ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (221.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (221.)

  Чисто човешките качества на Васил Левски са такива, че мъчно може да се открие равностоен заместник. Апостолът смята, че революционерът трябва да се посвети на революцията, да я възприеме за своя лична мисия, участ, смисъл на живота. По-късно ще се появи понятието "професионален революционер". Левски внушава, че революционерът трябва да е духовна личност, като посветил се на православието. В личния си бит бил скромен, благочестив, внимателен, благороден в отношенията с хората. И в същото време изисква строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С държанието си внушавал респект...

  23.02.2000. МИТЪТ "ХЕМИНГУЕЙ"

   Тази вечер по телевизията го съобщиха – снощи на 70 години от остра сърдечна недостатъчност починал проф. Тончо Жечев. Любимият син на властта и мафията у нас Иво Карамански, белградският главорез и любимец на сърбите хлебарят Аркан, "българският Дон Корлеоне" госсин Стефан Савов, проф. Тончо Жечев... Абе какво става! – отиват си явни и не дотам явни лит. герои на дневника, на тази хронология, която сякаш сама се пише, както веднъж се изрази, пленена от идеята за Отвъдното и неведомия свят в Небесата Re.: "Това, мили, не са твои неща, някой Отгоре с твоя почерк ги пише до всички нас, включително и до теб самия".

  11.03.2000.

  Всъщност, дали ще се казва "Дневникът на един пловдивчанин", или пък ще носи надслов "Младите хищници", това, мисля си, все повече заема формата на летопис за личното достойнство и за личното възприятие на света наоколо, за някакъв вид солипсизъм*, който в различна степен го има всеки от нас. По-простичко изречено, цялата вселена е продукт на собствения ни усет, вероятно и на личната ни история минимум от хилядолетие преди да се родим, откакто съществува пъпната ни връв, която за всекиго от нас в този край на света е древното ни отечество България.

  Роден в заможен род от Линц – австрийски град по горното течение на Дунава, ала решил да живее предизвикателно, далеч от охолство и известност, умирайки на 62-годишна възраст от рак, рекъл за роднините си: "Предайте им, че живях щастливо". Позицията на особняка философ Лудвиг Витгенщайн (1889-1951)**, не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да изрека като подход към цялата дреб, дотук описана: "Създаваме си образи от фактите. Аз мога да назова предметите. Аз мога да говоря за тях, но не мога да ги произнеса. Изреченото тук може и да каже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното".

  16.03.2000.

  
  Поскърцвайки в още новичките си неудобни ботуши и чистичка военна униформа, членове на правения в тила боен вестник "Щурмовак" в австрийските планини през ранната пролет на 1945 г. срещнали интелигентен простоват мъж, който мълчаливо ги съзерцавал с вид на тъкмо паднал от небето. Споменава го този факт (много ми е любопитно в каква точно връзка!) др. Лальо Маринов Пончев – Ламар*** (1898-1974) в героическата си автобиография. На тръгналия да освобождава света от отровната му плесен (стих от трагичния Вапцаров) явно всичко му е било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Този мълчаливо разглеждащ ги интелигент обаче изненадал нашите хора. Всъщност – какво знаем за европейците ние, които се движим като настръхнала креслива тълпа от самозванци към техния уютно подреден бит? Пък и какво ли знаят те за нас, простите българи?

  31.03.2000. 

  
  Дочитам репортажите на младия Хемингуей****. Книгата му с репортажи пролежа върху нощното ми шкафче последните пет месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно 6-7-годишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа, ала рядко посягах към нея, приемах я за нещо запаметено от юношеските ми репортажи в "Комсомолска искра" отпреди почти четирийсет години. И ето, когато вече приключих с редактирането на ръкописа "Младите хищници" (или "Дневник на един пловдивчанин"), тези над 400 страници плътен текст на пишещата ми машинка, реших се най-сетне да я прочета отново, но плавно, открай-докрай тази готина Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах. Ама не от Хемингуей, от собственото си лековерие се разочаровах. Да, вече на петдесет и две-три години, човек с изненада понякога преоткрива, че не най-същественото е какво толкова ти се случило, а как случилото се е преживяно от теб. Неща, които тутакси съсипват едни, за други са всекидневие. За пръв път ми бе хрумнало, като излязох от казармата или месец, след като навърших моите двайсет години, и си мислех, че уж бях две години на най-добро за редови войник местенце в бойния ракетен дивизион край Хасково, и въпреки това самият факт, че живея зад телени мрежи, ограничаван не от един, а от пет или от шест военни устава, приемах като лична трагедия.

  Сега, от висотата на опита и на самочувствието, което неминуемо човек натрупва, когато смята, че си върши добре работата, разбирам до каква степен по-близък по нрав и манталитет ми е Захарий Стоянов, писал в бедствена оскъдица "Записките", обикалял по едва зарасналите, все още кървящи рани на собствената си младост и младостта на жестоко унижаваната своя мъдра нация. По-близък ми е дребничкият, по-често бая стипчив, па и на моменти злостен медвенски овчар (с набитото око на израснал из най-дълбоките низини и анонимност автор). По-близък ми е от широко прославения и възвеличаван приживе Нобелов лауреат, любимеца на критически и писателски среди близо двуметров (190 см.) як янки с осанката на католическо кюре изповедник, колкото и да е ненавиждал лицемерието на католицизма.

  Знам, не бива да ги противопоставям. Харесвам ги и двамата. Привързаността ми към Захарий Стоянов обаче иде от много по-дълбоко място. Дребно зверче отвътре ме боцка с рогца, докато прехвърлям последните, записани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей репортажи. Представям си как разговаря, приклекнал до огъня, с френските партизани, с бой навлизащи все по-навътре в покрусената от нацистката окупация Франция, и си мисля: Колко удобно е, дявол да те вземе, да шеташ покрай фронтовата линия, но винаги свободен в личния си избор накъде, в коя посока да поемеш, просто понеже Франция ти е любима, любим ти е нейният Париж, ала не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне и ти винаги, драги, ще си останеш чужденец, колкото и да си падаш по Франция, колкото и да се кефиш на френските барове и французите.

  И съпоставям военния кореспондент янки, за чийто скъп живот се тревожи самият генерал, командващ част от настъпателните операции, съпоставям го този образ на великия писател и публицист с образа на моя баща редник, някакъв си там русоляв синеок българин от Харманли в подгизналия от пролетни дъждове окоп току насред континента Европа, там нейде край величествено отминаващите като самото време на нашия мил едничък и неповторим живот води на реката Драва, и се питам: Кой от двамата все пак е по-велик? Как това да разбера, без да ги противопоставя? Понеже и двамата, макар физически вече изгнили, превърнали се на прах мъртви, живеят у мен като пример за достойнството и храбростта да се живее честно и с подобаваща трезва скромност, ала единият от тези двама именно в смирението си е велик.

  Бележка от днешния ден

  От този текст няколко абзаца съм използвал и по-късно да доразвия дадена теза. Поставени в ритъма на хронологията, откъси, дето се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен смисъл.

  Пловдив, 9 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 avg. 2020

Илюстрации:

- Войник в ракетен боен дивизион, 1965-1967.

- Кръгът от вечните мекерета на властта*****.

___
* От лат. solus "единствен" и -ipse "сам": краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз на човека и цялата действителност наоколо смята за продукт на личното ни възприятие. 

Лудвиг Витгенщайн

** Когато през 1922 г. на бял свят се появява Логико-философският му трактат и читателите стигат до последния афоризъм: ”За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи”, вероятно у някого е проговорил усетът, че през XX век се е родила Нова Етика, етика, която, за разлика от Етиката на Барух Спиноза, е развита не по геометричен, а по логически начин. Дали авторът й Лудвиг Витгенщайн е имал такова намерение, остава спорно; безспорното обаче е, че с тази негова студия изпод задника на г-жа Философията е дръпната всякаква "субстанция", която може да бъде означена и тълкувана надълго и нашироко. Вж. https://www.chitatel.net/ludwig-josef-johann-wittgenstein/
*** Сборник "По телеграфа", репортажи и кореспонденции от четири десетилетия, бълг. изд. 1986 г.
**** Което значи, че из онзи конгломерат от етноси отвъд океана Съединените американски щати, чийто банки авансираха нацизма и Хитлер, докато официално Щатите пращаха самолети, камиони, оръдия и муниции на Сталин, та взаимно двата световни хищника да се омаломощават в Европа, кръв и омраза да леят. Ако не знаете или се правите, че не знаете: едва след Втората световна война САЩ изскочиха на световната сцена изпод труповете и руините на разрушените градове и държави, за да се превърнат през следващите 70 години в световен полицай и разпоредител за Божиите дела на планетата Земя. 
***** На картинката са: Пантелей Зарев (1911-1997), Стоян Ц. Даскалов (1909-1985), Ефрем Каранфилов (1915-1998), Лалю Маринов-Ламар (1898-1974), Тодор Живков (1911-1998). Вж. и епичните схватки почти веднага след "славния Десети ноември 1989" сред членове и тартори в Съюза на българските писатели, вж. https://www.24chasa.bg/novini/article/7421910 Бел.м., tisss.