ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (110.)

Чувате ли плача, стоновете на 75 милиона, в мнозинството невинни,
 жертвани за нечия изгода в касапницата на Втората световна война?

 Източната офанзива на Хитлер започва с тази лъжа. Нападението над СССР не е превантивна мярка на Третия Райх, а добре планирана дълго подготвяна офанзива срещу една напълно неподготвена и неочакваща атака страна, която в следващите години е подложена на окупация, унищожение, геноцид. Две години по-рано Берлин и Москва сключват споразумение за ненападение, което през нощта срещу 22 юни 1941 г. продължава да е в сила.

  Още 1933 г. националсоциалистите в Германия започват да се подготвят за атака срещу СССР. Осем години по-късно – на 22 юни 1941 г., преди 78 години, Вермахтът нахлува в Източна Европа, за да започне една от най-бруталните войни на новото време. Върховното командване на Вермахта съобщава: С цел защита от голямата опасност от Изток, на 22 юни в 3,00 сутринта Вермахтът се вряза в настъпващите вражески линии. Самолетите на Луфтвафе вече нападат Съветския враг.*

  Колко медии днес в България ще споменат тази трагична годишнина? 

  – Германски народе, националсоциалисти!

  След тежки кризи, осъден от месеци на мълчание, най-после настъпи моментът, в който мога да говоря напълно откровено.

  ...От 1933 г. насам тъкмо Германският Райх се стараеше с безкрайно търпение да спечели като търговски партньори югоизточноевропейските държави. Затова ние имахме и най-голям интерес за тяхното вътрешно държавно консолидиране и за реда в тях. Нахлуването в Румъния от страна на Русия и зависимостта, в която бе Гърция спрямо Англия, заплашваха да превърнат тия области също в кратко време в общ боен театър.

  ...Поканих г-н Молотов да дойде в Берлин. Съветският министър на външните работи поиска да бъдат изяснени и Германия да даде съгласието си по следните четири въпроса:
  (...) Дали германската гаранция, дадена на Румъния, би била действителна в случай нападение над Румъния от страна на Съветска Русия. Дали Германия е готова да се съгласи Съветска Русия от своя страна да даде гаранция на България и прати по тоя случай съветски войски в България. Като въпросните съветски войски нямат намерение, г. Молотов заяви точно, да искат например да изгонят Българския цар. На това аз отговорих, че България е една суверенна държава и че не знам България да е искала гаранцията на Съветска Русия, както Румъния бе поискала от Германия. Добавих, че освен това съм принуден да вляза в съгласие със своя съюзник по тоя въпрос. Г-н Молотов заяви, че Съветска Русия има нужда от свободно преминаване през Дарданелите и желае, в интерес на своята защита, окупиране на няколко важни земи по крайбрежието на Дарданелите и Босфора. Той запита дали Германия е съгласна на това. Отговорих, че Германия е готова да даде във всеки момент съгласието си за едно изменение на Спогодбата от Монтрьо в полза на държавите с излаз на Черно море, но Германия отказва да се съгласи Русия да си присвои бази по Проливите. По тия въпроси аз възприех становище, което единствено можех да възприема като отговорен водач на Райха, но и като съзнателен представител на своята култура и на европейската цивилизация.**

 
  Германски народе!

  ...В този момент се извършва концентрацията на войски, която по своите размери и обсег е най-голямата в света, каквато досега е била позната. Сътрудничейки си с финландските другари, борците, победители от Нарвик, се държат по крайбрежието на Ледовития океан. Германски дивизии под командата на завоевателя на Норвегия, заедно с героите на финландските борци за свобода под командата на техния маршал, закрилят финландските земи. От Източна Прусия до Карпатите се простират формациите на германския Източен фронт. По бреговете на Прут, по долното течение на Дунав и до Черно море, се намират германските и румънските войници на ген. Анонеску – водач на румънската държава. Задачата на този фронт не се състои само в предпазването на изолираните държави, но и в осигуряването безопасността на Европа, следователно и за сигурността на всички държави в този континент.

  Аз съм се решил днес да поставя земята и бъдещето на Райха на нашия народ в ръцете на нашите войници. Нека Бог ни помогне в тази толкова важна борба.

  
  Адолф Хитлер (1889-1945)***

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (110.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   22.07.1997.

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да навършва своя три четвърти век. В Стария завет 50-годишнината празнуват с юбилей, а 75-годишнината?! Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време кога сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неясен дори за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който отстрани ни изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал, какво от неговия нрав съм взел нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа. Когато научил, че син му се родил, този тих и непонятен за мен в много отношения човек, противник на всякакъв род демонстрации и фукня, наел файтонджия да го разходи през центъра на Пловдив – ама не седнал където се сяда, когато се возиш с файтон, а на капрата, до файтонджията; надигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм чул глас да повиши, да пее ще да е било цяло чудо. 

  Когато съм бил от пет- до осемгодишен, състезаваше се по мото-крос, но нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза към фара, пък той караше като поп на моторетка, изправен в кръста, с вдигнато чело, та двамата с майка ми отдалече го познавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от вида, когато са били още нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше рядко, за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – кани ме в хола на етажа, който купиха през първата година, докато съм бил войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше ги у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил мебелист. Златен занаят е да си мебелист". 

  Докато се състезаваше по мото-крос, в бараката ни за дърва и въглища на улица Ниш 4 окачени на крив гвоздей висяха двете му състезателни табели, елипсовидни боядисани в бяло тенекета с яркочервени цифри. Състезателният му номер бе 45 и в това откривам особен за него смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта при реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове, с дебела подметка от външна автомобилна гума, правени специално за състезания по крос. В онези години състезателното трасе на пловдивчани обхващаше Трихълмието, Бунарджика, обикаляше покрай Паметника на съветския войник Альоша и Руския паметник-костница в чест на загиналите руски чинове от войната през 1877-1878 г., спускаше се после по Пещерско шосе и през Царския Остров, където мотористите прецапваха река Дермендерлийка, оттам към село Оризари, завой и обратно край ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и отново по Пещерска в посока Централна жп-гара, по булевард Руски и след завой около градинката пред Централна гара по улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната точно срещу старото Комендантство зад Дома на народната армия, където се събираше плътна тълпа пощурели от спортен хъз фенове на кроса, за които тукашните моторджии бяха все едно извънземни. В Пловдив изобщо състезанията с мотоциклети някога бяха изключително популярни и всяко състезание се обсъждаше месеци наред.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм посмял да се хваля с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, за да се постоплят, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато се усещах огрян от щастие с моя така необикновен баща, перна ме с копачка Видко Троплев, внукът на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, като напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня. На един от състезателите, Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял, па се върнал да му помогне. Той никога не е бил първи. Веднъж, спомням си, завърши втори, друг път – на пето място от трийсетината кросаджии. За награда риза донесе чистак новичка бяла риза вкъщи и много й се радва.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас" (ако искаш да имаш някое интересуващо те печатно издание, задължително беше да се абонираш и за местния партиен всекидневник), месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабли, танкове, самолет с причудливата форма на галош, дългоцевни огромни оръдия, военни кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите, когато бе 60-годишен, го е съхранила възседнал магаренце и ръката му – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ, а отзад – с почерка на майка му баба ми Динка (Господинка) от януари 1945 г. заръка да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че бе сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент Орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелият редник получил същия орден, но II степен. За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш! Това си беше касапница. Първата седмица от воня на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". Обичал е живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е в избата на старата къща срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж, по думите на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от мъка лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на Преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица, да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадени до мебелния магазин на булевард Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на жилищния район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта му заварвам непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната – седи кротко на бащиното място наметнат с домашната дреха на татко, а майка ми мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята... Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!

  23.08.1997. 

  Кога на богатия му се удава възможност да мечтае! Докато си пожелае нещо, и то кацнало на масата му. Бедният мечтае, и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 apr. 2020

Илюстрации:

- Руски снайперист;

- С баща ми в Китен.

–––

* Вж.https://www.dw.com/bg/%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0-50-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B8/a-15152446 
** Да ни напомня нещо за модерните напоследък т.нар. "европейски духовни ценности"?!
*** Из Посланието на Адолф Хитлер от 22 юни 1941 г. към германския народ и войниците на Източния фронт. Източник: вестник "Утро", неделя, 22 юний 1941 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (109.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (109.)

 Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли... 

  Уилям Шекспир (1564-1616)* 

   28.04.1997., продължение

  Тема за размишление около Rе: Не прелюбодействай, т.е. не бъди мъж на повече от една жена, или жена на повече от един мъж. Съпрузите в брака мъж и жена ли са в любовта? Или взаимно си се понасят в името на децата, общите вещи и спомени? Световната литературна класика настойчиво напомня: в съпружеството Любовта – ако не се обновява, става изсъхнал цвят, хербарий, печално красиво възпоминание за уханието и красотата на живото цвете, птича перушина, кожа на някога дяволито своенравно животинче, напълнена с памук и слама кожа с оцъклени копчета вместо уплашени или весели страстни очета. Ема Бовари, Ана Каренина, Лиза от "Крадецът на праскови". Не знам, просто не знам какво да кажа! От моя страна, това дали не е неособено сполучлив опит за оправдание? Принцип: Крайното мнение никога не е решавало спорове, ама пък винаги успешно е разпалвало стогодишни Пунически войни, които красиво приключват чрез самопожертвователна Пирова победа, след която победа случайно някак победителят или престава да съществува, или изпада до жалката участ на окаян несретник.

  Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видео-касетофона у дома. И седнахме след концерта двамата с нея в кокетно кафене на тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточната жп-гара и Тунела под Римския театър на древния Тримонциум. Двайсетинагодишен нахакан момък – собственикът вероятно, прави демонстрации да го забележим ли, що ли! Мята шегички на висок глас и сам си се хили, качи си краката на съседната маса – по американски. Подхвърля задявки с претенция за остроумие към унило обвесило глава пиянде над трета от общо четирите пластмасови маси, цинично задява момичето зад миниатюрно барче в преустроения на кафене гараж. Накъсо, след като телевизионната камера поне в една трета от времето, когато Re. беше на сцената, я бе снимала, момъкът час по-късно ми изглеждаше като конска муха, та си рекох: българинът е в състояние от нищо с мерак да направи нещо хубаво и после да го окепази и съсипе. Хубав е денят, свеж. Въздухът – резлив, носи се аромат от тъкмо развилите се люлякови храсти в дворовете наоколо и греещата Re. насреща, все още в плен на напрежението от сцената. Ала тогава се появява Досадникът... и докато отпиваш от ароматното кафе започваш да се питаш: Аз какво правя тук?

  Бяхме си го харесали това кипро кафененце, но идиотът развали всичко.

  06.07.1997.

  За сборника "Кардиф"** продавач на сергия за списания и книги – някогашният й учител по български език и литература в гимназията, днес търговец току на изхода от подлеза към паркинга пред Централната градска поща, правил аналогии между стила на сборника и стила на Никола Вапцаров. Според известния български поет и преводач Иван Вълев*** от Стрелци, бивш редактор във фалиралото пловдивско издателство "Христо Г. Данов", важно-важно произнесъл се от съседната сергия към Re. за текстовете ми: "Това е стилът на Кавафис". После първият от двамата сергиджии, след като половин час развивал философските си възгледи относно Участта на хубавите жени и щастието, подметнал между другото, че много странно, но за пръв път открил бил милият излъчване у Re., присъщо за продавачка на хот-дог. Демек, защо ли толкова се интересува как ще приемат стиховете на неизвестен автор двамата продавачи на книги! Бясна беше аристократката по нрав и по бащина линия баронеса от безславно изчезналата след Световната война Австро-Унгарска империя с допълнение, че когато Re. се родила, чичо й Патрик, музикант от виенски бар, в нейна чест композирал, предполагам, простичка доволно дяволита мелодия.

  Изгълтахме в 40-градусовата жега три шишета кока-кола, хем, както се изрази тя – в унес от определението за продавачката на хот-дог. За гомнарския бръмбар най-добра ще да е гомнарска бръмбарка, успокоявам я, макар двамата с побеснялата Re. да нямахме нищо против продавачките на хот-дог естествено. Прав е, според мен обаче, поетът Иван Вълев: в сборника "Кардиф" има нещо и от Константинос Кавафис. Но там би могъл със същия успех да открие и нещо от Сесар Вальехо, от Албер Камю (нищо, че Камю е прозаик и философ), от Маркес, Жак Превер, Лорка, Сафо, от всичката ни обща представа за древноелинска лирика, а и по нещичко от прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и – както твърди колежката д-р на филологическите науки Невена Ичевска: и нещо от Александър Вутимски; а защо не, бих попитал: и от Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Габриела Мистрал, Пърси Биш Шели и Емили Дикинсън вкупом?

  Пак добре, че въпросните ценители на хубавите жени и изящната поезия не са ме причислил към мощната плеада съветски и родни певци на сияйното ни бъдеще и най-хуманния от всички общества строй. Добре поне, че на филигранните строфи на Венко Марковски – любимец на цялото родно Политбюро на ЦК на БКП, не мяза моят "Кардиф"! Но ровнат ли под заглавието на сборника "Кардиф", дали оттам не ще изскочат неколцина още предтечи от поезията на смръщений Албион?

  15.07.1997. 

  Библията е подредена по каноните на лириката: повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм и внушения, озвучени от образ и картина. Например, в Четвърта книга Мойсеева (гл.24, ст.15-16) има ей такъв пасаж: "И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите Божии, който притежава знание от Всевишния, който съзира видението на Всемогъщия; пада, но очите му са отворени". Значи, Пада, а очите му са отворени, не е ли поезия това?

  Ето и пример за поетическия обрат в речта, който ми звучи чудесно в Пета книга Мойсеева (гл.27, ст.2-3): "И кога преминеш Йордан в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, постави си големи камъни и ги измажи с вар; и напиши върху тия камъни всички думи на тоя закон, кога преминеш Йордан..." Ами че това е начало, запев на могъща в пестеливостта си поема за цялата наша печална, смотана цивилизация с великите й претенции, макар да сме още в юношеския й период на безразсъдства и жестоки самохвалства, кой от всичките живи днес около седем милиарда е по-жив! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

  

Plovdiv, edited by 9 apr. 2020 

___
* Реплика на Жак от свитата на княза изгнаник. Седмо действие от комедията "Както ви харесва" в превод на Валери Петров (1920-2014):

        Да, този свят е сцена,

        където всички хора са актьори

        и всеки има миг, във който трябва

        да влезе и излезе; и играе

        различни роли, тъй като животът

        е в седем действия: кърмаче първо,

        което плаче и повръща в скута

        на дойката. След туй момченце сутрин

        с лъщящи бузки, с чантата на гръб,

        което неохотно, като охлюв

        отива на училище. След малко

        печален влюбен, който, сякаш пещ,

        въздиша над сонета си горещ

        за нечий нежен лик. След миг войник,

        наперен, със мустак на леопард,

        ругаещ върло, бърз на крамоли,

        готов заради славата да скочи

        в топовно гърло! А след малко само

        общински съдия, коремче пуснал,

        натъпкал се добре с петел-подарък,

        но строг, с брада подкастрена прилично,

        и хубаво заучил своя текст

        от важни глупости. След туй палячо,

        по чехли, със кесия на колана

        и очила на края на носа,

        танцуващ в гащите от младини,

        сега широки за пищяла мършав,

        и мъжкия си глас обратно върнал

        към детското пискунче… И накрая

        на тази чудновата пъстра драма

        последна роля: странно същество

        в повторно детство, с изличена памет,

        без зъби, без очи, без слух, без всичко!

** Сборник стихотворения, 1998 г., самиздат.

Иван Вълев (1942)

*** Иван Вълев, вж. https://www.facebook.com/206891506899/photos/a.211791611899/213997856899/?type=3&fref=mentions & https://www.bnr.bg/starazagora/post/101171505 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (108.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (108.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   08.03.1997.

  Цената, т.е. пазарната стойност, на някои "хубави хора" се чете върху сбърчените им вежди, изпъчените гърди, вирнатия нос. То е цената, която си определят; можеш да ги купиш и продадеш, и невинаги на загуба. Цената на демокрацията се плаща от нас, обикновените, спазващите закона граждани, не от политическите примадони и шмекери от всякакъв род, които са постоянни галеници на медийното пространство у нас. Тяхната партийна праведност е преди всичко насилие над интелекта. Затова и да си учител е така печално днес. Съвест не се купува със служебно положение и с нищо се не купува, а от никого не се страхува онзи, който е учител по призвание. Да вдигнем очи, да огледаме какви ги вършат сред управниците на нацията лицемерът, парвенюто, страхливецът, грандоманът, фукльото? Ами че от тези гарги смърди на посредственост, невежество, самодоволство, грубиянство, измама и партиен страх.

  Мои врагове са не личности, с които не съм съгласен; врагове, мислел съм си, са ми инертността, войнстващата посредственост. "Мина времето на динозаврите", за този стих от текста ми за химн на училището, където работя, неколцина от колегите си изгубиха съня. Сред тях, години по-късно една от заможните т.нар. бизнес-дами на Пловдив, Цвета Иванова (1946) тогава ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й, че е само едно малко динозавърче, и тя, като помощник-директор по онова време, май че го прие за комплимент. Правиха-струваха мизерниците, назначиха си комисия да обследва пасажа за динозаврите, два пъти на педагогически съвет ми се гневиха и така динозаврите изчезнаха, независимо че на текста аз съм авторът.

  Каква цена плащаме за външно привидното наше спокойствие, когато фарисеите са завладели храма? За кратичка вестникарска бележка, отпечатана в най-четения местен всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под заглавие "Цената", повдигнаха вой и рев сред колегите ми в училището! Час и половина слушах жарки реплики от десетима "педагози с опит", помня ги до един, които се причислиха към обидените. Настояваха да им се извиня публично чрез същия вестник "Глас", дори задвижили отговорни фактори в местната градска управа, доколкото чух. Ами не бях споменал ни едно име, просто милите се бяха разпознали и оттам дойде гръмогласно зеене и горещене. Заболя ме не от десетимата, а че останалите около деветдесет висшисти, колеги учители в същото училище, кротичко попиваха скандала. Подир учителския ни съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка. Ала мнозинството кибици като прокажен следващите десетина дни ме отбягваха, а после май ми простиха – размахват пръстче, усмихват ми се: "А-а, знаем си те ние. Шило в торба си ти-и-и". Демек, простили, разминало ми се. Бях писал в бележката си как шетат по пазарищата на Балканския полуостров от Скопие до Истанбул да си продават контрабандно пренесената през границата стока, докато се пишеха болни и пропускаха занятия с учениците. С един куршум два заека: болничните се плащат, а далаверката си е далаверка. Човещинка, дето има една дума!

  10.03.1997..

  По повод книжлето от трийсетина страници от най-евтина вестникарска хартия на Василен Ведров – псевдоним на бившия счетоводител Петър Петров, "В бездната на безверието". Късата ми рецензия се появи в друг местен вестник, "Пловдивски неделник". Среща едва кретащия болнав Петров чудесният за мнозина почитатели на местната пловдивска лирика Тодор Чонов, поет от село Рогош, а доскоро и кмет на Стария Пловдив, та среща великият поет по пловдивската Главна престарелия счетоводител Петров с възгласа: "Бре-ей, Петров, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците." Ето, впрочем, въпросната ми рецензия за книгата на Петров!

  Пристрастие, в най-човешкия смисъл на думата, към съдбата на българина, но и уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, наивна почти поради приповдигнатия си тон проза иде полъхът на Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в провинциалното си битие, от друга – извисени до онова, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който много жестоко е лъган в своята доверчивост. Как ви се вижда този неуморен самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на скучни, а и не толкова скучновати радио- и тв-рубрики? Откривам строгата му взискателност при възпитанието на поколенията, излъчване на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респект пред бащата, очарованието на майчиния силует. Тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената ни среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на Василен Ведров с "хероите на нашето време" – Ехидничещият, Непукистът, Симпатягата-шмекер, Безцеремонният грубиян, Тъпанарят шегаджия – потупващият по гърба така, че да си прехапеш езика, Зализаната естрадна глезла, Неврастеничният фукльо, Проспериращият подлец, Напредващият в кариерата си червей, Лакомото животно от бизнеса... и твърдият, но деликатен глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

  Лично аз не бих се заел с разгръщането на стари сметки. Но не мога да отрека, че човек е в правото си да изправи Миналото незабравимо пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен характер. Който я прочете, а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото съзнание се определя именно от такива негръмогласни, но сурови завръщания към преживяното и изстраданото. Все пак властта отпреди Девети (ІХ.1944 г.), сочи авторът, – колкото и корумпирана, колкото и да е отричана, мнозинството от обикновените хора са живели почтено, спазвали са традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на взискателно обществено отношение към политическите и стопанските катаклизми днес направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически кукери. Ето защо тази книга е необходима и си струва да се чете и препрочита особено от младия читател. 

  Към двете илюстрации:
  
  Изражда ли се нацията ни, оглупяваме ли? Или това си е нормално състояние на нещата у нас? 80 (осемдесет) години делят изображението на едно най-обикновено момиче от провинциална девическа гимназия и облика на персона от политическия елит на модерна България, персона, чието присъствие в публичното пространство е самата Простащина с претенции и назидания, хем професор и доктор на науките.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 apr. 2020

Илюстрации: 

- Около 1940 г. Бъдещата ми майка като гимназистка*;

- 80 г. по-късно – проф., д-р на незнамкакви си науки**.

–––

* Бъдещата ми майка (1925-1988) в униформа на ученичка от Девическата гимназия в Пазарджик.

** Проф. дфн Мариана Василева Георгиева-Бенчева (1961), политик, бивш министър, https://www.mignews.info/mariana-georgieva-ostava-vyarna-na-mestan/ & https://www.youtube.com/watch?v=9v8GZIFrHS0&feature=share&fbclid=IwAR2Ns1swCjmz1qs9Ee2P5Z0wUOPneazCy6IoPpAPRUXMYjqHVCAkzVCaS2Y Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (107.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (107.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   03.03.1997.

  Сегашната наша българска интелигенция, хората от 20-30 до 80-годишна възраст, са продукт на условия, в които здраво са подкопани етическите стойности. С ореол на висша добродетел за тях се лансираха качества, атрибути на сляпата преданост и всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенството на партийната линия. Партията не греши. Грешат отделните нейни членове, и особено бивши, свалени от постовете си ръководители; иначе Партията винаги остава права. Чудно ми е как българската интелигенция – хора на науката, изкуството, образованието, така да се каже, елитът на нацията ни бе омаломощен, подлъган, окован в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-будното, най-любознателното далече преди 1917 г. самичко се бе обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Прекалено крехка ни е била тогавашната обществена култура, байганьовците гордо веели байрака, забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и имперския канцеларист.

  Националната ни митология носи белезите на общение и противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие – Византия, съхранила респекта към древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото изкуство. С всички уговорки и неприятни за нас, българите, факти Византия ни е била пример за просветена държавност. Накратко, нашият интелигент от Възраждането насам объркал две съвсем разнородни понятия – родственото чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ. Русия на канцеларистите с присъщата й склонност да внушава водещата си роля в развоя на съвременната цивилизация. Основният аргумент за нашето русофилство, Освобождението! "Освободителната" Руско-турска война освободи българския селянин и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетие. Някогашният най-предприемчив етнос в Османската империя, който със самочувствие на стопанин шета из пазарите на три континента и имал мегдан за продукцията си, същият този мой прародител след бурната 1878 г. е ограден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата покрай Дунава в държавица без самостоятелно политическо право, подведомствена на руски чиновници и офицери. И как да е вярно съждението, ако преиначени са основните факти?

  Доверчив, добродетелен по природа, българинът е попадал от клопка в клопка; следвайки идеала си, той все е използван като товарно муле за чуждите интереси. Няма безплатни обеди, даром в този свят нищо се не дава, политиката е форма на тънки икономически сметки, и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, само не и от драго сърце. Романтичната представа за единство между ефирния аромат на приятни настроения и блянове, от една страна, и материалният ни интерес като нация, от друга, е неувяхваща повече от сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме от пеленачето до старците. А колко любопитно е наивник да виждаш как точи зъби да се облажи нещичко от глутницата ловки професионални играчи в политическия световен хазарт! Не, нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че съществуваме, че ни има! Аз този свят и тъй си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искрите, които изхвърчат из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие?

  Нашите хора прегърнали с душа и сърце красната утопия, не съзрели хищното лице зад маската, увлекли значителна част от младите поколения и са ги предали като жертвени агнета в обятията на чуждите емисари от типа на Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия от апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легендата за историческия двубой с империализма, детството, детството, юношеството и младостта ми бяха стоплени от "световната революция", от разобличаването на враговете. Павлик Морозов, предал родния си баща на партайците, и за мен трябваше да е образец, от него, напомняха ми, достойният млад гражданин на републиката трябва да се учи. Моето евангелие, внушаваха ми, трябва да са трудовете на Ленин и Сталин – "бащата на народите, вожд на световния пролетариат". И аз вярвах в тези лъжи, защото бяха осветени от туберкулозния образ на 25-годишния Христо Смирненски от Кукуш, от изнурената фигура на 34-годишния огняро-интелигент Никола Вапцаров от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните бардове Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошните български артисти в литературата, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. От жарта, от пепелта на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

  Естествено вината си е само моя. Но аз силно вярвах на моите учители, които в героически образи и сърцераздирателни сюжети славеха сияйния лик на Партията-ръководителка, Великия СССР и световното щастие да те прострелят смъртоносно на барикадата като Йохан. Вярвах, че победата в състезания по вдигане на тежести или на футболния терен е победа над Злото, т.е. победа над империализма. Вярвах, че изкачвайки пряко сили, самоубийствено красиво най-високия връх на планетата, карловецът Христо Проданов – един достоен партиен член, побеждава световната империалистическа хидра. О, как вярвях! Цял живот, от пеленките мен са ме учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята най-свидна майчица. Щастливец бях с мизерната си заплата на журналист и даскал. Трябваше да съм горд, когато съм от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник, над националното ми самолюбие, набиваха ми в съзнанието, трябва да докажа, че съм интернационалист и продукт на Партията.

  Може би нямам право да се чувствам излъган, предаден от своите?

  Имаме трески за дялане, и това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи!

  Противна гледка е стремящият се с лакти и нокти да се добере до благоденствие. Жалка паплач! Как да разбере, че животът ни е даден да го живеем с достойнство? Внушават, че някой си ни освобождавал, воден от състрадание и добри намерения. А войната е предприятие с огромни залози. Всеки похарчен гологан, рубла или цент предварително твърде стриктно се пресмята какъв приход ще реализира. Военното ведомство и на най-могъщата на света държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки и тайни калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни канцеларии. Тогава защо ли се лъжем, че например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: издълбах пропаст между българите и Османска Турция, да заповядат сега Европата и Русия! – та като рекъл тези думи наш Гьорги, и виждате ли, онези хора през глава хукнали да ни отърват и освобождават? Театро! То е само игра на въображението. А пък ние се вживяваме до степен да закрещим като онези възрожденски нашенски свахи, които пустосвали актьора, изпълняващ роля душманин на многострадална Геновева.

  Дълбоки и силни са ни корените. България не е изнежена романтична несретница, бъдещето, и преди всичко – настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието ни, от предприемчивостта и старанието да работим като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата нация; защото който види успеха им, ще рече: тези са същинските българи, които са и европейци, порядъчни граждани на света.

  Тук ни е мястото, тук, на корена си. Да не забравяме какви сме, кои сме, да не се правим на донски казаци или янки североамериканци, а да уважаваме своето и да престанем да разчитаме на снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината първо в себе си да дирим; а то важи както за изтеклите сто и двайсет години, така и за ставащото тук и сега. Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози или вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее тук, разделен на епизоди като зърна от броеница. А в тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът и живота на всяка нация. И тогава защо да ни учат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото си поуки, които настройват не как героично се умира, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението пред когото и да било също може да пречи; тук и сега няма нищо по-главно от нас живите, все по-драматично оредяващите под седем милиона българи в България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 apr. 2020

Илюстрации: 

- Типичен политически лидер сред 30 г. демокрация;

- Ареалът на българите, древното местно население.