ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (74.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (74.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   30.05.1999.

  Врабците свикнаха с мен и не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохите от снощната ми вечеря. Оченцата им лъщят досущ като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът ми, и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, ама не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Петимен е за мръвка, ама не му спори с врабците. Израснахме и ние като ей тези врабци, същинско поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак наготово чакаме. Няма как да настигна баща ми – 22-годишен оживял в касапницата на Голямата война. А моите войни са малки войни. Дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Царе сме си в собствения живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестрицата ми Ели и с племенницата Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените градини в двете местности Азмъка и Комсалето край Пазарджик, па седнахме не у леля, а по мое настояване кафенце седнахме да пием в частно кафене на съседната уличка. Ето що разправи за рода ни леля ми Виолета (1932-2017), нейната версия променя донейде казаното дотук в тези записки – едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, та и да го направят по-разбираемо. И тъй... за калугеровския ни корен. В центъра на Калугерово има плоча с имената на умъртвените през турско местни жители. Сред тях, според леля ми Виолета, било името на прадядо ми Ангел и неговия брат Георги. Голям род били Керемидовите. Неслучайно този Ангел го курдисали за кмет на селището в най-усилните времена. Жена му Мария била хубавица, толкова красива, че влязла в очите на бродещите наоколо чапкъни от съседна турска махалица. Следва вакханална оргия, за която леля – 66-годишна жена, нищо не коментира. След клането на съпруга й тази Мария с невръстния си шестмесечен син се установява в Пазарджик. Вероятно родът на мъжа й или нейният род помогнал жива и невредима да се отдалечи с пеленачето. Повече не се омъжва, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който дом го зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в ранните ми детски години; изправя се пред металната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е-е!" Кучката им Соня, светлофява, с къс косъм и гуджук опашка, демек: късо отрязана, беше много зла, въпреки ситната си порода, синджирът й беше привързан с халка за тел, опъната открай-докрай през двора им. Умирах за черници, а те имаха черничеви дървета, лаком бях като хлапе по тези черници. Дядо Гошо – мъжът на баба-леля Миче, мил шкембелия и веселяк, държеше работилница за каруци на площадчето баш срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми веднъж сглоби колело за талига само от трупчета бук. Освен теслата друго нямаше в ръцете му. Направо факир!

  Синът Ненко на заклания Ангел и Мария носел прякор Дявола, понеже един ден прескочил у заможните съседи и задигнал гъска, която вряла в голяма тенджера, а вместо гъската пъхнал цървул да се вари. Бил двайсетинагодишен, пояснява леля Виолета, когато свършил тази магария. Усетили го, разбира се, уж нищо не сторили, но му лепнали прякора. Ненко е роден най-вероятно през 1875 г. Умира в 1912 г. като доброволец в Балканската война. Разболява се от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия. Незнайно къде е и заровен. Бил едва 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с две деца: по-големия – Борис, е роден в 1900 г., Мария – по-малката му сестра, е кръстена на някогашната калугеровска хубавица, по която пощурелите чапкъни от турската махала точели лиги.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а през 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата била кирпичена, на един кат. За невяста си взема перущенлийката Невена. Пристануша била Невена. Уж Борис я откраднал, но то било нагласено тъй, понеже заможният род (заможен в миналото, оттам и претенциите) не пожелал да я даде за невяста на калугеровския сирак. Невястата била с година по-възрастна от младоженика.

  "Ни един от вас (има предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – усмихва се леля ми. – Дядо ти Борис беше лют мъж, невъздържан, псуваше и все налиташе да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, инак трудолюбив, взискателен и предприемчив, стопанин на имотите си, се влюбил в много по-младо момиче. Това, което не желаят да му простят собствените му рожби, е, че ги жалел по-малко от аргатите и калфите. За отмъщение, за какво ли, помежду си зад гърба му го наричаха Дъртия. Дъртия така, Дъртия онака, слушах и след смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му щерки.

  Версията на леля ми Виолета за Перущенския ни род. Когато в 1876 г. не турци, а помашки башибозуци откъм Рупчос, начело с Ахмед ага от Тъмраш**, се спуснали нахъсани като вълча глутница, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия взор на редовната османска войска, бащата на баба ми Вена бил петгодишно хлапенце. Изклали цялото му семейство и от рода де когото сварили, ала за невръстното се застъпил бездетен турчин, търговец на тютюни. Рекъл на джелатина: Мъненко е, каква вина има! – и така го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини, фурми. Като става двайсетгодишен този Гьорги, турчинът му открил: Не сме ти ние истинските родители, твоите са в перущенските лозя заровени.

  Гълъб и Невена, само че по турски, се именували този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1872 г. Георги (Гочо) х.Трендафилов кръщава първите две от трите си рожби с тези преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, се е родил към 1896 г. После са Невена, родена през 1899 г., и Цвета, родена около 1904 г. Жената на оцелелия Гьорги носи името Спаска, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била пет години по-млада от мъжа си, родена около 1877 г. Голяма любов имало между Гочо и Спаска (прабаба ми), много се погаждали и бая заможни били. "Помня – казва леля, – мама разправяше, че баща им редовно изпращал маслини и мандарини в сандъци откъм Солун и Палестина, дето въртял търговия. Мъничка съм била, кога си играех в тези сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланя да даде голямата си дъщеря на дядо ми, 16-17-годишен, че според нея, бил фукара – демек, сиромах.

  Кога точно починал прадядо ми Георги от Перущица? Вероятно през лютата зима на 1908/1909 г. Едва 36-годишен, разболява се от бронхопневмония и за късо време издъхнал, след като газил до гърди в ледената река с чувал смляно жито на гръб***. Служел си говоримо с турски и гръцки, затова, а и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали като кадия, идвали при него, за да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите си рожби, друг мъж обаче не подирила. Силен ще да е бил споменът й от живота с рано споминалия се Гочо. От Перущица не излязла. Там е заровена, до мъжа си. Първородният Гълъб си довежда за невяста "леко момиче". Опитвали да го разубедят, ама той – като да прихванал от баща си благост и сговорчив характер освен разум, отвръщал: "Тази ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви аз приказките, сърцето си слушам". И живял честит и в сговор с жена, която била, казват, силно привързана към него. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 fev. 2020

___
* На този адрес в Пазарджик днес има жилищен блок.

** Едни твърдяха, че тъмрашки помаци съсипали, изгорили и ограбили Перущица, а предводителят им Ахмед ага Тъмрашлията е палачът на това героично село. Други пък, главно родопски изследователи и писатели, като Васил Дечев, Стою Шишков, смятат, че не тъмрашлии и въобще помаците са "превзели и съкрушили" Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата в и около Перущица са вършени не от родопски помаци, а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само не е участвал в сраженията за Перущица, ами спасил бил няколко рупчоски села от фанатизираните башибозуци:  https://svobodennarod.com/chetivo/item/3833-nikolai-haitov-za-tamrash-pomatzite-i-ahmed-aga-tamrashliyata.html & Ахмед Караходжов – Тъмрашлията е българин мюсюлманин, неформален лидер на планинското село Тъмраш и околността. Роден към 1820 г., през 1879-1886 г. управлява Тъмрашката република. Известността си заслужил, защото не делял човеците на християни и мюсюлмани, а всички били равни пред волята му. По време на Април 1876 неговият брат с други тъмрашлии се отзовава на призива на султана за клане на християните от Перущица. Самият Ахмед обаче отказва да участва в потушаване на въстанието. В онази ситуация той не се поколебава, рискува да бъде нарочен от властта, но с личния си авторитет и страха, който всявал сред местните изверги, каквито били повечето башибозуци, успява да спаси от погром Яврово, Лилково и манастира "Св. Петка Муладавска", вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/neudobnata-istoriiazahari-stoianov-pregovaria-ahmed-aga-115082/& http://www.24smolian.com/2019/07/45.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (73.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (73.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   29.05.1999.

  Тази крепка вяра в правотата на своето, което тук казвам, никак не ми харесва – геният и графоманите говорят толкова убедено. Не съм ни Библията, нито Господ, че да съобщавам истини от последна инстанция. Когато се позовавам на баща си в това и онова, наясно съм, че – след като този мой баща си беше най-обикновен, т.е. простосмъртен и грешен както са повечето хора, естествено е и аз да съм като него. Да, тъй е. Силно ми се нрави позицията на говорещия глас от низините. Колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-яростно изпълнен с енергия за живот! Да не усещах съпротивата на средата, в която съм се родил, възпитавала ме е и ме е привързала към себе си с всички онези уж меки докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си само случайна подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев (1935-2019) има стих колко отчайващи могат да бъдат за пишещия именно овациите: "И в несъпротивлението падам като в целувка без любов".

  Убитият в мъгливий Албион Георги Марков - Джери (1929-1978)*. В лабораторията му кощунствата на родния соц раждаха жлъч. Жлъч и омерзение – какво повече от ирония, като акт на съпротива! Бисерната мида превръща в стойност онова, което я наранява, което предизвиква болка и потрес у нея. Благородното е уравновесено – не крещи, не размахва юмруци, не изпада в опиянение от омраза. Нали не бива да мязаме на полит-агитатори и гьобелсови ученици? В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта, след като нищо свястно тези две не са в състояние да произведат освен фанатичното убеждение колко сме прави, колко сме призвани да въведем ред, най-после ред в объркания хаотичен свят! Къде е тук смирението да се живее талантливо? Това ли е подходът на стопанина?

  В никакъв случай не съм постигналият смирение уравновесен тип, но съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник и светец, въобще всичко добре известно с клишетата "революционна вяра и убеденост, непоколебимо принципно становище, свещени демократически начала" и пр., нищо добро няма да роди, ами ще затвърди партайския рефлекс към човешката ни участ. Фашизмът или националсоциализмът, ислямският фундаментализъм или сръбският шовинизъм, куклуксклановците, или мракобесите във всички времена и епохи са духовни братя близнаци. В актива на соца стоят крупни престъпления, като преселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад, гладомора от 1921 г. в Съветска Украйна и през шейсетте-седемдесетте години на века в Китай, по-късно и в "революционна" Куба.
И всичкото това гладуване и смърт – за да може армията да бъде въоръжена с най-разрушителните технологии за масово изтребление. А онази така стройна система за репресии и унищожение на самото понятие "личност"! В такива гигантски мащаби подобен род мероприятия, както при съветския строй или както в Северна Америка по време на маккартизма, кога са били толкова блестящо творчески приложени?

  И всичкият театър бе граден върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво да очакваме от драконово семе? Мъстта или злоблението се явяват с привлекателни лозунги; зад пищната фасада обаче е пренебрежение към човешката природа, идеализъм от посредствен вид. Не съм заразен от християнщина, съвсем не! Попските лакърдии не са моето амплоа. Не обичам търпението на овцата, която се надява на утешение и награда в Отвъдното, в райските селения на Аллах или Бог отец. И у мен кървят раните. Колко пъти се будя нощем от проклетия въпрос: Защо ни смятат за нация от наивници? Нима сме неспособни да се защитим – точно ние, които сме с дълбок корен в българската земя! Но не бих си позволил хора, които ме отвращават, да ме превърнат в свое подобие. Знам, че на тях врагът им е жизнено необходим както слънцето, въздуха и водата за всяко същество. Друго е, мисля си, основното в посланията на Иисус: не опрощаваща, а Любов в защита на човека.

  Сега и тук, в този мой живот, са неуредените стари сметки. И ще сторя, колкото е по силите ми, лицемерът, мракобесите в мимолетния отрязък от живота на цялата ни нация (всъщност на цялата ни цивилизация) да осъзнаят греха си и да се покаят, ако могат, ако имат духовна сила, ако е живо достойнството у тях. И не на площада, а пред себе си, пред генетичната ни обща памет като народ и човечество. Колкото и противни да е стореното от тях, те остават наши братя, и държа първо към себе си да възстановят уважението към себе си. Не, не е удовлетворяващо да виждаме как лицемерничат именно заради гузна съвест, настръхнали против бедстващия народ, който не споделя участта им. Вероятно затова посягат към власт, слава, богатство, към повърхностни белези на задоволство от себе си – с материално благополучие да подтиснат притеснението си. "Ето, вижте ни! – ехидничат чрез демонстрациите на охолство. – Ние сме успешни хора, понеже много сме постигнали в живота".

  Наивно ли е така да мисля? Възможно е. Но тази наивност ми носи равновесие. Не се измъчвам дали написаното ще достигне до своя читател. Каквото и да се случи, онзи, за когото са предназначени тези писания, ще ги открие. Нямам намерение да им правя реклама. Пиша не за слава, не за пари, не да си чистя образа пред света, макар че – строго казано – суета и самолюбие има и в написаното тук. Но това съм аз. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам, не мога да избягам.

  Снощи тържествено, с халосни гърмежи и илюминации тук откриха Европейския месец на културата. От 28 май до 1 август Пловдив е Културна столица на Европа. Много любопитно, много приятно и не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат платната, ще се повеселят, пък ще отлетят по къщите си. И ще си останем пак с мизерията да обитаваме работническите гета спални комплекси, да метем и чистим след шоумените, да подреждаме, доколкото можем в тези люти хайдушки времена за Балканите, дома си, двора си, тази наша простодушна България извън модните дефилета, фетиши, кумири, настроения и прочие суета.

  И ще си кажем някой ден или нощ сбогом. Не вярвам в преражданията. Не вярвам и в отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тези радости не ме греят. Мен тук си ми е хубаво – тук да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и за разума, да продължа да любопитствам, все тъй разхвърлян из подробностите на делничното, и все тъй прибран в моите си историйки, дето ги нижа както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на пясъчния бряг. Питам стар манго как живее сред смрадта, помията и лайната, сред техните бесните кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенетата, погребенията и щурите побоища пак заради някоя невярна невяста на Столипиново, а той – дълбоко, искрено учуден, ми отвърна с широка усмивка: "О-о, тук е хубаво! Тук е Раят за моята душа, братко. Тук са ми приятелите, жената, тук са ми синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-хубаво място на света за мен".

  И ще ме повика някой ден или нощ майка – пазарджиклийката с ръцете на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички сме се събрали. Масата е сложена. Ей ги баща ти, баба ти Невена, дядо ти Борис, сваковците Ваньо от Исперих и Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, чичо ти Стефан от София, баба ти Динка излязла изпод онзи ненадписан речен камък в къра край Лом – и тя, чичовците ти Дончо от Харманли, Димитър от Старо Железаре, Пловдивско, Атанас от онзи дом за луди в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го затвориха при откачените, че говорел срещу властта, с китарата си е тук, подрънква и ниже пак неговите си за огнени мелници. И харманлийският ти дядо: бирникът Гьорги – бирник, пък най-бедни в махалата, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишките гробища е дошла с копринено русите си разкошни косици и хубавите сини очи, единственото русо, най-красивото ни момиче, хубостта на рода, която не си виждал, и всички те все за теб питат, моето момче. Хайде! Идвай си, Джоре, де ни се губиш още!" Ще й кресна: "Чакай още малко, ма-а, да си доиграя играта!" Пък ще засуркам боси пети в прахоляка на сиромашката ни уличка "Ниш" – осемте къщурки сред дворчета, дето мина ранното ми детство, когато бяхме тъй бедни, и въпреки това съм бил толкова щастлив, както никъде другаде! Сантименталности... От тях ми иде ищахът да пиша.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 fev. 2020

–––

* "И да те е имало, пак те е нямало"  – надпис върху надгробна плоча. https://www.ploshtadslaveikov.com/smehat-na-dzheri/ Бел.м., tisss.

ЧЕРНА ПЕПЕРУДА

ЧЕРНА ПЕПЕРУДА

У кроткия съсед отруден
на гости се яви Смъртта
и върху тяхната врата
залепна черна пеперуда.

Пристигна по обяд една
раздрънкана кола и бледа
отпътува със съседа
угрижената му жена.

Цветя положихме на гроба,
тя плака скришом от сърце
и днес с разстроено лице
пое отново към завода.

Животът пак се втурна лудо,
да ни омайва всички нас –
неясни като летен мраз,
щом кацне черна пеперуда,

 най-близките да се сберат,
да споменат едно и друго,
и сетне, като всяко чудо,
да ни отмине този свят.

Среднощем питам се, какво
остава, след като си идем –
низ добрини и куп обиди,
засято някое дърво

и цвете нежно под дървото,
а другото ще стане прах,
суетна врява, женски смях,
отлитнали като живота.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 6 uli 1980 – edited by 24 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (72.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (72.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  28.05.1999.

  Над реката виси тъничка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гугутка се скъса да гугука, а зад улука край балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера след обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивото тенеке. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната веранда. Природата е плътно наоколо ми и произвежда уют и суета. Ай колко преходни сме с всичката шарения от боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсет години станаха, откакто се преселих с деца и жена да живея в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, ала между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-подредено от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал по-скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама и в Европа приятелството и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, при това с повече пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните лакърдии за някогашния наш Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния театър, долнопробните курви по градинките, с градските чешити и хотелските потайности и романтичните там любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходи година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че беше счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка от ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката току пред съседния вход: починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте с карти за белот и ролковата касета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно отчужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и се прибра в родния си Кърджали. За тях двамата с Васко писах стихотворението "Черна пеперуда".

    У кроткия съсед отруден
    на гости се яви Смъртта
    и върху тяхната врата
    залепна черна пеперуда.

    Пристигна по обяд една
    раздрънкана кола и бледа
    отпътува със съседа
    угрижената му жена...

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар и водопроводчик; обичаше той да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се чумери: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей тъй, локни му за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие таз ваджия". И него ракът го стопи. Столът, скован от колегите му в ателието за театрални декори, за да не усеща зверските болки, четири години след смъртта му напомняше за Гогата Гърев – събираше прах и паяжини на площадката между втория и третия етаж сред кашони с празни буркани и вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не се примирим с крадливата цигания и с гръмките тумби от Столипиново, с натрапчивата парцалива екзотика, която навред по света е белег на това весело хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия се появи пред нашия вход на блока ни да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се при нас като че при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши даже и с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, чиято слава тук се носеше, сега лицето му добило землистия цвят на обречените. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме на, виж! Две операции ми направиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж, ел.техник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката, отива на магистралата да спира колите, че се движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включеше ли електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми, етаж по-горе, казачок танцуваха. Говоря му веднъж: "Що си изкарал тон-колоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ни ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече ми поверително – едни авери, с автобуса да дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръх-звуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали имаше навършени трийсетте, шушукаха съседите, че го хвърлили бит до смърт от горен етаж на милиционерско управление, но писали в смъртния му акт друго. Близките му посмяха ли да попитат властта как тъй се е хвърлил да умира? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с палка или с гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Мишо, поетът Михаил Берберов (1934-1988), когато съм възкресявал на чашка епизоди от живота ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Живкова България, възкликна: "Я ги зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай! Или се заемаш здраво с литература, или се правиш на квартален гений".

  Сбрахме се след януари 1979 г. все българи завалии от кол и въже. Долетяхме тук млади, вече облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, Боже мой, свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадиме се сами по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, дечицата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. А ние?! Ние май сме си същите някогашни момичета и момчета, препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните си с челяд гнезда. Ето, тази е моята България, с която воюва т.нар. елит на обществото, хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала, мозъка пак опитва да ни промива. И върти се животът, това циганско колело, сменят се управниците, сменя се и властта, сменят се партиите, а паразитите не се менят. Пък ние – пак на този хал, пак изнудвани, пак притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка и бандите, от претенции на малцинство, което пак на наш гръб живее и се плоди. Ние сме тези мълчаливи, вечно излъгани, вечно задължени на тази майка-мащеха, Българската уж държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат ни с нас, нито с Отечеството. Останахме си сол на земята и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 fev. 2020

Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера;
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (71.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (71.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  27.05.1999., продължение

  Това, което се случи с комунистическите лидери след 1990 г., е показателен случай като по учебник. Извадени от собствената си среда с блаженствата на  благоденстващи отци на нацията, доста от тези персони заприличаха на хора, държани пряко волята им на тъмно, па изнесени на припек. Как срамежливо и кротко можели да звучат познатите някогашни металически гласове! Видя се, че и партийният функционер от най-висш ранг бил като нас човек със своите болки и притеснения, можел и той да се съмнява, да трепери над здравето си, а и над това как ще го възприеме народът. Такава е сърцевината на здравата партийна философия – партийният член отговаря единствено пред органа на мнозинството, не пред съвестта си, а пред Партията. Самата партия се състои от честни и предани членове. Но под "честни" да се разбира "съответстващи на партийното понятие за чест", т.е. бетонно убедени, че партията им никога не греши.

  Еуфоричните агитки от първите месеци след Десети ноември със заклеймяването на всичко, що дотогава е носело определението "комунистически-комунистическа-комунистическо", вместо да решат проблема на Отечеството с едномилионната членска маса на БКП, капсулира тези внезапно осиротели без партията си хора в натрапената им обща вина. "Няма бивши комунисти!" – опияняваха се в гръмкото си красноречие ораторите на едва прохождащата у нас демокрация. Ала когато приковеш до зида с лозунгите и най-добронамерения с веселичкото и злобничко "червен боклук", какво да стори червеният боклук, освен да се подлюти и той от своя страна! Да съм на негово място, и аз не бих простил на квакащите отгоре ми с изпулени очи и изхвръкнали от ярост жили. Да, но кой да ни научи, че обикновено най-силно крещящият е бивш или все още действащ информатор (доносник) на страховития Шести отдел* на Живковата Държавна сигурност сред кандидатите за лидери! Трябва да си бая задръстен, че да не правиш разлика между властващия до вчера партиен гаулайтер и обикновения редник-член на БКП – сам той жертва на манипулация. Ето така се налагаше демокрацията в България. Т.нар. "демократи" (кресльовци) се наложиха над плахо проявяващите се демократи от категорията на Петър Дертлиев (1916-2000). Вече се досещам как стана този номер. В националната ни история първото Народно събрание на Оборище дава донякъде представа каква схватка между характери се води в преломни исторически моменти. В този смисъл Гавраил Хлътев или Хълтов – двигателят на Априлското въстание от 1876 г. Георги Бенковски, е блестящ първообраз на активно мечтаещия да поеме водачеството. Единствено в неговия случай обаче, доколкото ми е известно, това лидерство беше големият шанс за нацията ни да се покаже пред света в робската си несрета.

  От вчерашните червени идоли първи се отрекоха мекеретата. Смушваха се месец-два по крайчеца на многолюдните митинги през зимата на 1989/1990 г., па като усетиха, че по трибуните са накацали все гола вода политиканстващи, присламчиха към микрофоните, към Кръглата маса, към разните "общонародни", "обновени", "радикални", "антикомунистически", "демократически" комитети, комисии, полит. дружинки из цялата страна, превърнаха се в неразделна част от манифестациите, прописаха декларации и призиви срещу "червения октопод" и ей ги, след година, две и три години – ведри, красиви и преустроени, цъфнаха я в общинската управа, правителствена някоя службица или в Народното събрание. В новичък костюм с модна кройка и риза на райе, стъпващо както паун в новите си патъци по дебелия килим в парламента, вчерашния партаец, който името си още драще с правописни грешки, със задебелял глас вече дава наставления, ръси простотии а ла Бай Тошо.

  Ако си спомняте как младежи се изгавриха с един доктор, дето после му остана прякорът Нубиеца, или грозда от вицове за фамозния депутат с красното име Гошо Тъпото. Как в нюйоркски хотел се бори с климатичната инсталация, или как Тъпото на някакъв прием примъкнал стола си до шведската маса, опрял лакти и придърпал паниците с мръвки. Ето ги новите ганьовци на манежа! Да, ама този тъмен образ по едно време за една бройка да оглави кайнака с голямата пара от игралния бизнес в държавата. (Това последното и следващия абзац добавих при преписа по-късно.) За пример, без да ги именувам, са и хора на висока длъжност в днешен Пловдив, лекари по професия. Две години по митингите на пловдивските опозиционни партии и движения лекарите заничаха любопитно от задните редички, изпъваха шия, тълпяха се зад храстите в Градската градина. По-късно в Пловдив се заговори за дружинката на анестезиолозите – приятелски кръжец около новия кмет**, чийто членове с малко пари изкупиха сградния фонд на бившите държавни поликлиники, заговори се за мафия на лекарското съсловие, както година преди това се случи и с местния адвокатски бранш.

  Къде са днес – десет години по-късно, някогашните присламчили се? Можеш ли дори да поприказваш човешки с тях? Мнозина от тях станаха неразделна част от новия иконостас на Републиката. Такъв един, телесно здрав като бик за разплод и цапнат в устата, преди дни показаха наживо по националната ни телевизия как се пердаши с квесторите в Народното събрание***. Тази човек, бивш шеф на клиниката в Пазарджик, вероятно е добър професионалист в своята област, в медицината, но що върши като народен избраник? Ходи да гостува ту в Багдад, ту в Белград, чат-пат в някое родно предприятие за час-два общува с електората, не пропуска кьор-софра на правителствен или дипломатически прием, води показния живот на човек от столичния хайлайф, разведе се, мотае се обкръжен от знойни дами, строи вила на два етажа с триметрови зидове край София и е привързан към двамата си сина юноши, та ги взема на лов в бившите Живкови резервати и по луксозните почивни бази за дами и господа от лъже-елита на столицата.

  А не е единственият уредил се с Хипократовата клетва в България. Покаянието не се състоя. Остава другият изход – Мойсеевият. Едва когато всички ние, родените в соца, измрем и споменът за държавата ни – добра, лоша, но държава, сред нашите внуци или правнуци избледнее и потъне в забрава и кога "българин да се наричам първа радост е за мене" от буквара го замени хит на чалгата.

  БЕЛЕЖКА:

  Един от тези хора ми бе съученик в гимназията; три учебни години сме били в една и съща паралелка. Като кардиохирург в тукашните среди легенди за него (в положителния смисъл) още се носят. Сега току го виждам по телевизора как се муси в парламента или дава измъчени интервюта в защита на оклепан до ушите партиен шеф. Жалко за Васко Паница****, дали не го засмука и него манията да се нареди покрай Иван-Костовци, които обявиха всичко за продан и разпиляване на съграденото от две поколения българи в България! 

 
  Пловдив, 16 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 fev. 2020

Илюстрации:

- Един от най-активните народни представители;

- Д-р Васил Паница, кардиохирург, депутат в НС.

–––

* VI отдел или Гестапо на Държавна сигурност, чиято работа бе да слухти за т.нар. вражески настроения преди всичко сред мислещите българи.

** Д-р Иван Чомаков (1953), 

Чомаков и Баташки (двамата вдясно)

 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A7%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2 & https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Naprezhenieto-eskalira-zamesen-e-i-bivshiyat-kmet-na-Plovdiv-Chomakov-855954

*** Д-р Илия Баташки (1961), вж. https://www.168chasa.bg/Article/4651030 & https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Batashki-podnovi-meracite-si-za-shefskoto-myasto-v-UMBAL-Sv-Georgi-445983 & https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Ekskluzivno-Batashki-natiren-ot-MVR-bolnica-shte-se-probva-za-rektor-na-MU-Plovdiv-866528 "Бая засмука и от Втора градска болница. Откъдето мине, трева не никне. Щом не е още в затвора, да се радва"... (мнение за д-р Илия Баташки).

**** Д-р Васил Паница (1947), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0  Бел.м., tisss.

ПИР НА ПЛЪТТА

ПИР НА ПЛЪТТА

Бе нежна като момина сълза –
с високо дупе и гърди налети,
мъжкари трима мислехме се за
аристократи, даже за поети.

Търчахме й наоколо с език
провесен като три дръгливи песа
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж на нежната принцеса.

Лъстиви мадригали в нейна чест
нанизахме и ето най-подире
успяхме дружно да я увлечем
по лирика в студентската квартира.

Разляхме вино както си е ред,
бонбони шоколадови в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят,
залезе слънцето едва към седем
и стиховете ни успяха да пленят,
че позволи на трима да я гледат,

да й нашепваме един през друг
не мадригали най-благочестиви,
ами лъстиви стихове на шут,
когото силно виното опива.

Пропускам незначителното и
на всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай ни позволи
да я изкъпем тримата под душа.

И мокра върху мекия диван
с целувки и милувки безразборно
ний любихме я вкупом и без свян,
а сетне всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Където мине хубава жена,
успява да възторгне куп поети.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 18 noe. 2007 – edited by 23 fev.2020