ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ

  ...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И почнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи. Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия...

  Библията, из Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17, гл. 8, ст.1


  Лежаха си във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото слънце вишни, презрели и чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата гребна база. Сред хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор, от помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете със затоплена в почернените с гъст асфалт варели вода долита пръхтене и хлапашката весела глъч. По-нататък тогава беше градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и никак да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в младежкия вестник, тя – само от няколко месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, полекичка ядосан от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Ама и криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората! Докривя му, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица на храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче.
  – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
  – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...

  Ала съществото отсреща никак не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги господинчо! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като саламурено сирене тяло и го нападна меланхолия. Измъкна се от храста и се гмурна в гребния канал, като че ли влезе в топъл чай. Потопен до очи, движи назад-напред като нилски крокодил из водата. Поосвежен, след само двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт, пропълзя обратно под храста.

  Веднага откри, че тя се е обърнала по хълбок на една страна и гърдите й стърчат под оскъдните парцалки на банския й и върху лицето й книгата на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стрък тревица, лекичко го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!
  – Че кой ти пречи?!

  Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви сойки и една стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче от акация. Лежат си във високата трева двама. Тихо. Хлапетата от кейчето са се запилели към плажа. Едва полъхва ветрец откъм реката. Небето е сивопепеляво от мараня.

  – Що не свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа...
  Извръща се бавно, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що приземил се, слязъл от облаците.

  – Е, твоя си работа! – С тон на обиден учтив кавалер. – Все ми е едно. Нали!
  Тя придърпва крайчето на розовата хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му вече бръмчи, а какво, той не знае. Почесва се:
  – Притеснявам ли те?
  – Малко! – отвръща му и прехапва устни.
  – Тези твои гърди да не са нещо специално?
  – Не са.
  – Тогава?!...
  – Не знам.

  – Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви.
  – Хитрец!... Ти знаеш ли какъв си мошеник?

  Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да види. След още толкова тези двама вече се прегръщат задъхани и кой знае защо, той ровичка из нея, ама тя е вече съвсем, съвсем гола, банският е далеч, зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към августовски небосвод като тамянен кадеж се възнася нейният притеснен шепот:
  – Видя ли? Видя ли сега какво направи!

  Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха не три, а две, при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, не видял знойна млада жена от много време.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 avg. 2020

НЕПОНОСИМО ЖИВ

НЕПОНОСИМО ЖИВ

Реши най-сетне сам да се опазиш
в прилично здраве свеж до старини,
обърна гръб на страсти и омрази,
и алкохол, и секс със хубави жени.

Изхвърли куп мераци на боклука,
че бил си Дявол същи със рога,
от стихове нов образ си изчука,
наметнат с плащ от леност и тъга.

Това не може, онова не бива,
и ето те застанал примирен,
самотен стрък сред гробищната нива,
приятел, а така далеч от мен!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 avg. 2020

ХВЪРЛИ ЧАСОВНИКА

ХВЪРЛИ ЧАСОВНИКА

  А когато правехме любов, понякога в ухото ми шепнеше: 

Моля те, не си сваляй часовника от ръката, възбужда ме!

Смени часовника с изгнилата каишка,
от скръб прояден, или го хвърли
сред куп сантименталности излишни
в контейнер смет от миналите дни.

Строши черупката на старата си броня,
от меховете вехти виното излей –
човекът е щастлив, мечта щом гони,
щом с пълна гръд обича и живей.

Кажи "Дотук!" на вировете мрачни,
роден си не във кръг да се въртиш –
да бъдеш жив наистина не значи
сам себе си от скръб да разрушиш.

Излез от този кръг и виж безкрая
на звездното небе над всички нас –
неточни са часовниците, зная;
живей, като да ти е сетен час!

Не знам защо едва сега ти пиша,

навярно – че ужасно ме боли...

Хвърли часовника с изгнилата каишка

в контейнера на миналите дни.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 avg. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (224.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (224.)

  Достигнал съвършенство, човек не се нуждае от слава, освен доколкото славата улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 
  Плутарх, из "Агид"

  04.05.2000., прод. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ

  Отрицанието затвърждава. Хем с колкото повече страст отрицават, т.е. отхвърлят, толкова по-важно за техния живот било. Но защо "било", като по-скоро върви да се каже: още е! Как ще обясниш на глухия какво е мелодия, на слепия – цветна градина що е, на невежия – какво е философия! Душевната посредственост изисква награда след всяко нейно усилие, най-добре във финикийски материални знаци тутакси да последва. Това са хора на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко: конюнктурщиците. Безсмислено е да спориш с такъв – приеми го с разбиране и съчувствие. Обграждай го, доколкото ти е възможно, с любов, понеже сам не съзнава какъв разкош е да се отскубнеш от грижите по материалното. И най-готиният начин за това е, като не отдаваш труд и усилия за придобиване на известност (слава), пари, власт, вещи повече, отколкото нормално си струва. Нарушиш ли мярата, изгубен си.

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави и омразни, дори и на себе си. И за какво! За някое кокалче, трошица или залък от нечия чужда трапеза. Личат по недоверчивата муцуна: опасяват се, че все някой крои план да ги излъже, да се възползва от тяхното, да ги измами. Така измамникът сам се наказва, хапят го собствените му бесове. Това не е страстта да бъдеш, а адската лакомия да грабиш и да грабиш, която се не засища, докато не нагълта – с патъците и мераците барабар, накрая и самия лакомник. И шетат като прокажени между нас с миши очички.

  05.05.2000.

  С лъжливи факти успешно могат и да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Не във факта – често откъснат и от контекста, и от средата – е истината; истината е в стила. Още повече, че фактът е винаги нещо конкретно, далеч по-осезаемо от стила, който се гради върху продължителността с години, върху поредица от факти, интервали, паузи, повторения, привички, навици, особености на личността. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познанието; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, само не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение. При стила няма как да те заблуди който и да е лъстив, умен тарикат, ако си съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Например, стилът на Сократ е иронично-патетичен, и с това естествено леко ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, то също не ми е по вкуса; а виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима, че е ясен, не се разпростира, веднага схващам посоката на неизбежната манипулация (изречено в положителен смисъл). Нали не си длъжен да въздишаш тежко и сластно, ако си влюбен. Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави, защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

  Интересно! Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел пък – ученик на Платон, е с 43 години по-млад от учителя си. Епикур, който е ученик на Аристотел, е с 43 години по млад от Аристотел... Случайност или закономерност!От кого би следвало да се уча? Кой е този мъж, родил се някъде около 1905 година! А може би е жена?... Древните елини честват т.нар. акме (върхова форма на духа и на физическото ни тяло), когато човекът изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидер на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще бъдат неуспешни" – реплика на друг плондер от БСП. "Вижте кво, аз ъ-ъ-ъ смятам, че са ъ-ъ-ъ големи" – отговор на Красимир Премянов на въпроса: Как определяте шансовете си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса? В известен смисъл тези трима лидери дори са ми симпатични със своята ярка посредственост.

  16.05.2000.

  Блез Паскал (1623-1662) писал своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота му, година, като горещо отдаден на християнската догма. И въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки фанатик. Има доста сентенции, които бих оспорвал: отбелязвам си това-онова по страниците на книгата; но и за доста неща се смятам ограбен от мосю Паскал, защото съм си ги мислил за мои лични открития. Ето такова едно съвпадение: "Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество"*.

  "Кристо е загадка" – за родения в Габрово Христо Явашев (1935-2020). Ами Пабло Пикасо?! Имитатори на изкуство... Нещо като нищо, или гавра с благоприличието на нормалния живот. Шарении с ярки претенции като сноб във фрак и дипломатически цилиндър, обаче с налъми на бос крак. Кому служи това предизвикателство! Липса на творческа енергия, поприкрита като изблици на мощ? Не знам, не знам! Мирише ми на мокра перушина, на импотентен представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи. И що като госпожа световната арт-критика ги прехвалва, подмокря се чак от възхищение пред всяка изгъзица, която сътворил "геният"! Така ли не се намери нормален човек: овчарин от планината, прост селски бахчеванджия или самотен мореплавател, който си рискува живота в океана, да предупреди, че не бива самоувереният сноб да се гаври с изкуството, с божественото у всеки от нас!?

  17.05.2000.

  Бъбрели си някога, когато 21-годишната ми майка била бременна с мен. Бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестри за грижите около новородените: "Добре, како Наде, ако бебчето е кротичко; ами ако ти се случи някое ревливо джераме**? Какво ще правиш, а?" И милата ми бъдеща майчица рязко рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато не млъкне". Заседнало онова нейно "ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато съм се пръкнал на белия свят и наистина съм се случил не само пиклив, но и ужасно ревлив, двете й сестрички притеснени посрещнали дошлата от Пловдив в родния свой Пазарджик изтормозена, с изразителни сини кръгове под очите и силно отслабнала кака Надка, в един глас от дворната врата я посрещнали: "Како!... Живо ли е още бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се наскоро в дълбоката изба на пловдивската уличка "Ниш", пресечка на Пещерска под източните склонове на Джендем тепе. Виждам се току-що изтърколил се на слънчице. Сутринта рано. Слънцето се вдига над моргата на Държавна болница, заслепява ми оченцата, та минава време, докато прогледна, сълзя, докато свикна с дневната светлина. А в небето над мен тържествено бръмчи самолет на ТАБСО (транспортно авиационно българо-съветско обединение, тъй си го разкодирам това ТАБСО). Какъв рай да си жив, заровил боси нозе в пепелака на Пловдив, и когато животът се е проснал пред теб като нишка от бабино вретено!

  Кажеше ли госпожа Дора (вероятно името й е било Тодорка) Попова, класната ми учителка от първи до четвърти клас, че еди кога си пак ще има родителска среща, свиваше ми се коремът на буца: знаех си аз, вечерта пак ще има дървен господ (т.е. пердах). Чаках майка да си дойде от родителската среща, чаках я както нашите хора чакали Съветската армия Освободителка, вън, на улицата. И тя, разбира се, все със зачервени, подпухнали от плач очи си идва; прибере си се в онази дълбока и тъмна изба, без даже да ме погледне. Погнусена. След десетина минути излиза на вратата и започваме двамата с майка ми едни ей такива тънки дипломатически преговори...

  - Хайде, прибирай се.
  - Ще ме биете ли?
  - Няма да те бия.
  - Ами татко... Той ще ме бие, нали?
  - Ще видим.
  - Е, тогава няма да се прибера.
  - Баща ти е каталясал от работа. Сядаме да вечеряме.
  - Не ми се яде.
  - Цял живот ще ни излагаш! Не те е срам! Да се червя аз, да ми иде вдън земя от срам да потъна... Хайде, че комшиите нас гледат!
  - Няма да ям. Не съм гладен.
  - Ей сега ще излезе оня!... Ще видиш ти!
  - Нищо не съм направил.
  - Нищо ли?!... Ела да разкажеш.

  Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Че пък и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие, на дървения господ! Майка хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите по деветте стъпала надолу в земята, майко, черната. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите хлапета са си по къщите; чувам, шуртят чешмите в съседските дворове: приятелчетата си мият краката, а аз – чорлав, бос, с мръсни нозе, по гащи и потник, вися немил-недраг под звездното Тракийско небе. Къде да отида! Навъртам се край прозореца около час, па дълбоко си поемам дъх и се затътрям към избата. Преди да хлътна долу, обаче, след като съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на плочника в двора, мажа плюнки по бузите и по клепачите – да видят, че съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Ама не ми се разминава. Влизам. Не ядат. Седят, чакат ме. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:
  - На кого, бе... на кого се е метнал! – Бърше очи: - О-о-оф, от теб, мама, стока няма да стане!
  И се започва... Най-странното е, че подир тежките думи и тежките бащини шамари манджата силно ми се услажда. След като бурята отминала, чувствам се нов човек, здраво стъпил на земята, приет и привързан към семейството, като длъжник, който честно си е изплатил борча. Примъквам се към леглото с наболяло тяло и с бистър свеж мозък на новороден.

  Сега, 42-43 години по-късно, детето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а то – босоногото, шепне: Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте строги, но и толкова добри с мен! Подобно са ми отношенията и с моя роден Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 avg. 2020

Илюстрации:

- В двайсет и петата година в м. Юндола.
- Майка и татко, година преди да се родя.

___
* Блез Паскал, "Мисли", изд. 1987, с. 180.
** На паразитиращото жаргонно обръщение съответства думицата "копеле", с която кой знае от какъв зор кореняци софиянци в знак на особено благоразположение се обръщат един към друг. Като пловдивското тъпашко обръщение "майна". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (223.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (223.)

  Достигнал съвършенство, човек не се нуждае от слава, освен доколкото славата улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 
Плутарх, из "Агид"

  07.04.2000. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ...

  Познанието дори и на едничък човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки един от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. И ние нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представя колко силно сме зависими един от друг, колко влюбването, разочарованието или смъртта на някой някъде, за когото дори не си и подозирал до последния момент, ти влияе... и после се чудиш: А защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно? Според парадоксална хипотеза масивните египетски пирамиди са изградени не с физическо, но с психическото съсредоточаване едновременно на стотици хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да се отлепи, повдигне 4-5-тонният базалтов паралелепипед; и тъй хиляди базалтови паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

  Действително космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите... Но има и неща, по-сърцераздирателно звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам, участва божественото, богът – ако го има. Великите послания идват, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения; едва ли подозирали какъв дар ни принасят тези някогашни живи. И ние, също като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем докрай каква ценна за човечеството информация пренасяме към идещите след нас. Е, проумяваме криво-ляво, успяваме да разкодираме нещичко, да го прибавим към разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.

  Ами не, не ми е присърце сляпата вяра – аксиомата, която ни помага сами себе си да разберем; присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато съм пожелал трезво и смирено сам себе си да огледам; но с моите си очи, не през Очите на Някой, който ни гледа от космоса. И като знам колко сме беззащитни, отбелязвам си храбро: В уязвимостта е духовната ни сила. Виж колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински никой не кърши ръце заради теб! Ти си сам и толкова беден, а толкова щастлив, че устата ти е в състояние да изрича прости думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб.

  Наричат това "призвание" и "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена още точната формула на таланта; всеки, който малко от малко има усет, го усеща, и пак не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно като Любовта. Но как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие*. И дали съвършеното не се съдържа в обстоятелството, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се? Ужасно, а и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има някъде издигнати яки крепостни стени и ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.

  За мен християнската вяра не е ни основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато си стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… После да имам избора да се завръщам към нея като в майчиния дом, да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз, без нейните напътствени назидаващи погледи, съм си неин син!... Но не, те искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам. Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от тяхното съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този храм на вярата или Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, само не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

  Поставиха птицата в изящна клетка и после се чудят, че забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, това не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае! Не отчитат, правят се на слепи, че не забелязват очевидното – той откривателствува не за себе си; иначе би ли търпял да му се подиграват и присъди ехидни да му отправят, да понася оскъдицата от простодушния си стил на живеене! Та вижте посредствеността, убогото и кекавото в какъв разкош ни се представя! То са пищни накити като знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой там освен зъзнеща, тракаща със зъбки притеснена и гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива глупаци имал предвид, когато поемал пътя Си към Голгота. Над богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква, само не простичък дом, а дворец от претенции, където всичко крещи за внимание.

  Какво значение, че си пренебрегван, ако си наистина силен и в съгласие със себе си? Същественото, основното е да изнесеш послания от личния си житейски опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е тъй важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам покрай масата си Сократ като жив – ами че Сократ дори не си правил труд да записва, а говорел, с известна ирония подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта от очевидности. Дали съгражданите му го приемали, дали го отхвърляли с възмущение, не знам и не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го. И вече мога да си представя как доволно потривали длани съдниците му, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап, крещяла въодушевена: "Ола-ола! Няма го вече Сократ Смутителя. Светът е пак плосък като долната кора на хляба наш насъщен".

  Триста години шепнешком се препредавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус Христос. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Триста години подир смъртта на Омир са записвани 27793-те стиха на неговите поеми. Триста години са били необходими, докато да се появи някой окат да открие заровеното съкровище: това са дванайсет поколения; струва си да споменем този факт пред обвиняващите го в тщеславие, на които творецът не спира да разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла и в атлазените си гащи.

  Огюст Роден**, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Лил групова скулптура на достойнството и отговорността да си гражданин, защитник на Отечеството, първо детайлно ваял от глина голите тела, и едва после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на Твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш?! Замислим ли се обаче, няма как да отречем: За да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го: и в резултат – няма я магията, внушението липсва.

  А колко самотен е човекът, пожелал да чуе посланията на слънцето и тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола, клоните и листата на дървото, със стрелкащи се албатроси да насели облаците и хоризонта над жестоко разбушувалото се море! Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово и в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени букви. Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за Стоящия над множествата и площадите по света Кукловод. И няма как да не видиш измъчените и унижените да демонстрират привързаност и съпричастие, пламенност и безрезервна преданост. Уморително е така да се живее. По-леко е да бъдеш талантлив (т.е. наистина свободен), отколкото посредствен.

  08.04.2000.

  Стихотворение… Изстисквам си мозъка да го конструирам по най-добрия начин и няма да се отърва от връхлетелите ме два образа, докато не ги метна зад гърба си, записвайки ги върху лист хартия с разкривен от яд почерк. Ето!

    Бременна в осмия месец, тя плуваше по улицата –
    една дрейфуваща бригантина, издула по вятъра
    всичките си платна…

  Баща ми едва подир смъртта си проговори с мен. Майка ми пък обратно: приживе толкова досадно обстоятелствена, сега глъхне, обрасла с гробищна тишина; дали не успявам да я чуя, понеже се е сраснала с мен? Майка ми ли е онази бригантина с издутите в осмия месец от бременността й всички платна по вятъра или – може би! – момичето, което (на 19 години) долетя с нощния влак от Добруджа, уж само да ме види, понеже много ме обича, и това "уж" продължи петнайсет изнурителни години; а когато се отмести, когато си смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия и мрачен тунел на света под океан от печал.

  Бележка от днешния ден

  Тъй като днес е денят за размисъл преди изборите за Президент на Републиката, много ми се ще повече евентуални гласоподаватели да видят горния текст. Поне да му хвърлят едно око такива глашатаи на правдата, като Albert (Александър Симов), ефр. Праз, domein и развилият свръх-активност във всички възможни форуми на Интернет с трийсетина имена и аватари AngelPotter-filopsy и всички онези адвокати на демокрацията, параноично убедени в правотата си, инфантилни в агитацията си.

  Пловдив, 21 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 avg. 2020

Илюстрации:

- Две класически скулптури на Огюст Роден. 

___
* Вж. новелата "Ася" в темата "Крайпътен ресторант".

** Жан Фроасар (ок.1337-ок.1405) описва следната покъртителна история: Кралят на Англия Едуард III предложил да пощади хората в обсадения град Кале, ако шестима от водачите на града се предадат, за да бъдат екзекутирани. Самодоволният Едуард пожелал да излязат с примка на врата, като му поднасят ключовете от града и замъка. Един от най-заможните, Евстахий де Сен Пиер, се явил доброволно първи, към него се присъединили и други петима. Именно тази смесица от поражение, саможертва и готовност да посрещнат смъртта, когато Сен Пиер повежда обречените, изобразява Огюст Роден чрез бронзовата скулптурна група "Гражданите на Кале", вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B5 & https://www.ploshtadslaveikov.com/ventsislav-zankov/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (222.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (222.)

  Чисто човешките качества на Васил Левски са такива, че мъчно може да се открие равностоен заместник. Апостолът смята, че революционерът трябва да се посвети на революцията, да я възприеме за своя лична мисия, участ, смисъл на живота. По-късно ще се появи понятието "професионален революционер". Левски внушава, че революционерът трябва да е духовна личност, като посветил се на православието. В личния си бит бил скромен, благочестив, внимателен, благороден в отношенията с хората. И в същото време изисква строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С държанието си внушавал респект...

  02.04.2000. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ...

  Вместо послеслов...

    ПЛЕТИВОТО

    Дебелата жена плете чорапи
    под цъфнало дърво.
    От светлото небе спокойно капят
    лъчи – като жито.
    От ведрината с вик се втурват
    деца по стихналия път.
    По възвишенията пъплят
    годините, потънали във пот.

    Дебелата жена плете чорапи…
    Чорапи – цял живот.
    И все около нея скачат
    неражданите й деца.
    А радостно и неусетно,
    накуцвайки, дотичва Вечерта.
    Мъжът оставя стария велосипед
    върху дървата, в двора наредени,
    и казва:
    – По дяволите твоите чорапи!
    По дяволите твоите чорапи!

  Това старо стихотворение, писано в годините, когато съм бил войник в казармата или непосредствено след това, всеки случай не по-късно от 1968 г., сега разбирам – ми напомня стиховете на Емили Дикинсън, която тази сутрин подхванах наново да чета, продължих по-нататък четенето им. Необяснима докрай магия има в подобно подреждане на думи, фрази, изречения. Усещам – как опнати от напрежение поради особения допълнителен смисъл, който някак си са придобили сякаш независимо от логиката на моето подсъзнателно аз, думите тук вибрират като кристални сфери на небесен ксилофон. Изобразеното (картината), внушеното (настроение), изреченото (присъда) и подтиснатото (горчивина, замайваща като любимото питие на Дявола и поетите (според Смирненски – абсент), е много по-пространно от простичкия сюжет.

  За втори път през последните месеци се питам: Кой живее у мен? Кой у всекиго от нас със забулено лице живее? Разказът "Крайпътен ресторант", писан през 1966 г., и това стихотворение, писано най-вероятно през първите седмици от студентския ми период в София, и то в някоя от трите университетски читални или в квартирата на улица "Георги Гачев" № 20 в занемарения квартал Герена отвъд моста "Чавдар" срещу софийската жп-гара Подуене, откъде са получили тази неочаквана за човек с оскъден жизнен опит глъбина? Откъде този иносказателен, почти като в библейска притча тон? Далеч съм от мисълта, че разказвачът, художникът, композиторът или изобщо артистът са богоизбрани, белязани със звездичка на челото хора; в крайна сметка, всички ние сме простосмъртни. Но какъв е този канал за информация от по-висш разред, до който ей така, случайно и непреднамерено, се докосваме, редейки букви, ноти, черни или цветни мазки върху хартията или платното от лен? Как така петгодишният Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) ще е създавал вече завършени музикални цялости? Откъде извира очарованието на несръчно драсканите с пастел или акварел детски рисунки? Защо бъбрежът на четиригодишния глупчо понякога е зареден с послания, които хлапенцето едва ли само разбира? Някога тригодишната ми дъщеря Вера, като я возех върху рамката на велосипеда си на път към детската млечна кухня срещу пловдивския клон на Югенерго, ми рече: "Татенце, светлината ми натиска очите". Така и ученичката Емили Дикинсън, вместо да си изпее урока по евклидова геометрия, направила блестящо описание на въображаемите фигури, та смаяла учителката. На зрелия Моцарт принадлежи готината реплика "Да се достигне небето е прекрасно и възвишено, но и на милата наша Земя животът е несравнимо прекрасен. Затова оставете ни да бъдем хора". Оставете ни да бъдем хора, толкова е човешко и наглед лесно изпълнимо това послание към всякакъв вид фанатици и идиоти, маниакално стремящи се да окупират съзнанието на цели нации. И поради что е тъпото им хищничество?! Ако ги питаш, едва ли ще ти дадат сносен отговор.

  Отбелязвам и още нещо, не по-малко съществено в сферата на изкуствата: колко интензивно ни звучат белите петна, тишината между два хармонични такта, фугите, където уж нищо се не случва, а именно там се кълбят аромати, образи и нюанси на подсъзнателното, натоварени като керван мулета, пресичащи Синайската пустиня! Така естествено за зрението, заредено с логика, и така омагьосано същевременно, та неочаквано се виждаш надвесен над кладенец, на чието дъно блести вълшебна материя от звезден прах, чудовища, приказни замъци с прелестни млади принцеси, заключени в островърхи печални каменни кули. Истина, от малък отраснах в четене на книги, но то – познанието, убеждавам се напоследък, не зависи кой знае колко от четенето на разни текстове, сътворени от друг. Книгите на великите автори са както музиката или както картините, нарисувани от гениални художници: могат само да ти помогнат да отместиш тежката невежествена завеса от прозореца, който гледа към тревожния океан от информация. Логическият път, свойствен на науката, е твърде обиколен, твърде бавен и по него се крета с чело, остъклено от капки солена пот. В сферата на изкуството обаче по-висшият разред познание, чийто гръм усещаш как отеква в сърцето, блясва внезапно като светкавица, преобръща душата ти, кара те да се чувстваш в съвсем кратичък отрязък от време оголения нерв на вселенския разум. Тогава проумяваш колко безсмислен би бил животът без любовта и без тези шарении в изкуството.

  Нямам никаква заслуга, че съм се родил, нито че съм получил честта точно тук да изкрещя за пръв път, измушвайки се из майчината утроба. Да се родиш талантлив в този ъгъл от Европейския материк не е трудно – пластовете от древни цивилизации просто се просмукват през босите ни пети; трудното е да продължиш талантливо да бъдеш това, което си, без да ти повлияе вездесъщият хаос, който тук, на Балканите, вилнее, преследва човечността, илюзиите ни троши като ненужна крехка стъклария. Така е: живеем бедствено и поколение подир поколение мечтаем децата, внуците ни да са по-щастливи върху нащърбения релеф на света, на живота. Казват, че третото хилядолетие от Христа почвало като преддверие към Ерата на Водолея, започвали сме да навлизаме в тучните пространства на съгласие, на човеколюбива природна хармония помежду си (хора и животни, риби и растения). Ала как да повярвам, като вечерта преди два дена по телевизията показаха как брадат едър мъж с ножа си кла като жертвено животно млад мъж някъде в Кавказките планини: просто заби ножа в гърлото, онзи – притиснат с коляно на земята, извряка като яре, плисна кръв, чухме хъркането на агонизиращия, видяхме отделената от тялото му глава? За разлика от повечето страхливци и приказливци, бесни заради този пропуск на телевизионната журналистка Милена Милотинова, мисля си: това, тъй или иначе, трябва да се знае, трябва непрекъснато да ни се напомня, да го имаме и непрекъснато предвид какви човеконенавистни стихии дремят под пластовете културен гланц на днешния човек.

  Злото е многолико, успява да се крие зад най-красиви благообразни намерения и приказки, но хищната муцуна на фанатизма, гърчът на бетонната предубеденост в собствената правота все ще се озъби в някой сенчест мочурлив оазис на духовната мизерия.* На тази тема в основни линии бяха посветени и настоящите записки. Ако някой смята, че са хроника за една от страните на Източна Европа, лъже се – просто Българските ни сюжети, които авторът по-добре познава, му помагаха да обсъжда и онагледява неща, които засягат, изкушавам се да го кажа, всеки жител на планетата. Що се отнася до България, без да съм в подробности запознат с начина на живот и философията на онези, които определят темите ни за обсъждане в обществото, ще река: хората са угрижени не на шега, раждаемостта в България е най-ниска в света, смъртността сред децата ни е най-висока; ето защо предпочитат тук да четат нещо лъскаво и разтоварващо, някоя оптимистична история за всепобеждаващото добро ченге или романтична идилия с много сълзи и щастлив край сред старинни замъци и кристално чисти езера с лебеди. Не, няма място за отчаяние, ако написаното има смисъл! Рано или късно, когато и да е, каквито и рогошки тарикати измамници** да му се пречкат, то излиза наяве: може би не точно тук, не точно, когато ти искаш, но това все пак е сериозно основание да продължиш с увереност напред.

  Край на тази част от "Дневника на един пловдивчанин"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 avg. 2020

Илюстрации:

- Най-приятното за мен време за писане.

- В добружданското село Тригорци, 1977.

___
* В дебатите около президентските избори Негово Величество Фанатикът заплашва, лепи смърдящите си етикети, озлобен, че българинът е склонен да обича Отечеството си повече от партийния вожд.
** Думата е за конкретна публична личност; кокошкарят-Герой на нашето време е тема по-нататък в тази Хроника на отлитащото време. Бел.м., tisss.