ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ

ПЪТНИК С

НИЩОЖЕН БАГАЖ

  Ах, братлета, колко съм нещастен! Милион пъти захващам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко ми е от ясно по-ясно, ала седна ли пред листа с молив в ръка, все ще се случи нещо да ме отвлече в друга посока – или ще ми се допие вода, че ми пресъхнало гърлото, или ще реша, че ми е адски студено, или пък пощенският раздавач ще мине по улицата, и ще изтърча да погледна какво ли е пуснал в пощенската кутия; не че някой ще се сети за такъв като мен, ама пък знае ли се; или врабче ще долети и кацне върху рамката на прозореца ми и ще ме гледа… Ужас!

И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си – нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, сядам си в кафенето, и както най-спокойно си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на ръката и за ужас на всички се разкрещя: "Къде ми е часовникът? Хей, часовникът ми? Никой ли не знае къде е шибаният стар часовник!" И братлета, ей тъй плача и хълцам на глас. Естествено, кой ли пък го е грижа за моя стар часовник, но става подозрително, ще знаете, и започват фиксиращи едни благосклонни погледи, надпревара кой тук да си придаде по-угрижен вид. И тогава момичето отляво възкликва: "Часовникът ти е на ръката, драги!"

  Страшно презирам любезностите. Понеже след това очаквай нещо да ти поискат! И ми искат извинение, че си бия майтап със спокойствието им и с достойнството им, представяте ли си! Едва ги изтрайвам такива. Впрочем, това е отделен въпрос, понеже историята, която смятам сега да разправя, няма нищо общо с тези неща. Всяка година на 22 декември имам навика да съм си у дома. На 22 декември, ако ви интересува, се роди сестра ми Юла. Помня я от осмия й ден – такова едно мило дребосъче със старешко лице, зачервено като лице на алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги вземе от родилния дом до жп-гарата двете с мама, и представете си ги двете дами във файтон с два бели коня – пръхтят, рият с копита дълбокия до кръста сняг, а от ноздрите им се вие пара; майка ми носи букет бели хризантеми, а тате гушнал Юла. Тогава още не я познавах, пък едва преди месеци бях навършил моите шест години, та нищо не ми пречеше да съм искрен. "От къде го взехте това бебе!" – разкрещях се, че никой не си беше направил труд да ме подготви за тази изненада.

  По онова време безспир валяха и валяха дъждове, живеехме в изба, до която се слизаше по девет стъпала в земята, и хазайката ни Цвета дойде от техния втори етаж да разбере какво става, каква е тази олелия до бога в нашата дълбока влажна стая. Ле-ле-е, каква любопитна жена! Разпита файтонджията колко взема за превоз от гарата дотук, като че се готвеше и тя да си докара някой копелдак; а знаехме, че повече не може да има деца, след като е родила двете си омъжени дъщери. Както и да е. Досадницата ме ощипа по бузата и мазно рече:

  – Миличък, това е сестра ти! Вече си батко.

  – Жоре! – намигна ми тате. – Тя заема твоето легло. Какво ще кажеш?

  – Не го ща това бебе при мен – извиках извън себе си от яд. Обаче като се поуспокоих и размислих, реших да отстъпя и да си пренеса багажа при огромния тезгях на тате с дърводелските му инструменти, при тенджерите и паниците в готварната на мама. Скова ми тате от стари дъски дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и там се нанесох. Не крия, яд ме хвана на туй дребосъче още с появата му на този свят. Значи, всичко приключихме седмица след 22 декември, а на 22 декември, ако ви интересува, се роди сестра ми Юла. Минаха години от онзи декемврийски ден, а още помня милион подробности. Не мога да забравя как скимтеше нощем като малко коте, докато свикне у дома, не мога още да забравя как смешно си бърчеше нослето, преди да кихне, първите си думи как изрече и как ми се усмихваше и риташе с крачка, как беше болна или как проходи с една дървена макаричка за конци, как ми произнасяше името: Жо-о-ожо. Сладко бебче, какво да ви разправям!

  Сега е на тринайсет, аз пък – на деветнайсет*. Живея в далечната София, тя – при родителите в Пловдив. Пишем си писъмца, понякога бъбрим и по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже въпреки че ми е сестра, и с нея съм леко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда и аз като птичките, които отлитат на юг, да разперя крилца, да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома. Баща ми вече е претакал виното, то се знае – контрабандно, майка ще ми сготви нейните ястия, а не като сега, когато ям разкашкания ориз и океанските им риби в студентския ни стол. Освен това, ще подпитвам Юла, да узная има ли си вече приятел. Ако ви интересува, този въпрос доста ме измъчва напоследък. От година на година тя все по-хубавичка става, а нали момиче на нейната възраст е естествено да има поне пет-шестима момци кандидати, но като ги гледам, сред момците повечето са тарикати, побойници, наркомани и тъпанари, от които тръпки да те побият. Та ето къде ми е грижата, да не се случи нещо с нашата Юла, което ще ме съсипе о-кон-ча-тел-но.

  И тъй, всяка година точно на 22 декември гледам да съм си у дома. То и рождените й дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, но все пак не са и дотам лоши. Майка прави торта. Впрочем, тортата я купуваме, пък мама я доукрасява, мъничка такава една, шоколадова торта с разните му там гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват съучениците на Юлия да си поднесат приветствията и да видят какво сме си купили; тате им пуска грамофона, онзи с тенекиената фуния и ръчка за навиване; понякога, ако намерят магнетофон назаем, пускаме магнетофона и гостите танцуват и се веселят до насита. Когато се уморят да танцуват и се веселят, мама отива да ги почерпи с деликатеси нейно си производство, присяда върху самия край на дивана с ръце, вкопчени в скута, и захваща да им разправя разни древни моменти от нейното мамино детство. Юлия мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този род. Тате си пийва от ракийката, кусва си от мезенцето, дава си вид на застарял аристократ, сякаш не го интересува грешният свят, пък е само един прост дърводелец мебелист и всичко го интересува. Докато гостите слушат колко бедничко, но поучително било по тяхно време детството, аз си придавам независим вид, пафкам си цигарката, пия си ракията (силно разредена), обаче винаги си седя сам в моята стая. Вратата й е леко открехната, та всичко виждам и чувам, ама си трая и съм спокоен, понеже винаги всичко там си е наред.

  Ей заради тези мигове зад вратата гледам винаги да съм си у дома на 22 декември. Всяка година й купувам подаръче за рождения ден и Юла много ми се радва, когато й поднасям моя евтиничък дар зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юла, дай й на нея подаръци да приема! Ето тази година, например, стипендията ни я дадоха наведнъж по-рано за цели два месеца и реших да й купя нещо по-ценно. И както обикалях по магазините около софийската "Света Неделя", погледът ми падна върху швейцарско часовниче и влязох да разбера колко струва. Отказах се отначало, понеже онези търгаши ми поискаха цяло състояние за това часовниче, ала после размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го ето защо!

  Ако часовникът ми изглежда окаян, това не значи, че винаги е бил такъв. Имах си някога къщурка-касичка, където си събирах париците от пеене по Коледа, сурва-сурва Нова година и Василовден – с тези пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Така че приходите ми от онези детски години нямаха край. Обаче един ден пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинската лелка казала на нашите, когато ми дошли на свиждане, че бълнувам за някаква си касичка. Те естествено веднага се досетили за какво става дума, върнали се в онази изба, където живеехме под наем при злите Дърварови, строшили с чук глинената къща касичка и взели да броят парата. И сред парчетиите се оказала доста пара. Попитаха ме при следащото ни свиждане кое ми е най-голямото желание на този свят, и понеже цял месец бях подложен на контрол, затворен като престъпник в онази ужасно мрачна болница, а и преди това – понеже бях малко по-палав от другите момчета, държаха ме винаги под ключ, живеех, тъй да се каже, под постоянна карантина, откакто съм се родил, пък и не преставах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове и минути в изгнание заради адски неприятната болест, която ми бе втръснала, беше ми дошла до гуша, казах им: "Майко и тате, най-голямото мое желание на този свят е да си имам часовник с черна лачена каишка". Та ето такава е историята на този мой часовник, ако ви интересува. Нищо, че е разбичкан на вид, какъвто си е и наистина, но той все пак си е моят любим часовник, а историята му е сантиментална, и затова приказно хубава.

  Сестра ми Юла тогава бе на три годинки, невръстно и невинно хлапенце. Още със завръщането ми от инфекциозното отделение заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и нямаше как, откопчах каишката и тържествено й дадох мечтата на целия ми скапан живот. Тя го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, че май го взе за стъкълце, и когато дочу машинката му, малкото му мравешко сърчице да цъка, уплашено го метна на пода. Не се стърпях, извъртях й машинално плесница, после коленичих да сбирам чарковете му: колелца, пружинки, милион нещица. Ей това си припомних, преди да купя подаръка за рождения ден на Юла. Вървях по софийските улици и тъга ме обземаше все повече и повече. Да те обзема жал към себе си е приятно нещо, особено ако имаш куп причини за това; а пък останал бях без пукнат лев преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба в закусвалнята срещу "Света Неделя" и да легна да мра. Така и сторих. Обаче не легнах да умирам. И как ще взема да се предам в навечерието на рождения ден на Юла! Просто реших да си ходя на автостоп.

  Обух си аз най-новите патъци от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и яка катарама, облякох се в нов костюм, зает от съквартиранта Ицо, намазах си косата с мас, сресах я назад добре прилепнала, опразних си джобовете, понеже – когато са ми празни джобовете, имам приятното усещане, че съвестта ми е кристално чиста. Часовничето на Юла турих на дясната си китка, така че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният подарък). И освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняне за неплатени дългове към този и онзи, употребявани ножчета за бръснене, испанска запалка, спомен от едно лято в курорта Албена, кутийка с чистак новички, неупотребявани презервативи (три броя), позлатени копчета за ръкавели и няколко непрани кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо, демек, към древния град със седемте хълма Пловдив. От Орлов мост се метнах в автобус икарус по линия номер 1, купих си билет до Корабчето и блажен се изтегнах на седалката. Колко ли е часът, рекох си като някой млад джентълмен с добър външен вид, все пак моментът е исторически! Погледнах си часовника, а после – и Юлкиното часовниче, и като видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл беше да ги уеднаквя, обаче после се отказах, реших – нека всеки часовник да сочи само своето си точно време!

  Двигателят на икаруса бръмчеше ритмично, меката седалка под задника ми и приказките на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, та чак ми се доспа. Хубаво, че дойде време да сляза. Скочих на асфалта и леле, какъв бесен вихър едва не ме издуха обратно в топлата каросерия. Пресякох аз безлюдното софийско поле и се озовавам пред самотна бензиностанция баш насред полето. Беше неделя около пет подир обяд, надявах се някой интелигентен автомобилист да ме понесе между пет и осем надвечер към моя мил роден град. Излязох на асфалтовия път край бензиностанцията и взех да вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток машина. Уви! Милион коли профучаха и никой не спря, надявах се, че в най-последния момент, преди да се откажа, моят добър интелигентен автомобилист ще се зададе иззад стръмнината и завоя, и както се е заспускал оттам, ще ми намигне приветливо с късите светлини, ще спре баш пред мен, и чаровно усмихнат, ще отвори широко вратата си за едно премръзнало сърце. Уви!

  Към шест наблизо се завъртя още един стопаджия с брезентова зелена торба и огромен сак, натъпкан сякаш с кренвирши. Защо точно кренвирши, дявол знае, но истина ви казвам – крайчеца на кренвирш очаквах да зърна как се влачи подире му. Страшен образ! Отначало ме доядя, понеже ми се явяваше конкуренция, и се престорих, че не го забелязвам. А стана адски студено, чак мразовито, вдигнах яката на сакото и опитах да си въобразя, че съм таен агент, който чака със зареден патлак някой зъл международен бандит. И докато аз бленувах, конкурентът с чадъра приближи и попита имам ли огънче. Казах му, че нямам огънче, и продължих да си трамбовам назад-напред по магистралата, с лапи, пъхнати, кажи-речи, чак до лактите в джобовете. Взех да се заглеждам какви идиоти пътуват в колите, понеже между нормалните хора може би се крият не един и двама международни бандити и терористи. Плюс това, терористът никога не пътува сам, ами го придружава обикновено сексапилна лична секретарка, любовница или пак нещо от този род. Ами какво да ви кажа! Милион бандити със сексапилни любовници профучаха по магистралата. Жалко, нямах патлак да се справя с един-двама, а беше и адски студено. Профучаха десетина чуждестранни контейнеровоза и брадати до уши съмнителни типове седяха до шофьора и се усмихваха, помахваха ми за поздрав в сгъстяващия се мрак, даже се обръщаха да видят аз какво ще им отвърна. Какво ли друго да им отвърна освен да им посоча среден пръст!

  Премръзна ми муцуната, омаляха ми лапите да ги вдигам срещу колите, ту лявата, ту дясната, а никой не иска и не иска да спре. Да речеш, че нося обемист багаж, разбирам, а то едно нищо и никакво часовниче. Да кажем, че съм обемист, масивен, бабаджан едър, тежа сто и трийсет кила, та да им изкривя амортисьорите, ами, не! Нито съм възпълен, нито съм обемист и тежък, но никой не искаше да ме вземе. Големите световни бандити се правеха, че не ме забелязват, останалите – от своя страна, профучаваха и профучаваха. Открих куп любопитни работи. Един кара и си гушка мацето, друг се ухилил като киноартист, шоумен или рекламно лице на пастата за лепене на ченета. Чешити пътуват понякога зад волана. Друг си пее, и се прехласнал, човека не вижда пред себе си, вперил зъркели в хоризонта, магистралата сякаш са я опнали единствено за него, за да профучи той с бързия си спортен автомобил. Срещаха се и облачни натури – намусени, горди, та се не траят, като пустите му редактори от пловдивски вестник.

  Гледам, часовникът ми показва вече седем и ми стана мразовито в това никое време; поглеждам часовничето на Юла, то показва своето си точно време – дванайсет по обяд; и ми стана някак топличко, сякаш слънчицето ме напича. Ей такива ми ти чудни работи! Стъмни се и запръска дъждец. Моят конкурент си опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за към София. Аз пък, понеже нито пари за билет имах, нито друго си имах, свърнах към бензиностанцията, да се подслоня на сушина поне. Открих захвърлено в канавката разплетено столче, отнесох го при колонките за бензина и кръстосах крак върху крак, приседнал зад огромна реклама за монтаж на газови турбини, тъй че някой да не си помисли, че съм в беда, а да ме вземат, да речем, за доста прилично облечен джентълмен, който изживява скучен период от живота и нищо не е в състояние да го учуди. Стисках тъй въображаемия патлак в джоба и се прозявах като таен агент в засада. Колонките за бензина ми се падаха отляво, а лъскавите туловища на разни ми ти там мерцедеси, поршета, ферарита и беемвета похотливо се плъзгаха в светлините. Позавяхнала, но донякъде интелигентна дама зареждаше колите с бензин и прибираше парата. Казвам, че бе донякъде интелигентна, понеже от опит съм се убедил, колкото е по-грозноватичко едно момиче, толкова е то по-интелигентно, и значи, в състояние е да те разбере и да ти влезе в положение. Докато, братлета, красавиците са по природа разглезени; такава ще мине с високите си токчета през муцуната ти, без да забележи, че си готин човек и мъж, дето хич не е за изпущане.

  В неделя вечер потокът клиенти оредява, че всеки бърза да се прибере на топло у дома или в някой хотел, та да не изпусне нещо от празничната програма на телевизията. И тогава само смотаняци, някакви там восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътищата. Чудя се имат ли часовник тези хора и какво им казва тяхното точно време. Наблюдавах как мадамата обслужва колите и взе, че ми се доспа. Пясък сякаш ми влезе под клепачите, очите ми сами се затварят. И тъй, понеже вече не ми оставаше друго, не знаех как ще изкарам нощта срещу двайсет и трети декември, реших да подремна, но с широко разтворени очи. Реших да опитам един хитър сеанс, има нужда и от хитринки печеният таен агент. Гледайки без да мигам в пространството пред себе си, представих си, че съм си у дома. Баща ми си пийва от неговото незаконно вино и се прави на такъв, какъвто не е, майка ми разправя онези нейни древни епизоди с поука накрая, а сестричката ми Юла кротко си седи в компания на няколко съученици и ту разплита, ту заплита крайчето на русата си плитка. Пустата му Юла! Дай й подаръчета да получава! И само мен ме няма. Но всъщност съм си там, с тях. Наблюдавам ги иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си от разредената ракия и слушам някакъв реквием, да кажем, в си-бемол или нещо подобно, който реквием на талази иде и се просмуква от някакво радио, и толкова ми е добре, че съм самия себе си и бдя над простичкия свят на нашите, и хем ми се реве, хем ми иде да запея.

Въобще, чувствах се като образа от онази книга** за готиния момък, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет и все му се фирка, и той все си пилее парите из разни тъпи бардаци и курви в неговия роден град Ню Йорк, а сестричката му Джейни е едно такова очарователно хлапенце.

  И в този миг усещам гласче да ми шепне в ухото: 

  – Миличък! Какво правиш тук?

  Тръснах глава, събудих се, сякаш никога не съм заспивал, хвърлих един безчувствен поглед към симпатичната мадама от бензиностанцията. Тя, от своя страна, изглежда беше адски остроумна, облечена от глава до пети в червен гащеризон с емблема на фирмата "Shell" върху циците, дотолкова явно бе в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?

  – Ей, дребничкия! Дигай чукалата! – намеси се в нашия разговор мъжага с боне на танкист и овнешка яка на гащеризона си с емблемата на "Shell". Имаше вид на човекоядец, но без онези златни халки на носа и ушите.

  Направих му уважение – изслушах и него. Поседях мълчаливо, колкото беше възможно да ме изтрае, без да ми налети, поседях ей тъй, за тежест и самочувствие, а после нямаше как – твърд като скала от гранит, вдигнах си задника, поех пеш към София. Подчиних се на временното предимство на противника. Печеният таен агент не рискува тъпо живота и мисията си, той винаги изчаква развитие на ситуацията; защото ситуацията никога не стои на едно място, развива се, и като назрее моментът, с премерен скок тайният агент се хвърля върху идиота и го обезоръжава мо-мен-тал-но. И тъй, излязох от осветеното пространство край Корабчето и продължих по-нататък, блъскан от разбеснелия се леден вятър нагоре по стръмнината. Крачех срещу хиенските очи на профучаващите коли и дотолкова съм се разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипвам за китката на едната ръка и крещя: "Майчице, часовникът на Юла! Къде е часовникът?"

  23 jan. 1968 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 maj 2020

___

* Когато писа този текст (1968), дето въображаемо и реално се преплитат, авторът (1947) бе 20-годишен, живееше на квартира в кв. Слатински редут над Подуене, улица Петър Митов 8, в единствената къща горе, в чийто двор имаше три огромни кипариса, при двама бездетни хазяи – леля Катя и чичо Георги.

** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен най-вече с новелата, издадена през  далечната 1951 г., и с това, че не е публикувал книга от 1965 г. и не е давал интервю от 1980 г. до смъртта си. Бел.м., tisss.

ПРАЗ И ЛУК С ГРАНЯСАЛА СЛАНИНА

ПРАЗ И ЛУК 

С ГРАНЯСАЛА СЛАНИНА*

Ядяхме само праз и лук онази зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари,

по цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя,
децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
че много те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива!
Приседнала на крайчеца на стола,
аз съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решиш гледах и така
отлитнаха най-веселите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 maj 2020

–––

* Да, живели сме бедно, но чувството за справедливост беше жизнено и българите можехме да планираме бъдещето си, раждахме си децата и ги учехме да бъдат честни – нещо, което липсва в днешна България под властта на отродниците, мутрите и бившите ченгета във всички нива на управлението. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (136.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (136.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  15.06.1996. ВАНЧЕТО, ШАПКАРЯТ И МУТРИТЕ

  Днес към единайсет часа отидохме с колегата, даскал по биология, Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Появи се двайсетинагодишно момче, и както си седяхме, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам... Ела ми тука да се разберем". Какво да правя, станах; нещо имал да ми каже! Ама не го познавам. На отсрещната страна на улицата в червена ладичка, гледам, кипри се моя ученичка от VІ клас, Иванка Ангелова. "Ти – разкрещи ми се момчето – защо си писал двойка на Ванчето?" И ме заплашва, че щял да ме прегази с колата, краката да ми строши и пр. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Това сега е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Ако й оставиш двойка, повече няма да си жив. Студен ще те целуват, гушнал букета".

  Връщам се на масата, след като онези си тръгнаха с колата. А колата я кара един бабанка с бръсната тиква и някак добродушен, с тъп, влажен поглед. Потичах след колата, моля се: "Кажи си името бе, момче!" Но дебеличкият изфорсира двигателя и изчезнаха, цялата компания отиде, та се не видя. Връщам се под навеса. Дженката ме посреща прав като свещ, а до него – мъж униформен, в чистак новичък костюм, и на пагоните му две бая големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво ми врещял онзи, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко и му видях номера. Ще го издирим, ще оправим тази работа. Ти не се притеснявай".

   Е да, ама аз се притесних, на хора от полицията не са ме учили да вярвам. Наивен човек, дойде ми наум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата ние със сегашния кмет на Пловдив един от първите вестници, хем политически вестник след паметния за демокрацията Десети ноември, а сегашният кмет ми беше дясната ръка, тъй да се каже. Нали! Кой днес слуша подполковниците, но виж, ако се намеси господин кметът Спас Гърневски, може и да го стреснат онзи, дето ще ме трепе. Г-н кметът обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче човекът си сменил номера на телефона, и аз взех, че се отказах.

  Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към районното на МВР управление и по регистрационната табела на червената ладичка подир двайсетина минути Катя ми обажда, че колата е собственост на еди кого си, дето пък живее еди къде си, обаче колата я карал синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години коскоджа ми ти мъж! Обадих се след това на следователя Евгени Иванов от МеВеРе, така се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах като частно такси. Даже сам записа в бележничето на таблото в жигулата ми личния си телефон, че да съм го потърсел, ако някои от катаджиите реши да ми прави мизерии. Така се изрази: да му се обадя, ако ми прави мизерии някой негов колега. Бъбрим си, значи, с този Иванов: "Не съм вече на щат в полицията – казва, – сега работя към ВИС-2, и пак същото". Разправям какво ми се е случило, записа си номера на онази кола, па чух бодрия му мъжествен глас в слушалата: "Смятай въпроса за приключен!"

  Ще избързам напред с тази смахната история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, ама неговото Ванче чинно си получи бележника с двойката по български език, а на поправителния изпит подир десетина дни майката и вуйчото на Ванчето ме черпиха специално кафенце и кока-кола пак в същото онова павилионче. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение, което било в района на Гребната база. "Ела, когато си искаш – кипрят се, и минават на учтивото "ви". – Можете да си доведете и приятелката. Яжте-пийте и се веселете, колкото ви душа иска. А каквото сме си рекли, тук да си остане, нали? Извинявайте за главоболието, което ви причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай... – много пъти чух тази толкова приятна дума, десет дни след като се канеха да ме утрепят.

  Като не успя да си вземе изпита и през септември, моето Ванче се пресели в друго училище, нейде на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-интересен и от най-развихреното въображение. Или и това, ще кажете, не е истина?*

  И пак в мухабета, който водим в посещаван интернет-форум, се намеси познатият до болка при подобни случаи човек на реда и дисциплината в България и по света.

Winnetоu, небесен: – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

  Наложи се и нему, обаче малко по-пространно, да обяснявам: – Що жалба! Сам си търсиш колая. А момчето и досега си спомням със симпатия и омерзение, драги ми Винету. Представяте ли си го, както мен, така силно привързан към сестра си и към племенницата, че тръгва, дето се вика, на нож срещу "врага". Е! Какъв враг мога да му бъда! Донякъде му се възхищавам за наивността; този тип лесно запалителни бойки характери правят пробивите по фронта във време на война. Постъпвал съм като него, знам! За такава работа се иска да си достатъчно глупав, но и самоуверен, тръгнеш ли веднъж, да си готов докрай да стигнеш, та – както казваше баща ми, ако ще свинка на джамия да се качи.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 maj 2020

–––

* Всички имена, споменати тук, са реални, бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (135.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (135.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  18.06.2006. ДЕ ГО ЧУКАШ, ДЕ СЕ ПУКА!

  Jiva: – Пусни нещо по-весело...

  tisss: – Че това да не би да е тъжно, госпожо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очите на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи важен шапкар, пък колко смешен съм бил и аз, тичайки подир колата с онези хубави хора, които се заканиха да ме трепят, ако не напиша оценка, която тях би ги устройвала. Като че ли е важно как се казвала мутрата! Ала не мога да си представя, че бих живял другаде, освен в България с всичките й дивотии и чар. Кроткият западноевропеец гледа холивудски екшъни, за да се почувства значителен, за да усети тръпката на победителя; у нас – понеже всички сме все значителни личности, екшън е самият ни живот; дори когато ни опердашат през лице и ни сритат тъй, че откъм задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим ние...? Ние ставаме, изнизваме се на достатъчно безопасно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим и да го псуваме на майка като истински българи-юнаци. Желая ви крепко здраве, госпожо Жива, а и дечурлигата в училище да ви слушат! 

  

  На това място с рамото напред в тази учтива размяна на любезности между двама учители се втурва съвременен философ-психолог, за да въведе ред и дисциплина.

  Сократ*: – "...у нас – понеже всички сме все значителни личности..." Какво е това! Кое ли е значително у нас като личности? Може би нашата дребнавост е значителна Или може би подлостта ни? Да, сетих се, завистливостта ни е толкова значителна, направо е колосална, това трябва да е значителното у нас, и сигурно е така! С една дума, смятам твърдението на автора за абсолютно голословно! Истината, според мен, е обратното на това, което той така недообмислено си е позволил да каже.

  tisss: – Съжалявам. Голяма грешка! Има ли начин да поправя стореното? Господ здраве да ви дава, че сте прочели и ми отворихте очите!

  Сократ: – Долавям ирония в думите ви... А пък въпросът е сериозен. Да се прави апология на един народ, при това като цяло на така наречения тип на "обикновения българин", ми се вижда прекалено голяма абстракция – всеки народ си има и герои, и твърде много нищожества и много посредствености. Митът за изключителността на българския народ и гений, по мое скромно виждане, изразява дълбоко вътрешно спотайвано усещане за същностната ни недостатъчност и за непълноценността ни именно като народ. Най-велики са народите, които не тръбят по цялата Вселена за величието си; тази шумотевица, която непрестанно ние вдигаме около себе си, ми говори, че в себе си се съмняваме, че чиним кой знае колко даже и в собствените си очи. Но аз не искам да изпадам в присъщия ни национален нихилизъм, защото и тези, които постоянно се окайват, също като другите, дето постоянно се хвалят, не струват кой знае колко. За нашето "превъзходство" и "изключителност" над другите народи, което също долавям във вашите твърдения, смятам, че то съвсем не е...(...) Смятам, че като народ сме твърде прости, неинициативни, инертни, бездейни и най-голям недостатък ни е, че не обичаме да мислим и да се вглъбяваме в нещата, и от тази наша историческа наивност се възползват онези, които ни се качват на главата (...). Това е моето мнение, тъй че моля, подигравката към репликата ми, неуместната ирония, която си позволихте, да бъде преразгледана от вас и по-насериозно моята критика да бъде възприета.

  tisss: – От два чорбаджийски рода съм издънка, та вкоренена ми е отвратителната мания за чест, и ще подходя по ред на номерата и към вашето послание, г-н Сократ.

  1. В евангелието я има внушена тази идея – който сам себе си не обича, и Бог не го обича. То не е егоизъм, а нужна доза самоуважение. Тук е един от малкото пунктове, в които евангелието и корана са единодушни; даже в корана много по-категорично е казаното: "Твоето да да е да; твоето не – не". За истинския човек повече приказки и писмени потвърждения не са необходими. Който себе си цени, той не си позволява свинщини. Ето ви илюстрация от самия живот! Да речем, сключваме договор да ви отпечатам роман от 500 страници в мижав тираж и си стискаме ръцете, плащате ми за труда, сядаме в ресторант да полеем договора и... от Гергьовден 2004 г. до ден-днешен – това са над 750 дни, а е работа максимум за седмица, за две седмици... и нищо! Отначало отлагам и отлагам. После изчезвам от хоризонта ви, понеже други, по-важни и някакви явно силно драматични обстоятелства ме възпрепятстват. Това шикалкавене какво говори за мен, за моето самоуважение – питам, какво ви говори това отлагане и криене от моя страна! Питам, и отговор не чакам. Та толкова по тази точка от нашия диспут.

  2. Къде открихте дотук в поредицата ми от текстове мит за изключителността на българите? Чудна работа! Всеки човек сам по себе си е уникат. И друг такъв нито е имало, нито повече ще се роди, но това вече е извън темата ни.

  3. По третия пункт от мухабета: че "всеки народ показва колко струва с това, което прави, със своите реални постижения и дела" от репликата ви, нямаме различия. 

  4. За "възземането ни като народ" – както се изразявате, не съм сигурен, че т.нар. "мудност" е непременно резултат от инертността на нацията ни. Доста са коравите ни възли за разплитане, ако не мечтаем революция, т.е. – кървава баня. Всъщност, тази жестока кървава баня се е наложила като идея и в част от историографията у нас: че никоя управляваща дружина кротко и даром не отстъпва привилегиите си. Е, именно тази мудност ни спасява от гражданска война, мисля си може би наивно.

  5. И не, не бих нарекъл обикновения българин в никакъв случай наивник. Какво да прави този обикновен българин, който носи държавата на раменете си? Да запаше кухненския нож, па да се втурне да организира хайдушки чети ли!

  6. За подигравката. Че освен с ирония и шега, как по друг начин да приема ей тази велика мъдрост – "че ние, българите, не обичаме да мислим и да се вглъбяваме в нещата"!? Па сте го и написали с крещящи главни букви... Много съм любопитен и използвам случая да поблагодаря, че подхванахме този малко отвлечен, но ужасно наложителен диалог, който българските медии кой знае поради что така инатливо отбягват вече повече от шестнайсет години**. Защо ли? Нямам смислен отговор коя е причината толкова упорито да го отбягват, ако разбира се, не е задачка, поставена пред медиите от новия Биг Брадър. Стара истина: кой плаща, той поръчва музиката.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 7 maj 2020

–––

* Самообявил се за философ-психолог, демократ, борец за духовни ценности и пр. велики неща.

** Вж. кога се е водил този диспут, 16 години след Десети ноември 1989 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (134.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (134.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  22.07.1998. БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на липата. Болеше ме корем, не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света макар и за късичък отрязък от време. Мислех си за теб, мили татко, за влажната плодна пръст, за зелената трева, която трябва да издържа на зимата, а сега пие ли, пие влага с коренчетата. И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно там, където във влажната пръст би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че и заровените, изоставени от нас в земята наши мъртви продължават да дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мен, прости, ако можеш,Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ай, как не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти за мен, движенията ти, чувствата ти, малкото думи, когато си пожелавал да си поговорим. Прости, мили, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те бая внимателно, съгласявах се, кимах с глава, с ръце извършвах изразителни жестове колко ми е драго да ме поучаваш, макар и така рядко, макар и понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, миличък мой татко, ние просто не можехме да тъчем едно платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  Напоследък май че започнах да разбирам: на теб би подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз. Не и аз! А толкова самотно ми е нощем, като си мисля за теб! И тези жени наоколо все намират повод да са недоволни от мен; ако не ми мърморят, ако не обвиняват, не осъждат за нещо си от мен зле направено – циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази красива "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил, каза тържествено, че за мен си я купил, и ми я даде да се пофукам в махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на следващия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това повече не ми позволи да покарам. Само ми рече: "Като те гледам как яздиш, одма ще се пребиеш. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

  А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, както си бъбрехте и влязох при вас, ти рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде синът, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, Киньо, женското изнася”. Бях още в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще още ги има и завода, и въпросната гара, ако не са ги съсипали и разпродали новите слуги на Щатите, новите отродници и лъже-демократи, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за ваши работи с най-големия от братята ти; по-точно казано, Бате Митко бъбреше и бъбреше, и бъбреше, а ти го слушаше, докато внимателно редеше инструментите върху дърводелския си тезгях.

  В шести клас като бях, жестоко ме пердаши заради едни биелни лагери SKF от най-добрата в света шведска стомана, както каза. Приготвил си ги бил за голямата 500-кубикова немска машина NSU; открих ги в шкафа ти увити в дебело омаслена светлокафява хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а шведските ти лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с велосипеда от работа и припнах да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би. Имаше големи криви шипове по салкъмовата тояга, но не плаках... Нали, мили мой татко! Само виех като животно.

  Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе до Царския остров и обратно, край стълбичките на Бунарджика до каменните ботуши на руския войник Альоша и назад, обратно към Братската могила. Валеше дъжд, капките образуваха мехурчета върху локвите и на кросаджиите лицата бяха като на банда коминочистачи мръсни, мазни и изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Само ти, мили, яздеше като на парад и отдалече виждах как лицето ти грее бяло и чисто. Бягаше с номер 45 и "цюндапът" ти яко грабеше*, но сред Острова, край някогашния ручей, дето е сега една от големите далавери, зоокътът на смешника кмет Иван Тотев, та значи насред някогашните чалтици (оризища), на онзи пред теб, на Байката – съперника ти в този крос, веригата на "явата" му паднала, ама не си го отминал като малка гара, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава чак пети, а Байката – отново първи. Така си преценил: полагало му се на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда и много й се радваше, но тогава ли бе или след друго състезание?

  Ако ти не помниш, аз помня, мили мой татко!

  А когато бях само четиригодишен и живеехме под наем на втори етаж зад старата квартална фурна на улица Перущица, в къщата на улица Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата откъм ъгъла на масата и с едрата раш-пила заобли буково трупче и то замести строшеното колелце.

  И веднъж, когато валеше, когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и вече се чудех как ще те познаем сред стотина еднакво обути и облечени, остригани запасняци, зад телените мрежи на стръмната поляна, майка ми стисна ръката, и цялата грейнала, каза: "Това е той! По походката го знам. Само баща ти върви тъй, само неговото лице е толкова чисто и бяло". И след година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. Ала аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали с майка, спомените от касапницата на фронта ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините от войната, които ме спохождаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не, не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред войничетата. Как па ни веднъж дори не уцелих тенекиената мишена, да издрънчи поне веднъж! А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя, и пак си мислех, за големите мъртви мъже си мислех, как лежат в пръстта големите мъртви мъже, нашите бащи, и нежна тревица спуска коренчета и пие влага. И значи, коренчетата се спускат все по-дълбоко и дълбоко, и дълбоко, и все по-дълбоко в пръстта на пловдивското ни общинско гробище, където е топло-топличко за едно премръзнало от студ сърце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 maj 2020

Илюстрации:

- Фрагмент от снимка с баща ми Кирил, 1948 г.

- Пред портите на Бачковския манастир, 1980 г.