ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (192.)
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет"
07.03.1999. ДЪНОВ И АЛЕКО
Двамата
са почти връстници: Петър Дънов – роден на 29 юни (ст.ст.) 1864 г., Алеко
Константинов – на 1 януари (ст.ст.) 1863 г. В семейните хроники от страна на
бащата Иваница у Алеко има легенда, че генетично води потеклото си
пряко от рода на цар Иван-Шишман, последния монарх от Второто българско царство.
Не знам доколко е логично предчувствието ми, че не заради уюта императорът на Русия Александър ІІ по време на военната кампания, макар за късо време*, се установил в дома на
този заможен свищовлия. Алеко е с характер игрив, весел, а ефирно-печален под шегата,
иронията и самоиронията; Дънов е масивен, тромаво-назидателен по характер, та и чак тържествен, помпозен. Личи колко силно му се ще да мяза на древен мъдрец. И двамата са на ти с първите хора
на държавата: Алеко – със семейството на Петко и Екатерина Каравелови, познава го и Захари Стоянов, та в качеството си на
властник безцеремонно му изпраща визитката си с послание: като чиновник от Правосъдното ведомство, да бастиса опозиционен на Стамболовата управляваща партия вестник; Дънов пък е
душеприказчик на царя Борис ІІІ (Борис III е кръгло трийсет години по-млад) до смъртта на монарха на 28 август 1943 г.
Алеко загива от заблуден куршум или, според по-вероятната за мен версия: от разрив на сърцето
поради уплах, едва 34-годишен; Дънов достига осемдесетата си година, заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели**. Дори геният на века Алберт Айнщайн изпитвал респект към Дънов***. Каквито и да са, двамата са синове на
България, от онези, за които доста се е писало и чиито послания
продължават да отекват в общественото ни днешно битие. Двама не случайни българи – два модела на общуване: единият – шеговит и ненатрапчив, на пръв поглед едва ли не фриволен, другият – показен, самолюбив, дидактичен. В стила на Дънов днес в политическата люпилня у нас се
изявява г-н Иван Костов (1949).
Добре, да наложим личността на Дънов (поради претенциите му) върху личността на всеобщо признат образ на нравственост в Отечествената ни история, с Патриарх Евтимий Търновски (ок. 1325-ок.1403), трагичния последен официален изразител на Българския народ от сгромолясващата се в кървави пламъци и ислямска ритуална сеч християнска България****. И какво виждаме! Евтимий в смирението му нийде не го виждаме да вири глава по-горе от народа, добре съзнава силата на множеството, обединено от общ манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа подоснова, и е естествен – без всякакви предвзетости, духовен пастир – подобрява преводите на християнските ръкописи, допълва или доразвива великите послания от Първото ни Българско царство, целокупната си родолюбива дейност подчинява на най-острите проблеми пред държавата и населението й, без да излиза от лоното на канона и на нацията. Държи се като пръв измежду равни. Колкото и множеството да го величае и въздига, никъде не открих у него обичайната за нашите политици склонност към вътрешно насилие, не открих амбиция да застане по-впечатляващо в общественото пространство. Евтимий е типичният Обединител, вписва се в църковната йерархия; строг и благороден, смирението го прави великолепен, едва ли не с ореол.
Така ли е при Беинсá Дунó, както се е самоназовавал Дънов? Доколкото схващам, жизнената енергия на Петър Дънов всецяло е в окултното*****; ой леле, колко силно настоявал, че е трансцендентен******, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висшата сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова и изживяваща се като "цвета на нацията" интелигенция от негово време са в плен на Дънов (мнозина и досега). Мистичното е достъпно за единици избраници, това е стихията на "Учителя" П. Дънов. А ползата?Какво опиянение от собствената реч! Подходът към евангелските текстове – колко показен! Дънов не толкова обяснява и тълкува, колкото внушава преимуществата у едного. Ако Евтимий вълнува, Петър Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да видя и отстрани като участ и съдба, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме замайва с приказки, очаквам да измъкне от широките си ръкави я отровна змия, я бяло зайче, я съвсем неочаквана "висша промисъл".
Още един жест към паметта на този забележителен човек... Поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на Христовата невеста, според определението на Фридрих Ницше, т.е. черквата. И ап. Павел (както и Евтимий) ми изглежда много по-човешки, притеснен, загриженост: в посланията му чувам немощта на старческата плът, но и самообречението у смирения: Делото на живота и след собствената му смърт да пребъде, без да гърми за апостолството си. Дънов сякаш чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Христос, а зад уж благата му реч съска: "Аз-аз-аз! Аз, Беинсá Дунó". Не коментирам доколко наивни и лишени от логическо основание за съвременния човек са коментарите му, така превъзнасяните Беседи. За тези беседи легенди още се носят, каза ми преди двайсетина години колегата Божидар Чапъров (1941). Та ето характерен фрагмент, пасаж от автентичното слово, записвано и след това размножавано на циклостил от учениците и екзалтираните му последователи:
...Следователно и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме воинствени. (Това се говори на 22 март 1915 г.) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще да престане само когато се добие масло. Сега, защо воюват хората... Христос казва: "Аз искам масло – като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да донесат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл...
Алегоричен-неалегоричен, това е проповед в разгара на барутния вихър, който в протежение на шест-седем години, от 1912 до 1918 г. помете и изпепели всичките национални копнежи на българина. Та и от този именно вихър се пръкна Великият Октомври на марксизма в болшевишката му версия, който ни люлее нас, четири-пет поколения българи и останалите източноевропейци повече от осемдесет години.
Къде е Алеко? При земните неволи и греховните страсти български.
Къде е Евтимий? При трагедията на своя народ в сблъсъка му с исляма на живо.
Къде е ап. Павел? При градежа на черквата Христова.
Къде е Дънов с висшето откровение? Медиум между бог и кесар. Какъв разкош!
Мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва, в каквото си ще! Само си мисля – никак, ама хич не е случайно, дето четох преди тези дъновистки Беседи отпечатаната в 1974 г. първо на Запад книга за човек, въобразил си, че е Господ – "Калки" на Гор Видал*******. Между другото, педерастията, както и шизофренията, и няколко специфично психични отклонения, е принесла на света низ изящни творци на изкуството, може би поради факта че именно в тези отклонения интуитивността, а оттам – и артистичното, като да нараства. Та романът "Калки" за западния сноб с претенции на интелектуалец е бестселър, пък мен ми се видя постна и скучновата история. С инат я дочетох, и то най-вече за да видя как философът-педераст Made in US извежда сюжетните нишки, илюстриращи личната му теза. Отговорът на Гор Видал (1925-2012), казано човешки простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както вродената у всеки от нас ракова клетка – от необуздано хищничество е в състояние да погълне всичко, което му се изпречи пред очи.
При Беинсá Дунó (П. Дънов) любопитно е как смирението може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Учителя, без да му трепне отвътре, жонглира, но и – основно – към последователи и ученици, на които се кълне в любов. Чудно, толкова години след кончината на П. Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, близостта му до хората от народа. Дали и днешните му поклонници не съзират неумението на този явно неслучаен човек да се приобщи към величието и саможертвата на Иисус?
Добре, да наложим личността на Дънов (поради претенциите му) върху личността на всеобщо признат образ на нравственост в Отечествената ни история, с Патриарх Евтимий Търновски (ок. 1325-ок.1403), трагичния последен официален изразител на Българския народ от сгромолясващата се в кървави пламъци и ислямска ритуална сеч християнска България****. И какво виждаме! Евтимий в смирението му нийде не го виждаме да вири глава по-горе от народа, добре съзнава силата на множеството, обединено от общ манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа подоснова, и е естествен – без всякакви предвзетости, духовен пастир – подобрява преводите на християнските ръкописи, допълва или доразвива великите послания от Първото ни Българско царство, целокупната си родолюбива дейност подчинява на най-острите проблеми пред държавата и населението й, без да излиза от лоното на канона и на нацията. Държи се като пръв измежду равни. Колкото и множеството да го величае и въздига, никъде не открих у него обичайната за нашите политици склонност към вътрешно насилие, не открих амбиция да застане по-впечатляващо в общественото пространство. Евтимий е типичният Обединител, вписва се в църковната йерархия; строг и благороден, смирението го прави великолепен, едва ли не с ореол.
Така ли е при Беинсá Дунó, както се е самоназовавал Дънов? Доколкото схващам, жизнената енергия на Петър Дънов всецяло е в окултното*****; ой леле, колко силно настоявал, че е трансцендентен******, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висшата сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова и изживяваща се като "цвета на нацията" интелигенция от негово време са в плен на Дънов (мнозина и досега). Мистичното е достъпно за единици избраници, това е стихията на "Учителя" П. Дънов. А ползата?Какво опиянение от собствената реч! Подходът към евангелските текстове – колко показен! Дънов не толкова обяснява и тълкува, колкото внушава преимуществата у едного. Ако Евтимий вълнува, Петър Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да видя и отстрани като участ и съдба, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме замайва с приказки, очаквам да измъкне от широките си ръкави я отровна змия, я бяло зайче, я съвсем неочаквана "висша промисъл".
Още един жест към паметта на този забележителен човек... Поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на Христовата невеста, според определението на Фридрих Ницше, т.е. черквата. И ап. Павел (както и Евтимий) ми изглежда много по-човешки, притеснен, загриженост: в посланията му чувам немощта на старческата плът, но и самообречението у смирения: Делото на живота и след собствената му смърт да пребъде, без да гърми за апостолството си. Дънов сякаш чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Христос, а зад уж благата му реч съска: "Аз-аз-аз! Аз, Беинсá Дунó". Не коментирам доколко наивни и лишени от логическо основание за съвременния човек са коментарите му, така превъзнасяните Беседи. За тези беседи легенди още се носят, каза ми преди двайсетина години колегата Божидар Чапъров (1941). Та ето характерен фрагмент, пасаж от автентичното слово, записвано и след това размножавано на циклостил от учениците и екзалтираните му последователи:
...Следователно и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме воинствени. (Това се говори на 22 март 1915 г.) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще да престане само когато се добие масло. Сега, защо воюват хората... Христос казва: "Аз искам масло – като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да донесат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл...
Алегоричен-неалегоричен, това е проповед в разгара на барутния вихър, който в протежение на шест-седем години, от 1912 до 1918 г. помете и изпепели всичките национални копнежи на българина. Та и от този именно вихър се пръкна Великият Октомври на марксизма в болшевишката му версия, който ни люлее нас, четири-пет поколения българи и останалите източноевропейци повече от осемдесет години.
Къде е Алеко? При земните неволи и греховните страсти български.
Къде е Евтимий? При трагедията на своя народ в сблъсъка му с исляма на живо.
Къде е ап. Павел? При градежа на черквата Христова.
Къде е Дънов с висшето откровение? Медиум между бог и кесар. Какъв разкош!
Мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва, в каквото си ще! Само си мисля – никак, ама хич не е случайно, дето четох преди тези дъновистки Беседи отпечатаната в 1974 г. първо на Запад книга за човек, въобразил си, че е Господ – "Калки" на Гор Видал*******. Между другото, педерастията, както и шизофренията, и няколко специфично психични отклонения, е принесла на света низ изящни творци на изкуството, може би поради факта че именно в тези отклонения интуитивността, а оттам – и артистичното, като да нараства. Та романът "Калки" за западния сноб с претенции на интелектуалец е бестселър, пък мен ми се видя постна и скучновата история. С инат я дочетох, и то най-вече за да видя как философът-педераст Made in US извежда сюжетните нишки, илюстриращи личната му теза. Отговорът на Гор Видал (1925-2012), казано човешки простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както вродената у всеки от нас ракова клетка – от необуздано хищничество е в състояние да погълне всичко, което му се изпречи пред очи.
При Беинсá Дунó (П. Дънов) любопитно е как смирението може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Учителя, без да му трепне отвътре, жонглира, но и – основно – към последователи и ученици, на които се кълне в любов. Чудно, толкова години след кончината на П. Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, близостта му до хората от народа. Дали и днешните му поклонници не съзират неумението на този явно неслучаен човек да се приобщи към величието и саможертвата на Иисус?
Разбира се, Петър Дънов е магнетична личност. Да
увлечеш толкова свят в идеята за природосъобразен начин на живот в тялото, като
посочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да
посочиш нещо по-горно от стремежа към материално благополучие, прослава и власт, не е никак
малко, особено в онези груби байганьовски конвулсии на първичното, едва-що формиращо се обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия (1869-1942) "Вестовой Димо", трагичния
Гюро Михайлов и шпорестите фукльовци, изживяващи се като каймака на елита и "циливилизасиона" у нас. Ама бил тщеславен, нарцистичен, изкуствен: че кой
съм, да му оспорвам делото? Нима и това тук моето не е вид тщеславие: да го
обсъждам post factum, след като част от интелигенцията го има за светец? Да, де! Но се налага пак да го кажа: не аз – баща ми у мен, моята среда на
простосмъртни бедни стопани с унижено от устроилите се партийци и лъже-демократи високо самочувствие
не го харесва. Това безплътно, свидно за мен множество от мълчаливци под
гробищния троскот, които духом са ми родители, те именно громолят у мен, че
окупирането на съзнанието е далеч по-ужасяващо престъпление от тиранията над
плътта. Колко му е да тласнеш тълпа наивници с промит мозък, вперили
вдъхновено взор в осанката ти на светец! Колко му е да ги употребиш
като материал в касапницата на войните с онази шрапнелена, бодливотеленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби, атаката със смъртоносен отровен газ, вълните от холера и коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите,
потънали в кал и слуз, студ и глад окопи, само понеже някой си "Христос" според висшите ти разговори с Бог (?), Бог ни смятал за твърди и груби, та решил да ни
направи "по-мекички". Това
стига, за да съм нащрек.
"Полека... лампата..." – дочувам присмехулния Алеко и слънчицето пеква, плувва "Облаче ле бяло..." по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, Отечество! Нима не е най-висше прозрение, че сме щастливци именно тук и сега, точно защото сме нехармонични и грапави, неудобни за логаритмуване от някой си висш Медиум, или от вариант на средновековните фанатици, сляпо оръдие на своя политически фюрер, незаменим и единствено достоен любим партиен водач, баща на народите, кормчия в блатото на политиката, архитект на дисциплината и реда в Слънчевата система, пък защо не и в мега-галактиката. Вж. новия Вожд******** на група солидни демократи у нас с европейски духовни и прочие ценности.
"Полека... лампата..." – дочувам присмехулния Алеко и слънчицето пеква, плувва "Облаче ле бяло..." по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, Отечество! Нима не е най-висше прозрение, че сме щастливци именно тук и сега, точно защото сме нехармонични и грапави, неудобни за логаритмуване от някой си висш Медиум, или от вариант на средновековните фанатици, сляпо оръдие на своя политически фюрер, незаменим и единствено достоен любим партиен водач, баща на народите, кормчия в блатото на политиката, архитект на дисциплината и реда в Слънчевата система, пък защо не и в мега-галактиката. Вж. новия Вожд******** на група солидни демократи у нас с европейски духовни и прочие ценности.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 uli 2020
Илюстрации:
- Модерният проповедник общува насаме с Бог.
- Авторът на фейлетоните за Ганьо Балканский.
___
* Интересен факт, свързан с Руския император Александър II – при третото си посещение в България по време
на Освободителната Руско-турска война, на 14 юли 1877 г., императорът отсяда в
родната къща на Алеко Константинов. При пристигането на императора входът на
къщата бил украсен с голям венец от живи цветя, придържан от четири момичета в
национални носии. От балкона на бащината къща на Алеко императорът наблюдава
преминаването на руските войски по моста на Дунав. Малкият Алеко присъства
на тази сцена, което оставя спомен в душата му и поражда обич към всичко
руско. Пенчо П. Славейков пише за Алеко в биографичната си книга: "На тази гледка от балкона
той имал веднъж трепетна наслада да се любува, изправен до Освободителя цар,
гледащ дългата върволица от войници, извита като тесма от свободния към
освободения бряг. Образът на великия Освободител беше дълбоко врязан в паметта на
Алека и когато той се е готвел за кръгосветско пътешествие, оставил е поръка на
своите ближни да отстъпят родителския му дом за някое обществено заведение, а и за спомен, че царят е живял в него, да поставят бюста му в стаята, дето е спал".
Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BE_%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2
** Петър
Константинов Дънов, наричан от последователите си Учителя или Беинсá
Дунó, е български философ, основател на религиозно-философско
учение, наричано Всемирно бяло братство, което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм. Учението в някогашната ни държава било регистрирано от т.нар. Дирекция по вероизповеданията за религия, като отделно
вероизповедание. Това учение у нас е известно под името дъновизъм, а последователите
му са наричани дъновисти. П. Дънов не одобрява наименованието дъновисти, а последователите
му се самонаричат ученици на Всемирното бяло братство. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%94%D1%8A%D0%BD%D0%BE%D0%B2
*** "Светът се
прекланя пред мен, а аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от
България" – тези думи на Алберт Айнщайн (1879-1955) прозвучават по френското
радиo RTF през 1989 г. Вж. http://bogatstvo.net/lichnosti/ainshtain-danov/
**** Евтимий Търновски вероятно
произхожда от рода Цамблаковци.
***** (от лат. ocultus "таен") Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм Мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж били достъпни само на избрани люде (теософия, магьосничество).
****** (от лат. transcendens, entis "излизащ навън"); фил. Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието.
Лютви Местан (1960)
******* Романът "Калки" на Гор Видал от 1978 г. е бестселър в САЩ и Западна Европа. Наградата Небюла за роман (Nebula Award for Best Novel) е от
категориите, при които ежегодно се връчва награда от Съюза на американските
писатели на фентъзи и фантастика (САПФФ). Награда за най-добър роман се
връчва за романи, публикувани или преведени на английски и издадени в САЩ или
интернет през предходната календарна година.
******** (от гр. koryphaios "вожд") 1. В древногръцката драма -
ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в
политика, наука, изкуство. 3. Изтъкнат балетен артист в кордебалет. Бел.м., tisss.
 |
.jpg)
