ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (221.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (221.)

  Чисто човешките качества на Васил Левски са такива, че мъчно може да се открие равностоен заместник. Апостолът смята, че революционерът трябва да се посвети на революцията, да я възприеме за своя лична мисия, участ, смисъл на живота. По-късно ще се появи понятието "професионален революционер". Левски внушава, че революционерът трябва да е духовна личност, като посветил се на православието. В личния си бит бил скромен, благочестив, внимателен, благороден в отношенията с хората. И в същото време изисква строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С държанието си внушавал респект...

  23.02.2000. МИТЪТ "ХЕМИНГУЕЙ"

   Тази вечер по телевизията го съобщиха – снощи на 70 години от остра сърдечна недостатъчност починал проф. Тончо Жечев. Любимият син на властта и мафията у нас Иво Карамански, белградският главорез и любимец на сърбите хлебарят Аркан, "българският Дон Корлеоне" госсин Стефан Савов, проф. Тончо Жечев... Абе какво става! – отиват си явни и не дотам явни лит. герои на дневника, на тази хронология, която сякаш сама се пише, както веднъж се изрази, пленена от идеята за Отвъдното и неведомия свят в Небесата Re.: "Това, мили, не са твои неща, някой Отгоре с твоя почерк ги пише до всички нас, включително и до теб самия".

  11.03.2000.

  Всъщност, дали ще се казва "Дневникът на един пловдивчанин", или пък ще носи надслов "Младите хищници", това, мисля си, все повече заема формата на летопис за личното достойнство и за личното възприятие на света наоколо, за някакъв вид солипсизъм*, който в различна степен го има всеки от нас. По-простичко изречено, цялата вселена е продукт на собствения ни усет, вероятно и на личната ни история минимум от хилядолетие преди да се родим, откакто съществува пъпната ни връв, която за всекиго от нас в този край на света е древното ни отечество България.

  Роден в заможен род от Линц – австрийски град по горното течение на Дунава, ала решил да живее предизвикателно, далеч от охолство и известност, умирайки на 62-годишна възраст от рак, рекъл за роднините си: "Предайте им, че живях щастливо". Позицията на особняка философ Лудвиг Витгенщайн (1889-1951)**, не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да изрека като подход към цялата дреб, дотук описана: "Създаваме си образи от фактите. Аз мога да назова предметите. Аз мога да говоря за тях, но не мога да ги произнеса. Изреченото тук може и да каже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното".

  16.03.2000.

  
  Поскърцвайки в още новичките си неудобни ботуши и чистичка военна униформа, членове на правения в тила боен вестник "Щурмовак" в австрийските планини през ранната пролет на 1945 г. срещнали интелигентен простоват мъж, който мълчаливо ги съзерцавал с вид на тъкмо паднал от небето. Споменава го този факт (много ми е любопитно в каква точно връзка!) др. Лальо Маринов Пончев – Ламар*** (1898-1974) в героическата си автобиография. На тръгналия да освобождава света от отровната му плесен (стих от трагичния Вапцаров) явно всичко му е било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Този мълчаливо разглеждащ ги интелигент обаче изненадал нашите хора. Всъщност – какво знаем за европейците ние, които се движим като настръхнала креслива тълпа от самозванци към техния уютно подреден бит? Пък и какво ли знаят те за нас, простите българи?

  31.03.2000. 

  
  Дочитам репортажите на младия Хемингуей****. Книгата му с репортажи пролежа върху нощното ми шкафче последните пет месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно 6-7-годишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа, ала рядко посягах към нея, приемах я за нещо запаметено от юношеските ми репортажи в "Комсомолска искра" отпреди почти четирийсет години. И ето, когато вече приключих с редактирането на ръкописа "Младите хищници" (или "Дневник на един пловдивчанин"), тези над 400 страници плътен текст на пишещата ми машинка, реших се най-сетне да я прочета отново, но плавно, открай-докрай тази готина Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах. Ама не от Хемингуей, от собственото си лековерие се разочаровах. Да, вече на петдесет и две-три години, човек с изненада понякога преоткрива, че не най-същественото е какво толкова ти се случило, а как случилото се е преживяно от теб. Неща, които тутакси съсипват едни, за други са всекидневие. За пръв път ми бе хрумнало, като излязох от казармата или месец, след като навърших моите двайсет години, и си мислех, че уж бях две години на най-добро за редови войник местенце в бойния ракетен дивизион край Хасково, и въпреки това самият факт, че живея зад телени мрежи, ограничаван не от един, а от пет или от шест военни устава, приемах като лична трагедия.

  Сега, от висотата на опита и на самочувствието, което неминуемо човек натрупва, когато смята, че си върши добре работата, разбирам до каква степен по-близък по нрав и манталитет ми е Захарий Стоянов, писал в бедствена оскъдица "Записките", обикалял по едва зарасналите, все още кървящи рани на собствената си младост и младостта на жестоко унижаваната своя мъдра нация. По-близък ми е дребничкият, по-често бая стипчив, па и на моменти злостен медвенски овчар (с набитото око на израснал из най-дълбоките низини и анонимност автор). По-близък ми е от широко прославения и възвеличаван приживе Нобелов лауреат, любимеца на критически и писателски среди близо двуметров (190 см.) як янки с осанката на католическо кюре изповедник, колкото и да е ненавиждал лицемерието на католицизма.

  Знам, не бива да ги противопоставям. Харесвам ги и двамата. Привързаността ми към Захарий Стоянов обаче иде от много по-дълбоко място. Дребно зверче отвътре ме боцка с рогца, докато прехвърлям последните, записани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей репортажи. Представям си как разговаря, приклекнал до огъня, с френските партизани, с бой навлизащи все по-навътре в покрусената от нацистката окупация Франция, и си мисля: Колко удобно е, дявол да те вземе, да шеташ покрай фронтовата линия, но винаги свободен в личния си избор накъде, в коя посока да поемеш, просто понеже Франция ти е любима, любим ти е нейният Париж, ала не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне и ти винаги, драги, ще си останеш чужденец, колкото и да си падаш по Франция, колкото и да се кефиш на френските барове и французите.

  И съпоставям военния кореспондент янки, за чийто скъп живот се тревожи самият генерал, командващ част от настъпателните операции, съпоставям го този образ на великия писател и публицист с образа на моя баща редник, някакъв си там русоляв синеок българин от Харманли в подгизналия от пролетни дъждове окоп току насред континента Европа, там нейде край величествено отминаващите като самото време на нашия мил едничък и неповторим живот води на реката Драва, и се питам: Кой от двамата все пак е по-велик? Как това да разбера, без да ги противопоставя? Понеже и двамата, макар физически вече изгнили, превърнали се на прах мъртви, живеят у мен като пример за достойнството и храбростта да се живее честно и с подобаваща трезва скромност, ала единият от тези двама именно в смирението си е велик.

  Бележка от днешния ден

  От този текст няколко абзаца съм използвал и по-късно да доразвия дадена теза. Поставени в ритъма на хронологията, откъси, дето се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен смисъл.

  Пловдив, 9 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 avg. 2020

Илюстрации:

- Войник в ракетен боен дивизион, 1965-1967.

- Кръгът от вечните мекерета на властта*****.

___
* От лат. solus "единствен" и -ipse "сам": краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз на човека и цялата действителност наоколо смята за продукт на личното ни възприятие. 

Лудвиг Витгенщайн

** Когато през 1922 г. на бял свят се появява Логико-философският му трактат и читателите стигат до последния афоризъм: ”За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи”, вероятно у някого е проговорил усетът, че през XX век се е родила Нова Етика, етика, която, за разлика от Етиката на Барух Спиноза, е развита не по геометричен, а по логически начин. Дали авторът й Лудвиг Витгенщайн е имал такова намерение, остава спорно; безспорното обаче е, че с тази негова студия изпод задника на г-жа Философията е дръпната всякаква "субстанция", която може да бъде означена и тълкувана надълго и нашироко. Вж. https://www.chitatel.net/ludwig-josef-johann-wittgenstein/
*** Сборник "По телеграфа", репортажи и кореспонденции от четири десетилетия, бълг. изд. 1986 г.
**** Което значи, че из онзи конгломерат от етноси отвъд океана Съединените американски щати, чийто банки авансираха нацизма и Хитлер, докато официално Щатите пращаха самолети, камиони, оръдия и муниции на Сталин, та взаимно двата световни хищника да се омаломощават в Европа, кръв и омраза да леят. Ако не знаете или се правите, че не знаете: едва след Втората световна война САЩ изскочиха на световната сцена изпод труповете и руините на разрушените градове и държави, за да се превърнат през следващите 70 години в световен полицай и разпоредител за Божиите дела на планетата Земя. 
***** На картинката са: Пантелей Зарев (1911-1997), Стоян Ц. Даскалов (1909-1985), Ефрем Каранфилов (1915-1998), Лалю Маринов-Ламар (1898-1974), Тодор Живков (1911-1998). Вж. и епичните схватки почти веднага след "славния Десети ноември 1989" сред членове и тартори в Съюза на българските писатели, вж. https://www.24chasa.bg/novini/article/7421910 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (220.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (220.)

  Чисто човешките качества на Васил Левски са такива, че мъчно може да се открие равностоен заместник. Апостолът смята, че революционерът трябва да се посвети на революцията, да я възприеме за своя лична мисия, участ, смисъл на живота. По-късно ще се появи понятието "професионален революционер". Левски внушава, че революционерът трябва да е духовна личност, като посветил се на православието. В личния си бит бил скромен, благочестив, внимателен, благороден в отношенията с хората. И в същото време изисква строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С държанието си внушавал респект...*

  26.01.2000. СТЕФАН СТАМБОЛОВ

  Има сладкодумци, чувам, чета изреченото от тях, харесва ми дори и как го казват; но минат ден-два, седмица, и една делнична утрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за приятно впечатление, не нещо гребнато издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленската ни пивница, а държавни особи, пък и ценени днес персони от приоблачния нов елит. Словото им служи колкото да ги покаже откъм приятна за окото страна. Смел политически мъж, който преди години изтърва фразичката за "алените бабички на припек", лъчезарно ми се усмихва с по детски ведра усмивка от телевизионния екран, и аз много силно желая господинът да е искрен, как да съм сигурен обаче при изобилие от далавери, лицемерие, велики лъжи именно при неговото управление? Предполагам какво ще рече някой негов фен (привърженик), но това пак ще е от онзи набор с оправдания: "А вие защо биете негрите?" С една дума казано, не е едничък този тепегьоз, който лъже-маже, има и други като него, че и по-нагли дори.

  Някога на някакъв си украсен с лозунги, гирлянди и байряци площад в Париж Дьо Гол посрещал официална делегация начело с премиера на Нейно Величество г-жа Кралицата на Великобритания сър Харолд Макмилън. Какво рекъл генерал Дьо Гол точно не знам, но очите на човека от отсрещния бряг на Ламанша се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като чист планински кристал се изтъркулили по мъжествената политическа физиономия на госта и това направило голямо впечатление на личния секретар на френския държавник. "Господин Президент! А-ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен, от дън душа възкликнал секретарят на генерала. "Хмм! – изсумтял Дългоносият. – Театър разиграва, драги." И с държанието си дал и на публиката да разбере, че приема всичко за най-обикновен фарс в целия цирк**.

  09.02.2000.  

  За пространната научна студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (Живко Иванов, "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", 1999). Книгата е изключително наглед подробно изследване. Ценното е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на нашето българско обществено съзнание към европейските духовни стандарти. До 60-та от общо 260-те страници въпросите ми към доцент Живко Иванов са:
  - Скрупульозното ровичкане из типично българската рефлексия към света не е ли съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор не изпуска ли същественото?
  - Защо типът "Бай Ганьо" да не възприемаме за версия, и не непременно основна! – на криворазбраното от простак самоуважението в гротесково изпълнение?
  - Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо наш Ганьо, не внушаваме ли сами на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: този ли е образът за проумяване на масовия наш роден, българский манталитет?!

  За мен Алековият лит.герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, сбъркана отливка, крив шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение, вграждайки в образа на Ганьо Балконски – колкото и да е странно, черти от себе си, свои лични слабости, например – в отношение към младите хубави и глупави жени.

  11.02.2000.  

  Собственикът на приятното заведение с омайното именце "Бългериън ъмбрела" се оказа посредствен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си предприятийце, прикачил се тайно към общия електромер на комшиите в блока, дето живее. Усъмнили се съседите, че плащат все едри суми, писали жалба, довтасали виделите какво ли не в циганските гета печени ел.техници от електроснабдяването и... ех, вече трета седмица откакто "Бългериън ъмбрелата" пустее и тъмнее като гузна съвест, затъна в мъртвешкия си вид като мрачен турски зандан, нищо че най-отгоре ехидно някак си плющи и се ветрей родният трикольор. Пъргави циганета с миши оченца идат на тумби откъм гетото Столипиново, заничат какво ще се кърти, ще се отгризне и отнесе. Тези весели пъргави циганета са верни съгледвачи и аван-постове на редовната армия професионални апаши, разбивачи на апартаменти, изби, гаражи. Тези апапи ще долетят от Столипиново и както рибки пирани ще се бият и кавгосват помежду си кой повече да изкърти, грабне и отнесе от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата тази идилия е жив паметник на байганьовщината, която не е преставала от Десети ноември насам тъй чудно да се вихри из нашата чиста и свята, мечтана от Левски Република. Ама пак да попитам: тези покатерили се върху покрива с байряка на моята България са образите, които ни изразяват като народ, па и ни представят пред цивилизования свят като нация?

  13.02.2000.  

  Героите от най-новата ни Българска история в повечето случаи са едностранчиво представени: по-скоро икони, а не живи хора със своята орис и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "Данък обществено лицемерие", който данък служи не на истината за нас, българите, а е резултат, плод на педагогическата страхливост, че нашенецът не е още дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре пробуждащия се от робската летаргия и малодушие, т.нар. от анализатори, антрополози и прочие жарки конквистадори в медиите, масов българин. Начело на тази педагогическа, а по-вярно казано – дидактическа, линия в нашата литература е патриархът Иван Вазов с неговите измислени – включително и за Левски, сюжети, към които поуката е изплетена, намотана и привързана с червен ибришим най-вкрая, та и хептен слепият духом да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната истина, колкото и фактите да не са в наша, българска угода. Всеки случай изпитвам повече респект и дори симпатия към летописци като Захарий Стоянов и Алеко Константинов. И да се заблуждават в пристрастията си, поне са автентични (истински), много по-заредени с перспективи за развоя на националния ни манталитет; и то е може би поради честното, лишено от комплекси писане без украшателство, с трезво внимание за пътя, който предстои да извървим като общност, докато създателят на романтичи митове, явно воден от най-родолюбиви намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въвежда образа на Апостола Левски в българския ни Пантеон, откри у поп Кръстю съответстващия на библейската митология Юда Искариотски, в този най-трагичен епизод от живота на нацията ни съсипа живота на единствения човек, комуто Левски се е доверявал, пренебрегвайки мнозина храбри самозванци от местния революционен комитет, а и от цялата подмолна организация, като да речем, Анастас п. Хинов и Димитър Общи.

  Сто години след закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов скърбим и хвалим наедро държавника строител на Нова България, градим чугунени и каменни паметници в негова чест, назоваваме улици и площади с името му, без да си даваме сметка до каква степен Тодор-Живковото управление наподобява пренебрежението към нравствените правила и неписани закони на морала у властниците от годините на Стамболовото управление, от разцвета на келепирджийската и политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на изключителен държавник възкачи до върха на Държавата. Най-малкото странно ми е, че именно политическата партия***, която днес обединява надеждите на мнозина мои сънародници българи, свято тачи и се учи от търновеца Стефан Стамболов, величае го с повод или без повод като модел за следване. Дето се вика: Наред с хлебното жито, минава и къклицата.

  Не става дума да се развенчава положителното начало от края на ХІХ столетие, а да се даде изчерпателна, безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на ред други върхови личности в националния ни Пантеон. Сега ако не извършим болезнената за мнозина операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка прояви на властолюбие и самочувствие у стоящите над закона, безцеремонност и лакомия за лични облаги, рискуваме и да продължи деленето на нацията на обаятелни съпартийци и гадни боклуци-врагове.

  Свикнахме с новите, супер-модерни варианти на демагогията като че ли. Но това, надявам се, не е краят на нашата България, а е естествен развой на над стогодишно заболяване в безкултурието, което начева отпреди епохата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов****, иде у нас със зараждането на националноосвободителното движение, където единствен и докрай Левски е същинският нравствен коректив. Да, болестта се налага да я изболедуваме под бдителните очи на Западноевропейските акушерки, които виждат Балканите през призмата на свои велики ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество – няма защо да се лъжем! – е вътрешно национална, българска работа. Що се отнася до Европа и Запада, най-благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия насам, т.е. че могат да просперират (напредват) с капиталите и продукцията си по Българските територии само при съблюдаване на правилата и на сключените договори. Което пък – шанс за бедстващия унижен българин! – мародерите, лицемерите във властта у нас няма как да им осигурят*****. Ето че опротивелите до смърт стари муцуни дойде ред да си ходят, ако не желаят да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за нашенска политическа класа, за прословутия нашенски "политически елит" дали са състоятелни! Съвестни, чисти, нравствени, далновидни управници в България тепърва предстои да се появят, и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като граждани-стопани на новата ни Република България, демократично избрани в честна конкуренция (надпревара) и демократично изпратени за ограничен период да защитават общите наши интереси като икономика и културна традиция. И от такава гледна точка аз – Гражданин на чистата и свята Република България, съм много яко заинтересован властникът да не възприема властта като собствен имот, получен в наследство и до живот, заинтересован съм на г-н министъра, депутат или съдия да му е ясно, че само за известно време е ръкоположен във властта, и то с най-високи отговорности към Българската нация, към мен, Българския гражданин. А дали СДС или БСП, или каквато и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните партийни табели не ме вълнуват; важно за мен е да ми служат съвестно. Може би се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще е на демагозите от нов тип да ме правят на балама.

  16.02.2000. 

  Чета книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), наречен в късата бележка тук към фотографията му "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки". Разбира се, че имам възражения и по-различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но от прочита на книгата му у мен се появи хъс за писане. Което значи, че каквото и да му възразявам или оспорвам, наистина е голяма работа философът г-н Ерих Фром. Та за един внушен от Фром психологически детайл! Седесарската общност си харесва много девиза "Времето е наше!" От една страна, абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, времето е само умозрителен образ на изтичащата като пясък наоколо и у нас необятна насочена психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание у новоовластените да притежават или да придобиват, да вземат като собственост в ръцете си – все доста познатият крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, мечтаещи да имат, ала не и да бъдат.

  Съпоставям щурия девиз с изреченото от Васил Левски в писмо до Панайот Хитов от 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първо между народните ни главатари; пък име българско да ни е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Ако днешният политически лъже-елит гледа даже на времето като на вещ, която се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е просто самият живот във времето. И преди цитирания откъс, в същото онова писмо от 10 май 1871 г. Дяконът изрича великолепната философска сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".
  Видени чрез философската теза на неомарксиста мислител Е. Фром, действията и размишленията на Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било: власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова вероятно е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в битието, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежавани неща.

  Вижте с каква стръв новите политици, досущ образи на управленци от Т.-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, парици да трупат... па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с апашите на гетото Столипиново, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива вече се разхождат като да са си в катуна, ама как така още не са посегнали байрака в бяло-зелено-червено да отскубнат от покрива много ми е чудно. Имам усещане, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев... нещо, което не може да се твърди за нито една сред големите личности на националното ни възраждане: от Раковски до Стамболов. Раковски, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, в най-голяма степен Стефан Стамболов, все ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни на дяконското смирение, с което Левски се извишава като ядро от енергия над неслучайните наши българи.

  Защо ли усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали карловския вдовишки син? Ами ме подходът му е различен – съвсем не държи да има, просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбие, сякаш е по-незначителен за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава.

  Да имаш нещо, каквото и да е то, само заради краткото удовлетворение, че ти си му собственикът, че притежаваш успеха, славата?! Но това е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота или многообразие от вълнения, дейности, обстоятелства. Че защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува двата ни подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром привежда често примери от Библията, от древноелинската или средновековната философия. Пропуснал Казуса цар Мидас, илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Цар Мидас до такава степен се бил влюбил в златото, че си пожелава от боговете: всичко, което докосне, да се превръща в материална стойност, с други думи, в притежание, в имане. И в резултат: убива живота у себе си, просто загива от глад, именно защото се изпълнила съкровената му мечта буквално.

  Бележка от днешния ден

  И докато преписвам на компютъра този запев на текста за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от преживяното, ту депутатът – срам за хората от родния му град Кубрат и избралите го от областта на град Силистра, Камен Влахов (1956), ту таксиметърджия, добрал се до върха на държавата ни, по-известен с прозвището Гошо Тъпото (1943) от Ловеч******, или Данчо Ментата (1956), т.е. Йордан Цонев от Карапелит в Добруджа. Помните ли ги? Последния от тези трима виждам наскоро от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България да пери пръсти, да разгъва ръце от лактите настрани като гумено човече. Усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана, демек, омайва публиката на темата колко лошо нещо е корупцията и как на Данчо партията ДПС взела сурови мерки и пр. Вай завалла! – би рекъл доверчивият турчин, ето кой ще ни измъкне от батака. Този, от когото пропищяха кански мнозина ограбени или измамени собственици на имот по крайбрежието от Бургас и Созопол до река Резовска... И университетският изследовател при тази вакханалия на безочието тоже настоява, че това е типичният българин? Или май нещо не съм го разбрал правилно г-н доцента Живко Иванов от Пловдивския университет?

   Пловдив, 7 октомври 2006 година 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 avg. 2020

Илюстрации:
- И лидерите могат да изпитват копнеж! 

- Стефан Стамболов – първостроителят.

___

* Вж. https://www.168chasa.bg/article/6383643 © www.168chasa.bg

** От фр. farce – в подобни случаи ще да значи: нещо скърпено, недонаправено, пошло, сторено да заблуди; детайл от по-обемното понятие "демагогия".
*** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял Стефан Стамболов по стил. Тъй почнаха хвалбите, възвеличаването, възгордяването, грандоманията към обикновения българин, което прати тая замислена в канцелариите на ДС партия извън сериозния политическия дебат. Фанатиците сред малките ядра безусловни фенове на СДС и ДСБ не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тия години. Оттам озлоблението: губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели.

**** Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
***** И тоя факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в мързел и грандоманство да ме представлява като народ - нито, да речем, в стихове от село Рогош, Пловдивско, нито откъм канцеларията на някое софийско учреждение. Това поне е крайно време да стане ясно! Пропаднала личност не може да изразява българина.
****** Случват ни се неща в живота, толкова жалки, че никой не иска да ги коментира заради собственото си уважение. Та едно от тях е Георги Петров, по-известен като Гошо Тъпото. Син на шивач, потомствен комунист, Гошо Тъпото е възпитаник на Юридическия факултет в Софийския университет, но не може да изкласи повече от десетилетие. Анекдотичните случки около името на този пишман земеделски лидер, са много. Началото на политическата му кариера е разказано в книгата "Промяната" на Петко Симеонов. В мъглив зимен ден на 1990 г. тогавашният опозиционен лидер Петко Симеонов се прибира пеш вкъщи. "От мъгла не се вижда и на метър. Пердаша пеш към жк Люлин. И изведнъж спира една кола" – разказва авторът. "Другарю Симеонов, да ви закарам!" – подава се от червената жигула Гошо Петров. Бъдещият депутат гледал лидерa на СДС по телевизията и го запомнил. Закарал го Гошо до Люлин и си разменили телефоните. "След няколко дни се обажда някой, не мога да го позная, А бе, аз съм оня, от мъглата. Как е положението, попита ме Гошо и оттогава нататък системно почна да ми звъни на домашния телефон..." Вж. https://www.faktualno.com/2017/12/blog-post_70.html 
******* През 90-те, когато издигането в политиката става толкова светкавично, колкото и забогатяването по неясен път, Данчо Ментата става общински съветник в Бургас, дето оглавява бюджетно-финансовата комисия. Оттук нататък където и да отиде, колкото и партии да сменя, Данчо или оглавява, или членува в комисии, които контролират финансите. Множество журналистически разследвания го свързват с неясни сделки по черноморското крайбрежие и търговия с влияние, но единственият резултат от всичко това е прогонването му от СДС през 2000 г. по време на борбата на СДС с клиентелизма. След кратък период на политическо лутане, приютен е от ДПС. Оттогава почти без прекъсване Данчо е на ключови позиции на политическото мнозинство, сформирано с пряко или непряко участие на движението на Ахмед Доган. Вж. https://www.svobodnaevropa.bg/a/30612720.html Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (219.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (219.)

"Аз съм истински пролетарий... През 1929 год. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции през 1930 год. на конгреса аз водих остри пререкания с ръководството на партията. (...) Понеже изпаднах в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет. (...) В Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и други, и доколкото можах, работех за народа. (...) Тази ми деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите. (...) По инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето възвръщане. И аз бях възстановен на служба и преместен за кмет в Добринище, а после и в Бачково.(...) При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влязох в нейните редици с искреното намерение да бъда полезен на новата Отечественофронтовска власт, да работя за приобщаването ни към ОФ. 

  Бях избран от младежите демократи да водя преговорите ни с комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. Нашият съпартиен другар Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден и че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. (...) И така аз се кандидатирах в Кюстендилска околия, въпреки нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия, бел.м.), и като влязох във връзка с др. Никола Стойков – Руски, получих от него нужното съдействие, да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира. (...) Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Софийската градска организация на ДП."  20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*

  06.01.2000. ДОСТОЛЕПНИЯТ СТЕФАН САВОВ 

  
  Тук, на две крачки от нашия блок, мил патриотин кръстил не зле подреденото си квартално кафененце "Бългериън ъмбрела", изписано на кирилица, и диктисал националния байряк най-горе. Какъв па е този Бай-Ганьовски тертип да се фукаме с онова, с което нормалният свят ни бъзика под опашката? "Българският чадър" е жестока алегория в нормалния цивилизован свят за издевателство над личността.

Напомня ми комшията онова ахмашко Булгар! Булга-а-а-ар!!!, излетяло из виенска някаква си баня към края на ХІХ век и се носи през десетилетията чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно бабаитско изражение и героически удари с юмрук по влакнестата мъжествена гръд на простака. За подобни случаи е старата българска поговорка "Те го плюят – то се радва: Роса ме роси".

  08.01.2000.

  Съзнавам колко е приятно post factum да съдиш когото и да било; а трудното е да разбереш отсрещния, да вникнеш в обстоятелствата и логиката на неговия опит. И понеже съдбата, смятам, до голяма степен е следствие от характера, да проумееш някого, ще рече: да му простиш за сторените гадости. От личен опит съм стигнал до извода, че малцина са по рождение злостни: отявлените и непоправими грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор и як стремеж към лична изгода, било от зле стекли се кофти обстоятелства. Давани са и пак се дават разни рецепти за успех, за лично щастие. Не вярвам в стандартни препоръки, то е въпрос на личен избор, ама богатство, власт, слава, успехи често не се покриват с щастлив личен живот. Тогава какво остава? Остава да приемем, че нищо в този живот даром се не получава, за всичко се плаща, и ако не веднага, това става след време, според максимата, която тези дни чух: "И колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане на лихви за сътворени гадости. Спечеля ли нещо, би следвало тозчас да се запитам: От какво, в резултат на печалбата, съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?

  Хубаво е да си победител. Хубаво и славно. Хубаво е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче, смятам, че едно от най-чудесните наши качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от Подлостта, Лъжата, Кражбата. Ами щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и могъща печал. Моята лична философия гласи: Предизвиквайки съпротивителните ни сили, Злото е повод човечеството (нацията) да се придвижва напред.

  10.01.2000. 

  Подир разговора вчера с Емил Калъчев и Исак Бехар си мисля: може да изглежда непоследователно от моя страна след изреченото за вестника на пазарджиклията Тодор Биков (1957-2016)**, но съм убеден: "Арт-клубчето" стои по-горе, по-духовно от задръстения с търговска и политическа, развлекателна и всякаква информация отлично подреден и добре печелещ вестник "Марица". Вестник "Марица" го почнаха с червени пари, перифразирам известния израз – пръкна се пловдивската "Марица" изпод шинела на вестник "Работническо дело", от канцелариите на бившата славна БКП, докато "Арт-клуб" излиза със средства, заделяни от семейството на г-н Биков, и самото му присъствие на това вестниче за интелигенцията на Пловдив си е чист идеализъм, та приходите от продажбата и рекламките едва покриват разходите за печат. С великите си заблуди и слабости "Арт-клубчето" ми е далеч по-симпатично.

  Не ги противопоставям – всеки от двата вестника си е отвоювал място в местния провинциален пейзаж, но струва ми се – единият от тях никога не би се превърнал в казионен орган, свято следващ канона на стереотипните партийни печатни издания. Да, пред студенокръвното хищно животно на бизнеса и пропагандата предпочитам пообъркания вдъхновен, дори на моменти смешен, но все пак искрен многознайко.

  12.01.2000. 

  Завчера, 9 януари, в един и същи ден, кажи-речи, в един и същи час си отиват от света три неслучайни личности в националния роден пейзаж – политикът Стефан Савов, вечно неудобният критик на властващите Илия Минев и човек на изкуството, дългогодишен режисьор в националната телевизия Неделчо Чернев. Стефан Савов е роден през 1924 г. в семейството на бившия министър Димитър Савов, известен с това, че внесъл за Царската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се по онова жестоко време нацистка Германия. Стефан Савов, когото в Демократическата партия през парадния вход въведе Борис Кюркчиев – Кюркчиев, самопровъзгласил се през 1990 г. за председател и чрез подправени протоколи със задна дата обявен за пръв възстановител на една от най-старите, най-достолепни партии след Десети ноември. Стефан Савов – който за нас остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, ограбен от Народната власт, та яде – както твърди, "екмек" (хляб) с турците, хем не пропуска ни един семестър при следването си, и то не какво да е, а право в Софийския университет... Стефан Савов, когото агентът на Народната власт в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната в резюме автобиография от 1951 г., тури начело за шеф (председател), преди да се оттегли в сянка като Почетен председател на сегашната Демократическа партия***. Стефан Савов, онзи, който преди изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник. Същият Савов, преводач от испански, бивш шеф на Съюза на преводачите в България по Т.-Живково време. Стефан Савов, който с уклончиви обещания и ловки маневри унищожи двете многочислени организации на същата партия с най-многолюдна членска маса изобщо сред партиите влизащи в състава на Съюза на демократичните сили, за да разбие ядрата им, като пратените контактьори за обединение в ДП привлече на своя страна, като им осигури място и във властта, и в Парламента. Същият Стефан Савов, който бе главен инициатор на т.нар. Гладна стачка на 39-те депутати, напуснали заседанията на Великото народно събрание в знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Републиката ни. Строгият госсин Стефан Савов, който, като Председател на следващото обикновено Народно събрание, се оказа инициаторът за реституирането, преди да се извърши масовата приватизация, и така облагодетелствува тъничката прослойка потомци на бившата едра буржоазия. Стефан Савов, който се явяваше именно в онзи период, когато беше най-важният човек в Народното събрание, гарант (?!) за приложението на същата конституция, която отричаше.**** Един ловък въжеиграч в политиката.

  Видях го отблизо. Есента на 1990 г. бе дошъл да говорим в Пловдив. Срещнахме се в салона на Кино "Балкан" и после вкупом излязохме отпред, на слънчице да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната сред мижавите партийки в СДС Демократическа партия – с развити, жизнени структури из цялата страна, с активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и членове на фамилиите на някогашните лидери Малинов, Мушанови, д-р Дренкови, Каравелови. Издавахме партиен вестник "Демократическо знаме", чийто тираж от 25 хиляди екземпляра на първите няколко броя изчезваше като бистра вода сред зажаднялата за промени огромна аудитория. Имахме абонати и разпространители, кореспонденти и сътрудници от цялата страна: в Русе, Бургас, Стара и Нова Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха се българи емигранти от всички краища на света: от Италия, от Щатите, от Великобритания, от Русия, от Африканския континет, от Австралия. Та здрависах се и аз с достолепен на вид господин, и понеже ги приказваше ей така: "Виждам ви, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. А аз съм вече стар, уморен човек. Бъдещето е пред вас. Смятам вече да се оттегля от политиката". Бил е 65-66-годишен, не тъй стар за политик и лидер, види се, но що му е било онова театро, що му били задушевните бащински нотки в гласа, още не мога да намеря човеколюбив отговор. Ей такива едни ги диплеше този приятен мъж с достолепна осанка: "Ще се обединим. Няма пречки. Демократическата партия отново ще бъде една от големите партии в демократична България". Остави впечатление, че обединението е въпрос на технически подробности, сетне се оказа, че именно той, Стефан Савов, бил най-сериозното препятствие да бъде изградена многочислена и влиятелна национална политическа организация. Думите му едно казват, делата му – точно обратното.

  Родолюбивата му дейност като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992 г. е подчинена на припряността да се върнат първо имотите на едрите собственици, известни сред българите с противното име "реститутки" (по звучене сходно с "проститутки") – деца, внуци, наследници на някогашни далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребните си нивици, с мрачни очи гледаха как бащината им нива буренясва и се разпределя като собственост на мутрести бабаити или подставените лица на новите властници. И Отечеството ни се превърна в пустиня. Земята тук престана да ражда. Плъзнаха циганските банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено беше всичко онова, съградено с потта и мерака на милиони обикновени българи. То бе последица от дейността и на този кумир на заслепените от слободията, която съзнателно бе допусната във всички сфери на обществения живот у нас. Оттам тръгна анархията в нравствеността и възпитанието на младите, в пренебрежението към възрастните и към пенсионерите. От нация тръгнаха да ни обръщат на стадо, електорат за партии, финансирани от Западна Европа и Щатите.

  Стефан Савов. Типичен представител, може би образец за това, какво в България представлява политическата каста, която никога не е преставала да ни управлява. Чий интерес обслужваше дейността му, талантът му, високата му интелигентност на роден политик? Дотолкова сбъркани ли сме като нация, та именно такъв тарикат го изпратиха нашите първи управленци с държавни почести в Отвъдното?! А може би се бъркам, може би Стефан Савов наистина е голяма фигура за днешна България? Впрочем, фрагмент от обръщението му към Българската нация: "...Бих казал, като една огромна опасност за демокрацията е роенето на партиите. И друго още – нещо, което Алеко Константинов – член на нашата Демократическа партия, го хваща много ясно в "Бай Ганьо", е хвърлянето на кал, очернянето на водачите. Това е системно явление в България. Просто да се хвърля кал и водачът по този начин – лидерът на партията, да бъде представен пред публиката като една нищожна личност, свален – неговият престиж..." Стефан Савов пред "Всяка неделя" на БНТ от 30.ХІІ.1990 г.*****

  Вторият – Илия Минев. От град Септември. 82-годишен. Оглушал. Почти ослепял в последните си месеци... Изнесоха трупа му от софийското старопиталище, поповете отслужиха заупокойна молитва за многострадалната му душа пред тесния кръг от негови съмишленици и го погребаха. Почти трийсет години Илия Минев е разкарван по арести, следствени отделения, концлагери, затвори. Чул смъртната си присъда. Лежал нощем в килията на Смъртните в очакване на екзекуцията си. Как оцелява до тази възраст сам той си знае. Не им бе удобен на властващите обновени, напудрени и дезодорирани лъже-демократи, ай как не им беше удобен! Илия Минев, основател на първото в България, още от Т.-Живково време, Дружество за защита правата на човека. Илия Минев, основател на първата организация "Подкрепа". Есхилов образ на непреклонност, на съпротивяващо се и скромно в гордостта си достойнство! За мен този скромен българин е пример, какъвто днес изключително много ни липсва.

  Последният от тези българи – Неделчо Чернев. И той издъхна вече в преклонната си възраст. Нему дължим телевизионните сериали, които караха моята отрудена и простодушна България да коментира миналото и настоящето си с взискателност, но и с уважение към самата себе си ("Капитан Петко Войвода", "На всеки километър", "Дом за нашите деца"). Творец от екстра класа, образец за човек на изкуството, за опната до скъсване струна, вибрираща от всеки лек полъх на всеобщото българско отчаяние, надежди, равносметки. Без показност, без резки жестове на самолюбие, ей тъй, делнично, човеколюбиво, като истински роден творец и стопанин. Не видях шареното вресливо ято "дисиденти", а актьори от театъра и неколцина писатели от по-възрастните.

  Три неслучайни личности – три различни подхода към случващото се, към бита и събитията. Кой е най-добрият подход? За егоиста – първият. За човека на честта – вторият. За плодоносния, изпълнен с труд живот – третият.

  13.01.2000.

  Според секретен документ на ООН, от 1995 г. насам Българският етнос е обречен на изчезване. Чувам го снощи в коментар по "Радио Свободна Европа", излъчваща или ретранслираща от Прага радиостанция с пари от бюджета на Конгреса на САЩ, Световната суперсила. Дикторът буквално така се изрази: "Няма какво да се лъжем: държавите се раждат, живеят и умират както хората". Беше някакъв шеф на екип за изследване на обществото. Приказваше уравновесено, безстрастно, умно. Съобщи, че според изследване на западни специалисти, Българската държава през целия ХХ век е функционирала чрез външни заеми, т.е. забележимо българинът се е стремял да живее на кредит, за да избегне колизиите на капиталистическия пазар, да ползва държавата като донор, да чака наготово и въобще – да върви по най-лекия път, ден за ден. На реплика по телефона от възмутен редовен слушател господинът, издател на алманах за България през ХХ век, отвърна, че тези изводи не са негови, а цитира коментар въз основа на строг анализ върху статистически данни. Слушателят се бе аргументирал: "Не може народ, който произвежда два пъти повече храни, продукти, стоки, отколкото потребява, да е живял на чужд гръб. У нас в България паразитират единствено хора от гетата, с някои малки изключения", но интелигентният мъж от софийското студио на "Радио Свободна Европа" отново се позова на статистиката. Дето се вика, пред фактите и боговете мълчат.

  Любопитни детайли от изложението на въпросния речовит издател:
  - Че нашата България и Франция са две от трите държави, така да се каже, първи обособили идеята за общество на континента;
  - Че българинът циклично влиза и излиза от европейското общество в протежение на цялата си история. Човекът имаше пред вид тринайсетте века от кан Аспарух до наши дни, а пък аз си помислих за траките фриги или бриги, по-късно бълги, чиито потомци след почти осемстотин години затварят огромния кръг скитания от Тракия на Балканите – Близък Изток – Планините на Централна Азия през Волжските степи – Делтата на Дунав – Балкана, Рила и Пирин, Родопите – Егейско море и скалистото крайбрежие на Адриатика.
  - Че след като някога България и българите са били сред бащите на европейския дух и манталитет (ІХ-Х век от Христа), сега едва ли не като просяци се стремим да се завърнем в лоното на Европейската цивилизация. И това е един от парадоксите ни като народ.
  - Че изчезването ни като нация не ще да е символично претопяване, разтваряне в други национални общности, а буквално казано, колапс, свиване на българщината до екзотична малцинствена група от три-четири десетки хиляди туземци, индианци, аборигени, понаучному изречено със съответния апломб, ендемити******, остатъци жалки от някогашна самодостатъчна България, с която Европа се е съобразявала, а днес ни гризат и сърбомани, и гъркомани измежду нашите братя жарки македонци.

  15.01.2000.

   Току-що по Euronews обявиха, че в белградския хотел "Интернационал" бил убит Желко Ражнятович-Аркан (1952-2000) – един от символите на сръбския манталитет. Ричард Холбрук (1941-2010), печен дипломат, пратеник на Американския президент за особени поръчки в най-горещите точки на планетата (Близък Изток, Балканите и пр.), бе определил наперения трътляв хлебарин като "убиец на свободна практика". Сърбите лудееха по хлебаря, ако се съди по белградските най-войнствени медии.

  Бележка от днешния ден

  Вчерашният хубав ден беше последният може би дар от лятото. Живачният стълб на термометъра над сенчестото ми балконче се бе вдигнал до 32^оС, във вечерната задуха едвам се дишаше. Добре поне, че миналата нощ не пуснаха мъртвешка воня от Екарисажа. Влизаме в Европа, няма лабаво! Навъртели се около кайнака с онези ми ти очаквани милиони евро първо хората на Ахмед Доган, с онези двама аслани – господина с тристаграмовия златен ланец на китката Юнал Лютфи и г-н министъра Мехмед Дикме, който в яда си зове българите гяури; а после – синовете, щерките и внуците на бившите управленци от обновената бивша "славна БКП"; айде и старите думбази отпреди "историческия Девети", реститутите, начело с Негово величество г-н Симеон Кобургготски, се наредиха край тавата с агнешките чревца и пържоли.

  Остава само президент от партията на Иван Костов Демократи за силна България, па "Всичко Мара втасала!" и "Те ти, булка, Спасовден!" Работата хептен опечена: на европейци замязваме. Като в онази щура рекламка "Събрахме се!", която кукувци я префасонираха на "Съдрахме се!" – и цялата дружина е налице как си е смъкнала потурите и сере по храстите. И народът гледа. Народът честит, празнични хора се вият по площадите на чиста и свята България след изборната победа на славната ДСБ. Президент от ДСБ само ни е кусур, и влазяме с вдигнати високо нос и чело в цивилизования свят: Булгар, Булга-а-аррр! Пу, машаллах! "Де де, европейци, ама не съвсем..." – би се усмихнал печално, да бе жив Алеко.

  Пловдив, 6 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 avg. 2020

Илюстрации:

- Борис Кюркчиев, почетен шеф на Демократическата партия.

- Най-великият демократ у нас след славния Десети ноември.

___
* Част от изповед, писана собственоръчно от човека, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на г-н Савов по родова традиция са членове на Народняшката партия, най-върлия противник на някогашната, истинската Демократическа партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. По подробно тази автобиография е представена в бр. 1 на вестник "Демократическо ЗНАМЕ" от 19 май 1990 г., с. 5.
** Вж. "Здравите сили" от 05.06.2006. в темата "Въведение".
*** За тази трансформация на Демократическата партия от първостепенна опозиция спрямо комунистите, партия в Съюза на демократичните сили, първият – демократично избран с мнозинство, председател на възобновената Демократическа партия доц. Илия Кожухаров би могъл много повече да каже.
**** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%81%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82_%D0%B8_%D0%B4%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0?fbclid=IwAR2XhHZnDFet8l6r57sxxK6SrJsdtxjr2HvQiqWm6E-j9i2bfPru5vlJB9E

***** Вж. вестник "Демократическо знаме", бр. 18 от 12 януари 1991 г.
****** Свойствени на дадена географска област. Бел.м., tisss.