ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (123.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (123.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  21.06.1998. ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

   

  Преди десетина дни почти в последната минута на шестия ми учебен час Любка – приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а клас, иде при мен: "Господине, парите* за нашата Прощална вечер са откраднали от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". Оказа се по-късно, че били шестнайсет хиляди, но бяха общи пари, които събираха за последното си празненство при завършване на випуска им тази година. В кого ли не се усъмнявах...?! Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички – шушукат си по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, взех май и аз да свиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род тарикати, измамници, изнудвачи, мародери припкат под носа на Полиция, Прокуратура, Съд като палави щастливи козлета по тучна морава, що пък училището трябва да бъде застраховано срещу кражби! Такъв е животът. Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубостта на момиче, па и луничав, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал срещу волейболното игрище; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и подир края на часа, все намира повод да ми каже нещо уж мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или да попита: "Господине, вие пушите ли?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам! Вие пушите ли пури?"

  Виждам го веднъж с насълзени оченца. Какво ти е бе, Тошко? "А, нищо". Добре де, мъжът не рони сълзи току-тъй – подкачам го. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да си я оправиш, да кажем, историчката да те изпита още веднъж? "Не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този мил, учтив Тошко седнал зад притеснителната Анелия в час по математика, пресегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, свил банкнотите на топче, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

  Вижда го обаче Христо Лалов. Не знам дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква, неизвестна все още за мен, причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само че Христо Лалов си имал един много, ама много верен приятел, Ванчо – Иван Андреев, височък кокалест момък с щръкнала като у таралеж четина, хем и веселяк, по когото младите дами от моя VIII-а клас се заглеждат. Отиват двамата при Тошко, и Тошко, какво да стори милият! – дал и на ухиления Ванчо, ама този път половинката от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкова за разпределянето на кяра. Помня, имахме някога в моето юношество лаф като за случая: Авантата – чиста печалба! Стават, значи, тези исторически събития в петък, 5 юни. В онзи петък дойде Любка – едрата и гръмогласна дружка на Анелия. Гърми ми в ушите Любка, та пушек се вдига: "Анелия – питам, – къде са ти парите?" Седя си зад бюрото, а Анелия се върти като муха без глава, като попарена: тършува около чина, под чина, рови си и в чантата, отваря я – затваря я и е силно учудена, че парите все пак ги няма. Направи ми впечатление, че същия онзи петък класът ми доста бързичко опразни кабинета по български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в коридора осмокласници. Било е малко преди да бие звънецът за седмия учебен час.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, после си тръгнаха. Анелия – интелигентно и като типичното интелигентно момиче, силно уязвимо същество, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Защото преди петия час в портмонето ми бяха дяволските му общи пари". Сигурна ли си, Анелия? – питам тихичко. "Да, господине, сигурна съм!" – тихичко и тя ми отговаря, а оченцата й, виждам, се пълнят със сълзи.

  В понеделник, в голямото междучасие на вратата на кабинета ми кацна майка й на Анелия. Искате да си поговорите с класа ли? "Какво да говоря, парите ние ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече моята Анелия пари няма да събира." Може би се съмнявате в някого? – продължавам. "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се учтивата до този момент дама, сякаш аз й бях откраднал парите, аз й бях съсипал живота, и си тръгна, затръшна ми вратата, та чак мазилката се посипа като тънък скрежец. Така и не разбрах за какъв дявол ми се беше появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, които успешно въдят бъдещите тарикати и крадци.

  Този ден държах Похвално слово пред моите примрели осмокласници: "Хубава работа свършихме! Е, браво! Не се ли разплете, остава си петно за всички ни. Над всеки от нас, и над мен също, хубавци и хубавици, виси подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже само след седмица се разделяте от днес до края на света, от днес до края на света това нещо ще се помни. Някой посегнал не на парите, а на честта и достойнството ни. Какъв празник ще празнувате!? На празника ви кракът ми няма да стъпи".

  Отговорът бе гробно мълчание, мухите чувах как силно жужат в жегата.

  Във вторник – 9 юни, седнах аз в училищната библиотека през голямото междучасие и започнах да привиквам първом момците – питам ги един по един насаме кой как е изкарал предишните два дена, какво вършил, къде е шетал, ужасно досадни, ако ме питат, въпросчета. Между онези, с които си побъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха по мъжки нахакано, като млади честни мъжлета с наранено достойнство. 
Последен, тъй да се каже, за десерт, пратих да извикат Тошко. И си седя в библиотеката аз, а Тошко от вратата още ме почна.

  "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме миличкият с онези негови теменужени очи. – Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите си, че аз съм откраднал парите, нали?" Не-е, не съм казал такова нещо, Тошко! Мисля си, че крадецът няма как сам да не се издаде. "Ами че как ще се издаде?" – мига-мига на парцали, а устничката му трепка, емен-емен, ще се разплаче. Поглеждам го учуден уж: Как ли! Ще почне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе в залата с електронните игри и автомати. Затова и ви извиках... да ви кажа зорко да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с крадени пари тези дни. Тихичко продължавам: Според теб, Тошко, момиче или момче е свил парата? А!  

 Рови с очи патъците пред стола ми, в който съм се изтегнал като варен кренвирш, измрънка: "Мисля, че не е момиче". И след дълбоко негово си размишление рече: "Обаче не е честно, господине, аз да ви кажа кой може да е. Защото то ще си е баш предателство". Рекох с вид на озадачен: Тъй ли? Предателство?! Към кого предателство? "Ами предателство си е" – гледа ме право в очи, ще ме ослепи с поглед, та добавих: И все пак, ти в кого се съмняваш, Тошко? Ето, говоря поотделно, на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, обаче аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или сам не прояви достойнство да си признае.

  Стана неспокоен: "В мен се съмнявате... А? Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е. Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. И снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами към пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега вие да не вземете да ме издадете?" Успокоявам го, че казаното между нас си остава, и го пратих да викне отпусналия му края фен на спортните гащи с три канта и дамска компания, тантурестия Гошо.

  На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в кабинета по български, а вътре бръмчат като кошер оси – разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги сберат отново тези по хиляда лева от всеки, да се възстанови краденото. А в това време делегация от бойки момичета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е взел парите. Той сам се издаде. Казал на Ицо Лалов, че един месец няма да харчи пари, и даже някой ако мисли, че той е крадецът, пак няма да го открие". Питам оперените следователки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме." И като не сте го видели, какви ми ги говорите? От понеделник Тошко не се е вясвал в училището. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двама, но и аз не питам какво ги води насам.

  "Господине, ах, господине" – захвана с тежка въздишка Ванчо и млъкна. Какво има, момчета? – питам бодро. "Той... Тодор Спасов извади парите от чантата й на Анелия, господине!" – все едно торба цимент от гърба си смъкна. А вие сигурни ли сте? – питам ги. "Да, господине!" – и двамата в един глас, като се прекъсват един друг. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам – изтърсва на един дъх Ицо Лалов с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам към спрелия да се надпреварва, съкрушен Иван Андреев. Ванчо ме загледа като мишка в трици: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги върна на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? – питам. "Не съм го видял, господине. Ицо ми каза, че го видял." Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо, но с глас от коприва: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото... А, Ванчо?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 apr. 2020

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 

** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив.. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (122.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (122.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  20.06.1998., надвечер ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

   

  Появих се като Халеевата комета пред притеснената и крехка фигурка на В. със скръстените под стола напукани боси пети, появих се с Re., хубава като кралица от вълшебна приказка. Тщеславен и самовлюбен, подарих на самоуверената някога, а днес отчаяна, до шия в делнични мизерии В., книжката с някакви стихове като знак от надоблачния свят. Е, и?! Трябваше да минат десетина дни, за да проумея гузен с кристална яснота колко гадно, колко жестоко съм постъпил с нея. В. ми говореше за помията и лайната, които я заливат, а аз й написах посвещение: да приемем живота като разкошен дар. Ай, че плондер! Наоколо бъка от подобни самовлюбени клоуни.

  Колегата по физкултура Радев (1958), който един понеделник стъпил върху крака на моя осмокласник Цанко Ечев, за да не побегне, и го блъскал с юмрук по главата затова че няма спортен екип, а не пожелал да си свали якето за часа по физкултура, че му било студено и зъзнел. Това става в понеделник. Два дена по-късно – в сряда, Цанко скочи от двайсететажния жилищен блок на улица Преспа № 4 срещу двора на училището, крещейки от възторг: "Чакайте ме, идвам! Колко хубаво е да се лети-и!" Чува го жена от шестия етаж, тъкмо простирала прането, когато щастливият Цанко прелетял край балкончето й. Приземил се на стъпалата си след над 50-метровия си полет, тъй че бедрените му кости влезли в корема. Двайсет етажа са не по-малко от петдесет метра височина. Следователят, който се качил на покрива, беше озадачен: "Предполагах, че някой го е бутнал отгоре, но по следите от маратонките му върху калта на покрива ясно личеше как със засилка се е хвърлил". Мина време от онзи ден, 5 декември 1996 г. В четвъртък освен стотина ученици и неколцина близки на Цанко бяхме само двамата от стотината учители – аз и математичката Валя Русева. Една от колежките – Диана Петкова, която следователят извикал да идентифицира трупа на Цанко, месеци подир това си имала проблеми със съня; тя да не дойде на погребението – разбирам я, но по каква причина останалите ни колеги ги нямаше в дъждовния сив четвъртък пред прясното гробче край шосето за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.

  Колегата Димитър Радев. Нареждам го пред мен си до крехкия зъзнещ Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещите тарикати: "Не можеш да скочиш от покрива! Шубе те е. Само се фукаш". Казал бил преди това Цанко как силно му се иска да полети като лястовичка. До това дрогирано полудете изправям самоуверения, бетонирания в доброто си самочувствие, печения Радев – "Не пуша, че е вредно за здравето", – и какво се получава, ех, и какво се получава! Потърсих копие от посланието, което писах до Прокуратурата още същата седмица, и до съответна служба в пловдивската полиция. Посочих името и адреса на идиота, снабдявал не само 14-годишния Цанко с дрога, но и двайсетина деца още от другите класове, и не открих жалбата, която така и не дочака ответ. Открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от учителя по китара Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992 г. Ето текста, писан по "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс баш по онова време, за съпровод от пиано и китара. Та част от отговора се съдържа в него.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато навън грее слънце.

Колко самота, страх и смут – зее пропаст в младата ръж;
зная, сега грее светлината, а в небето имаме майска дъга.
Но всичко има край, ще си отиде Май, а Пропастта е там.
Тичайте, деца! Скачайте, деца! Нали там накрая някой бди.

Зная, животът лети, а поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети, а реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато денят е слънчев.

  Цанко Ечев от моя VIII-a клас беше красиво и умно момче. Какъв ли българин би излязъл от него! Само някакви си два месеца ми беше ученик, често бягаше от час, че улицата беше повече от неговата изнемогваща с трите си деца майка; и за баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделник – два дена преди да полети от покрива на двайсететажния жилищен блок срещу училището, и тихичко, да не го чуят останалите деца в класната стая, ми говори: "Господине! Искам да ви попитам едно нещо. Мога ли да ида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи при директора. Нека изчакаме – рекох, – и ако това се повтори, аз сам ще ида да говоря с господин директора Иван Панайотов (1942-2003). Докато преписвам на пишещата машинка тези отколешни бележки – две и половина години по-късно, с колегата по физкултура Димитър Радев сме приятели: играем понякога табла, бъбрим за България, за нашумели готини книги. Оказа се, не бил лош човек. Спомням си и бившият директор какво рече по повод моето послание уж от името на сплотения училищен колектив: "Да подпиша ли! Виж какво, драги, в тия истории с наркотици играят огромни пари, стреля се, човешкият живот нищо не значи", и си обърна гърба. Не ми се ядоса, не се разгневи на системата, само кротко и с уморен глас каза точно тези думи, демек: хай да не се занимаваме с глупости! Ти, ако щеш, ходи си троши кратуната, мен ме остави, мен ме е страх. И си мисля, че е бил прав! 

  Преди година и нещо някой си отгоре организира среща на учителите с младичък, бая приятен на вид капитан от полицията. Този изпълнен с оптимизъм дружелюбен накипрен със знаците на властта полицейски чиновник след пространно изложение за престъпността сред малолетните, което ни чете около час в училищната зала на четвъртия етаж, накрая патетично ни прикани взаимно да си помагаме: "Вратите ни винаги са отворени за вас, педагозите. Нека и ние, и вие да си подадем ръце!" Ама, че работа! Веднага си представих как подавам ръце и този симпатяга ми закопчава лъскави белезници на китките, и пак не се стърпях, ами го попитах: "А какво стана с жалбата от нашия училищния колектив по повод смъртта на ученика Цанко Ечев?" Искрено зачуден, идиотът рече: "Тъй ли? Слушал съм за този случай. Ще проверя".

  Вероятно проверява и до днес. "Уф, що развали хуувия мухабет! – изръга ме с лакът в ребрата колегата по биология Джени Дженев (1943). – Глей кво хуувко си приказвахме, а ти кво...? Само развали мухабета!"

  Одеве по сръбски сателитен канал военен кореспондент, някой си Драган Джукич, Джакич или може би Джокич, обясняваше как Западната кофти пропаганда изкарва виновни за кървавите изстъпления в Босна единствено сърбите и сръбския народ. Нека всичко изречено от Джукич-Джокич да е истина, това омаловажава ли вината за масовите гробове, дело на Милошевичевите храбреци? Многолюдният неспирен поток от бежанци, подгонени от сръбски паравоенни части (башибозук му викат по турско нашите предци), войска и полиция, какво ли трябва да ни подсказва?! Само че подсказани отвън отговори нищо не означават за самата Сърбия. Обикновеният сърбин, и само той – е длъжен сам да си отговори. Може ли цял народ да носи вина за стореното зло от няколко хиляди главорези върху невинни хора? Ако този готин народ назовава бандитите "герои и патриоти", мисля си, този народ също трябва да понесе всеобщото наше презрение, особено когато бабаитлъците, възгордяването, пренебрежението към неписаните закони на човечността се е превърнало за период от време в национален манталитет. А нима могъщи други нации не носят грам вина за разрушените държави, за превърнатите в скотобойна цветущи някога градове и области заради природни богатства – стръв за олигарсите, които себе си наричат страж на демокрацията и свободата по света? Какво ли всъщност е в състояние да оправдае възгордяването – най-тежкият от библейските Седем смъртни гряха?

  Из слово на сръбския патриарх Павле (1914-2009)* – старче с треперещи ръчички и тъничък гласец, в самото начало на кампанията по прочистване на Сърбия от врага (предавам дословно): "Сърбинът има доста да си го връща на всичките си съседи. Всички ни дължат! Сърбинът трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на врага да изправи до стената". Та си мисля, като толкова си обичат Сърбия, защо постилат избитите хиляди безпомощни, невинни свои съграждани под темелите й?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 apr. 2020

Илюстрации:

- Войната в Косово – хлапенце от врага;

- Целта на Сръбските паравоенни части.

–––

Патриарх Павле

* Вж. https://taniailieva06.blogspot.com/2018/11/blog-post_20.html & https://www.vesti.bg/sviat/balkani/razlichni-mneniia-za-patriarh-pavle-2572531 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (121.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (121.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  20.06.1998. ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

   

  Франция, световно първенство по футбол... Снощи "нашите" тъпичко паднаха от нигерийския тим с 0:1. И какво общо има между притеснения българин и "нашите"?Повърхностните знаци често ни се явяват с претенция да ни представят като нация. Ако нация е представителната общност на един народ, с други думи, социалното му самосъзнание, може би ще излезе истина, че търчащите запъхтени подир кожения мехур по зелената морава на Парк дю Пренс в Париж снощи представяха на света моментното ни състояние, като общност от изнервени, бедни и силно невежи хора.

  Но понятието народ е нещо основно, и в този смисъл никак не ме радва, че онези десетина яки, тренирани мъжкари търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на българския ми род. Спортът си е спорт, ама онези там паралии, дето препускат и се млатят като бесни или се разхождат по сочната френска морава с емблемата на отечеството ми върху гърдите си, са част от каймака, от шупналата пяна, докато истинските ми всекидневни грижи на средностатистически гражданин на Република България са далеч по-драматични. В крайна сметка, и футболът като всяко спортно състезание, разчитащо на мускулна сила, издръжливост и ловкост, е зрелище, атракция, странична фикция, която ни се представя като висша еманация (излъчване) на националния български, роден или какъвто и да е там друг... дух на множеството ни. Търсим белезите на рода върху нещо странично, зависещо сякаш от случайности, не от нравственост и опит. Футболният бяс е състояние мимолетно и не е система от възгледи за света; тъй че спортът да си остане при забавленията за разтуха и игрите за кеф, да не му отделяме внимание, което едва ли заслужава.

 Жената е повече душа, отколкото плът. Колцина от мъжете го съзнаваме! Окови едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е най-естественото пространство за Любовта. И не е ли опияняващо гъвкавото й лъкатушещо движение, магията на привличане? Ако всекидневно, всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче, и колко красота, колко изящество има в животното, подвластно преди всичко на своя нагон! Колко печал лъха от отлично дресираните животни в цирка! И публиката ръкопляска не на тях, а на дресьора им.

  Моя ненаситна тигрице! Харесвам те в прериите на живота си; едновременно и ме плашиш, и ме изкушаваш; в мъркането ти долавям твоето ръмжене, в твоята мека и пухкава лапичка усещам железните ти нокти. Но видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с песове и котки; мога да си тръгна, щом пожелая. Но не съм ти се наситил: вероятно се дължи и на това, че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата позволяват. И дано дълго сме така! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те докрай, не ми остава нищо за постигане. Искаш ли да изгубиш мъжа, изкушения от теб ловец, засити му сетивата с плътта си, стани му сянка, постарай се винаги да си му пред очи! Гладът изостря страстта, недоимъкът е горивото за любовните пиршества. О, не сме приятели ние, двамата с теб! Мога да съчувствам, мога да играя ролята на глупавия паж, слуга от свитата ти, но мъжът у мен скрито беснее от изкушението да те мачка, да те пие като вампир. Божидар Чапъров* онзи ден беше подхванал нещо за прераждането, казах му: "Спри се, там е бездна, ще се изгубиш. Такъв си ми харесва този мой живот и не искам да знам нищо отвъд него. Харесва ми с всички сетива да усещам полъха на ветреца, шумоленето на листата, уханието на липата и отрупаната с цвят дива мандарина, бързината на слънчевия лъч, птичи цвъртеж, да вдишвам аромат на свобода. Стой на земята, не се погубвай в претенции, амбиции, суети, които толкова често ни съсипват живота". 

  Ние с теб, знойна Re., сме крал и кралица; и в пространството, където сме сега, ще допускаме само онова, което любовта пожелае. Пришълците желателно е да не са посредствени, и тогава великодушно бих те споделил с някой друг. Макар че какво ти великодушие, на пир ловецът кани приятелите си от егоизъм: да се похвали, да се види как изглежда през техните очи... Ревнувам ли? Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко полигамно и способно да ражда животно. Фантазиите ми ги нашепва нещо у теб, а може би това са утробни хлипове.

  И хайде да си представим картинката: защо ли Одисей бяга от Пенелопа? Защото то си е бягство на самеца мъжкар от рутината, от скуката, от еднообразието. Извън семейството са приключенията, които правят от мъжа мъж, авантюрист и страстен ловец, търсещ рисковете, състезания с други самци, сражения с вятърни мелници или зли чудовища, рани от схватки, низ от непознати, още незавладени територии.

  Бил 40-годишен, Пенелопа вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце; синът им Телемах е 6-месечно бебче, а когато баща му се връща, вече е около 20-годишен мъж. Десет години Одисей проживял под стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за месец-два, за седмици. За да е все още желана и да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36-40-годишна, когато съпругът й се прибира. Имал ли е Одисей любовен или сексуален живот в тези тъмни двайсет години? Наистина ли Пенелопа съхне, в буквалния смисъл, толкова време по съпруга си? Одисей се връща шейсетгодишен, документирано е от Омир. На шейсет години мъжът – знам ли! – като че започва да се вълнува от по-други работи: и не от жени, а от кръвното си налягане, от хемоглобина, от киселините в стомаха и от пясъка в бъбреците, от шума в ушите, от цвета и струята на урината, унася се в спомени, умира от кеф да поучава по-младите или неопитните, изобщо, склонен е много силно да досажда на околните с каквото може, доколкото все още може, нали? От какъв зор тогава ще му е да се прибере "в тихия дом с белоцветните вишни, в тихия двор"** на Пенелопа!

  Защо се връща Одисей у дома, мисля си, ми е ясно, изобщо мъжките ни истории са логични, което ще рече, елементарни за анализ. Защо обаче... и дали – Пенелопа знойната, свикнала да се справя сама със себе си, с имота, царството и слугите, го чакала и чакала, и чакала, ей това никак, ама съвсем не ми е ясно. Психологически, даже и философски погледнато, главно действащо лице в тяхната семейна драма е тя. От малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит днес – края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа, проследих го по глобуса и картата. От Крит до Итака са не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до островчето Итака е не повече от десет часа при днешните морски комуникации. Та въпросните десет часа по вода благонравният Одисей пропътувал талантливо за десет години, милият! Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан, хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че все пак се поизпуснал донякъде – споделя с жена си: "при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".

  Душевното равновесие у Пенелопа, сочена като еталон за Вярната жена, някак не ми подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални недоимъци или проблеми. Стопанинът зачезнал, забравил да се прибере у дома след воаяжа до Троя. Десет години се размотава из разкошните селища на Крит и околни приятни острови. Да повярвам ли на изреченото от жената пред маскиралия се като клошар предостоен одъртял съпруг? Отговорите могат да бъдат колкото и разнообразни, все до един двусмислени. Хайде де, жената, която не само някога се е любила с този мъж, но и има прекрасен син от хленчещия хаймана, ще се заблуди, няма да го познае, ако не по сбръчканото мъжествено лице, то по жестовете и говора му! И после как стават тези работи? – преследвана отвсякъде: от свекър и свекърва, от родители, слуги, настървени кандидат-женихи, но вече самостоятелна, решителна жена, ще захване да си споделя житието-битието с непознат някакъв, случаен, подозрителен дори за древноелинските традиционни нрави дрипав и горко хленчещ сълзлив пришелец?

  И тъй, Одисей разтяга локуми на жена си за Одисей. Ей я двусмислената сцена, в която видимото, според както не е подозирал вероятно и великият Омир, ако той е авторът, а не мъдра древноелинска хетера: сцена, която е жестока ирония, според мен, карикатура на истинското положение за нещата в семейството, жива комедия:

     Много лъжи Одисей тъй разказа... А насреща му: 

     Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити... 

  Тъй жално й станало, че бузите й подгизнали от рев. Съзнава ли древният автор какъв чудесен паметник на женското притворство е оставил за поколенията слаби, наивни, глупави, безпомощни, жалки пред хитростта и силата на вродената женска интуиция мъже? Парадоксалното съвсем не свършва дотук. Патриархалният стил и подредба на стойностите в живота вижда Одисей като Супер готиния, Големия пич, а Пенелопа!? О-о, Пенелопа ли! Ами че тя си е поначало гугутка, доверчиво и кротко плашливо създание. Тъй им се щяло, тъй го тълкуват! Само че, въпреки познатите до днес куп тълкувания, защо ли дочувам гръмотевичния кикот на древноелинския Олимп, на боговете, чийто смях от някакви само три хиляди години просвредлява облаците над балкончето ми и над многострадалните ни мъжествени кратуни?

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 apr. 2020

Илюстрации:

- Т.нар. клюкарник – фрагмент от Стария Пловдив;

- Зевс и Хера (1597), художник Анибале Карачи***.

___
* Археологът Божидар Чапъров (1941). Картографирал и изследвал част от десетте хиляди тракийски могили в днешна България, държал в ръцете си фрагмент от императорска алена наметка с втъкани нишки от злато: "Мога да издам книга за съкровищата по нашите земи, но ще се втурнат иманярите да ровят и ще съсипят всичко ценно. Жалко ще е трудът на живота ми да не види бял свят, ала не мога да рискувам в тази среда и при тези обстоятелства". 
** Заимствано от известна елегия на Димчо Дебелянов. 
*** Вж. http://conspiracyfeeds.blogspot.com/2014/12/blog-post_98.html?spref=pi Бел.м., tisss.