка са занемарените руини на древно християнско светилище****. При т.нар. "мирно съжителство" имало женски метох. Клането не подминало и кротките монахини. И този християнски храм е ограбен, опожарен, сринат със земята, разпилян из къра, ала градежът от епохата на Древна Византия стои да ни напомня колко близичко до нас е древността. Водил съм с жигулата си не един и двама мои колеги даскали, първо да видят Перущица и нейния музей, после да се полюбуват на местността и накрая – на древните руини.

  Жената, дето ни отвори черквата "Св. Михаил" край стръмна улица над мегдана на градчето, разправи, че по турско перущенци ходели с обръснати глави и кичур коса, оставена като конска опашка върху темето, както е при Аспаруховите българи. Дали е знак, че пазят спомен за Българското минало, белег за национално самочувствие?

  Re. е вероятно нейде из Южна Франция. Канеше се да ми се обади по телефона за рождения ми ден. Из Южна Франция, чувал съм, имало още следи от присъствието на българите богомили, бегълци от Второто ни българско царство, че ги набедили за еретици на христовото учение. Тези богомили, впоследствие наречени "катари", са същинските предвестници на човеколюбивото ренесансово начало на Западна Европа, далеч преди италианския Предренесанс от ХІІ-ХІІІ век. Дали сами себе си не ценим, като сме коленичили тепърва да ни приемат в Европа, точно нас, потомци на странстващи богомили, носещи далеч на Запад примера на християнските учители!

  Над Калугерово вече е действащ манастирът "Св. Никола". Правят богослужения, кръщенета, венчавки. Възстановен е и един стар параклис над селището, но в друга местност – параклисът "Св. Илия", и тази година за пръв път калугеровци край този параклис на 20 юли си уредили събора.

  …Току-що, 10 и 25 ч., от Франция звъни телефонът. Re. Милият минезингер*****! С какви ли очи гледа шарения свят на Запада? Дали вече не се дразни, че поне по име е наполовина българка? А ми е казвала: "Където ходя, питам се как ли ти, мили, би оценил това и онова, което се опитвам да видя през твоите очи на отшелник". А тя е стояла пред най-високи образци на културния Запад, сигурен съм.

  В друга книга, която от два-три дни чета, Стивън Хокинг (1942-2018), за когото Карл Сейгън пише: "Беше легенда още тогава", през пролетта на 1974 г., а издателите го наричат "един от великите умове на ХХ в., всепризнат, най-блестящ физик-теоретик след Айнщайн"... та Стивън Хокинг прави следното обобщение (стр. 24 от цит. съч.):
"Откриването на завършена единна теория може да не помогне за оцеляването ни. Възможно е дори да не окаже влияние върху начина ни на живот. Но още от зората на цивилизацията хората са се задоволявали да гледат на събитията като на нещо необяснимо и без взаимна връзка. Те били жадни да разберат скрития ред в света. И днес ние горим от желание да разберем защо сме тук и откъде сме дошли". Е, при толкова плътно засичане или съвпадение у двама толкова различни – и като сфера на познание, и като движеща идея – автори: Петър Добрев (1943) и Стивън Хокинг (1942), почти мои връстници, как ли пък да не чувам пърхане на ангелски крила над главата си, че именно сега и едновременно са пред мен теориите им, хипотезите им: за българите – у единия, за света – у другия?

  Песъчинка съм, това ми е ясно, но как човек да не бъде обнадежден от такъв род изкушения за ума! На стр. 31 Хокинг пише: "Теорията на относителността слага край на идеята за абсолютното време! Излиза, че всеки наблюдател трябва да притежава собствена мярка за времето, отчетено по часовника, който носи у себе си, и че едни и същи часовници на различни наблюдатели няма непременно да съвпадат". То ще рече, пренесено от сферите на високата физика, че усещане за историчност е също толкова важно за оцеляването ни като нация, колкото е важно дали имаме условия физически да преживеем лъже-демократизирането, т.е. хищното разсипничество и разпиляването на материална България. Ако всеки невежа е готов на всякаква цена физически да се приспособи, за да оцелее все някак, духовното самоопиянение, че сме "блестящи, царствени, мъдри", са илюзии от по-висш разред и само ориентир. Пълзешком, окаляни, станали за присмех на цивилизования свят с послушанието и блюдолизничеството си, изгладнели, изгубили човешкия си облик дори физически, не е зле да имаме за пътеводна звездичка поне онези наши българи, родствени на тракийското племе фриги или бриги.

  Колкото по-унижавани от чужди и свои, толкова по-горди в себе си – как става то? Но какво друго ни остава пред връхлитащите вълни бездуховност и американизъм, т.е. консуматорство, практицизъм, свеждане на успеха до пари-пари и само пари!

  11.08.2000. 

  Фригийската шапка била отличителен знак за робите в Древна Елада и в Римската империя; през 1789 г. французи якобинци превръщат фригийската шапка в символ на свободолюбие. Дали свързвали това шапо с манталитета и духа на фригийците, свободолюбиви дори в условията на робство?

  От книгата на Стивън Хокинг "Кратка история на времето" са следните любопитни сведения:

  1. Осем минути са необходими на светлината да долети от Слънцето до нас. Това, което виждам върху нощния небосклон, са звезди отпреди милиарди години преди моето днес; някои звезди са изчезнали вече, ала тук, на Земята, това ще стане ясно за бъдещ наблюдател, ако дотогава (милиони земни години) все още съществуваме като вид, а и дали все още е жизнена планетата ни. Страхотно! От този факт ми иде на ум, че вероятно и хората, които срещам, също като далечните звездни галактики излъчват енергийни потоци от различни епохи – от неандерталския период – едни, от Средновековието – други, от ерата на соца – трети, и т.н. А моята грешка е, че ги приемам за мои съвременници. Т.е. всеки човек носи логиката на онзи исторически стадий, от който се е пръкнал с всичките свои достойнства, слабости, представа за чест и достойнство. Човеколюбието ми налага да не очаквам повече от това, което представител на съответно стъпало в развоя на цивилизацията може да стори.******

  Сред греховете на фанатичната общност (комунисти, фашисти, нацисти, маоисти, ислямски главорези фундаменталисти и назоваващи се "освободителни движения" тамили, баски, кюрди, ирландци, чеченци, всякакви сепаратисти), е, че пренебрегва уникалното, което представлява всеки човек със своето минало, родови заложби и възможности за бъдещето. Човекът не може дълго време да търпи да е окован или поставен в клетка, аквариум, резерват – и това не е поради достойнство, храброст и пр., а защото човешкият вид е перспективен, строго погледнато, единствено и само в условията на абсолютна: по съвест и по закон, свобода на избора. Християнският кръст е алегория на кръстопътя, място, където човекът неминуемо е поставен пред въпроса за личния си избор, пред... отговорността при свободата да избира.

  2. Теорията на относителността вече ни подсказва за огъване на лъча светлина от гравитационните полета на обектите, покрай които минава този лъч. От това следва пък, че близо до масивно космично тяло като Земята времето естествено се забавя. С колко е било забавено историческото време на Българската нация от Османското робство (хе-хе, присъствие!), от васалното ни положение към Русия от 1878 г., та до днес, в 2000 г.? Две огромни по маса империи страшно са забавили естествения ход на нещата у нас.

  Идеята за Аспаруховите българи, които се завърнали при траките от Фригия като в старото лоно, след като извървели за хилядолетие от ІV-ІІІ в.пр.Хр. до VІІ в.сл.Хр. съдбовния кръг Близкия Изток – Памир – Кавказките планини – Волжските степи – Черноморското северно крайбрежие – Делтата на реката Дунав – сърцевината на Балканския полуостров – идея от книгата на П. Добрев, ми изглежда лъч светлина, силно огънат от гравитационните полета на огромни цивилизационни исторически събития, като завоевателните походи на Александър Македонски или т.нар. Велико преселение на народите през ІІ-ІІІ век от Изток на Запад, или набезите на Атила "бич божи" от монголските степи чак до Италийския ботуш в ІІІ-ІV в. сл.Хр.

  Цитатът от Хокинг ми върши работа: "В теорията на относителността няма едно-единствено абсолютно време, а всеки индивид си има собствена мярка за времето, която зависи от това къде се намира и как се движи". Като прост българин, аз имам претенция към своите български историци и философи, че не ми посочили честно досега, вече кръгло 53 години от моя единствен живот, нито къде се намирам сред другите нации на Европа, нито как се придвижвам в пространствата на днешната ни глобална цивилизация. Мен ту ме изстрелват в облаците ("Господ е българин!"), ту ми смачкват фасона ("Не сме народ, ами сме мърша!") някакви си наши доморасли мъдреци, като многострадалний бай Петко Рачов Славейков от касаба Търново. И то е, защото Българската ни история, както е писана, търси да угоди я на руснаци, я на янки и западноевропейци. Траките – с тяхната над трихилядигодишна участ – ето ориентирът, който кръвно ме вълнува! Над десет хиляди тракийски могили ще ни избодат очите, повтаряйки върху Българската ни земя зодиакалните съзвездия над кратуните ни, а ние си търсим ориентир ту на Изток, на Запад или отвъд Атлантика. Жалка работа!

  3. Откритието, което е очевадност, че – след като Вселената има Начало, логично е и да има Край. Звездите около нас се разбягват, т.е. някога всичко е било плътно ядро, после експлодирал Големият взрив. И пак старото напомняне: да гледаме на себе си винаги с известна доза хумор и самоирония. Всичко на този свят е от суета!

  Миналия четвъртък братовчедка ми Краси Пецова (1956) от Пазарджик възропта срещу тезата, че животът е Любов. "Животът е преди всичко борба! – самоуверена рече. – За да постигнеш нещо, трябва да се бориш". Казвам й: Краси, любовта, това е чувство, борбата е действие; светът не се интересува от чувства и намерения, но от действия и победи, успехи, завоевания, територии и пр. Продължавам в мислите си нейното възражение… Накратко, кое е по-основно: Любовта или Борбата – това ми е въпросът. Нищо лошо, че всеки защитава своето гледище, и все пак иска ми се да разчепкам и тази тема. От седмица го мисля. Настръхна, подозирам – подтиквана от подмолния импулс да се доказва, печелейки двубои. Милата Красимира не може да прости на бившия съпруг любовните прегрешения, на доскорошния си приятел – овчедушието, инертността. Силна, от онзи чуден тип женски характери в майчиния ми род, които изискват мъжлетата им да кръжат като сателити край слънчевото им взискателно внимание и влияние, защо ли са ти борбите, ако не обичаш наистина!

  "Борбата е живот, както и животът е борба. В борбата сме родени, в борбата сме закърмени, в борбата е нашето призвание" – пише Александър Стамболийски (1879-1923). Преди него същото пише френският драматург от епохата на Просвещението Пиер Бомарше (1732-1799) – "Да живееш, значи да се бориш; да се бориш, значи да живееш". А френска поговорка допълва: "Щом не нападаш – отстъпваш". За Чарлз Дарвин (1809-1889) прогресът в най-широк смисъл лежи върху т.нар. борба между видовете; оцелява по-борбеният, по-склонният да се нагажда според променящите си обстоятелства. Показателно е у Ботев гневното стихотворение "Борба", писано, когато е едва 21-22-годишен: "В тъги, в неволи младост минува,/ кръвта се ядно в жили вълнува,/ погледът мрачен, умът не види/ добро ли, зло ли насреща иде… На душа лежат спомени тежки,/ злобна ги памет често повтаря,/ в гърди ни любов, ни капка вяра,/ нито надежда…" За да заключи: "Кипи борбата" – и героическото "Ще викнем ние: Хляб или свинец (олово, куршум)!" Никола Вапцаров (1909-1943) в най- философското си творение, стихотворението "Вяра", обобщава своя жизнен опит, съчетавайки борба и любов, но с превес върху любовта: "С живота под вежди се гледаме строго/ и боря се с него, доколкото мога./ С живота сме в разпра,/ но ти не разбирай, че мразя живота./ Напротив, напротив!/ – дори да умирам,/ живота със грубите лапи челични/ аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!"

  От тази обич именно, а не от борбата, произтича вярата у човека за бъдещите дни. Борбата е само средство; ала по-основно нещо е Любовта като идея и като духовно предразположение към човека отсреща, към идиота отсреща и към света около нас.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 sep. 2020

Илюстрации:

- Хвърковатата чета на Георги Бенковски – 1876 г.

- Иконни образи в националния Пантеон на честта.

___
* Ангел Керемидов го описва вкратце Тома Сираков (1856-1926), член на частния революционен комитет в Калугерово и тайната полиция, участник в Хвърковатата чета на Бенковски. Ето автентичния откъс...

...Нощта бе много студена, валеше силен дъжд и вятър. Както и да е, прекарахме нощта. Съмна се и тръгнахме. (...) Гладът бе голям. Около пладне мъглата се дигна, излязохме на място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати десет души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да пазим. С тези момчета бе и съселянинът ми Ангел Керемидов, момък храбър, решителен, както и Мито Дудьов от село Лесичово, който бе ранен от ятагана на турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от село между Лесичево и Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около час. Пристигна един копривщенец на кон. Каза, че ги нападнали башибозуци. Той убил един читак. След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не ловят. На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите беше Ангел Керемидов, когото споменах по-горе, вторият бе черногорецът Саво... Вж. https://istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-11/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1876-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5,-% & https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=144407 за единствената жена в четата на Бенковски, 18-годишната Мария Ангелова от Пазарджик с мъжа си Иван Сутич от Дубровник.

** Проф. Иван Батаклиев пише изследването "Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географски преглед" от 1925 до 1966 г., каквото не притежава друг български град досега. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2

*** Вж. "Въстанието в Перущица. Април 1876", ІІ издание от 1998 г., с. 282.
**** Историците датират строителството на храма, т.нар. Червената църква, от времето на византийския император Анастасий (491-518 г.).
***** Minnesinger (нем.) – певец на любовта. Немски поети и певци от ХІІ-ХV век, творци и изпълнители на рицарска лирика.

****** Текста бих отнесъл до всеки гражданин на България точно днес. Бел.м., tisss.