ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (218.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (218.)

       Ето – аз дишам,

       работя,

       живея

       и стихове пиша

       (тъй както умея).

       С живота под вежди

       се гледаме строго

       и боря се с него,

       доколкото мога.

       С живота сме в разпра,

       но ти не разбирай,

       че мразя живота...   Никола Й. Вапцаров, "Вяра" (1940)

   01.01.2000., прод. ЕДНОЯЙЧНИ БЛИЗНАЦИ 

  От есето "Миналото ли?"..."Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителният знак за евреите през онези години, бел.м.), миризмата на маргарин, арестувани другари. Мизерна песен, а колко различни асоциации. Често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория". Партийната тенденциозност е отпреди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретение на Ленин или на Карл Маркс и Енгелс, но със съдействието на всички онези титани на посредствеността от първоначалния хаос Маркс (1818-1883) подредил хармоничния свят, за всичко се погрижил като същински бог-отец. Партийната тенденциозност иде и преди нещастния италиански обущар от ХV век, който лепял по стените на съседите си жлъчни епиграми, изригвания на завист и омраза срещу уважавани съграждани. Обущарят Пасквино ленинците-сталинци-димитровци-живковци творчески приложиха и доразвиха, както ред подобни хубости от древното минало. Идиотизмът се състои в очертаването на знаци-символи на "вражеското". Такъв знак за "новаторите" става романтичната песничка за войнишката несрета, която първоначално била любим шлагер на английските, сетне на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно открива нашият автор в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя мил любим под уличния фенер, може би той няма да се върне от сраженията – простичка песен за любовта и дълга, за нетрайността на любовните клетви и жестокостта на войната.

  Подобен случай със значителен англоезичен поет, приятеля на Ърнест Хемингуей Езра Паунд (1885-1972): за симпатиите му към нацистката идея Паунд не е известен сред масовия български читател и досега. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как един творец може да е "враг", хем и да е талантлив. Поетът Любомир Левчев преди години в патетична поема писа: "посредствеността е фашизъм", пак онзи запев: "ние, талантливите" и "те, малоумните", всичко наше е "прогресивно", всичко тяхно е "ретроградно", все съдбовно необходим за фанатика по манталитет образ на врага. Без "враг", партийният оратор става несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага. Подобен тип марксисти-агитатори ни оградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха дълбоки ями и ровове, напълниха ги с омраза, вдигнаха Велика китайска стена пред всичко, което не беше в съответствие с техния "правилен" начин на мислене. И да не изглежда изреченото за автора-есеист еднозначно, и да не изглежда принизено в неговия маниер, питам: Защо моето поколение българи толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас през четиридесетте години на ХХ в., особено в периода, когато нацистка Германия и Съветска Русия са си сътрудничили по братски, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо в проектите си за установяване на Нов световен ред?

  Жалкият навик да се изтрива от Историята убогото рисува миналото като епична схватка, където положителните "млади" непрестанно побеждават отрицателните "стари"; версия на подобен пейзаж е представата ни за 1860-1876 г., когато двете течения: на Младите и заможните Стари, се състезават кое да оглави Българското национално възраждане. Едните ни ги представят като ангели небесни, другите – църни караконджули.

  "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и "днес нещата така са се изменили". Подтекстът: в комунистическа България от 1978 г. добродетелите се ценят високо. Няма сякаш българска светиня, която партайците публицисти да не преразказаха като елемент от развоя на своята Благоевско-Димитровско-Живкова партия. Христо Ботйов, без да им трепне окото, обявиха за комунист, Пейо Яворов пък – за изкушен в неговия случай от социалистическата идея, обаче за съжаление, кривнал от правия път, та известно време правоверната партийна лит.критика през първите години след "славния" Девети (ІХ.1944.) сочи поета Яворов като типичния буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков бил буржоазен шовинист, както шовинистически настроен бил Вазов, понеже писал цели цикли с патриотична лирика. Учителката ни по литература в гимназията, например, ни обясняваше колко неправилно от идеологическа гледна точка се оказал пасажът от поемката "Левски" – ключова творба, с която се открива цикълът "Епопея на забравените":
    И всякоя възраст, класа, пол, занятье
    вземаше участье в това предприятье:
    богатий с парите, сюрмахът с трудът,
    момите с иглата, учений с умът...
"Той, Вазов, бил тесногръд да разбере класовата борба, защото лично произлиза от чорбаджийски род" – говореше, ласкаво ухилена в скудоумието си, някогашната ми даскалица Емилия Карапанчева в час по Българска литература. Примери много, ама ще спомена още един от любимите на "простите българи" по градове и села автор на ведри сюжети от нашенския бит, неподражаемия майстор на незлобливата шега Димитър Чорбаджийски (1890-1967)... Известно ли е на днешните млади българи, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата този български писател, не е турен от каприз, а за да се избегне онова дразнещо официалната литературна критика фамилно Чорбаджийски. "Чорбаджийски! О, класов враг по произхождение. Че как ще му дадем път в литературата?" Препоръчали да си тури някой псевдоним тарторите от Писателския съюз. Да плачеш ли, да се смееш ли! И сред тези мастити праведници са хора, като Пантелей Зарев, които носеха титлата "академик" и бяха светила в сферата на Българската литературна история и критика. Изродили ли сме се от лъжи и предателства към националното ни битие и достойнство? Не, разбира се, но гадният опит трябва да се припомня на всяко младо поколение българи.

  В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от "случая Сократ" е представена с изрядна клиширана реч: "Умрях със съзнанието (плещи разпнатият Исус на Стефан Продев, бел.м.), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мен е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример". Смъртта на Сократ в действителност носи друго послание – че достойнството у човека е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Ни Богочовекът, още по-малко древният елин са професионални конспиратори, за каквито Продев ги представя. Ако политиката е изкуство да се извличат материални изгоди, философията, особено у ироничния Сократ и Иисус Христос, е стремеж към духовни стойности. "Бунтът, за който работех", бръщолеви превратно представен, префасониран по партийния шаблон бог – и това вероятно за партаеца си е в реда на нещата: на агитпропчика му се привиждат бунтове, барикада, гробокопаене, там, където проблемът е на по-високо ниво от тъпанарската представа за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. Та в такъв смисъл комунизмът под камуфлажа на уж демократични ценности и като развява червени, сини, тъмносини, зелени, розови и пембени като бабешки кюлоти байряци над нас, сегашните българи, се мъчи да се изпише като антипод на християнския светоглед. А лидери и агитатори на новите политически партии нежно се усмихват от афишите, с които са облепили партийните си лъже-демократически минарета.

  Парадокс ли е, че – израснал и възпитаван в силно религиозна среда, Карл Маркс е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство? Любов е основно понятие в християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Тази омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, ами ги цепи на едро като противостоящи си обществени маси, изключително зложелателни една към друга, всяка държи нож зад гърба си, планира унищожението на врага*. Оттук несекващото разпалване на ненавист в партийната им литература и публицистика. За жреците на Партията спокойният разум е Сатана; другото име на Дявола – да не забравяме! – е Луцифер, Носещия светлина според латинската, или Прометей – ако по ви се нрави древноелинската версия. Есеистът вижда богочовека като партаец-конспиратор; е, негова, на Продев, работа, но Иисус не се е криел, не бягал, не действал подмолно. Стефан-Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа", и то е пак преиначаване – няма такова животно, като "политически беседи", сред библейските притчи. Е да, говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, но... пътят към духовното остава отворен пред всекиго. "Който търси истината, не може да бъде добър!"; "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"; "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от преиначено учение"... Цитираните находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за прекрасно осъзната ловкост да се жонглира с понятия и древни послания. Случайно ли е това?

  "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – настоява партийната Мария Магдалена; от лик на милосърдие онази, към която Иисус въздал в най-висока степен любовта Си, Продев преобразил в символ на мъстта. "Омразата и ревността (у фанатика, бел.м.) не се интересуват от истината" – използвам цитат от сборника "Разказът на палача" (с. 171). У партиеца, независимо от таланта, сякаш няма сетиво да проумее Христос. Бедата не е в атеизма му, а в това, че му липсва смирение. Самонадеяността у този тип персони плаши. Споменава "съвест", а в неговите представи понятието съвест са партийната централа, вождът, който му задава клишета с вид на апокалиптични видения, както пророка Джебраил – към неграмотния четирийсетгодишен Мохамед.

  Лайтмотив на есето "Стадионът" е: ах, защо ли не можем да забраним ходенето по стадиони, както забранихме посещения в черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от идеологическата диверсия, Продев се заел да ни пази от глътка свобода. Аман от евнуси! Пазеха ни, като да сме пациенти от "Палата № 6" на Антон П. Чехов или харем на турския султан за девствени моми. Властта редовно ни подстригваше, проверяваше ни за въшки, подравняваше ни в стройни и удобни за логаритмуване редички; сърцеведи със стоманени очи и партиен билет се грижеха денонощно да мислим и да се вълнуваме правилно. Впрочем, за това като че вече е разказано в романа "1984" на британеца Джордж Оруел (1903-1950).

  В есето "За какво говорят къщите?" елементарно Продев бърка "недоволство" с "неудовлетворение" (с. 224). Дали това е lapsus linguae** поради паронимия***, или е лична философия? Друг пример: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална, в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (църквата "Нотр дам дьо Пари", бел.м.) ще видите културата, в мен (Айфеловата кула, бел.м.) ще откриете цивилизацията". Ами че цивилизация е част от понятието култура. Да се противопоставя "културата" срещу "степента на развитие на едно общество", културата срещу степента култура, е нелепо. Но така е според партийната марксистка теория, където непрекъснато се говори за "двете култури", "за голямата и малката правда" и пр. Е, там всичко може! Докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи и възкачващи се една въз друга цивилизации, както Цивилизацията на инките, да речем, продължава да излъчва духовна енергия, макар и всмукана в глобалния modus vivendi****.

  Френската революция от 1789 г. е сред свещените крави за аления партиен морал и есеистика. Есето "Революцията" е интересно най-вече с портретите на Робеспиер, Дантон, Марат. Ето моя си приписка към това задълбочено супер-изследване върху психологията на партиеца. Отбелязал съм: "Стихия на комунизма като философска система е разединението, блокиране на националното и унищожение на традицията, ликвидация на личността наред с убежището й, каквото са частната собственост и личната инициатива". Легион от нископлатени наемни войници и бачкатори – това винаги проектираха партийните кардинали. Горкиевското "Човек звучи гордо" стои кощунствено в речите им, понеже именно тези бойки "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони човешки съдби, планираха превръщане на планетата в концлагер за мишленца без самочувствие, с промито съзнание, за хора безлични, изтръгнати от род, потомство, имот, отечество. Ако се съмнявате, просто отгърнете първоизвора от 1848 г. – "Комунистическия манифест" на Карл Маркс. Това книжле на Партиздат от 1985 г. в алена подвързия ми е настолно четиво за моменти, когато се усетя леко замаян от лакърдии на господата от преустроените "демократически" партии. Този манифест е тяхното евангелие, жалон, ориентир в дейността. Отрекоха се от Владимир Илич, от Маркс няма да се отрекат; пред брадатия Маркс като пред върховен бог се кълнат, владишки свещи пред иконата му палят. Та ето защо чета профилактично този труд на Маркс, вземам го като средство против разстройство след мазни приказки на чалмалиите агитатори от целия наш политически спектър.

  И тъй Робеспиер-Дантон-Марат са Светата Троица за автора есеист, може би и за самата нова демокрация. Три велики личности, обладани от амбиция да управляват съдбата на собствената си нация, демек – неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът и генното инженерство чудесно напомнят този род крайности в издевателствата над човешката природа.

  Стремя се да пиша сдържано, когато обсъждам сборника есета. "Говори, за да те видя!" – тази сентенция на Сократ публицистът извел на показ за мото към есетата си. О, в никакъв случай не ми е необходима конфронтация; личността на автора за мен е значителна според мащабите на днешната родна публицистика. Инак, да не го ценях, не бих се и захващал с работите му. В известен смисъл откривам пример за участта на българския интелигент, за участта на част от мнозинството талантливи българи, които с добри намерения обрекоха дарбата си, сами си нахлузиха оковите на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата му суетна пъстрота и шарения, насилиха се да го представят по начин, по който го виждали в някогашните си младежки съновидения. "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – тегли ни по една майна есеистът Стефан Продев; ама защо бърза да елиминира всеки, който не би се съгласил с него? Да, прав е, според мен, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата" (Знам един тарикат от село Рогош, Пловдивско, който пише сносни стихове и красиво успя да ме завлече със солена за моя хал сума пари, уж да ми отпечата книгата, казано между другото.), но това несекващо "ние-ние-ние" ме кара да си мисля, че комунистическата или соц. публицистика и художествена литература винаги са размишлявали панелно, ангро (на едро), което ми напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от пъстротата на Романтизма обаче, партаецът опростява многообразието на живота в общество до схватки между Врага и Ние, между Онези там другите и Нашата славна партия (БСП, СДС, в свежа версия: ДСБ със заети от соца особености– дисциплина и единоначалие (добавено при преписа рано сутринта на 3 октомври 2006 г.).

  Детайл. Защо му е на есеиста контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпнатия комунистически Исус (с. 157)? Внушението ще да идва от средата, в която първо са се формирали нравствените начала в личността на автора; очевидно нежното е било съмнително за израсналия покрай едрите мазолести крайници на човека "от народа". Кому е нужно и това тъпо противопоставяне, дявол знае. Мистерия! Или обичайната доза посредственост, от която не са лишени дори най-големите умове в грешния ни свят. И се връщам към онова, с което захванах да нижа приписки по страниците на сборника. В последното си есе (с. 303) чрез изреченото от осъдения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". Ами че да! За праведния партаец от 1989 г. у нас, в задния двор на Европа, най-неприятната частна собственост беше, а и до днес остава собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чуваме и днес същия зов и откъм други – сега уж антикомунистически! – партийни минарета; което ще рече: партийният член има право да разполага единствено с партийната си съвест, която "съвест" зорко се охранява от съответния верен партиен доносник или секретар-антикомунист. Че с какво въпросните демократи се отличават от другарите и другарките? Ами те си приличат като еднояйчни близнаци и по дух, и по стил!

  И в заключение. "Говори, за да те видя!" И виждам не познатия Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко, тъпани лумкат, пищи кларнет, издува бузи духова музика... а пък аз дочувам шепот на наранено честолюбие, тъгата на израсналия в полуградска Банишора – една от бедняшките махали на някогашна София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с тъй познатия ми наш роден, български рефлекс към света: твърдоглав, инат докрая в заблуждението. Пък кой знае, може и да е прав. Тогава пък, при положение че е прав публицистът Продев, светът ни би трябвало да е твърде скучно място за живеене.

  Бележка от днешния ден:

  Ах, как силно им се ще на ръководителите на БСП да възприемем партията им за обновена, модернизирана и в съответствие с човеколюбието на демокрацията! Там е работата, че тези дами и господа нищо не са научили, няма и сянка от желание да се поучат от грехове, които партийната им философия нанесе на Българската кауза. Покаяние? Че що да се покайват! Партийците, вече наричащи себе си "социалисти", патриоти, демократи, антикомунисти или дявол ги знае още какви, дотук гръмко по площадите са се клели в Българския народ, който народ превърнаха в електорат от аргати, принудиха го да се отвърне от земята си, да хукне да си търси нов господар – преди години от Москва, сега от Брюксел и Вашингтон, да долети да му оправя дереджето.

  Пловдив, 2 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 avg. 2020

Илюстрации:

- Водеща журналистка за партията ГЕРБ.

- Жрецът на думите Стефан Продев*****.

___
* Както бе писал някога самоуверено в една импресия младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично и ясно! Така ли е в действителност обаче?
** Грешка на езика (лат.).
*** Външна прилика между отделни думи (от гр.).
**** Начин на живеене, условия за общуване, съвместно живеене и пр. (лат.). 

***** Иван Гранитски (1953): "15 септември 2017 г. Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика. Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев бе и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръх-аморално време. До последен дъх защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Бе свещенослужител в храма на свободното слово..." Вж. http://epicenter.bg/article/Zhretsat-na-dumite-Stefan-Prodev/138852/6/0

КЪМ КЛИПА С ВОЙНИШКАТА ПЕСНИЧКА ЗА ЛИЛИ МАРЛЕН: 

"Това е за теб, мили татко. Беше в немската армия и беше пленен в Англия. Беше на 16 години и никога не пожела да се биеш. Просто искаше да играеш футбол. Когато като затворник остана тук, ожени се за моята майка от Уелс и игра професионален футбол за Бристол Сити. Бе първият немец, професионално играл в тази страна. Бог да те благослови, татко. Почивай в мир!" Аndy Еisentrager  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (217.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (217.)

       Ето – аз дишам,

       работя,

       живея

       и стихове пиша

       (тъй както умея).

       С живота под вежди

       се гледаме строго

       и боря се с него,

       доколкото мога.

       С живота сме в разпра,

       но ти не разбирай,

       че мразя живота...   Никола Й. Вапцаров, "Вяра" (1940)

   01.01.2000., прод. ГРОБОКОПАЧИТЕ

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

    - личният автомобил,
    - апартамента,
    - чашката винце,
    - механата, която човекът си устроил в мазето,
    - купената чуждоземна вещ,
    - йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
    - пътуването до чужбина...
  Че какво лошо има в тези неща? Ама че объркана работа!

  Давид пък от библейската притча бил първият пролетарий, възправил се срещу Голиат (представен като стопанин, средно заможен гражданин). Ами че точно тази категория – средно заможните стопани! – във всички епохи са крепили държавата, то си е азбучна истина. "Бедното момче от Банишора" – авторът, значи – използва ей такива клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и все пак есето "Реквием за коня" остава сред по-добрите работи в сборника. Дали е усещал сам публицистът каква ода на създадената по идея на цар Фердинанд кавалерия е сътворил! Не Будьоновските коне, а тежковозите в Българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар на есето. Подтекстово откривам ред и самочувствие в стегната най-силна на Балканите някога действаща армия, от която днес и помен не е останал. Военните коне. Говорят дори имената им: Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Тон, Гратис, Сокол, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно, познато ми е съчетанието на бедняшка гордост у хлапака от столичния краен квартал Банишора и българско честолюбие у войниците на отечеството. Изобщо, пропусне ли да се издокара за ортодоксален партиец, Стефан Продев може да звучи и вълнуващо (с. 41-44 по темата "Незабравимо време").

  Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи, размишления, така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничения в семейния си бит българин. В това есе блести отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам тук образцово приложени.

  1) Тенденциозност... "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние" – мъжествените, всеотдайни, достойни, верни синове и дъщери на народа, накратко – праведните. Всъщност, това, което е известно като Образ на врага, служи да открием каква ценност за човешкия род бил партиецът;

  2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност начин да подмени вълнението за случващото се тук и сега – тревога за катаклизми зад поля и моря, внушаваща: партаецът не спи, той будува, той е живата съвест на епохата. И то е само за да прикрие мижитурството, подмазвачеството именно сред тази категория хубави хора;

  3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът от Кичукпариж др. Лазар Мастагарков и негово високоблагородие сливенският капризен ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов (1930-2010) – приятел на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, който щял да задрънка по кратуните тепегьози, като проф. Тончо Русев (1929-2000). Култова фразичка на гръмко невежество: "Сигурно съм груб, но съм точен", любува си се сам авторът в есето "Разказът на палача". С такова качество аслъ как ли да се удържиш да не се възгордееш и самопохвалиш!

  4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., след като разправил приятелят каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И малко по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба, ой Господи!), еснафът мечтаеше". Е, това е отвращение от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. Виж, взривяването на съветски атомни бомби е велик триумф на борбата за... мир.

  5) Празнословие... Част от самите "бисери": "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (бел.м. – което преведено от руски буквално гласи "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"; още един полуграмотен рабфаковец подир г-н Атанас Славов с неговия руски език.), "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин" и "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", и бойкото "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и пр., и пр. Излезте днес на улицата с ей такива пищни фразички, и ще ви вземат за луд. Та ей тъй говореше на българина водещият публицист на справедливата партийна пропаганда, а сетне и обявен за дисидент, образец за т.нар. инакомислещи, като г-ца Велислава Дърева, и главен редактор на вестник с показателното име "Култура", иконостас на дивната партийна представа за цивилизованост в Тодор-Живкова България.

  Две от задевките ме карат да смятам, че атакувайки "еснафа" (удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа на споменатата вече по-горе г-жа Франческа**, както и за да се упражняват партийните евнуси), елегантният соц. публицист изваял в онази далечна 1987 г. мазен портрет на типичния партаец, онзи пожертвал младежките си блянове зомби, за да се устрои извън строгия морал на своята бедняшка родна среда. Две фразички бият определено в тази цел. Първата: "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни"; после втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина – както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (онези горе) знание", поради "пропасти в школската ви култура" стигаше се до куриоза светилото, демек, Човекът от народа Бай Тошо да се забърка като пате в калчища в съчиненото от любими родни поети, като Любомир Левчев (1935-2019), витийно слово, и през кестермето да захване да го усуква и допълва с оригинални свои разяснения-обяснения, от които зевзеците по кафенета и кръчми през соца гребяха с кофи за политическите си вицове. In live представен, фамозният любим Бай Тошо например по националната ни телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм; или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници "Тази година за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!", или когато при рязане на лентичката за чистак новичка детска ясла в най-дълбокия прованс местните му рекли, че в туй село бабите отдавна престанали вече да раждат, пък младите са по градовете, на което нашият човек отсякъл: "Нямате деца...! Това да ви е дертът! И деца ще ви направим".

  Допускам, че Стефан Продев си служи с т.нар. еснаф като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта в България, за изгубилите морал и позиция на единствени и неповторими от седемдесетте години на ХХ век не само сред съпартийците си, но и сред мекеретата между творците интелектуалци, които ги обслужваха, като им създаваха приятен за окото измислен образ за пред света извън отечеството и за необръгналите на манипулации млади българи.

  За да мине за културен, обкръжението на Бай Тошо събра в двайсет и осем тома от конгресни речи, поздравителни слова, тезиси и "съображения" до бележчици от типа "Притопли ми млякото" или "Де си ми завряла каскета?" към незабравимата Людмила. От друга страна, на високостоящия партаец даже и не му се налагаше да заимства или да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждаха до четене, понякога сричане на текстове, вдъхновено съчинявани от "наши момчета" сред водещи соц. поети. Знам със сигурност двама някогашни колеги, които съчиняваха такива слова на малки шефове в областната партийна администрация на Пловдив, какво пък да говорим кой нижеше речите на повечето висши партайци. Обществена тайна при бе, че автори на високопарните слова, речи по митинги и разни демонстрации на народното въодушевление: речи, прилежно събрани в двайсет и осемте тома*** лично творчество на полуграмотния Т. Живков, са нашумели поети, вкл. председателя на писателския съюз Любомир Левчев. Това – между другото, ала каква беше същността на това творчество?  

  Търсенето на антипод, съчетано с гневен патос и апломб, не започва, разбира се, от Стефан Продев; маниакална амбиция да обявим някого за враг ще открием още в работническите издания от двайсетте-трийсетте години у нас; и за незапознатия с възможностите за литературно или публицистично внушение именно говоренето извисоко, тоталното бастисване, просташката насмешка и кикот са въздействали първосигнално както призивът "Бий врага!" Така и тези Стефан-Продеви есета се вписват в стилистиката на тенденциозната партийна сатира – иронизми, сарказми, пасквили (сб. "Червен смех" от 1956 г., разкази, фейлетони, стихове, карикатури от печатните комунистически издания през периода 1919-1923 г.). Тази публицистика на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. известни писатели) воюва чрез плашила, чрез гротескни образи на всичко, което марксистът преценявал като буржоазно, еснафско, вражеско. Тогава се начева, изпървом плахо, и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, и основно срещу правото отделният човек да не се съгласява с пласирани наготово мнения, постановки върху обществото и човека от гледна точка на някаква високо самообявила се централа за политинформация. Предизвикателната си поза такъв род публицистика в родните медии предлага като най-честна позиция в защита на експлоатирания народ. Този адвокат на истини от последна инстанция е прекалено възхитен от себе си, обаче, да го приема за човеколюбив, прозорлив и съвестен**. Имаме насреща си просто очарователен тепегьоз с претенции и пищни идеи.

  От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са примери, свидетелстващи да такъв род женствени истерични крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде обидено мълчание или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"... Е, какво да добавяме! Може би още типични фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "инцидентът не свършва с гледането през ключалката...", "предпремиерна истерия", "излишно е да ви доказвам, че изкуството...", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "мина през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "подгонени от пръчката на омразата".  

  Как ли живее с реалността човек, който разсъждава в подобен стил? Пишейки за театъра, Продев ни представя по-скоро технологията на номенклатурния идеалист около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании, агитки; представя организирането на клакьорите по градове и паланки – т.нар. честни граждани, будна съвест, зорки очи, отряд подбрани измежду отрепки бойки активисти, говорители на Партията. Днес нормален човек трудно може да си представи как всяка манифестация някога се репетираше дни и седмици, докато се постигне така желания от вожда и управленския му елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от фразичкита Продеви, израз на наболяла, сякаш женствена, несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец", ми се щеше да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини?

  Въпреки несъгласията си, оставам с уважение към публициста Продев за работи като есето "Разказът на палача" и друго едно, "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто открих раздвоението на израсналия в бедняшката работническа среда с традиционната й патриархална и жестока, строга нравственост. Той говори за "мърморенето на еснафа", аз разбирам, че "мърморене" ще да е неприязънта на истинския стопанин спрямо модните лиготии на лумпените от града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., – обилието от ерзаци в игралните филми между двете световни войни), аз разбирам, че говори чистосърдечно. Като разправя епизода с кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам онази наивна, идилична и строга България, която болшевизмът с лудешки кикот разпердушини и изпрати по дяволите с безбожието си, с тъпанарската грандомания на политкомисарите, с неосветените предателства към отечеството, към обикновения българин.

  Вярно ще да казаното за продукцията на съветския Мосфилм от онези военни и предвоенни времена; Мосфилм... само че в друг контекст, при други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте-деветдесетте години на ХХ век, ни караше да се питаме насмешливо: "Бива ли го филмът или е съветски?" Дали е забелязал промяната есеистът Продев? Ето драмата: детенцето, непредубеденият някогашен малък човек води скръбен диалог с железебетонния партиен Глас на уж обновяващата се левичарска идеология в БКП от периода 1980-1990 г. А печалното в това раздвоение води към личното покаяние, което тези българи, маскирали се като демократи в днешната БСП, дължат първо на собствения си български корен.

  Бележка от днешния ден

  В най-обикновен разговор, между другото, чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов!"**** Малко след това, явно усетил се какво е изтърсил, човекът срещу мен притеснен се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон на просташкото "Ти знаеш ли аз кой съм!" – не виждам как който и да е... би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовизма назлобяването е гориво. Един и два пъти ли г-н Костов говореше извисоко към "този народ". Започна от "алчните бабички на припек", като че случайно изтървана реплика към пенсионерите с техните мизерни пенсии, за да стигне до обвинението, че българинът бил недорасъл, недостоен да оцени идеите, които имал г-н Иван Костов за България. В нормално демократично общество след подобна изцепка въпросният войнствен лидер просто го изнасят с упокойни песнопения и траурна духова музика от политическата сцена.

  Такава нагла грандомания не е новост за нацията. Преди Иван Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи за къс период от време прима-балерини, като бай Жорж Ганчев, Сергей Станишев, и дузината минали по реда си ерзац-политици. Грандоманията е само част от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Партайците в БСП са далеч по-прозорливи от агитаторите за немощния откъм политически послания Неделчо Беронов. Кресливо поведение в общественото пространство оспорва нещо основно при демокрацията: правото на лично мнение. Хвалят своето така противно, колкото противно зеят срещу всеки, позволил си личния избор, свободата да не бъде в тяхната политическа компания.

  Пловдив, 1 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 avg. 2020

Илюстрации:

- 1970 г., II група на III курс, Българска филология*****.

- 2020 г. Водещи фигури на партийната публицистика.

–––

* Стефан Продев, сб. есета "Разказът на палача".

** Във всяко по-голямо селище на Прованса у нас има трупа пишещи артисти-подмазвачи на местната власт и управляващата в момента партия или коалиция. За Пловдив няма да говоря, въпреки че за Пловдив и пришълците в Пловдив, занимаващи се с писане на похвални слова, знам повече от където и да било другаде във вчерашна и днешна България.
*** Вж. https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/422457-izbrani-sachineniya-tom-1-28

**** В България и досега с редки изключения политическите лидери и обкръжението им от управленци и политолози, анализатори и адвокати на партийната линия говорят с обикновения българин като с хлапе от детската градина. Така си говорят Александър Божков, Румен Петков, Румен Овчаров и пр. Едва ли съзнават, че суверен на Републиката не е която и да е партия или коалиция, а Народът.
***** Дядо Петко от Хисаря (най-възрастен сред нас, 32-годишен, поработваше между изпитните сесии и като рентгенов лаборант), Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева – двечките от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия Василева от Поповица, аз от Пловдив, после Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка Иванова от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол и Галя (съпруга на известния поет Калин Донков). Снимката е правена край езерото Ариана зад Орлов мост вероятно от колегата Христо Джелебов от Ивайловград. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (216.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (216.)

       Ето – аз дишам,

       работя,

       живея

       и стихове пиша

       (тъй както умея).

       С живота под вежди

       се гледаме строго

       и боря се с него,

       доколкото мога.

       С живота сме в разпра,

       но ти не разбирай,

       че мразя живота...   Никола Й. Вапцаров, "Вяра" (1940)*

   01.01.2000. ГРОБОКОПАЧИТЕ

  Оръжията, въоръжените акции, гробокопаенето или барикадата – като обикнати атрибути на "закономерния ход към сияйното бъдеще на световната хармония", са неслучайно толкова често повтаряни из стройните умозрителни разработки. И не се признава Покаянието за изход от драматичното несъответствие между една идея и действителността, като форма за осъзнаване, усъвършенстване на човека. Врагът, децата, внуците, правнуците са обречени да носят клеймото на позора и си остават длъжници, грешници по участ, като твари от далеч по-низша категория от елитното котило на партаеца и потомството му. Странното, меко казано, стига дотам, че за да бъде стопанин, човек буквално бил длъжен да се лиши от всичко лично; и колкото по-безличен, самоотрицателен, всеотдаен, самопожертвувателен е пред партийния олтар, пред вожда, значи: толкова по-съвършен боец на световния прогрес бил той.

  В човешката природа егоизмът, енергията на егото, на аз-а, е кодиран генетично. Прелестната отровна химера не успя да се наложи тук именно защото безименните партийни редици бяха обречени: или да лицемерничат – ако имат разум, или да се претопят във фанатизираната маса от маргинали, несъстоятелни изпълнители на висшата воля, в любимите на г-н Маркс и Ленин винтчета, лостчета, болтове, гайки, валове, зъбчатки и маховици на сложната партийна трансмисия. В маршируващите към сияйното бъдеще полкове личността губи всякакъв смисъл. В родната лирика значими автори, като Никола Вапцаров (1909-1942), се наредиха подир литературни редници, като Христо Радевски (1903-1996), които се гордееха с това самоунижение: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."** Ай сиктир!***

  Сборникът есета "Разказът на палача" е подходящ сюжет за тъжна равносметка по повод милионите лични драми, провали, сривове и трагедии, когато талантливи, изпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" бяха принудени да лицемерничат, за да прикрият някак личното си неверие. С всичкото уважение към този значителен за България по времето на Т. Живков публицист, не виждам основание да крия огорчението си. Ами че талантът се дава не да слугува на която и да било партия, а за да сочи на човека по-високи сфери на етичността и естетиката (не партийна или каквато и да е етика и естетика с прилагателно отпред).

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!
– писа в предсмъртните си часове може би най-българският по манталитет модерен поет**** на Европа. Нека да е обица на ухото за любители на т.нар. "трудна поезия", които графоманстват с претенцията, че пишат висока лирика. Има си общочовешки изисквания, които по никой начин няма как да бъдат заобиколени и пренебрегнати; в такъв смисъл християнската нравственост, проповядвана от Иисус, е естествено следствие от количествените натрупвания в античната култура и съзерцанията на мъдреците върху живота на обикновения човек, докато философските компилации на Маркс и последователите му са печален епизод от редица жалки психологически експерименти в могъщата двехилядигодишна християнска цивилизация.

  Не съм убеден до каква степен гражданинът на Западна Европа би могъл да си представи какво е реален комунизъм; а ние, българите, сме бременни с опит, и си мисля, че може би наред с гражданите на другите бивши соц.общества, ние имаме предимството на хора, изболедували докрай красивата хищна илюзия. Време е да го кажем с гордост: Да, ние оцеляхме! Преживяното, виждам, за някого може и да е повод да се усеща малоценен; за мен лично означава, че коренът ни, колкото и да се постараха да го изтръгнат, колкото да го рязаха и заливат с идеологическите си отрови, остава жилав, жизнен и плодовит. Западният човек го няма този наш опит, едва ли може да си представи с какво рядко щастие се е разминал.

  Ето приписки, драскани по полетата на споменатия сборник ярки комунистически есета, докато четох и препрочитах много пъти с удивление. Покрай грандоманското въведение съм отбелязал репликата "100% лъжа!" срещу самодоволното послание "Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а диреше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин". Е, аз съм от поколението на тези "просветени (чети – от петгодишни мили хлапенца с промивано съзнание) стопани", които бяхме назовавани собственици на гигантска тежка и лека индустрия, обширни отлично подредени земеделски блокове с плодна земя, кокетни дворци и резиденции, самолети, параходи и прочие красоти... само с незначителната подробност, че не ние, а други едни хора се облагодетелстваха от това наше богатство. На нас другарите и другарките от висшия ешелон на Партията предоставиха лукса единствено да си се гордеем на воля, хем колкото си искаме.

  Къде е моят дял от това приказно народно имане? Очевидно и моите деца и внуци ще имат разкоша колкото си искат да се гордеят, ако са дотолкова наивни! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда и мерака на бащи и деди. Че кой ограби имота на Българската ни нация след сдаването на властта от бившите на настоящите партайци? Нали именно "достойните и незаменими", които обърнаха за десет години България на пустош, а българските граждани – в окаяна маса, в електорат! И най-веселото е, че от бивака на преустроените обновени бивши управленци и партайци ечи ехидното: Нали искахте демокрация, а? На ви сега една демокрация! И-има да сънувате годините под управлението на Живков, ама нейсе; тъй ви се пада. В Плевен местната партийна организация на БСП разпространявала сравнителен списък за цените на стоките преди и подир Десети ноември 1989 г. като мотив за привличане на електорат от симпатизанти на БСП. И не виждам възрастен човек с мизерна пенсия как няма да се усети заслепен от тази червена мухоловка.

  Когато отвън ни нападат, че не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали знаят, че над трите хиляди политически убийства в следдеветосептемврийска България са повече от политическите екзекуции във всички бивши соц. държави на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Сърбия, Словения и пр). Моята следдеветосептемврийска мила България чрез т.нар. рабфак***** фабрикува интелигенция далече от националната културна традиция на българите. Неоценима помощ в тази област оказваха висшите идеологически школи на "братския СССР" и оттам в отечеството ни долитаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, последователи на железния Феликс Едмундович Дзерджински и пр., и пр. подобни устати тепегьози, които заеха мястото на избитите или прогонените от Отечеството. Ако се вгледате в биографията на днешните лидери и политолози, кажи-речи, почти без изключение това са все възпитаници на болшевишката школа на демагогията и мракобесието с префасонирано по демократичен образец лице. Само вижте къде са се учили, нищо друго! Именно те най-кресливо говорят за демокрация и европейски духовни ценности. Защо ли?!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 avg. 2020

Илюстрации:

- Гласът на демокрацията в днешната журналистика.

- Защо ли са излезли по улиците на София тези хора!

___
* Вж. http://www.highviewart.com/cvetno/tri-vechni-stihotvoreniya-ot-nikola-vaptsarov-6901.html

** Христо Радевски – поет, публицист, сатирик, автор на мемоари и произведения за деца, преводач на поезия. Изрично го споменава при среща с майка си дни преди екзекуцията поетът-антифашист Никола Й. Вапцаров.

*** Сиктир е съчетание от глагола sikmek (корен sik и частицата за инфинитив -mek), означаващ правя секс. Частицата -tir означава: правя така, че да се получи. Изразът siktir е в подчинително наклонение: иди да се таковай. Такъв е смисълът на думата в днешния турски език. На български ползваме израза "Ай сиктир!" да покажем изненада, удивление, досада, раздразнение.

**** Пеньо Пенев (1931-1959).
***** Рабфак – работнически факултети, силно съкратена форма на обучение, където полуграмотни селянчета са произвеждани в сан "интелигенция". Верни на Партията БКП, полуграмотни люде оглавиха всички сектори на стопанския и духовния живот в България след Втората световна война. В университета, в разните ведомства и в БАН, част от някогашните рабфаковци славно доживяват до пенсия. Бел.м., tisss.