ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (14.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (14.)

 Понякога, когато гледам звездите,

си мисля: българинът всъщност

е някой много голям,

много доверчив,

много тих,

много добър. 

  14.10.2000.

  Твърде оскъдно е, което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са основно мои лични наблюдения и изводи, резултат на донякъде любителски, донякъде професионални занимания основно с литература и публицистика. Но още в началните, въвеждащи абзаци от статията за Фройд*, откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или онова божествено около разумния ни, логически устроен свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в някакви форми на личен опит. В бележка към сборника "Кардиф" на предпоследната страница съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща помежду им тук изложените работи. В древните времена на поезията се е гледало като на вид магьоснически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, коригирал оратора, възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: "Преди мен първо поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което открих, е научният метод, чрез който несъзнаваното може да бъде изследвано".

  Защо надушвам плесен, сякаш навлизам в старо тресавище? Любопитството не се ли заиграва лекомислен и палаво с Нещо, криещо огромна разрушителна мощ! Не е ли То част от опасните, болезнените истини за човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?

  15.10.2000. 

  Българската земя, населявана от хора с манталитет, обичаи, традиции, минало, реч българска, все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива. Село Пейково, нейде в Странджанския край, си построило параклис и понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, пък било и в пределите на Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с дебел козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 г., на християнския празник Малката Богородица, с хора, песни и веселие параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога.

  Каква е тази сила? Има ли власт, подлост и мизерия да я спре!

  Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черкви, параклиси в областта били изоставени, разграбени, съсипани от нехайство или поради страх от някой начетен партиен доносник, единствено това местенце продължавало да мъжди – грижели се за него неколцина от рода на същия онзи техен полуезически-полурелигиозен владика. Сънувала жена от селището извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. А пък кобилката се преобразила в момиченце, то рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. (доплаква ми се, като преписвам на компютъра тази част от текста**). Та там сторили градежа, който в съня на едного от тях подсказан.

  Какъв комплекс избиват квакащите днес по стъгдите на държавата! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да се докажат – от политици до мастити автори и изобщо престижно титулувани анализатори на българщината? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се и налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла; и като че ли винаги е била такава, а Българското пак оцелява, дами и господа, независимо колко нищи духом са политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни. Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, пък тя – дете момиче, то пък се оказало Малката Богородичка. От какви ли дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата посред най-жестоките изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни български и тракийски надълбоко е, жизнен е и от осем хилядолетия не е пресъхвал, говори, настоява, стига да има кой да чуе, кой да се вслуша в посланията, просмукващи се от Космоса над главите ни към нас, живите днес в този райски кът родна земя.

  17.10.2000. 

  "Любов въпреки всичко" от Явор Яворин – избрано, както чета върху корицата между две графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафененцето почти си изпросих това книжле от човека, който на титулната страница ми написа: "На Г.Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствения сборник лирика, още повече, книга, издадена на свои разноски в тези прекрасни години, е ритуал, нещо по-особено като жест. Такъв род жестове сродяват пишещия с неговите читатели. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си заради "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Та ето значи, да уважа пишещия заради хубавото намерение изобщо да сътвори образи на любовта, но и да му дам повод да се взре в книгата си през моите пристрастни, и разбира се, претенциозни схващания за литература и литературни ценности. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:

     Обичана жена да те пороби. (стр. 4).

     Не искам той да е затворник.
     Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).

     Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).

     Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).

     Не може никой никого да съди,
     щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).

     Един божествен малък карнавал,
     по който още споменът гори (стр. 22).

     Една жена като самотна чапла.
     С примамващ тен и подивяла плът (стр. 29).

     Катунът на моите чувства (стр. 36).

     Любов назаем няма (стр. 51).

     ...богат на обич и на болка,
     на блатен присмех (стр. 53).

  Останалото е удобно и лесно за отричане; не ми се и говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи тип диалози, където изкуството се обсъжда добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие. Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността успешно се маскираше зад т.нар. партийност, сръчно римуване и ритмуване, звънки строфи, громящи еснафа или дявол знае още кого, днес неспособността за творчество вече се поднася като нов стил, разчупващ гадните окови на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията. Някогашните шумни поети избледняха, състариха се, спихнаха се, престанаха да се правят на чудаци в името на Партията. Някогашните любимци от Театъра на суетата! Чувам чат-пат гласовете им, уморени, отчаяни, най-сетне по човешки естествени. Стари мяхове с изветряло вино! Одрямаха се, та вече я няма онази ведра, пищна партийна поезия с обилна драперия от метафори, ами чета за България и българите все неща като "Упокой, Господи, душата на Трендю, хубав чиляк беше, ама и той си отиде" в трийсет печатни реда нонпарей за вестника.

  А другите прославени къде са? Че те са тук, и какво правим ние! Бързаме да ги изкушим пак да облекат театралните доспехи на рицарството. А не е ли по-добре да ги приемем каквито са, без предвземките им в красна поза навръх Балкана със сабя в ръка и уцелен с куршум баш между двете очи в челото с венец на славата. Жива карикатура, да речем, някой Калин Терзийски!

  28.10.2000. 

  Искали да ме видят; и по каква причина? Да придобиели визуална представа за автора на тези опуси. Пука ми, разбира се. Ой, как гали тщеславието едно таквози искане! Е, бива, кажете им, че много съм зает и ужасно ангажиран, че по-изискано звучи, непрекъснато пътувам извън България, макар да не съм си напускал дома поне от двадесет и три години насам – от 50-годишнината си, която отпразнувах в компанията на Re. и семейство приятели с чаша евтина бира и тарелка цаца край Созопол. Кажете им, ако продължат да настояват, че имам козя брада, щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, воня на пор, имам копита вместо нозе и съм с рога под шапката широкопола****.

  В моя случай начинът, по който им изглеждам, само пречи, разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Ударете я с юмрук между веждите тази публика, и вместо да ви се ядоса, ще процвили от радост. Голямата манипулация  или очароването не е в скрупульозното натрупване на детайли от "истина", ами в ироничното, подхвърлено нехайно уж. Човече, за тях ти си Иисус: защо са ти два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш само с тарелка цаца!

  Кагот – от фр.: лицемерен набожник, и Die schoene Seele – от нем.: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от Тартюф и Вечната амбър?

  Доста му се подразних на дон Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя И. Паси в книгата си. А оказа се, Унамуно (баск по кръв, испанец по самочувствие), писал нещо, което съм подредил със свои думи някъде из есетата от поредицата "Въведение", в частта, онасловена "Младите хищници". Ето го това общо!

  Да – пише М. де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език и дори по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моя религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испанският Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е изрекъл: "Да бъде светлина!" И словото му бе испанско...***** И все пак, комплекс за малоценност у Мигел! Мечтаел да испанизира Европа, т.е. да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та пак си помислих за изреченото по-горе: толкова жестоко е поломяван българският корен, че поне не ни се налага да се фукаме пред света... Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Държавата ни България е  отвратителна, подла – но българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и политиците тук.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 dec. 2019

Илюстрации:

- С баща ми дърводелеца в дворчето на къщата им (горе);

- Типичният български политик, в днешна България (долу).

___
* И. Паси, "Философията на живота", с. 217-260.
** Епизодът с освещаването е от есе във в. Арт-клуб от дек. 2000 г.
*** Напомни ми пасаж на Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст" от сб. "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (13.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (13.)

 Понякога, когато гледам звездите,

си мисля: българинът всъщност

е някой много голям,

много доверчив,

много тих,

много добър.*

  26.09.2000.

  Ключ към темите ми от поредицата под надслов "Младите хищници" е сборникът "Кардиф" – опит да представя съчетанието на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на любовта и страстите. Уравновесеност, като смирение пред живота – от една страна, и бесове, като неизменна част на битието – от друга. Обсъждайки настоящето, принудени сме да отправяме доверчив взор към оскъдни сведения за нашето национално, т.е. българско, минало, и то не като го изолираме, а тълкувайки го в контекста на двехилядигодишната наша европейска, християнска цивилизация. Гордея се, че съм българин, не защото съм българин (нещо особено, отличаващо ме от другите етноси), а защото моята родова история е допълваща, и съществена според мен – част от Голямата история на Балканите, важен детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг, за разлика от навъсения разсъдъчно хладен Север.

  Дори умозрителността у мен, живеещия на Балканите, носи соления лъх на море,  слънчеви тучни поляни, съзерцателност, така присъща на Античността. Лесни сме за завладяване; трудно, непосилно й е да ни задържи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Но що да смятам, че то непременно ще да е недостатък! Творческото начало обикновено се корени в някакъв порив на отрицание, което вероятно не са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните двеста години подир Паисий. Отрицавайки, българинът – като характер (освен реплика срещу рутината на религията, на вече установеното) е и импулс, подтик към ново градивно съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, т.е. материална в условията на ислямската Османска империя да обгръщаме с родителска обич мечтата си за свят на разбирателство и хармония от духовен тип. Това, което наричат днес овчедушие, всъщност е външна форма, не слабост, а качество, че сами на себе си българите, може би единствени в света, сме си най-върли критици и отрицатели. Фактът, че този самокритицизъм не ни е погубил, какво говори!?

  Елементарният, посредственият пази прашинка да не падне върху лъскавото му самолюбие, и така се издава колко страхлив е да не го разберат какъв е всъщност. Е, това не може да се рече за типичния български нрав.

  11.10.2000.

  Нужна е доста посредственост, за да кажеш Аз съм гениален или да се разхождаш из обществото като красив паметник на самия себе си – имам пред очи образци от малцината нашенци, които се навъртат около всяка власт. Как високопарно звучи гръмкият, ала и нищо не казващ слог! Ето напомпано с показността си творение на гръмките празни фрази. Преди някакви си двайсетина години съм си отбелязал по повод образец за грандомания: "Твърде патетично, за да му повярвам".

     На свободата верен рицар
     – ще прекосявам своя век
     със устрема висок на птица
     и със размаха на човек.

     Изгнаниците ще повторя
     със всички болки и мечти.
     Със всички ветрове ще споря,
     гласът ми в мрака ще кънти.

  За да приключи със сакралното вричане:

     …ще звъннат огнените струни
     и гневно ще отронят звук.
     В един тържествен Втори юни
     ще вдигнат яростно юмрук

     и устните ми ще потръпнат
     чрез думичката: Свобода!
     И ако живите не тръгнат,
     аз мъртвите ще поведа.

  Къде ще поведе мъртъвците един дявол го знае, обаче звучи гръмко и кухо като тенекиено барабанче. Но дали повече не ни ли дразни "скромността", и по-точно – скромниченето, като поза на домогващия се към обществено внимание именно с лицемерно приклопени клепки и поприведени раменца? От двата типа артистичен характер първият е по-поносим, понеже ме предпазва от илюзии за "героическия" лирически персонаж. Едно чудесно стихотворение има този сякаш вечно напомпан с кресливо самочувствие автор, и то ми звучи като сълза на покаяние и любов – стихотворението "Балада за момичето от село" на поета от с. Рогош, Пловдивско**, бих го включил в антология на съвременната българска лирика. Жалко! Някой му е втълпил на човека, че плоският тенекиен патос по-готин го представя. Достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за да се усети живото дихание на драмата в едното... и тенекиеният брътвеж при другото.

  Човеколюбивото като качество би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашето внимание. Вдъхновителите непременно са онези, оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си човешки ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното право на избор. В този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават. Пристрастен съм за обръщането на човека към собствената си глъбина (доколкото я има), стане ли дума за моменти на избор за това или онова!

  Изпитвам доверие към генетично заложената у всеки човек позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото досега, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Голямата ни човешка драма са били, и пак ще се режисират от Злото, но това е само докато се активизира духовната енергия, обновяваща представите ни за живота и вселената дълбоко в самите нас. Акт на творчество е не когато авторът си пише творбата, а мигът, кога читателят влиза в интелектуално съприкосновения с нея. Библията пролежа цели четири години в библиотеката ми, след като я купих от магазинчето в двора на Бачковския манастир (и сигурно стотици и хиляди години, след като текстовете й са били написани), за мен лично обаче тази Велика книга стана върховен творчески акт именно по време, когато се заех да я чета и доработвам в съзнанието си на смъртен, съпоставяйки я с изводи от моя си личен опит.

  Който твори, вече е извинен за дързостта и за странностите си – в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато подтикват към диалог собствената ни любопитна и строга съвест. Подредени уж, призоваващи, но не водят към диалог – е, тогава кое им е положителното! От друга страна, и гръмките плоски текстове не са свидетелство за човечност, но пак осмислят драмата на живота. Магарешкият трън е разкошен именно с бодлите и с най-нежния цвят на света, който срамежливо подава оченце иззад настръхналите нокти.

  12.10.2000.

  Оптимист – човек, на когото току-що му изгоряла къщата, а той милият се радва, че спасил невредим фикуса от хола си.

  Песимизмът на Артур Шопенхауер (както го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, и в никакъв случай – като основа за философски обобщен възглед. Така понякога на събрание скача някой курназлия, зареден като автомат калашников с лошото си настроение, и в смрадта, която посява наоколо си, съзирам, че именно творческия импулс го няма, и е глупаво да го оспорваш – защото неговото право за свобода на избора, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и нашата свобода на избор, на воля и прочие.

  Имам известна слабост към този род хулници, може би понеже въображението ми ги проектира като версия на бъдещи ап. Павеловци**** на християнската нежност към Блудния син. Макар позиращи, те внасят живец с наглостта си. Когато домът ти е съсипан, естествено е да откриеш смисъл дори в радостта, че ти оцелял фикусът. Странно е, но е човешко.

  Отзвук от детството – предпочитам екшъни, в които Доброто ченге надделява над Злодеите; макар наивен, този сюжет ми е мил и необходим: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията на Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята смърт – Доброто отново ще тържествува в живота. Безпочвен оптимизъм ли е то? Не! Това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. 

  Човек, злобен и в червата, сам си твори смъртната присъда, сам си ръфа плътта. В песимистичната философия не откривам толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество. Доказва го участта и на Артур Шопенхауер, останал до края в одеждите и театралната роля на Савел Разбойника.

  Волфганг Борхерт*****, върнал се изтощен, болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил; умира на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за затворници, сред които разцъфтява любов към мизерно цветче, поникнало покрай каменната настилка на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург Волфганг Борхерт ми иде на ум, докато чета пасаж от философския трактат "Светът като воля и представа" на Шопенхауер (1788-1860), завършена в 1818 г., когато Шопенхауер е 30-годишен. Ето какво пише:

  Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обиталища на нищетата, където тя се крие от студения взор на любопитните, той в край на краищата ще разбере какъв е този най-добър от всички светове.

  Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:

     Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
     за дребни и големи риби,
     за всяка лодка -
     а пък самият аз
     съм кораб в беда! 
...И какво се получава от тази съпоставка! Вече и срещу мнението на Шопенхауер: жизнелюбието е силно и най-мощно се усеща именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, отправна точка. Край вратите на затворите ароматът на свобода е най-свеж.

  Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми бъде баща – роден е в 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми, дърводелецът, най-малкият от петимата харманлийски братя. Двамата – Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните страни на една и съща война, на една и съща фронтова линия. Това е! Не мога да понасям оправдания, хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман****** и прочие.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 17 dec. 2019

Илюстрации:

- България след тридесет години демокрация (горе);

- Приятелство, от което имаме полза голяма (долу).

___
* Г. Бояджиев, сб. "Кардиф", изд. 1998 г.
** Т. Чонов, сб. "Тревожен кръг", изд. 1980 г. и  сб. "Сълза", изд.1983 г.
*** Исак Паси, "Към философията на живота", с. 68-70.
**** Най-злостният враг на християните римският военначалник Савел след премеждие се превръща в апостол Павел. 

***** В. Борхерт, сб. разкази "Нали нощем плъховете спят", бълг. изд. 1965 г. "Жълтурчето".
****** Предвид романите на Т. Ман "Д-р Фаустус" и "Вълшебната планина". Бел.м., tisss.

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О вие, дето целите сте в рани

и сълзите ви слънцето суши,

спомнете си, че дълго ще ни няма –

молете се за нашите души!

Животът миг е, весел и чудесен,

но и човек безкрайно да греши,

с по-възрастен да си учтив е лесно –

молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,

но с времето гневът ни се сниши,

затуй докато гледат ви очите –

молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши

и любовта преградите руши,

нещата, значи, хич не са ви лоши –

молете се за нашите души!

Успехи, почести, богатство, радост

щом мярата човешка надвиши,

помнете, дълго няма да сте млади –

молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда

съдбата кокалите му троши,

та прошка тук за всяка ваша гадост –

молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът, и царят

и червей глозга черепа плешив,

съдбата ви окото щом притваря –

молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,

кой си след тебе друг ще го реши;

на младия обесник ще му кажа –

моли се и за нашите души!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

                 Plovdiv, 29 sep. 2008 – edited by 16 dec. 2019            

___

* По мотив от епитафия (ок. 1461) на Франсоа Вийон (1431-1463…). Вийон е почти непознат за своите съвременници, откриват го едва през XVI в., когато текстовете му са публикувани. Парижанин, роден в бедно семейство, завършва Сорбоната със званието "магистър по изкуствата", от заможния Гийом дьо Вийон взема фамилното име. Увлича се по бурния разгулен живот на парижкото студентство. Вечерта на 5 юни 1455 г. е нападнат с нож от свещеника Филип Сермоаз. В яростна схватка – очевидно заради жена, Вийон смъртно пробожда попа, и скривайки се от съда, предпочита да възира от Париж. Седем месеца скита, докато чака съдебно оправдаване. Останал без пукната пара, предполагат, участвал е в поне два грабежа. Прибира се в Париж в началото на 1456 г. и в нощта на Рождество Христово с.г. с още трима пройдохи ограбва от Наварския колеж петстотин златни екю, които тутакси си поделят и той благоразумно предпочита пак да напусне своя мил роден Париж. В нощта на грабежа пише сатирично послание към аверите си – "Les legs" (legs – статии, пунктове), наречено по-късно "Le petit testament" (Малкото завещание). Кражбата е разкрита няколко месеца по-късно, известни стават четиримата и за младия Франсоа да се прибере в любимия Париж вече не е препоръчително. Там го чака някой Иван Гешев, да кажем за яснота на днешния млад българин, та следващите пет години живее като скитник, обхожда Франция от Ламанша до Средиземно море.

 През лятото на 1460 г. Франсоа Вийон е в орлеанския затвор, пак в чудесно трепетно очакване да бъде екзекутиран; отървава се по една случайност. В Орлеан гостува семейството на местния херцог, та в чест на това историческо събитие – че тригодишната принцеса Мария (щерка му на Шарл Орлеански) си идва в наследственото й владение, затворниците, съгласно обичая, били освободени от пандиза. И през октомври 1461 г. Вийон е в затвора, този път в град Мен сюр Луар; и пак съдбата му се усмихва – новият крал Луи XI случайно взел, та минал през градчето Мен на път за коронацията си. В чест на това прекрасно вселенско събитие, Вийон и другите пандизчии получават абсолютното опрощаване на греховете. Така в края на същата година Вийон се връща в своя любим роден Париж, но обхванат от кофти предчувствия за смъртта, пише най-готините си неща: "Epitaphe" (Епитафия), влязла в цикъла "Codicille", и "Testament" (Завещание), по-късно известно като "Le grand testament" (Голямо завещание). Освен тези неща дотук, на Вийон принадлежат и низ балади, вкл. недостигналата до нас студентска поема "Le Romant de Pêt-au-Deable" и други седем балади, писани на жаргона на крадците (dubia), които и досега си остават недокрай разшифровани, не ги разбират още в началото на XVI век.

През ноември 1462 г. Вийон е арестуван по обичайното за него подозрение в кражба, което е по-скоро неоснователно. След няколко дни го пускат на свобода. Същия месец при улично сбиване, започнато от приятели на Вийон, за карък! – тежко ранен се оказал Папският нотариус. Макар че самият Вийон само присъства (?!) на сбиването, без да взема в него участие, отново го пращат в пандиза и отново е осъден на смърт чрез най-мъчителния начин за екзекуция – обесване (тогава, пак в очакване на Смъртта пише "Балада за обесените". Смъртната присъда пак му се разминава, но е заменена с изгонване от Париж и оказва се, местните власти изобщо повече не желаят да го виждат в онази там област. Оттогава следите му се губят, но започват легендите. Бел. м., tisss.

ИИСУС ОТ ФИЛИПИ*

ИИСУС ОТ ФИЛИПИ*

  И се стече множеството на север от агората, големия градски площад. Издигнали бяха скеля от прясно одялано кипарисово дърво, та там покачиха Иисус и фарисеи и книжници седнаха в подножието му да го съдят. Отдалеч изглеждаше, сякаш Исус е самичък над човешкото море, докато съдиите му никакви се не виждат. Прочее... Излязоха напред страхливците с водача им – възедър, рунтав, брадясал, космясал, темерут с меча осанка – Теодор Христов някой си. Хвана да се гневи Божидар, чието име на местен език ще рече Теодор, Божи дар демек, че Иисус в притча споменал го бил нейде някога си за нещо си. "Да го осъдим – настоя, – понеже спокойствието на народа разваля. И още да кажа, кой от нас го наближи, омърсен да се смята!"

  "Как разбра, ти уважаемий, че теб споменал, като името ти го няма там написано?" – рече един измежду съдниците. "Знам, мен описал, това съм си аз цял-целеничък, и няма как друг да е. Споменал ме в притчата за любодейство като дърт мъж с мома проста и глупава, кога изяснявахме тук стари търговски сметки с рода на момата."

  "Какви сметки? Какви стари сметки?" – надигнаха задник книжниците. "Изгорили беха тефтеря с данъците в онуй село, ваша чест." "Ами ти любодействаше ли с нея воистина?" "Не съм я докосвал с пръст, ваша чест, доде се събличаше и танцуваше гола. Показах й, ама подир танца, и не с думи, че я одобрявам за жена." "А разкая ли се грешната й душа за стореното с горения тефтер?" – попитаха го, и той: "Разкая се грешната, че и твърде щастлива бе подир опрощението, което й дадох". "Е, па харно си сторил – поглади рехавата си козя брадица Главният фарисей. – Незаслужено те нападнал този, дека сега е над назека. Нека отговаря, поради что те споменал."

  "О-о-о! – хвана се за сърце Теодор-Божидар. – Има и още, господарю драг! – Той писа имената ни върху градските порти, че не склонихме да се изложим на гонение, кога народът се възправи срещу деспота наш достоен. Настояваме тоже, скромний аз и верните мои другари, и за това да бъде съден и осъден."

  Зашумя, задвижи се тълпата. Заприиждаха озлочестени и други. И един през друг наченаха да се жалват, дето си видели името сред имената на страхливци. Забрави народът, че страхливците неведнъж го бяха вече предавали и ще го предават, доде диша тойзи доверчив прост народ. Ала па що да се лажем, къса е народната памет. И яви се тогава женица на възраст, па взе да си скубе косите и дрехата си да къса. Виеше на умряло пред съдиите, виеше жално, та хленчовете й чак извън градските стени се чуеха, Куна Михайлова некоя си: "Господарю милостивий ненагледен наш и вий сънародници мои, този пред нас е или Сатана, или на Дявола внук. Ужасно се възгордя. Презира ни коварният и ни кепази с притчи. Кога на сборището зад Дома на младоженците срещу Четвъртък-пазарището си търсехме всинца ний правата на даскали и човеци, тоз смъмри старец, немощен колкото моя баща, па го повлече за ръка да го води при ромейските стражи."

  "Истина ли? – чудят се. – Виж ти! А се прави на хрисим. И стражите що сториха?" "Притесниха стареца, всеблаги, че ни бил хулил и че ни дърпаше дрехите, крещеше що не вижда кърпено и гнило, та да имаме право да си търсим правото на даскали. "Лошо! – смръщи се Главният фарисеи. – Що му трябвало да пипа стареца. Старец е, почит заслужава. Спокойно, жено, Иисус и затуй ще го съдим и осъдим." "Има и друго – рече клетницата, като и не преставаше да маже сълзи и сополи по лице и коси. – В онези негови притчи, господарю, Иисус ме показал сплетница и лъжкиня." "Ай! И отде разбра, жено, че за теб говори? Името ли ти спомена, или фамилията?" "Няма друга тук като мен, уважаеми" – проплака жената и народът взе усърдно да клати глава, демек, нямаме друга такава като онази, описаната от Иисус. Що като не й споменал името, нали всички ний се досетихме за нея.

  "Много лошо! – обърна се Главният фарисей към книжниците и търговците, които насядали върху земята под скелето, затаили дъх, длан зад ухо бяха подложили, че по-харно да чуват. При последните думи начена роптание против Иисус. Като леден ветрец над млада ръж премина ропотът из тълпата. Оттам излезе късокрака една с повяхнало личице, Цвета Иванова некоя си, вдигна ръце към облака в небето: "Въх, в притчите на тогоз прехвърлена е всякаква мяра. Видях върху пергамент написано от ей тогова на, и да ви обадя, мен потресающе впечатление ми предизвика, та съня си изгубих, отслабнах, поболях се. – Пое дъх, поозърна се, плачливо рече: – Тоз тук ни напада тъй, че светът да се отвърне от всички ни. Смятам да го принудим да ни се извини. Тутакси".

  Викове на възмущение заглушиха думата "тутакси". И народът вдигаше юмрук с вирнат палец и обръщаше палеца право към земята. Най-шумна беше дружината на страхливците. Оттам хубав мъжествен глас долетя: "Стойте! Иисус да каже кой му е дал нему правото да поучава. Нямаме ний нужда от поучения. Добре знаем го и кой е той. Син на прост дърводелец, срам за дърводелеца и целия му род. И не желаем да ни мъти ума. Кой тук заговори за достойнство? Той. Къде са ти деянията, Исусе? Къде! Кого ти защити? Изричаш тежки думи, ала себе си не виждаш. Ако да има кой да ни казва истината, редно е деспотът да реши".

  Тъй свърши словото си достолепният мъж страхливец с мъжествения си глас, па хвърли влажен умолителен взор към Фарисея на фарисеите и онзи, от своя страна, като се усмихна тънко, окуражително кимна. Рунтавият Теодор с мечешката осанка се изстъпи насред трибуната: "Притчите на тогова са си клевети. Откривам мисли, които правят народа неспокоен. Да решим кои истини да ни се казват и от кого. Ред трябва, законност и справедливост. Ами че кой по-харно от деспота наш знае що е справедливост!"

  Неколцина мустакати мъжаги яко се бореха с лакти и нокти кой да е по-близко до Господаря. Не й личеше твърде в общия хор, но бая внимателно следеше пренията Достолепна дама с вид на бивша хубавица. Кога поутихна шумотевицата, госпожата поповдигна лице към облаците, та изрече: "Две от притчите на тогоз цапат честта на Негово светейшество нашия мил деспот чрез неща недоказани. Това тук, както си го извадил на видело, е осъдително, драги! Тоже омърсена е честна търговка, че ходи по пазарищата на Балканский полуостров да препродава стока, па се и била крила от клиенти некви си на лотарията Джак-пот. А не е доказано, че лъгала. Документите й са в ред, сама проверих, всичко там е по закон, точ в точ".

  Откъм табуна на придворните летописци се зачу сипкав глас: "Заради протоколя молим, да речете как проумяхте за коя измамница иде реч? Споменал ли е името й или името на фамилията й?" И онази, по име Катя Крушкова, присви устни: "Ами не, уважаеми, не го е споменал. Но всички се досещаме. И децата се досещат. Друга не може да бъде".

  Из множеството се измуши една такава с миловидна муцунка на Мунка – Малката маймунка, с печални оченца. "Искам думата – рече. – Този нека пред всички нас, тук сбрани, да открие сам ли съчинява притчите, или Сатаната му ги диктува? Да знаем дали в него не се е вселил, та да се пазим. Наричаме ги притчи, ама то са клевети."

  Не един и двама пожелаха лично да се оплачат. Настана време Главният измежду книжниците да покаже власт и благочестие, та ето значи що каза той: "Ний, разбира се, веднага можем да окачим тогова човек на кръста – отправи лъчезарен взор към самотния Иисус, – но това достатъчно ли е? Вместо немедлено да го разпнем, нека дружно и моментално тук да решим, нам повече притчи не са ни нужни. Колкото до истината и мъдростта, позволете на моята скромна особа едно стихотворение" – И посочи себе си. Направо си мязаше на сущинский Спас Гърневски от село Марково.

  "Алилуя! – изхълца обнадеждена матрона една прехвърлила средна възраст. – Не желая да си слагам грях на душата. Деца имам, а пък децата в нас са се вперили."

  "Търпение, търпение, търпение и пак търпение, приземлявайте се, братя и сестри – намеси се мъж приятен по вънкашност, представителен хем, който дотук кимаше умилително на всяко обвинение. – Някои наистина имат основание да ти се сърдят, Иисусе – рече приятният мъж, по име Пеньо Куков, и се обърна към множеството: – Езикът на Иисус е шеговит, бих казал, и малце остричък. Но той, уважаеми братя и сестри, не е сочил никого с пръст и по име, нали! Приемете задевките му за майтап, и няма що да ви е гневно. То не касае нас. Ний сме извън подозрение, нека да не се косим излишно."

  Понеже говорят по стъгдите, че вече сме демокрация и всеки темерут има право да си бъбри какво му текне на ум, но все пак има си некой граници, дето трябва да се спазват, та позволиха на Иисус да слезе от скелето. Неколцина тайничко дадоха знак, че го жалят и му съчувстват, па си тръгнаха да вечерят, че и утре е ден, и утре ще требе да се става рано. Гласовете им полека се отдалечаваха и отдалечаваха, и отдалечаваха в припадащия нежен мрак над Филипи. Тази нощ прилежни слуги ще сковат кръста, резбари ще изваят върху него изображения за по-мощно естетическо въздействие. Предстоеше пир непосредствено подир мероприятието, та шоумени и чалгаджии от всички земи в Царството на истинската Демокрация се завтекоха към Гетсиманската градина да отрепетират за последно преди концерта и веселбата. От небето, шумолейки, прилетя ангел небесен с четириметрови снежнобели яки крила и пламтящи очи, тихо приседна на полянката край кръста. "Що ли ти трябваше?" – рече на самотника, обграден от стражата на деспота. Плененият загледа ангела: "Ще се научат – рече. – Рано им е, че не са узрели още, но ще се научат, че тъй повече не бива да се живее. Крехки и слаби духом са, тепърва ще крепнат. А семето е посято".

  "Исусе-е! – изплака жена с детенце на ръце. – Смири си гордостта. Свикнали сме ний, претръпнали сме, та и не ни боли. Но ти трябва да се промениш!" Иисус като да не я чу: "Каквото трябваше, сторено е – рече и се прилепи към кръста. Подадоха му чаша отрова, поне да се не мъчи, кога го коват към кръста, па и те да не си развалят настроението за запивката, като гледат как се мъчи, а Иисус пък очи към Небесата обърна: "Татко мой, ти, който си на Небето, нека ме отмине тази горчива чаша!" По арамейски прозвуча тъй: "Лама, лама! Лама сабахтани!" Ала ония там не разбираха арамейски.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 Plovdiv, 6 fev. 1993 – edited by 16 dec. 2019

–––

* Ако текстът някому се стори изсмукан из пръсти, да се знае – основа е действителен случай... от педагогически съвет в едно българско училище през еуфоричните първи години на демокрацията. Сюжетът, обстоятелствата и персонажите са от действителността в пловдивско училище, където по онова време педагозите бяха 120, а учеха общо 2 400 деца от първия до последния клас на средното образование у нас. Един от най-гласовитите свидетели в този де факто процес на честта след време, като политическа персона от тукашната дружинка на партия Атака се изкачи до длъжността областен управител на образованието и известно време председателстваше заседанията на местните общински съветници, т.нар. избраници на народа в Пловдив. Бел.м., tisss.

ВЪПРЕКИ

ВЪПРЕКИ

Казваш ми, че ще ти липсвам;
е, добре, защо пък не! – 
че увиснах без да искам
както мокрото пране.

Хубава си, знойна, млада,
имаш весели очи;
може тихичко да страдам,
може и да ми горчи,

ти не се коси за мене,
гледай новия любим
как те пие възхитено
и размазва твоя грим.

Весело е край морето
в онзи августовски зной,
гола виждам те – което
няма как да знае той.

Че и вече малко сбръчкан,
още те сънувам аз
и от любовта си съчки
сбирам в идещия мраз.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 avg. 2007 – edited by 16 dec. 2019