ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (198.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (198.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."    Библия, из Притчи Соломонови

  10.05.1999., прод. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

  

  Как да си изкривя душата, да отрека, че харесвам Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи..."! За мен това е гордият, непреклонният човек. За мен то е като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, аз обичам този лирически герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на смешника Тодор Живков, сам себе си предаде! И друго, пак Джагарово, на Пеньо Пенев посветено… Чуйте грохота му!

    Аз бях добър, аз бях невинен,
    но хвана ме и мене бяс:
    щом няма как да ви настигна,
    поне да дораста до вас.
    Оставих простите си дрехи,
    сърцето, острия си ум,
    облякох нов костюм и тръгнах
    по вашия известен друм.

  Стотици пъти да преписвам, не бих се наситил на тези стихове. Така монолитно изразен Българският рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у Пеньо Пенев. Звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледичко покрай Джагаровото стихотворение"България" стои например онова инак сърдечно Атанас-Далчево "Към родината":

    И българин съм не заради твойта бранна слава
    и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, изящният педантичен Далчев...

    ...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
    за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой в най-силните Джагарови творби живее, диша или се вълнува, кипи, тътне дори мълчанието му; а пък лирическият герой на тази върхова Далчева работа ми се вижда книжен, дотам безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът? Не четете Далчев подир Джагаров, да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Г. Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време бе станал страшилище, велможа и говорител на партийната цензура? От този облечен в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама от българските интелектуалци, хора на изкуството или простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като бостанско плашило; отвратителната участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното ти достойнство обаче друг не може да отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти. И точно това очевидно се е случило с този най-значителен сред съвременните български артисти.

  За да се справим с метастазите на партийното нагаждачество, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли ви изглежда такава идея? Не аз съм я измислил; изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от върховите му трагедии. За да проникнеш до същината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо пък любов! Защото тя е ключът към разгадаване на най-сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Уилям Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешката страст за богатство, власт, слава. Ама и великият британец цитира някого, минал преди него – цитира самия Иисус. Нали Иисусова е идеята за любовта, като отношение към проблеми от всякакъв характер. Омразата капсулира проблема; вместо да реши, да го развърже, не да го среже (както според легендата сторил самонадеяният Александър Македонски с меча*), оставя открит проблемът за идещите подире. Какво нередно – с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? Защото онези, които днес сочите с пръст и към които виете "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, а в повечето случаи зле употребени от партийните комисари и лидери духовна сила и талант.

  Не е така просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата и плесенясала плява. В плесента от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавистта и противната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпа на тревога буквално в последните редове от "Чумата" на Албер Камю? Отминала бедата, чумната епидемия е укротена, народът празнува. На една тераса под сияещия звезден и мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но то е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.

  "...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не е от ония, дето мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостите и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...

И вече в самия край:

"...И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което опиянената от радост тълпа не знаеше и което бе написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и всякакви непотребни за всички ни хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град."**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селището Мондови, Алжир пише тези редове като 33-годишен французин, но и като една от великите мислещи тръстики*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева нощ на фашизма и националсоциализма. Ала нацизмът – за нас чак сега става ясно! – е само епигон на чумата комунизъм. Тъй че, моля, не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Камю, помнете Шекспир, спомнете си и писаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в първото послание на ап. Павел до коринтяни: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, и да имам пълно знание за всички неща и да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм". И още: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? А може би е конформизъм? Мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство) с извергите?! Любов за съсипаните възможности на нацията, не омраза. Да го запомним, да си го повтаряме, че да го научим повече хора, повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  11.05.1999.

  Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривените от фанатична ярост лица, бетонно самоуверени в невежеството от двете страни на фронта между "сини и червени", подозрително си приличат. Мязат си и глупостите, изричани от враждуващите пред медиите или по техните си "сини" и "червени" сборища. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век многолюдните разходки по градското стъргало под строй, с развети хоругви, знамена и плакати, чат-пат и с цигански зурни и тъпани, наети да се вдига гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", след половин век организирани отгоре скрупульозно отрепетирани и вдъхновено уж проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с кръшни хора и всенародно веселие или гневно сключени вежди и размахан над глава юмрук, този цирк днес как ви се струва? Все същата масова екзалтация, масово надкрещяване –превръщане на единиците в организирано стадо от нули: взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до сетна капка кръв, да изгине до крак за своя Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!****

  Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент новопокръстеният нов месия да изквака: "Напред, тикви дебели! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа пикареска (лит.жанр за похожденията на скитници и авантюристи) за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек (1883-1923)*****.

  Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не мислиш, да не разсъждаваш, да те замаят, сащисат, да те отстранят от корена, от себе си, па да те лашнат в някоя планирана отгоре касапница, да речем, с девиза "Долу агресора! За мир и щастие на земята!" или "Долу червените боклуци! Днес пада Луканов, утре Виденов и Първанов!" За смърт крещяха, ако не сте забравили какво скандираше тълпата в меллето, когато яко нахъсани "юнаци" организирано къртеха символа на демокрацията в Българската ни държава. И като се вчепкаха чугуненият партаец- комунист и железобетонният партаец лъже-демократ, видя се, че са двама братя близнака от една майка раждани, от невежествената самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима.

  Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в древноелинската, ни в средновековната европейска, нито в съвременната световна лирика толкова оловно-печални редове, заредени с буреносни токове и могъща човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на тази иначе облъхната от партийна тенденциозност поема "Дни на проверка".

    ...Пренесъл своя земен дял
    през живожарицата на позора;
    през гордостта на сто страдания,
    през люта бол и разстояния
    на времето завоите опасни извървял –
    при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
    (...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
    защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
    какво душата ми зачерня и печали?
    На лакът ли съм спал нощес,
    слана ли на лицето ми е спала,
    сърцето жалба ли не може да прежали?
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
    не всеки има майчините укорни очи.
    (...) Недей разплаква моето сърце!
    Мамо!
    Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
    О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
    И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
    но аз не съм на тоя свят за плач роден,
    очите ми не са на мокро място!

Този тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като чисто злато талант е станал слугиня на партийната пропаганда. Какво кощунство! – да превърнеш майчиния лик в алегория на някаква си партия! И това ако не е дивотия, здраве! Ето го родоотстъпническото пред партийния олтар, ала пак с могъща страст изказано, коленичене – гордост за партийната "философска мисъл" изобщо (пак някой Евгений Дайнов, Александър Райчев или Иван Костов) – постижение на партийните секретари и на отрудените бивши марксисти-ленинци, асистенти и професори по демагогия в съвременната ни вътрешна политика:

    Нали сте виждали как майка търси брод и гази
    в ръце с детето си през придошла река?
    По бързея на времето, през мътните талази
    мен Партията ме пренесе ей така!...
    Прости ми, майчице, завоите предишни!
    Прости ми бягството в съмнения излишни!
    Прости ми песните на страшна горест ти!
    Издуманите хулни думи ми прости!

И тъй нататък. Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, с трагичната си участ поетът Пеньо Пенев е показателен случай, как видиотена от идеологизмите, продажна спрямо човека, спрямо Отечество и Род партийна върхушка се е гаврила с доверчивия наивник от село. А такива бяхме повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечността, конкретно срещу нашата България, сътворени все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта на собствения ни неповторим живот. Пеньо Пенев сам си произнася присъдата и сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологическия тумор, отива си трагично жизнен говорител на Българския ни род. Тези наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?

  Партийната фанатична самоувереност внимателно, с любовна нежност се налага умно да я изследваме: за да узнаем откъде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията. Коя ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния си вожд, от своята партия, който ще отрече наедно Вапцаров, Джагаров, Пеньо Пенев?! Партията си е послужила с таланта им, употребила го за целите на политическата агитация. Че активно са й съдействали самите творци, да си носят греха! Ала чрез тях бяхме манипулирани ние, милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци и пр. Дори западният изнежен интелектуалец, който гледаше комунизма иззад оградата на нашия концлагер, и той. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как "хубаво си живеехме" с осъществилата се идея на Карл Маркс, под зоркото око на Големия брат, в модерна версия – на Big Brother.

  Да не забравяме Албер Камю, вирусът на чумата е наблизо в латентно състояние, край трибуна с обветрен от политическите въртележки красив, усмихнат лъчезарно образ, който ни убеждава в най-добрите си намерения; този симпатяга само чака да заспят съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един към друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела, че гледай как блести и свети от радост партийната централа, цялата глутница от наглост и лицемерие, как плющи тъмносиният или плющи кървавочервеният байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено пори вълните на Историята и какво веселие настава, какъв безкраен празник, че поредният демагог и предател, с най-добри намерения от гледна точка на консервативна или друга някоя велика идея, е успял да ни хвърли в обятията на ненавистта.

  Човеколюбието няма алтернатива. Полит-агитаторът това не го разбира. Бившите бекапейци се правят, че го разбират, а тъмносините кофражисти на Синята идея, за мое съжаление, са изгубили усета си за тези твърде сериозни за нацията ни неща.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 uli 2020

Илюстрации:

- Без медиите, лидерът на партията-ръководителка е Никой.

- Лидерът е призван да сочи правилния път на цялата нация.  

____
* Вж. Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** Вж. А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650).
**** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се") 1. Отстъпник от вяра, вероотстъпник, разколник. 2. прен. Отстъпник, родоотстъпник. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 214!
***** (лат.) Гладиаторите към императора: "Отиващите да умрат те приветстват!"
****** (нем.) С цялата тая война могат ли да ни цунат гъза! Вж. Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (197.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (197.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."    Библия, из Притчи Соломонови

  05.05.1999. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

  

  Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен – едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да съм спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. В тези мои години се чувствам като цар Мидас: каквото докоснел, ставало златно, и така умрял в злато на остров Крит. Ами не умея да правя пари, това ми е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред, заредена за излитане, че е физическата ми необходимост от свобода, от която се възползвам поне веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душата им е птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Подтиснати са ми децата. Питам се: има ли място, добро за нас тримата – баща и двете му щерки. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася невежествената и груба любима моя България. Небесата не дават отговор. От небесата лъха космически студ. Толкова ли сме временни и уязвими, Боже мой?

  За да съм щастлив, трябва ли ловко да се заблуждавам, себе си да лъжа! Наоколо е боричкане, лакомия, простащина. Като вървя към училището, чувам – момичешко звънливо гласче: ама някогашните ни хлапашки псувни и мръсотии бледнеят пред тези. Спрях, поизчаках да ме наближат. Три 10-12-годишни момиченца и едно момче с ученически чанти. "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без и дума да съм казал. – Тя е отличничка по български език" – посочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Рекох си, я да видя кой така чудно говори." А коконката: "Не съм аз! Не съм аз!" Как от калта да сътвориш елмази? Чувам татко, шепнешком, обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, с която го отнасят към столичната клиника Пирогов; там той ще да издъхне само след часове. Онова "Олеле, майчице!" – прошепнато едва, някой да не се разстрои, светът да не чуе колко се мъчи. О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз, синът ти, дето не съм чул и в най-големия зор мръсна дума да изречеш?

  10.05.1999. 

  Не, не е безобидна толкова шумно подетата с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите към стотина – повечето пенсионери, бивши хвалители на БКП, на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно нарисувани лозунги "За мир, против войната! Спрете мръсната война! – и особено Долу агресорите от НАТО!" До болка познат казионен театър; нали с подобен род шумни представления израснахме, с тях нас ни възпитаваха от невръстни градски хлапенца. Стари номера от селска вечеринка! Парадоксалното е, че шепата тартюфовци са си същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест Хемингуей в репортажа "С какво се занимават кралете на Европа" иронично пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни". И аз в 1980 г. с изплакнат мозък пробвах веднъж да дращя стихотворение "против агресора", когато американската авиация бомбардираше "братския либийски народ". После се проясни: пострадала единствено луксозната резиденция на онази екзотична персона – "скъпия приятел, другар и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Този държавник през ден-два се блещи към небесата, назидава своите араби, пери показалец като същински Месия. Аз кого се силех да защитавам – вдъхновителя на терористични акции в християнския свят, внушаващия на либиеца-мюсюлманин, че Западът планира да завладее Либия заради пясъка, слънцето и камилите й.

  Виновни ли са ни вълците, че им е натурата вълча? Дали и за нашето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото откровение? А може би едва когато измрем ние, родените в робство, нашите внуци и правнуци ще започнат да разсъждават със своя ум, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ето ги в друга светлина някогашните въздигнати от Партията "творци и говорители от името на народа". Да не са се заблудили? Не е то заблуда. Не са вчерашни... Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак – че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола с приличните си средна хубост стихове, поеми, романи, драматургия. Тягостно е да усетиш занаятчията на пропагандата, чиновника на партийната линия в писателския съюз, верния на БКП или друга някоя подобна глутница от лицемери, но е оздравително: оттук-насетне как ще ме заблудят!

  Та червените кукери с красиво изписаните лозунги не защитават Сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби" (?! – бел.м.) косовски албанци мюсюлмани. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно? Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на умопобъркана Титова земля, вдъхновителите на планирани масови насилия, убийства, подлост. Един талантлив математик с академична титла шета из българските градове, държи пламенни речи против "НАТО-вската агресия". В качеството заместник-председател на Народното събрание не, а като уж обикновен гражданин този чиновник ходи на частна визита до "белградските другари да ги уверява в солидарността на целокупния Български народ" тогава, когато същите "белградски другари" спряха официалната Българска парламентарна делегация на границата. Ега си скандалът, когато съпоставиш двете случки, двата сюжета! Безобидни ли е активността на г-н академика?

  Този мил пратеник във воюваща Югославия, присвоил си честта да говори от името на разнебитена България, този симпатичен, уравновесен, достолепен на вид господин говори и от мое име; ала мнението му няма нищо общо с моето мнение. Такъв адвокат на моите интереси не ми е необходим, меко казано; а твърдо казано: не желая някакво си там вечно парвеню, по душевен строй един Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми сочи кое е доброто и кое зло за България. Пръв приятел на Тодор Живков, приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, едва ли не пръв демократ от т.нар. "демократична левица". При мен обаче, в моята класация този човек не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е кръгла нула.

  Чудна работа, как хора с талант в науката, но нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с хъс на механично-логическия си подход към живота на нацията! Преди години същият този учен беше издействал да се въведе негова модерна метода за обучение, и резултатът беше, че в VІ клас няколко випуска българчета едва сричаха четива по роден език и ги наричахме с фамилното му име: вместо ненаучени, казвахме им "сендовчета". Няма що, крупен новатор, експериментатор за поколение наши деца.

  Каква да е държавната ни политика се решава в Народното събрание, а тази персона с уж добронамерените си действия само вреди. Да помага на България в отстояване на принципните ни отношения с Югославия ли се бе завтекъл господинът? Съмнявам се.
Ако самобитните солови акции на Благовест Сендов не ми се нравят, какво да река за професора Велко Вълканов? Честно казано, в речите, в смелите (?!) акции на Саддам Хюсеиновия почитател г-н Вълканов не виждам нищо представително за моята нация. Посредственост жизнена, железобетонна, самоуверена, тъпашка – това ли е лицето на Българската нация? Смях в залата. Но и съжаление, че този образ е народен избраник. След онова "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник" – перифраза на Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" – което пък перифразира текст в Комунистическия манифест* от 1848 г., т.нар. революционна лирика у нас се изпълни с редове на самоотречение пред олтара на Партията. Защо олтар? Понеже действащата комунистическа система за възпитание на чувствата у масовия гражданин се основава върху разградените храмове на религиозния ритуал. Не любопитството и не временен интерес ме кара да си мисля през последните пет-шест години за личната трагедия на няколкото поколения поетически, артистични и всякакви таланти след онзи наистина исторически Бузлуджански конгрес от 1891 г.

  Не ми се слушат истерични крясъци откъм тълпата довчерашни кротки, подтискани от същата партийна система кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да скандират още от еуфоричните месеци непосредствено след Десети ноември 1989 г. Господа "демократите", представители на неандерталски антикомунизъм. И те вече се устроиха, вградиха се пъргаво в новата система на управление – кой посланик, кой в банковото дело, кой в промишлеността, кой в търговията, в далаверите, в набиращия опит Политически театър. Помня ги от митингите как се опияняваха еn gros (наедро) да громят комунизма, и особено – всички комунисти вкупом, целият милион партайци на Живкова България. Стани Да Седна – разтълкува абревиатурата СДС тогавашен член на Партията-ръководителка, днешният университетски професор Драгомир Драганов (1948-2019), почти мой връстник, и като че ли имаше основание. За опияняващите се от собственото си красноречие, от собствения си глас наши "първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, вестници и списания, които с крещене, с патос замазваха спомена за доскорошното си малодушие на отритнати, на непризнати, недопуснати до тавата с едрите мръвки, до изключителното щастие за всеки кариерист да се обяснява гръмко в любов на Партията и лидера й, обявен за вожд и първи демократ, някой Тато, Батето, Вуйчовото или скромно, повоенному: Командира. Как неусетно започнахме да ги възприемаме в новото им амплоа, с новичката им осанка на говорители от името на нацията! Тези царе на мимикрията, този отбор "хубави хора, обслужващи всяка власт".

  Тяхната ми е ясна, такива винаги ще се намерят, всяко стадо си има мърша, особено когато из основи, за добро или зло, откриваме нови хоризонти. Вълнува ме драмата на искрено повярвалите в комунизма. Защото до лятото на 1981 г. като че ли и аз съм бил един от тях, нещо повече: смятах се за повече комунист от онзи почти милион, огромна маса за българските мащаби, хора с партийна членска книжка. Накратко, не мога да се съглася, че човек вечерта си ляга партиец, а заранта е вече коренно различен: заспива като убеден праведен комунист, и се събужда праведен демократ и антикомунист. Тези работи така не стават, освен в латиноамериканските сериали. Комунизмът, като мечта, изглеждаше красиво отстрани за интелектуалеца и бедняка; чудесен лозунг си имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Република Флоренция, първа провъзгласила принципите на демократичното управление: "Свобода, братство, справедливост". Или от епохата на Великата френска революция: "Свобода, братство, равенство". А като си роден и израснал в този измислен рай, сукал си единствено от епоса за партизанските геройства и познанията ти за широкия свят извън България са идвали филтрирани от болшевишкия тип строга цензура, как да не повярваш, че си роден за "войник на мира и прогреса, щастието и благоденствието на народите по земята"!

  Трябва сам да си го преживял, за да знаеш. Западният интелектуалец и не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човекът може да бъде поробен от системата на Big Brother (на Големия брат) за масово следене, доносничество и подлизурство пред властника. Голяма част от активистите на Big Brother от соца са в днешното Народно събрание – говорят, рецитират, ръкомахат, бойко защитават правото и свободите на личността. Обаятелни хора, между тях хора на изкуството: скулптор, актьор, писател, художник, професор, поет на гневните римушки от трибуната на Народното събрание.

  Не се окайвам. Харесвам си живота, какъвто е. Не е жест на покаяние. Просто такава е истината за нас, за цялото ни интелигентно следвоенно поколение българи, хървати, сърби, словенци, чехи, словаци, руснаци, поляци, немци, унгарци и пр.. Скрили са ни шайбата още преди да се появим на белия свят. Това, разбира се, не омаловажава вината ни, но това е положението: предадени сме от мига, когато сме били заченати. Още по-заплетен е възелът в участта на Пеньо Пенев (1930-1959), барда на отрудените ентусиазирани, искрено повярвали в партийната утопия. И този трагичен български поет ми е от любимите. Защото твърде близък ми е стилът му на говорене и писане. В сравнение с неговите, и Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят ловко нагласени. Пеньо Пенев е самороден къс български характер грубоват и нежен, отчаян и разтерзан, и кремъчно твърд, едновременно силен, но и слаб, прозорлив и заблуден "редник на Партията". Има моменти, когато лирическият му герой се изразява досущ като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, пък другаде – като дезертьор от фронта на партийните баталии, без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел, с гузни очи... ала истински, Господи боже мой!

  Как да не му повярвам! Да не съм "не човек, а желязо"! У него ги няма албините, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира – а това ужасно силно му личи! – пак е истински този нехранимайко с връзка овехтели вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката. Народното съзнание го митологизира далече преди да се самоубие. Което не се получи с Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност бе до известна степен демонизиран в очите на простосмъртния безпартиен, но накрая и това оттече; забравиха го, изхвърлиха го от съзнанието си като дрипа. И си отиде от света изоставен, уплашен сякаш от собствените си грехове, докато перчемлията Пеньо все тъй грее в обезпаразитената от "демократични" нови тълкувания лит. критика. Към него вечните мекерета на всяка власт ги е страх открито да посегнат. Страх ги е и поети като Марин Георгиев (1946), поет и дявол знай още какъв й се явява на Поезията, който не се поколеба да посегне и на житейската трагедия у Никола Вапцаров. Та моментално приятната му за прочит публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника ми мишки да я ръфат. Нагаждача не ща да го знам. Да го чете, който си ще!

  С Георги-Джагаровото "земя като една човешка длан" днес палячовци се премятат по сцената, гаврят се. С Пеньо-Пеньовите стихове не смеят. Вапцаровата изповед "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват. Как ви се струва? Прост ли е този наш простосмъртен българин, че прави разлика между партаеца-гаулайтер и доверчиво повярвалия, мятащия се в раздвоението си "певец на социалистическото строителство"? Заблудите на Пеньо Пенев ги преживя цялото ни следдеветосептемврийско поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само с посветен в сатанинската работилница на сталинизма. Което се случи с Пеньо Пенев от селото Добромирка, Габровско, можеше да се случи с всеки добросъвестен, доверчив, манипулиран от раждането си българин. Е! За врагове на демокрацията ли ни броите нас, втората, третата, четвърта и пета категория граждани на Републиката? Ало!... Облаците... Елита...???

  Неандерталският антикомунизъм докара работите дотам някакви бледи сенки да се боричкат кой да влезел в Списъка на дисидентите** на изтъкнатия интелектуалец г-н Михаил Неделчев (1942). Неандерталският антикомунизъм повтаря папагалски десета година "Кой не скача, е червен". Който не кълне комунизма, е комунист, следователно: враг на народа. Кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия? А и в Германия от 1933-1939 г.? В Съединените американски щати през 1955-1958 г., когато там вилнееше маккартизмът? Не знам колко ще трае ерата на ненавистта, разпалвана от хора с гузна съвест, независимо дали днешен лидер, старши асистент в най-висшата им марксистка школа по време на соца, или Писарушко, който пуска перки като юнак от нашия епос.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 uli 2020

Илюстрации:

- Всяка несправедлива власт се нуждае от мекерета.
- Паметник на омразата в английски курортен град***.

–––

* Буквално за "унищожение на личността и свободата" с ехидност и злорадство се споменава на стр. 80 от българския превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): И премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода.

** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се"): 1. Отстъпник от вярата, разколник; 2. прен. Родоотстъпник. 
Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ 
*** Стотици местни жители писаха до общинската управа, за да възразят, като един каза, че "скулптурата насърчава тийнейджърската бременност". Друг писа, че това е "унижение към жените", трети твърди, че това е "ексцентричност, позираща като изкуство". Изречени са позорни реплики в книгата за отзиви: "неприятна, възмутителна, безнравствена, обидна, смущаваща, неуважителна и вулгарна, безчувствена, неподходяща, чудовищна, безвкусна, грозна, без каквато и да било художествена стойност". Но все пак общинската управа реши скулптурата да заеме място върху идиличното британско крайбрежие в Илфракомб. "Разчитахме, като курорт, на нашия природен чар и красоти, но това не е достатъчно в наше време. Хотелите тук се затварят, трябва да направим нещо, за да подсилим икономиката, и разглеждаме изкуството като начин да привлечем гости", казва съветникът на Майк Едмъндс. "Verity" (Истината) е съставена от над четирийсет отделни части, отлети в леярната Pangolin Editions в Глостършир. Основата е къс от неръждаема стомана. Бронзовите части са отливани на части в пясъчни форми, които след това са обработени и сглобени около стоманената основа. Мечът и най-горната част на ръката е къс полимер, подсилен със стъклени влакна, цялата структура била подложена на изпитания във въздушен тунел, за да е сигурно, че ще издържи на изключителната сила на ветровете и морските вълни. Вж. https://www.amusingplanet.com/2012/10/damien-hirsts-controversial-pregnant.html  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (196.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (196.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."    Библия, из Притчи Соломонови

  02.05.1999. НАЙ-ВАЖНОТО В ИЗКУСТВОТО

  
  Нашите бизнесмени... Най-близкото до ума е да изтъкна ужасната им страст към успеха, несдържаното им самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет, българинът има слабост към бедстващия, угнетения от неуспехи и несрета; на позамогналия се ние гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива усмивчица. Опитвам се да разбера едното и другото: защо е тъй? Толкова саможиви ли сме, та да не виждаме у сполучилия стопанин пример за човек, умело приложил труда, предприемчивостта, късмета, таланта си? От хилядолетия тук на Балканите се живее бедно. Дразни идиличният лъскав образ на замогналия се може би поради внушенията, с които родната наша литературна традиция ни е възпитавала като човеци; пък и в черковния календар светците са все люде на самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания се явяват начин да се примири с материалната нищета, въздигайки се в съзнанието си като унижен страдалец, пренебрегван герой с високи духовни приоритети.

 И комунизмът, като изкривено приложение на Христовата идея, ни възпитаваше да се гордеем с бедняшкото си потекло, да изтъкваме колко добре ни е именно понеже сме пренебрегвали материалното лице на сполуката именно защото сме най-прости обикновени болтове, винтчета и лостчета във великата сложна система на всеобщо равенство в бедността.

  Срина се и тази химера. Защо обаче обществата имат основния недъг да следват масови рецепти на лечение! Всеки човек е уникален. Такъв не е имало и няма да се появи повече. Но я виж ти – униформа в облеклото, в прическите, в обзавеждането, в обноските, в самочувствието как да представим това или онова, но и това още не е тъй страшно; унифицирането на човешките типове – еднаквости в мечти, желания, амбиции – ето страшното, и това вече е натиск към обезличаване, тук е страхотията. Гражданинът, кълнящ се в преданост до гроб пред иконата на вожда (Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Георги Димитров, Мао, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бен Ладен, Иван Костов или някой друг съвременен зъл падишах), е хиляди пъти по-безличен от глинения Адам, Йеремия, Йов, от уникалния в своята неповторимост библейски човек с неговите вечни съмнения и естествени човешки копнежи. В този смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да било партия с всичките им героични – съчинени или реални – биографии, са жалки епигони на християнската митология. Макар че опитват да въздействат по подобен начин, липсва им смирение, мъдростта на библейската притча: все делят човеците на свои и чужди, на врагове и съратници. Фалшивият пророк именно по това личи: не уравновесеност, а смут и бъркотии твори, настройва огромни маси човеци едни срещу други все с най-прекрасни уж намерения. Когато говори, устата му е по-близо до мозъка и твърде далеч от сърцето.

  "Героят" при комунизма задължително се откроява върху вражески катранен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните притчи – за блудния син. Как да я разбере еднопосочното му съзнание на "предания до смърт новопокръстен" (бил той обичайният неофит или познатият хипер-гневен костовист)? Какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния чертите на човек от твоето тесто! Ама виж, бесовете изкушават да посегнеш и да го унижиш, да го утрепеш, като най-бърз, удобен, а и най-романтичен като че начин да си решиш нещата. "Няма човек, няма проблеми!" – ехидничел уж Йосиф Сталин***. А че този човек отсреща може да стане твой съмишленик?... Не! Категорично не. Най-добре според фанатика неокомунист по стил в днешната наша България е по късата процедура. Както във философската легенда за Гордиевия възел. Хряссс с меча, и Александър Велики с пружинираща походка на глупак се оттегля при любовника си. Мъчели да го разплетат този възел, мъчели се, докато се явил Александър и хряс! – разсякъл го с меча. Но що за решение е това! Най-жестокият инквизитор и враг на християните римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите, първостроителя на християнската черква?! Ако комунизмът и неокомунисти от типа Иван-Костовци и "кинжали", където се появят, като феодална средновековна ерес, сеят антагонизъм или неандерталска ненавист, християнската философия насочва човеците към по-фини средства за влияние.

  В крайна сметка, комунизмът, старите рефлекси у т.нар. Нови демократи за силна България чрез практиката на т.нар "духовно строителство" визират масата от хора, т.нар. колектив, докато християнството изправя човека самичък пред нравствените императиви на цивилизацията. Нямаше да му се любуваме на гневните реплики на самообявилия се за месия старши асистент по политикономия към алчните старци на припек, както и фундаменталното откритие на изрядно обучен марксист-ленинец, че мнозинството българи били невежи, понеже не гласували за неговата партия! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус ми открива, че божественото е и у мен, че дори у най-противното изчадие на човешкия греховен род блещука искрица звездна субстанция.

  Та за разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е, която следва да подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Но първо не е зле да се поклоним полекичка на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото и замогналият се тарикат, и добрият стопанин не знае как да се отнася със себе си.

  03.05.1999. 

  

  По какво се отличава художественият стил ли! По скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване на чувства и настроения от образи и картини, от сюжет и ситуации художественият стил е насочен към усета и към умението да виждаме света отвъд видимото за окото, изпод повърхността и над облаците от политически послания. Това качество го има в някои словесни фигури на разговорния стил в българския ни език, но в художествените текстове умението да се казва едно, пък да се разбира второ, трето, дори и четвърто, е изведено до степен на изкуство, което ще рече, до върховно майсторство, каквото може да бъде и заниманието с политика.

  Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, следва големите обобщения за живота и мястото на човека във Вселената. Най-важното в добрата картина (роман, мелодия, стихотворение) не е изрисуваният с масло или акварел пейзаж и човешка фигура или каквото и да е, а излъчването на духовна енергия, която зарежда човека с воля за живот, с увереност в себе си, макар и през сълзи на очи и през йеремиеви вопли. Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от милиарди обикновени уж хора по земята! – борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Но той не е архивар. Не е и следовател. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политическите партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното наоколо да изтегля енергийните потоци от духовност, мъдрост, уравновесеност, човеколюбие. Голямото изкуство открива божественото, творческото начало у Адам и Ева. Другиго може да излъже политическият шмекер, но човек с развита интуиция, придобита от занимания с изкуство, трудно се лъже: може би понеже изкуството е особен род знание за Добро и Зло, за съжителството ни с бога и сатаната.

  Интерлюдия*
  
  Скапа ми се наборът, отнел ми дотук с преработката около два усилни часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между пет и осем, та хукнах да си купя цигари, направих си силно кафенце и седнах на балкончето, огряно от измъкващото се над съседния блок септемврийско слънце, с "Интелектуалците" – есетата на Пол Джонсън (1928)** да си лекувам лошото настроение. Стар трик, отработен в течение на четиридесет години дотук ровичкане из книгите: отворих напосоки трийсетината печатни коли разкошна есеистика, за да си потърся илач за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем не случайно, попадам на текст, който е по темата ми тази утрин. Обширният цитат, който няма да приведа, съдържа и част от онова, което имам да кажа точно днес, един вид продължение от разговора ми с посредствен-философ, дървена кратуна, който водих вчера по обяд на чаша топла бира в кварталното ни кафене. Четири са тезите, които предлагам за размишление.

  1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано от друг преди теб или да допълниш написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!
  2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която насочвала човека към божественото в неговата обзета от страсти, блянове и подозрения греховна душа.
  3. Истинският автор създава своите разумни читатели, води ги през тресавищата, през блатата от думи към облян от слънце и любов оазис на духа, ала не се държи надменно, крачи с множеството, не се срамува да разкрие слабостта, увлеченията, заблудите си. О-о, той в никакъв случай не е изрядният медиум (посредник) между Истина и Съвест, между жежките нужди на греховната плът и естествения стремеж у човека да бъде по-великодушен, по-мил към останалите човешки съществования!
  4. Изкуството – художествената литература в най-отчетлив, най-достъпен вид – е тревога и оптимизъм, че животът и на най-големия гад има своя скрит положителен смисъл. Така че демократичното, като любов към човека, винаги взема превес и в най-мрачните средновековия на отчаянието пред сфинкса на човешките ни бесове.

  Пловдив, 3 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 uli 2020

Илюстрации:

- Искуството отваря най-непринудено нови хоризонти.

- Самодоволството и надмеността са лоши съветници 

___
* В случая театрална пиеска с фарсов характер.

** За Пол Джонсън (1928). Започвайки от Modern Times (1985), книгите на Пол Джонсън са признати като шедьоври на историческия анализ. 

Той е редовен колумнист на Forbes и The Spectator, а текстовете му се появяват и в The New York Times, The Wall Street Journal и в много други публикации. 
*** Фразата, приписана на Сталин, не е произнасяна или по друг някакъв начин изразявана от Сталин. Вж. https://www.168chasa.bg/article/8041103 Бел.м., tisss.