ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (120.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (120.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   14.06.1998., продължение ЗДРАВИТЕ СИЛИ

  Поскърцвайки с чистак новите си ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак", там някъде високо в австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. срещат интелигентен на вид мъж, който мълчаливо ги наблюдава с вид на паднал от небето. Споменава факта поетът Лальо Маринов - Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да освобождават света от отровната му плесен (стих на Никола Вапцаров), всичко вече им било от ясно по-ясно, особено какво се случва там, където под свистенето на куршуми и грохот на снаряди се гърчат обезобразени души. Смахнатият австриец в планината изненадал нашите будни хора. Всъщност, какво ли знаем за австрийците? Същият този силно изненадан Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя, нанизал чудесно стихотворенийце, светъл лик на партийното нагаждачество в годините на соца, а и изобщо когато иде реч за лек и приятен начин поетът да лъсне в розова светлина пред онези важни персони, които са си завоювали върховете на властта –

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти. 

  Думата "здрави" тук прави впечатление. Тези "здрави" са от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията-ръководителка, нейните мекерета и пр. А интелигенцията? Тя е кекава, демек: нестабилна, болнава, изнежена. На "кекавата интелигенция" здравите сили не могат да разчитат, не могат в никакъв случай да й се доверят. Наперено звучащият лаф "кекава интелигенция" с впит в кварталния агитатор на Партията взор иде от най-ранните ми детски спомени, когато живеехме в тъмната изба на улица Ниш. Събираха възрастните от махалите между Моргата, източните склонове на Джендем тепе, Пещерско шосе и улица Васил Априлов в голо салонче на ъгъла зад зарзаватчийницата на Бай Наско, където имаше най-проста маса, застлана с червено сукно, по стените окачени дървени рамки и зад стъкло там бяха като близнаци подредени по двойки Маркс-Енгелс, Ленин-Сталин, нашият вожд Георги Димитров с шлифер и другарят Вълко Червенков, а под тях наредени заковани с летва в редици четирийсетина най-прости стола. Нашият партиен агитатор беше измършавял сив мъж в сив древен костъм, със стоманено сив остър поглед и пригладена плътно към черепа сива коса с цвят на захабен стар чаршаф. Заничали сме отвън чета хлапенца да разберем сивият мъж какво толкова дълго им говори на нашите комшии и те защо си мълчат, а той, все като нещо да им се ядосва, от време на време размаха юмрук към таванчето, сочи с десница портрета на близнаците Маркс-Енгелс или Ленин-Сталин и люто някому се заканва.

  17.06.1998.

  "Арт-клуб" – вестниче на пловдивските културни дейци, се списва с хъс и апломб все около горно до. Тези фалцетни напъни па колко сме гневни, колко сме ценни и колко страдаме за Отечеството и за унижените българи, мисля си, много як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител с несъществената разлика, че в целия си досегашен живот наистина е бил унижаван и има основанието да е рязък и гневен, подписвайки се не със стереотипното свое име Петър Петров, а с ведрия поетичен псевдоним Василен Ведров*... Подобен род примадони, както научавам от статиите им, стиховете им, интервютата, спомените или тъпите им задевки и разказите им и доколкото познавам част от тях, ще си умрат провинциалисти, напомнят ми Вазовите чичовци, Ботевия Кръстю Пишурка, Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Гуньо Адвокатина в Алеко- Константиновите фейлетони. Щрихи от груповия им портрет! 

   Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори в Живковия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив от Ямбол; стиховете му – метафорични римувани, ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти покрай новите ни властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо (президента Петър Стоянов**). С единия си пили биричката, с друг заглеждали мацки иззад джамлъка на китното бирхале "Каменица".

  Огнян Сапарев (1942)***. Всеядно. Много неща, и навред с рогата напред. Кандидатира се за президент, дори късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха обаче? Може би не е паснал на конюнктурата. И тогава го назначиха ректор на Пловдивския университет. Брат му Славян Сапарев в онези еуфорични месеци веднага след Десети ноември бе председател на местния Съюз на демократичните сили. Чудно време, юношеския период на местната ни пардон-демокрация, на гневния вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен отец на група възпитаници на Пловдивския университет – споменатия Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и пр., плюс неколцина пост фактум посветили се на кариера в политическия батак на тукашната общинска управа, като поета Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Самоотверженият редактор на вестничето "Арт-клуб". Бивш семинарист. Всеотдайно влюбен в собствения свой измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за лирика разбирам, че го веят тъмни славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието му. Сред местните сноби пазарджиклията Биков се движи със самочувствие на артист с аристократично потекло, а пък си е най-обикновен пришълец не само в Пловдив, но и в сферата на поезията.

  Георги Петров (1945). Някога той ни пишеше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС на Сливен, протеже на Дража Вълчева. Днес пак е шеф, само че на "Марица", всекидневник с най-висок тираж в Южна България. От Кючук париж е****. Майка му, помня, я погребаха някога с искрено уважение, че е била ятачка в антифашистката съпротива. Петров е автор на ядовитата забележка към двамата стереотипери една нощ в старата пловдивска печатница на улица Кракра – Пешо Пуловера и Митето Митничаря, по време на дежурство: "Не го защитавайте Жоро! На Жоро баща му... частник". Репликата на госпожа В., с която девет и половина години съм делял редакционната стая: "Тук заемаш място на някое наше момче" със същото основание би могъл да я каже и благообразният син на ятачката.

  Владимир Янев (1950). По-големият от синовете на Атанас Янев – зам.-кмет на Пловдив по време на соца, която длъжност някога се наричаше зам.председател на градския народен съвет. После другаря Атанас Янев партията ръководителка назначи за главен редактор на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Владимир Маяковски и на Прокълнатите френски поети. След университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – тих, етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й напусна поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в бойките поетически среди на някогашна София от 1965-1970 г. млади бохеми и литературни побойници. Вакханалният около началото на осемдесетте години поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради опитите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподобява, външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе! Кърпи си одеалото с ей такива кръпки, а баща му е шеф на втория град в България". Владко Янев – днес любим университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб", и това, според мен, си е все същият до болка познат негов стил на показност в умозрителната, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев искрено си вярва. Това сега си мисля и леко ме досмешава за този напън.

 Тези родни персонажи не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях идва от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови рожби любави, които – носейки се по повърхността на събитията, живеят с представата колко са достойни, па и каква ценност за нацията е присъствието им в провинциалния ни общобългарский пейзаж.

  19.06.1998. 

  
  Завчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, честит и горд собственик днес на мижаво, от четири квадратни метра, магазинченце за стари книги на кьоше срещу местния ни синдикален Дворец на културата, водим сладък мухабет в кафенето срещу задния вход на училището. Бил ме сънувал предишната нощ как омайвам знойна колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги ей такива едни ухиленият до уши Божо. Пресичам му радостта и ентусиазма: Още не ми е минало за седесарския вестник. А той, все така ухилен до уши: "Прав си, братле, не ми прощавай!" Божидар Чапъров (1941) през пролетта на 1990 г. се оказа причина да се размина с високата длъжност главен редактор на местния лют седесарски вестник "Свобода", политически орган, трибуна на новопокръстените демократи. Като фактор в назначената от т.нар. Кръгла маса тричленна комисия: от Николай Казанджиев (1929-2000), Константин Аджаров и Божо Чапъров, Чапъра зае страната на Казанджиев***** срещу за мен неизвестния лидер на тогавашната Християндемократическа партия някой си г-н Аджаров, и туриха главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро бил излязъл от пандиза (правеше се на дисидент) и бил безработен, докато аз съм си имал постоянна даскалска работа. Изфуках се на Божо с отзива за "Кардиф" на Исак Бехар, печатан в "Арт-клуб"-чето на Биков, и Божо разпери лапи: "Радвам се за теб, приятелю, това да се чува!" Като съм питал около десетина години след онзи странен конкурс, след като същият пандизаджия-дисидент Здравко Атанасов почти успя да загроби вестника на тукашните седесари, поради что тогава не подкрепил кандидатурата ми, Божо дружелюбно рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

  Чапъра е от едва оцеляващите в трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя, май действително съм бил твърде наивен за точно такъв креслив политически вестник в мътилката от боричкането след Десети ноември.

  Продължих с "Българския Великден" на Тончо Жечев. Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуване на автентични образи от Българската ни история. Привидно разказвачът е въздържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук, смятам, си е на място) с широко отворена уста над нашенските български простотии. Разкошен е Тончо-Жечевският образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода – страховитият хайдутин от Габровския балкан, преобразил се в мек като памук архимандрит Йосиф, впоследствие – игумен на основания с награбеното от хайдутлука Соколски манастир – накъсо казано, твърде колоритен предтеча на Алековия Ганьо, ама пък и далеч по-вакханален с действителната си житейска драма, по-точно казано – комедия. Което пак настоява, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

  ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ (1900-1980): 

  От някогашните ми хазяи леля Катя и бившия чиновник чичо Гьорги, които в никакъв случай не бих нарекъл политически изкушени и в чийто дом на ул. Петър Митов 8 в кв. Слатински редут живях три години, като студент на квартира, съм слушал само добри думи за Вълко Червенков. Държал се скромно, не е парадирал. Като кореняци, двамата възрастни достолепни столичани едва ли биха се лъгали за човека. Обикновеният българин, убеден съм, има много по-набито око от коментатори с титла, че не обслужва предварителни схеми. Вж. и 
https://trud.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BB-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D1%81-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8/

  Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 apr. 2020

Илюстрации:

- Давид на Донатело, скулптура, фрагмент.

- Авторът на романа "Чумата" Албер Камю.

___

* Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.
** Петър Стоянов, доносник на Държавна сигурност агент Виктор 
 вж. https://strogosekretno.com/228/8/%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%9F-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D0%92%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D0%BA.html

*** Огнян Сапарев, доносник на Държавна сигурност агент Мартин, Шесто управление, отдел Борба с идеологическата диверсия и друга подривна дейност на врага по линия на интелигенцията. От 25 юни 1971 г., вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20 

**** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
***** Николай Казанджиев, доносник на Държавна сигурност агент Страхил 

вж. https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm 

  П.П.: През 1967 г., след подобна на съветския КГБ реорганизация някои подразделения на ДС са обособени в самостоятелно тайно Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната. Основна задача – контрол на потенциално критични към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства. Към 1980 г. Шесто управление, известно като българското гестапо, т.е. политическа тайна полиция, разполага със следните отдели:

·         Първи отдел – художествено-творческа и научна интелигенция и средства за масова информация

·         Втори отдел – младежта, спортни организации и студенти

·         Трети отдел – духовенство, евреи, арменци, белоемигранти, паметници на културата

·         Четвърти отдел – протурски и проюгославски национализъм, турската интелигенция и студенти

·         Пети отдел – контрареволюционни остатъци (земеделци и социалдемократи, контрол на затворите

·         Шести отдел – антидържавни прояви

·         Седми отдел – тероризъм, бягства от страната, анонимна дейност, издирване на лица

·         Осми отдел – информационен анализ. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

  Тази структура на Шесто управление се запазва и през 80-те години, като основна промяна е обособяването на Девети отдел – за средствата за масова информация. През 80-те години категорията "осведомител" (т.е. доносник) е заменена с "доверено лице". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (119.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (119.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   10.06.1998. УЧЕНИЦИ, УЧИТЕЛИ, УРОЦИ 

  Шест сутринта. Симпатичното семейство Банкови* ми поставя задачка от етичен характер – синчето им не заслужава дори и тройка, нужна им била петица, тъй като щели да кандидатстват нещо си някъде си. Десетина колеги учители сме вцепенени от това издевателство. Идиотското обаче е, че синчето им вече шета из училището, демонстрира непукизъм, разправял човекът наляво и надясно как с връзки всичко се постига. Има вероятност самохвалкото да го докараме чак до "пълен отличник".

Реши ли дяволът да те ритне, няма да го стори с копитото си, ами с човешки крак!

  Същият ден. Един часът по обяд. Приключих с оформянето на годишните оценки по български език и литература. Старателната Ани, от чийто записки очеизвадно бе преписал барабар с правописните грешки наследникът на амбициозните фамилия, получи при мен четворка, докато наглият Христо Банков – поръчаната петица. Вай, какво направих! Ани получи честно, колкото заслужава, но при надутата оценка на младия тепегьоз и при обстоятелството, че двете семейства живеят врата до врата, смятам, красиво се получи. Две нощи не спах, докато го измисля този мой вариант на Пирова победа за наглеците. А може и да си търсех оправдание за пред себе си. Живо си представям сега погнусата, която ще трови оттук-насетне идилията между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник: че кой съм! Мижав даскал с мизерен обществен статус. Да съм се облагодетелствал нещо от тези идиоти? Не съм!... Та оставих наказанието да зрее у нахалниците. Това обаче оправдава ли ме? Ами не, не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно талантливо момче или момиченце, което ще бъде изпреварено в състезанието по оценки от подобен някой си Банков. 

  12.06.1998.  

  Пред Иисус ходил гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Тръбял Йоан за идещия подире му Месия. Чисто психологически трик! Манипулации от всякакъв вид влияят върху съзнанието, върху живота ни. А не бива книгата ми "Кардиф" да се навира в очи. Иска ми се за нея да се говори преди да са я видели; да изкушава, преди дори да са се замислили. Стилът в сборника си заимствах от древноелински времена, въобразявам си. Надявам се, и В. да я хареса, въпреки че внушенията на моя "Кардиф" са срещу идейната основа на нейната любима партия като възглед. "Кардиф" излиза откъм крайните работнически квартали на Пловдив. Правих тази книга за изстраданото жизнелюбие на нацията ми, представена като територия не на жеста, а на вечно съпротивяващия се, бодлив, стипчив и корав Български дух.

  Дали В. ще разбере книгата? Глупости! В. е фанатичка; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с типична за партаеца фанатична убеденост изобщо. Нейна беше приказката: "И магаре да пратят за шеф на вестника, и него ще подкрепя, щом отгоре (партийните шефове, демек) ни наредят". Макар да е изречено двусмислено – колкото предано към нейната БКП (днес БСП), толкова и със самоирония. Нейната партия допуска избора не като лично право, а като ритуал за освещаване на партийните лозунги и байраци.

  14.06.1998. 

  След обяд бях на гости у семейство Петър и Райна Петрови. В събота от 10 до 13 часа гостувах на Емил Калъчев. Поговорихме за "Искрата", за идеята на В. да пише книга за "миналите през редакцията", както тя се изрази. "То най-напред аз трябва да напиша" – рече мълчаливият инак за света, но неособно мълчалив с мен Емил. Оказа се, Коста Странджев и неколцина още, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев, доколкото помня казаното от Емил, осъществили височайшаподкрепа откъм пловдивската партийна управа, за да се появи вестникът на бял свят пред пловдивчани на 5 януари 1959 г.

  Пиша тези бележки днес, но двете ми посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в мухабета с Емил, от една страна, и Петров – от друга, сме засягали неща от живота, бая близки, отнасящи се, кажи-речи, за един и същи исторически отрязък от 1945 до 1959 г. Емил се държи като пришелец в града, докато Петров – със самочувствието на хлапак, раснал в същинския културен център на България.

  Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.

  Изглежда съм се увлякъл, та на тръгване от Петрови 75-годишният ми домакин (с удивление откривам вчера колко силно ми напомня Марлон Брандо в "Кръстникът" от онези финални кадри на филма, с рехавите му мустачки, бялата коса, разпиляна на букли, същият едър бабешки ханш и жестове)... та този мой приятел с облика на великия чужд актьор неочаквано зина насреща ми: "Знаеш ли! Има нещо затаено у теб. Гледаш, слушаш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб". Казвам: Може пък в това да ми е чарът, ала той, сериозен, продължава: "Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените това може и да е така, ама в мъжка компания?! Стар съм вече, болнав съм, нямам я оназ енергия да те поизпитам, аз както си знам. Пък и що ли ми трябва!... Но сигурен съм, има някакво несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера все някой ден". Притеснява те вероятно вестникарският ми рефлекс – подхвърлям, а той пак: "Знаеш ли какво ще ти кажа... Ти изискваш и изстискваш. Да-а, хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"

  Всъщност, разправи ми няколко случки, в които е пряко замесен, и единият сюжет се откроява с тоналността на уморената мъдра печал, която ни внушават Чеховите истории, само че това тук, у пенсионирания счетоводител Петров, е по-внушително и Чехов сюжет, защото ухае или вони на Балканския полуостров, а не на Руска степ. Две са действащите лица – 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода на драмата. Първият епизод се развива в пловдивската търговска гимназия (сградата ми е позната, учил съм там, когато бях 15-17-годишен); вторият епизод е на ъгъла пред фото-студиото срещу някогашното кино "Балкан".

  Резюме. Два или три месеца преди Девети септември (1944 г.) учителят не писал отличен на старателния си ученик вероятно заради политическите симпатии, които подозирал у младежа; в касапницата след Девети изключително притеснен същият господин среща на споменатия ъгъл бившия си ученик и моли за помощ; очевидно в негово лице открива единствения, който ще го отърве от комисарите. Помощта е гордо отказана; младежът няма влияние над Народната власт, убеден е в нейната революционна справедливост и не желае да съчувства на никого, камо ли на онзи, който, меко казано, жестоко го е подценил. Разделят се те, единият – удовлетворен, щастлив най-сетне, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, или по-точно казано, сякаш танцуващ по пловдивската Главна образ на самото Отчаяние.

  Ден по-късно на Стъргалото, т.е. пак там, по пловдивската Главна, се разчува, че камион прегазил велосипедист – досещате се вече, това е онзи учител по френски. Не става ясно само сам ли се метнал под колелата, или камионът го е преследвал... Чудно ми е, че 75-годишният някогашен идеалист, възпитаник на Френския колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отлепи от случая: "Ама аз така старателно се бях подготвил по френски! – Ломоти ми нещо по френски с издути във форма на кокоше дупе устни, асъл френец. – И досега го помня целия урок наизуст. Слушай. Слушай, бе! Що не искаш да ме слушаш?"

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 21 apr. 2020

Илюстрации:

 - Когато един изпъкне в стройните редици на партията.
- Ъгълът, където учителят по френски моли ученика си.

___
* Фамилията в случая Банкови е с променено име. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (118.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (118.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   06.06.1998. АТЪТ НИВА НЕ ОРЕ

  От шест съм на балкончето с "Българския Великден" на Тончо Жечев. Реч, близка до разговорната, оригинален словоред. Позиция на човек, който не безстрастно, но и не натрапчиво реди внушения, чиято основа е приобщеност към националните ни слабости. Историята, настоява той, не са голи факти, лакирани портрети и пейзажи на умилителна преданост, а противоречиви характери – динамично променящи се, обзети от страст и духовни прозрения подир яки грехове. Ето три негови портрета, както си ги представям!

  Иларион Макариополски – монолитен, та и чак подозрително последователен в привързаността си към българското...

  Драган Цанков – многолик, политически циркаджия. Носят го на ръце като месия и после го анатемосват за безскрупулността му, но ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си: ту русофоб – ту русофил, не успял докрай да изведе ни едно свое начинание, но пък разбунил всички, от които зависи решаването на нашата си българска дилема. Издъхнал сам в беднотия, за разлика от тълпата следващи го по пети келепирджии...

  Георги Раковски – от мюсюлмански дервиш в ранната си младост и неволен агент на френската дипломация на Балканите до апологет на някакъв безличен сръбски княз Михаил Обренович и "удивително лоялен към Турция и султана" в началните броеве на своя вестник "Дунавски лебед" – название, подсказващо чистосърдечна простотия, слабост към ковьорчета с лебеди в езеро край тиролски замък. Същият този наивник се изкачва до върха на българското ни самосъзнание и достойнство. В плен на грандоманския си нрав, организира два пъти Българска легия, което име заимства от Наполеон, и бленува да се види цар на Велика България; представям си го как мило се кипри пред огледалото с варакосана корона от хартия или тенеке, наметнат с атлазена покривка за маса в качеството й на хермелинов царски плащ. Какви низини и какъв подем, леле! – в един само живот да издрапаш стръмнината от турски бръснат дервиш до идеолог на Българската ни държавност. Страховито!

  Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватно богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с ярките спомени, с неподражаемата си, възхитителна импровизация, която започва от интимен спомен, за да отлети към философията на българската история". И по-нататък в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците престанаха да са писатели, а писателите – да са историци и идеолози. В историята на църковната ни борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на това неповторимо съчетание от писател и историк. И всички романтично-приземени образи са на фона на великолепния, могъщия център за християнството на Ориента, какъвто някога е бил помюсюлманченият Цариград".

  07.06.1998. 

  Семейство Дянкови*. Все задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия; уж добронамерени, ама пък не можеш да ги обикнеш като приятели. Тъничка, сякаш от целофан, прозрачна преграда има в наглед естествените им жестове и приказки. Може би синът им Дянко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им трагично скучен живот в хаос. В крайна сметка, то е посредственост, въздигната до героическа човеколюбива поза; а че е поза, най-ясно и единствено само със сърце се разбира. Този позьор Дянко, когато колегата от някогашния ни младежки вестник го молила да си ремонтира тоалетната, от която обратните води капели по гърба й... та този възпитан, представителен, готин мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам с глупости. Обади ми се другия месец!"

  Детайл от посрещането, което ни устрои силно притеснената бивша моя колежка. Открила го Re., когато възрастната госпожа В. ни покани в оскъдно подредения си апартамент. От десетилетия там всичко си е на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, очукани столове, протритият жакардов килим. Мъжът й, с шапка от вестник, майстореше по току-що отлятата плоча на допълнителната им тераска, а баба В., както сама се нарече, ни въведе двамата с Re. в апартамента си, докато да й надпиша книгата "Кардиф". Та ето го детайла, забелязан с орлово око от Re. Като приседнала върху крайчеца на стола в собствения си дом и заела стойка на малко момиченце, В. скрила босите си, деформирани от лоши обувки нозе под стола. Ех, бабо В., колко партайска злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби реплики: "Тук заемаш мястото на някое наше момче!" или "Пък тоя Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Свободна Европа!" Други подобни реплики съм забравил, но живо помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви, искрящи зелени очи, глупостта да ме чукне с нокът по челото, демек: Зелен си, моето момче, виждаме те ние като на длан, че не ти е чист косъмът. Сгрешил е онзи, дето проявил слабост към теб**.

  Но пък и в редакцията на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" многоликият Голям вълшебник Животът ме разбива на пух и прах. Същата В., дето и далеч преминала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, сега, искрено притеснена от появата на Re. – Re. в зенита на великолепието си като знойна жена! – същата тази изпълнена някога с партайска злобичка В. днес не мога да я погледна равнодушно, както общо взето гледам към потното семейство Дянкови. Понеже В. предизвиква у мен тръпката на стипчивото, бодливото, истинското независещо от мрънканиците на устата й, окайваща се поради нещо си, което разбирам и без думи. Питам, написала ли си е вече книгите, а пък тя разпери ръце и се отказа да изтъква причини защо не е написала, а простичко рече: "Смятам да напиша за Искрата, има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени!"***

  Каквото тук да кажа, Наташа е от онези образи в живота ми, които са ми пример за рицарски жест, поднасян в критични за мен обстоятелства. Макар че още не мога да съм великодушен към нея, за мен тя си остава образ на партиен праведник, влязъл в противоречие с вродената си човещина. Когато напуснахме с Ася и дъщеричката ни, която бе едва шестмесечно бебче, ъгловата стая на улица Янко Сакъзов 28 след скандално изпълнение на майка ми пазарджиклийката и се понесохме по улиците с жена ми – двайсетгодишно женче, чужденка в този византийски в лицемерието си град, и двумесечното ни бебче Вера с единственото ни имущество – очукана, стара детска количка трета употреба, студентския ми куфар и пазарска чанта с пеленките, моите добри приятели и колеги от редакцията на вестника ме окайваха, а Върба се разтича да ми помогне, и като й отказвали отвсякъде, въпреки влиянието, което тук и там тя имала, прие ни в маломерното си жилище в жилищен блок. И тримата ние – аз, жена ми и бебчето, преспивахме седмица в едно от трите стайчета, вероятно в най-уютно нареденото. 

  Имам ли право да се дразня на В. за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалите българи страдат днес редниците сред бившите "най-достойни чеда на народа", винаги сочени за образец, крачещи винаги в челните редици с вперен в трибуната с официалните лица взор, предпазени от неприятности зад зидовете на партийната си крепост, която, уж невидимо, ги отделяше от нас – простосмъртните безпартийни граждани на Народната република? 

  Не мога да съм злопаметен към хора от типа В. Да, унижавани бяхме и от тях, но силно ми се ще да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност това са били порядъчни хора. Който ги дели от нас, греши; все повече оредяваме българите по род и вяра, че пак да се цепим на наши и ваши. Как, обаче, да простя греховете на онзи един милион бивши партайци, чрез чието мълчаливо съгласие след Десети ноември изпъплиха езуити като Луканов, Виденов, Премянов, Клара Маринова, Велко Вълканов и цялата им монолитна дружина от висшите етажи на Тодор-Живковото ЦеКа, Политбюро и Държавна сигурност?

  Бившите партайци във всеки случай са ми ясни, много по-ясни от онези пръкнали се за една нощ "дисиденти, християни, царисти, яростни демократи, борци за права и свободи", дето пъргаво обсадиха опразнените наужким коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати и селски шмекери позволиха на печените висши управленци от бившия режим да се притаят сред многохилядната маса новопокръстени привърженици на Българската социалистическа партия след 1990 г., и така "най-достойните" избягнаха публичното порицание, строгия отчет за предателствата спрямо Българската нация от далечното минало до наши дни. Дали размиването на отговорността не е Цената, която и правнуците ни ще изплащат, ако дотогава според плановете си новият Биг Брадър отвъд Голямата вода позволи да я има България, или не ни превърне в територия за разселени по резервати местни индиански племена със своите племенни вождове?

 Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 20 apr. 2020

Илюстрации:

 - Юни 1966 г., сватбата на Сийка в Мечкюр, днес кв. Прослав
- Юни 1968 г., гост в бащиния дом на приятеля Тодор Ряпов.

__
* Не са истинските им имена.
** Който трябва, ще се познае. 

*** В. наистина е написала по-късно възторжени спомени за местния младежки вестник и управата на многотиражен всекидневник издаде книгата, след което авторката бе обявена за доайен на пловдивската журналистика. Получих по човек книгата с посвещение: "На Георги Б. за приятелството ни – с уважение, 14.04.2011. Пловдив: (подпис) В." Вж. https://plovdivnow.bg/obshtina-syedinenie/emblematichna-plovdivska-zhurnalistka-navarshi-90-godini-14051

Николай Галов (1943-1993)

 След като в течение на повече от десет години съм живял и работил в атмосферата на същия вестник, делили сме със самата В. една и съща редакционна стая, направила ми е голям жест – на четири реда ме споменала с добро, воала: "Отдел Средношколска младеж оглави Георги Б. и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител". Пловдивската библиотека "Иван Вазов" съхранява пълни годишните издания на вестника, където още от 1963 г. и особено от 1972 до 1981 г. вкл. най-активно пишещите вестникари в "Искрата" сме двамата с известния спортен коментатор Николай Галов (1943-1993). А и книгата "Търсим те, Альоша", с която В. толкова се гордее, е писана по идея, продължение на моето есе от пролетта на 1976 г. "Войниците, които не умират" за 43-ма души от Съветската армия, издъхнали в Пловдив от раните си на фронта, между тях – и трима разстреляни от своите за мародерство, и затова труповете им са заровени без надпис, без име. Тук, вдясно от централния вход на старото общинско гробище! Тези 43 надгробни плочи бяха изоставени, занемарени, не се виждаха под купчините боклук, който циганките метачки по бул. Цариградско шосе трупаха отгоре им, Според стария лаф за манипулациите – което не е писано в Историята, то не е било!Бел.м., tisss.