ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (81.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (81.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. 
  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   11.06.1999.

  Назначена, просто поканили я да си избере едно от местните наши училища, т.е. осигурили й протекция от най-новата политическа власт в общината. До момента поработвала на шест-седем места из най-дълбокия прованс, добрала се някак до мижавата длъжност възпитател в едно от притулените покрай центъра на Пловдив старички неугледни училища. Скромна, притеснителна, изпълнителна, затворена в себе си дори в тясното обкръжение на няколкото приятелки. Кажи-речи, човек без физиономия, без личен живот, незабележим, здраво наплашен, типична рожба на партайския инкубатор за редници с чугунените му правила и принципи "Молчать, не рассуждать!", "Мой начальник больше знает, больше деньги получает!" и девиза на фатмака по душевен строй от казармата на живота: "Когато разговаряш с мен, ще мълчиш!" Този български Павел Корчагин в рокля от романа на юношеството "Как се каляваше стоманата" на болнавия Николай Островски, целенасочено мачкан да бъде нищо повече от винтче и лостче на Световната революция, до кръв, до смърт, до безпаметство предан и влюбен в Нашия славен вожд и т.н., изненадващо даже и за себе си изведнъж се оказва шеф, щастливец, на когото парашутът му се отворил, началство на стотина души, повечето от които умни, хора, някак приспособили се да не изживяват трагично участта, в която от половин столетие при соца бе натикан българският учител. И какво преобразование се извършва у тази довчерашна божа кравичка, Боже мой!

  От първия ден в новото й амплоа, в новата й длъжност започва осъществяването на амбициозен план: всичко тук трябва да се приведе в съответствие със стотиците параграфи, алинеи, инструкции, членове, членчета, указания и инструкции как да се управлява образованието. Чудесно! Само че тук вече няма милост към никого, към нищо, което намирисва на ценност в този режисиран живот. Законът, инструкцията, заповедите изчерпват многообразието. Оперативка след оперативка, по две, по три оперативки на ден, когато т.нар. колектив от нисичко снишили се висшисти попива металическия глас на новата си госпожа началничка, която е в стихията си – указва, насочва, посочва, резолира, взема твърди мерки, проявява принципност, отхвърля категорически, поучава, съветва, утвърждава. И над цялата таз идилия като рефрен минорно най-накрая отзвучава над смълчаното стадо от даскаля: "Колеги! Давайте предложения, колеги! Кажете си мнението". Рефренът вероятно е заради формата; все пак "нали вече живеем демократично"! Не секва пороят от фрази, които нищо не казват, освен онова, внушено със самочувствието на новооглашения лидер – тук се слуша мойта дума. L’Etat c’est moi! Държавата, това съм аз! – само че по френски.

  Колко печално е да се живее така тъжно, безкрило, денонощно да си преследван от двайсетина документа, върху които са те задължили да се подпишеш и които ти висят заплашително над кратуната, че все на някой завой няма как да не те пипнат в нарушение, незачитане, изкривяване на върховната божа воля. Говорим за учебно-възпитателна дейност, не за производството на болтове и гайки. Всяка инструкция под взора на новия шеф ни се обяснява три пъти устно, четвъртия път тя ни я чете, после си назначава отговорник, когото пък ще го проконтролира друг отговорник. За попълване на най-стандартен протокол, например, след изпит, треперят първо хората от изпитната комисия, после трепери контролиращият ги отговорник, накрая тръпне и някой от помощниците на шефа. Самият изпит не предизвиква чак толкова трепет и прилив на чувства, както попълването на фамозния канцеларски шаблон.

  Около час г-жа шефката чете задълженията на учителя според Негово величество Кодекса по труда, според Нейно височество Щатната служебна характеристика и според Негово сиятелство Колективния трудов договор и... ни дума за правата на учителя. Когато от задните редички плах гласец запита що тъй, отговорът – "Вие си ги знаете правата. Правата всеки сам да си ги прочете".

  Някоя от даскалиците тук в частен разговор на кафенце изразила несъгласие с шефската воля и доносник верен веднагически й снесъл вестта. Незабавно общо събрание по този повод. И пак онзи тенекиен глас: "Колеги! Какво е това брожение в колектива!" Следва отново прочит на съответните инструкции, членове, параграфи, алинеи, допълнения и прочие бумащина. Защо е това? Учителят в днешната ни уж демократична България анархист ли е! Или олигофрен, бавно развиващ се селски идиот? Славна е тази борба за демократични духовни ценности; да речеш, досега не сме имали образование, традиции, творчество, живели сме си като туземци до пришествието на Месията. Дали това не е механизъм да се изтръгне живецът от и без това унижавания по всякакви йезуитски начини Български учител?

  Не стопанин, не личност със самочувствие на будител на своя мил народ, а част от сбирщина, аргати-чиновници – това ли е идеята? Обезличаването на една нация неизменно започва със съсипване на мислещите, най-вече чрез унижение на онези, които са цял ден сред младото поколение. В крайна сметка, нищо ново, независимо от еуфорично скандираните лозунги от монтирания насред трибуната микрофон за поредния митинг с гора от икони, байряци и хоругви на Партията ръководителка.

  Страшно ми се ще да не е тъй. Ах, дано се заблуждавам, като си мисля, че нищо от ерата на соца не се е променило в българското наше образование, и още по-зле: че в стария бардак с новите курви повтарят мракобесието на познат един, от ранното ми детство омразен чиновнически фанатизъм!

  КАКВО НЕ БИВА

  1. Не бива учителят да бъде почукван с маникюр и нокът по челото. Христос е учител. Големите личности в Историята са учители. Ние тук какви сме?

  2. Не бива хилядите учители да бъдат третирани като тълпа олигофрени. Не бива с тенекиен глас да се квакат азбучни истини пред личности, които четат най-висша духовна материя. Този стил минава на други места, в други географски ширини!

  3. Понеже българският учител при тягостни обстоятелства и при всякакви кофти режими е бил преди всичко личност, а простащината винаги го е наказвала с най-мизерно възнаграждение и лицемерна почит от немай си къде, затова не бива и в демократична България това да продължава. Без любов към човека нищо не става!

  4. Не бива онзи от връо да забравя, че Параграфът, Членът, Членчетата, Алинеята и най-паче само Негово величество Кодексът по труда са създадени, за да служат на човечеството, учителите в това число, а не – човечеството да ги обслужва. Нали!

  5. Не бива да се забравя, че най-естественото ти състояние, след като се добереш веднъж до Властта, е да ти се врътне мозъкът, да забравиш кой си и що си на този измамен свят. Запомни – с инструкцията не бива да си служиш като с чук!

  6. Не бива полицейският разпит, дознанието, следствието да бъдат прилагани при взаимоотношенията между администратор и простосмъртен учител. Учителят не е престъпник. Много моля да се отчете и по най-горните етажи!

  7. Не бива да се забравя, че: Директор, а пък при Вашия случай – Министър, звучи гордо, отговорно и доста приятно за ухото; но учител си остава далеч по-достойно. Няма по-достойна длъжност в държавата от учител, това да е ясно!

  8. Демокрация не е до полуда по форуми или оперативки да квакаш "колеги, дайте да дадем, дайте предложения", ами вместо страх и подозрителност, сам да внасяш доброжелателство у хората около теб. Тогава подканяне няма да се налага.

  9. Не бива никога да се забравя, че високата длъжност в обществото е като лупа, един вид особена леща: големия прави по-голям, дребосъка – още по-ситен.

  10. Не бива да се забравя, че учителят е основният Човек, съвсем не подробност в пейзажа. Решим ли да се примиряваме с Нищожеството, много нисичко и низко ще се наложи да му се кланяме. Тъй е, замълчалият няма как да сгреши, но подлостите на света се вършат с мълчаливо съучастие на огромната маса от страхливци, които умеят приятно да мълчат и мелодично да мрънкат.

  11. Не бива да се бърка дейността на учителя с производство на брикети и калъпи сапун за пране "Чайка", "Петел" или "Камбана". Учителстването е висша, изнервяща тъпака дейност.

  12. Не бива който и да е жив началник да се вживява в усета си за справедливост, най-малкото защото наоколо има и други началници, и всеки началник – със своето чувство за праведност и съвест, ала Бог е само един, хем един за всички.

  13. Не бива да се забравя, че само михлюз, който не работи, само той не греши; в духовната сфера обаче грешките по-често са проява на творчество срещу рутината и невежеството.

  14. Ако си бил зле мачкан и унижаван до този ден, ако идиоти са се гаврели с теб и жестоко те оскърбявали, кога си бил беззащитен, това изобщо и съвсем не ти дава основание да си отмъщаваш, особено на беззащитни и наплашени човеци.

  15. Не бива честолюбието ти да гърми по-високо от твоята гузна гола съвест.

  16. Пловдив е от световните центрове на цивилизацията, пловдивчани са отруден, но незлоблив народ и могат да прощават. Не бива да се забравя и това от всякакви пришълци със завоевателни намерения в най-древния град на континента Европа.

  17. Накрая, пак не бива да се забравя, че животът е разкошен подарък за всекиго от нас; и дали ще го живееш пълзешком с рев, хленч, сополи и паничка за подаяния, или по достоен начин, зависи не от съдбата, не от някой друг, а единствено от теб.

  18. "Да се преобразува коренно днешната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република" – писал някой си Васил Кунчев от Карлово.

  19. И друго от Левски: "Приписвате ми... какво, в очите си гредата не виждам, пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно. Ти ако искрено ми казваш: "Любезни ми брате", то тогава не трябва таквоз бутане и заобиколки, но кажи – това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек; както и аз не замълчавам Вашите най-малки кривулици, или по-добре да кажа: неразбории. За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз – твоите кривици, па нека да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора". И това не бива да се забравя, макар писано на 20 юни 1871 година през турско.

  20. Накрая, като теглим чертата под всичко дотук, не бива да забравяме и онова Христо-Ботево "Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти; доброму добро да прави, лошия – с ножа по глава".

  Пловдив, 29 юни 1999 година

  БЕЛЕЖКА:

  Макар да съм го писал преди повече от седем години, посланието дали не важи и за днешните условия в Българското училище? Вечните реформи, вечните страхове, нарастващата лавинообразно бумащина, чиновнически непукизъм към децата дори и от страна на семейството, особено ярко заявен в българските ни медии. Дали не е препоръчително г-н Министърът да си окачи това, че да му е винаги пред очи?

  Пловдив, 25 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 маr. 2020

–––

* Мисията на учителя изисква той да има свобода за творчество. Мижитурката обаче няма как да е учител, още по-малко то е работа за злостен самозванец с диплома от Висш институт, когато се бие в гърди, че друго не може да работи освен цар племе. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (80.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (80.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   08.06.1999.

  Тук нищо не се проверява, няма никакви критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява редица поражения. Вашите творчески мъки?! Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да? Имате да кажете нещо свое! Всеки е убеден, че има да каже нещо свое. Почти всички мои познати, които не са писатели, са дълбоко убедени, че не са станали писатели само поради липсата на време. Казимеж Брандис*, "Писма до г-жа Z.", изд.1980, с.75

  Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, помамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър, бел.м., tisss), Хайм. Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъ. Синклер. Атанас Славов**, "Под сянката на Фордовия мит", изд.1963 г., с.68
 

  Българската държава след Освобождението не успява да си изгради нравствена здрава основа. От времето на Елин-Пелиновия Андрешко политическите ни партии, движения и държавна администрация са скарани с човека от народа – едно говорят, друго вършат, лъжат безогледно, бързичко се главозамайват, крадат на поразия, по върховете на народното представителство изтласкват специално подбрани невежи полуграмотни събратя по душа и характер на Ст. Л. Костовия Големанов, глумят се просташки над интелигентния стопанин: вместо да разчитат на съдействието му, те закрилят едрия вагабонтин, целуват блажено ръка на всеки по-силен от тях, и това, разбира се, наричат дипломация.

  Лицемерието като да е задължителна черта на изкачващия се тъпак в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като мило пале около богатите софри: вместо да гради национално самочувствие у българина чрез нравствени реални критерии в общественото съзнание, заела се е да занимава публиката с идиотщините на тънка прослойка отчайващо противни маргинали, слабост са й картини и сюжети, в които Злото е всепобеждаващо. Единичните прояви на трезва, уравновесена оценка ни се показват като дело на чудаци не от мира сего – някакви си бели врани извън ятото самодоволни консуматори на мърша. Да не си с лешоядите, приемат те за враг и в двата лагера – син и червен; девизът на йезуитите и партайците "Който не е с нас, е срещу нас" никога не е преставал да им бъде водещо начало през последните сто и четирийсет години в обществения живот у нас.

  До вчера сами се люспеха, днес прочистват стройните партийни редици от врага с партиен билет. Но и това не е нещо ново. Така са ни управлявали преди тях Стефан Стамболов, Александър Стамболийски. Тогава защо ли са ни тези гърчове? Не е ли подозрителността им присъща на тайните затворени общества, на клановете: дивна подозрителност, роила се първом изпод византийските златни кубета на Източната ортодоксия, но заимствала стил и от сицилианската мафия! Как е възможно народ, вървящ по стъпките на Първостроителя ап. Павел, да бъде така безпомощен пред посредствеността и вандализма на орките? Как е възможно от толкова прибрана и уравновесена нация на бял свят да се пръкне в изобилие дотолкова чистосърдечна простотия? А дали не сме си въздигнали и Левски като пример за характер, именно защото не ни е присъщо да сме като него? И дали настояването да бъде обожествен Апостола не иде като отглас на всеобщата ни гузна съвест, на твърдото убеждение, че в никакъв случай не можем да сме като него, че е коренно различен от нас?

  Честно съревнование, достолепие в състезания между идеи! Какво е това? Сякаш никога не сме го разбирали. Българското народно събрание го ползват обикновено като средство за прекършване на опонента, за омачкване на всичко, което малко от малко намирисва на достойнство и идея. Народно събрание ли имаме или си имаме партизанско сборище! Всеки случай, сигурно е, че народният избраник не защитава своя обикновен народ, а партийния си бос. Партийното делене вместо ползи нанася непоправими беди, докога? Докато всички, родени в робство, измрем ли! А може би докато не заплетем пак нишка от корените на националното ни Възраждане, където – колкото неопитност да имало, надделява родолюбието, почитта към отечеството, към общността в българщината, т.е. към човечността.

  Един автор, когото ни представят за храбър човек, емигрирал през 1975 г., за да избегне девет години комунистически затвор, и от 1984 г. гражданин на САЩ, издал повече от четиридесет тома с белетристика, поезия, изкуствознание и с теория на литературата, с фантастика, автор на трилогия за живота на Учителя Петър Дънов, публикува тези дни най-четен вестник изобщо у нас в статия*** под разгромяващото заглавие "Разсмърдяхте се". Но какво ни предлага този защитник на демокрацията и онеправданите в България? "Започвам – пише той – с една забележка към Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който казал, че моралът е най-важното и значи оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлич не е казал това." Следва правилното тълкуване какво собствено имал предвид любимият на въпросния автор Фьодор Михайлович, изпъстрено с остроумни пасажи: "Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (Т. Жечев е родом от село Дивдядово, днес квартал на Шумен – бел.м., tisss), той никога няма да долови точно какво ни казва титанът на православието от Санкт Петербург";

  "кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за пропаднала жена, курва) постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите";

 "Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин, и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и в държавните ви съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

  Подир декларация колко цени своя връстник Тончо Жечев (р.1929 г.) – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (Айййй!), когато живеех в Щатите, да бъде сред първите четирима българи – гости на Вашингтон. Той е голям българист, писател и философ" – та след тази уводна декларация Великият автор на статията в "Труд" изповедно продължава: "Пиша тези редове, понеже обичам демокрацията. Искам да защитя това, което е истинска демокрация". Хе-хе!

  Финал на статията със смърдящото заглавие: "Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа"

  Е, рекох си, защо ли тази стилистика нещо не ме възхищава? Човекът нали казва нещата каквито са си! Обаче, според г-н Жан-Батист Молиер: и лицемерът Тартюф рецитира от сцената само верни неща. Така изразен, демократизмът у хлевоустия автор от Сливен, че дори и респектът му към Тончо от Дивдядово защо някак не ми съответства, не ми се връзват обясненията му в любов, с така жарките му призиви за саморазправа. И веднъж усъмнил се в този чешит, в неговата предизвикателна честност ли, що ли? – познат някак ми се провижда през мъглата на десетилетията. Ча-а-акай-чакай-чакай! Ами този образ ми е вече известен. Паметта е жестоко нещо понякога! Спомням си, че – като блед гимназист, срещал съм името му, направил ми е силно впечатление, та даже съм си купил в онези гладни години книжчицата му от поредицата "Млади приятели на изкуството" с чудесното заглавийце "Под сянката на Фордовия мит", едно от книжлетата, с помощта на които любопитно съм заничал към интересуващите ме по онова време североамерикански класици (препоръка на Никола Джоков – Джоката, първият ми учител в писането, стиховете, разказите, във вестникарството). И ето какво в онази далечна 1963 г. съм си подчертал, написано от въпросния Атанас Славов за Хемингуей: "Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто, вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки" (Атанас Славов, цит. съч., с.21).

  В този бир парче агитационен партайски сборник на идеологическата секция от издателството на Комсомола, предназначен за пъпчиви нашенчета – т.нар. млади приятели на изкуството, 33-годишният по онова време Атанас Славов е нанизал слова не единствено и не само за автора на "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек. Артър Милър е назован красиво и мило "нихилист". Отрекъл нашият агитатор тотално може би най-престижната ежегодна премия за литература и публицистика в САЩ и в Западния свят – "Пулицър", както и дузина престижни автори и литературни сдружения от Северна Америка.

  Зачетох се пак в написаното от Атанас Славов 36 години по-късно. Виждам как другарят, или ако ви е по-приятно – г-н Славов, е вадил с пълни ведра сведения и квалификации за гнилия капитализъм от статиите на някоя си Елена Романова и някой си Пьотр Павленко – двама анджък прогресивни съветски другари от ерата на Йосиф Висарьонович. Та такива ми ти работици, читателю драги, както гласяла рубриката на габровлията Трифон Кунев Бояджиев, ситни-дребни като... камилчета!

  Чудно ми стана откога пък Ърнест Хемингуей е изпитвал слабост към кокошките. Въобразявал съм си, че доста живо ме е занимавала темата за живота му, но такава слабост към кокошките не съм подозирал у боксиращия се Хемингуей. И този факт обаче си намери обяснението как Атанас Славов е стигнал дотук. Когато превеждал прилежно от руски първоизвори, сливенският "баш-компилатор по тупан пущина", самообявил се за ярък борец срещу американските писатели ренегати (по негов си тертип превел руската думичка "кошки" (котки, котараци, котаци, писанки, писета) на родния свой познат български език като "кокошки". Та и това си дойде на място, понеже Хемингуей наистина имал слабост към котешкия род: от африкански лъвове до домашните кротко мъркащи същества.

  Е, питам подир тази екскурзия в миналото: Кому да вярвам? На някогашния 33-годишен агитпроп на болшевишката идея и побеждаващия марксизъм-ленинизъм, или на 69-годишния добре узрял академик, все така гневен, този път хем и нахъсан защитник на Западната демокрация, комуто се иска с тиган нумеро восемь, зает от приятеля му кебапчията, да ни задрънка по кухите български кратуни! Ако откривам нещо непроменено в цялата галиматия около професора демократ Атанас Славов, то е до болка познатият стил на гневно отрицание, стил, представен от политически маймунки и философи, фенове на демократичните духовни ценности у нас. 

  Па ний тъй сме си и научени – колкото по-невъздържано се зъбиш "напук врагу, напук и вам, идиоти", толкова си по-демократ! Та завъртя се виенското колело на живота и доживяхме хора с манталитет на първосигнално партайгеносе да бранят демокрацията, да ни ориентират кое как е в политиката. Както е известно, всеки е в правото си да се променя, случва се някога поради грешки в растежа да се завърти и като ветропоказател над старата опушена кебапчийница БеКаПе според посоката, от която духа вятъра точно днес. И нали има свещеното право да се развива и като общественик, публицист, писател, политически анализатор и дегустатор, автор на гастрономически сборник за прилежната домакиня "Традиционна българска кухня", най-вече като философ-психолог, фен на Петър Дънов. От всеки картоф философ!

  Да туриш диагноза е три четвърти свършена работа. Критика на властта – ами че това е само в услуга на управлението. Защо не разберат простичката истина, а все ровят, търсят врагове и там, дето ги няма! Пък си мисля: честният човек е спокоен, нали по себе си мери; докато нахъсаният "борец за демокрация" тръпне за съдбата на тази или онази партийка, този или онзи свой партиен бос, та няма как да открие собственият му народ в каква беда е до шия. За воюващото Добро съм. Знам, че и българите ще се оправим все някой ден, няма как да не се оправим, само трябва да внимаваме кой как чете евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Партаецът – вари го-печи го, си остава фанатик, т.е. партаец, каквито и клетви да изрича, както и лъчезарно да ни се усмихва с гримасата на нежна акула.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 маr. 2020

Илюстрации:
- Професорът Атанас Славов, ярък борец за демокрация;
- Известният любимец на "кокошките" Ърнест Хемингуей.

___
* Kazimierz Brandys (1916-2000), полски интелектуалец, автор от най-висока проба в европейската есеистика.
** Атанас Славов от Сливен (1930-2010). Автор на свободна практика, диктор в Радио Свободна Европа  и BBC (Лондон) през 1978 г. Работи по проблемите на източноевропейските култури към Центъра "Удроу Уилсън" във Вашингтон през 1979 г., инструктор по български език в Държавния департамент на САЩ, Вашингтон през 1980-1983 г. и в Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд през 1983 г. Радиосценарист, редактор, диктор в Радио "Гласът на Америка" през 1980-1990 г. Автор е на стихове, фантастика, изкуствоведски изследвания и пр. За него ласкаво се изказват световноизвестни писатели. След напускането на България (1976) започва да пише своите мемоари, на които до голяма степен дължи известността си на Запад. Те са писани на английски език, но първо звучат на български, четени от самия автор в 52 седмични предавания по Радио "Свободна Европа" с надслова "Пътеки под магистралите“ (1978-1979). По-късно излизат на български със заглавие "С трева обрасли" в парижкото издателство "Пеев & Попов" (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите се появява на английски (изд. "Оксидентъл прес", Вашингтон) под заглавието "With The Precision of Baths". В книгата си г-н Славов пресъздава политическата и културната атмосфера в България през соца, и по тази причина той печели наградата на Legerete International Writers Union Book за най-добре написана автобиография през 1986 г.  Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3)

Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книгата му за добрата домакиня в кухнята, е нищожна част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на Хемингуей" последователят на Петър Дънов, направи епохалното откритие, че Америка балансирала с десни (републикански) операции за ухажване на етническата шлака (?!) в България, на бившите болшевики и наследниците им. Това е част от личната визия на г-н професора за чувствата на САЩ към България (в. "24 часа" от 6.ІХ.1999 г., с. 13) от статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" за т.нар. "латентен расизъм" у българина.
*** В. "Труд", 26.VІІІ.1999 г., с. 10. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (79.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (79.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   15.03.2005.

  Университетски преподавател, понастоящем, доколкото знам, декан, т.е. оглавява Филологическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", в четвъртомартенския брой на местния вестник "Марица" – вероятно най-многотиражния вестник на Южна България, преди години се изцепи с драматичния въпрос Какъв ни e на нас 3 март? под пилатовската рубрика на уважаемата редакция "Европа ли?" Та взех, че се усетих лично засегнат, понеже и въпросът, и рубриката отправят всинца ни, българи по род, вяра, език, пристрастни към отечеството ни България, към внушение в познат до болка байганьовски стил. Накъсо, да върви на майната Трети март, пък и Европата – знае я Бай ви Ганьо онази Европа на дипломатите, дето се не съобразявала с нашите мераци и с онзи романтически запев от трагичната ни хилядолетна история! Това е внушението.

  Е да, какъв ви е на вас Трети март, дами и господа? Явно, никакъв не ви е. Но за мен точно този ден е знак за горчивата истина, че Отечеството ми бе орязано, ограбено, мечтата на предците – поломена не без участието и на прохождащи във великата световна дипломация доморасли нашенски политици, Трети март ми е особено скъп именно зарад блюдолизничество и предателства пред портите на Изтока или на Запада, или заради метани към Отвъдокеанския учтив и любезен Биг Брадър, все тази!

  Войните, които обикновеният Български войник и семейството, и родът му, лейди и джентълмени новопокръстени в духа европейци, изнесоха на плещите си, независимо какво проектирали сегашните наши управници и сегашните ни приятели и душмани, са осветени от жертвите и ентусиазма, белязан с датата 3 март 1878 година, съхранен за историята в паметта ни Българска.

  Не ми се спори с уважаемия г-н преподавател от местния университет, с автора на въпросната реплика от най-тиражен за Южна България вестник; да си отстоява каквато ще философия или теза! – но настоявам да се има предвид и по-уравновесеното мнение, че Трети март очертава, т.е. оказва се санкция в най-висок дипломатически стил колко многобройни, макар и насила разделени в пет или шест балкански държави, сме ние, българите. Такова признание, хем документирано от Западната дипломация, наред с дипломатите на Отоманската империя и Русия, това не забелязваме ли?

   БЕЛЕЖКА:

  Текста писах с яд на 15 март 2005 г. Манипулациите върху съзнанието ни на българи и днес се вършат чрез сламени кукли и персони с пъстри пера, които по-далеч от носа си, от личната си изгода не виждат и мазно лъщят със склонността си с повод, често и без повод да унижават българина, че е недорасъл да осъзнае що за нищожества сме. Та върху поразчистеното от уж национални медии, се появява кресливата сган от грандоманстващи патриотари, самозабравили се от алчност и лицемерие политици, мазните сериали за великолепието на Османската империя и за бит, отпреди век – век и половина отхвърлен по Земите на българите, гавра с националните ни личности или национални събития в стила на фондациите "Америка за България" и "Отворено общество", появяват се историците, като Мартина Балева**, Емил Джасим*** и прочие обилно препоръчвани по медиите ни отродници с престижни научни титли и високи държавни отличия.

  Любознателност и ровичкане в опит да бъдат преразтълкувани основни събития от Българската ни трагична история чрез т.нар. нов прочит, са ми симпатични с немощта да отрекат приноса на Русия – само че не Русия на имперските служби, всеки случай, а Русия на обикновения човек – събрат по вяра и борбен дух, защо не и по език (руският писмен език е заченат от български монаси и книги).

  Честит да ни е Националният празник Трети март на всички българи по нрав и бит! Където ми е сърцето, там е България, независимо от злост и помия към българина. Въпреки ловките манипулации, в сърцето ми е и обикновеният руски войник, пожертвал здравето, живота си, за да имаме днес България, от която някой се пробва да ни отстрани и прогони.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 mar. 2020

Илюстрации:
- авторът на статия за Трети март проф. Живко Иванов;

- хлапенце в национална носия пред Българското знаме.

___
* Вж. http://dariknews.bg/rektor2011.php?city=3

** Вж. http://frognews.bg/news_228/Uchenata-moma-Martina-Baleva-vzela-2000-evro-da-dokaje-che-klaneto-v-Batak-e-balgarska-razduvka/

*** Вж. https://www.youtube.com/watch?v=q1SXSNQbqw4 Бел.м, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (78.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (78.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   23.09.2006.

  – Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук е начинът, по който ние възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което особено ярко личи в творбите на големите майстори в изкуството.

  – Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.

  – Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.

  – Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!

  – Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!

  – Писна им на хората да им натриваш сол на носа.

  – Поне някой да се разкрещи.

  – Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.

  – Що? Да не би да говоря на патагонски!

  – Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.

  – Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.

  – Идиоти!

  – Мълчат като задници.

  – Защото са задници вероятно!

  – Там е и моят стар "приятел" ленинградски лъже-философ-психолог с осемнайсетте или не знам още колко издадени книги. Вече не му хващам края с колко никове размножава идиотщините си по форумите.

  – Забелязах, забелязах.

  – А и текста, дето тези дни пуснах в мрежата, и той се получи пиперлия, лют, та чак нагарча като отрова.

  – Хич не ми е отровно.

  – Поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво, как със свистене прелитат ниско над онези две женици в полето с мотиките в картофената нива? А? Видя ли я тази картина, като чете онова нещо... или не я видя? А аз просто я преживях... И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двамина приятели – с Емил* и жена му туркинята Весна само с очите си за да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо и запуснато, изоставено сякаш и от Бога място е. Наблизо има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на бойния им самолет-изтребител и турили паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша поне една цигара. Там наоколо, докъде ти поглед стига, е мъртвило, кърът – необработван като че от сто години; буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци от сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. В меката пръст край асфалтовата лента – бабки с мотички бавничко вървят, селцата, където някога живот кипеше, са мъртвило, чума сякаш вършала из този златен край на България.

  – Обезлюдени?

  – И сега, а и рано тази утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра това преживяно, преживях я отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш бях вътре, тъй се усетих.

  – ?!

  – Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските галоши, калта, мизерията им, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.

  – Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

  – Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.

  – Селяни ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата на вечерящите селяни типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****

  – Знам я тази картина. Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

  – Винсент пламенно говори за селянина и за неговия бит! Онзи селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

  – Сонче, снобът това точно не го проумява – че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл и с парашутни гащи, крила като раница на гърба.

  – Имах преди време приятел художник. Като студент в Художествената академия, разказваше ми как колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, като че никога не виждали селянин, не са ходили с налъми, не се били разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познават живота на селянина, но пък искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел дотолкова дълбоко бе свързан със селото и толкова разпалено говореше за тези уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.

  – И постави сега някъде там мечтата на модерния сноб някое утро да се събуди с новината, че българин е станал Нобелов лауреат по литература, в рисуването или в музиката. Нали как измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

  – Да.

  – Ама как да го разбере това, горкият!

  – Жалък глупак.

  – Вероятно не е кофти човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.

  – Та тези трепети и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света.

  – Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за приятеля ти, студент от Художествената академия.

  – ...И ако селякът, да си представим, не разбирал от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му!

  – Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тези уж обикновени хора има самородни слитъци от злато, толкова талантливи! Разкошните текстове на българските народни песни да не би образовани в западните школи творци да са ги създавали!

  – Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни с хленчовете си за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

  – Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и жените с мотичките в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 маr. 2020

___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство. 

** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно". 

  Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждате ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света – посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философията, психологията са непонятни за обикновения човек и с тях могли да се занимават само богоизбрани, твърди самовлюбеният тарикат. Бел.м., tisss.