МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О вие, дето целите сте в рани

и сълзите ви слънцето суши,

спомнете си, че дълго ще ни няма –

молете се за нашите души!

Животът миг е, весел и чудесен,

но и човек безкрайно да греши,

с по-възрастен да си учтив е лесно –

молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,

но с времето гневът ни се сниши,

затуй докато гледат ви очите –

молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши

и любовта преградите руши,

нещата, значи, хич не са ви лоши –

молете се за нашите души!

Успехи, почести, богатство, радост

щом мярата човешка надвиши,

помнете, дълго няма да сте млади –

молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда

съдбата кокалите му троши,

та прошка тук за всяка ваша гадост –

молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът, и царят

и червей глозга черепа плешив,

съдбата ви окото щом притваря –

молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,

кой си след тебе друг ще го реши;

на младия обесник ще му кажа –

моли се и за нашите души!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

                 Plovdiv, 29 sep. 2008 – edited by 16 dec. 2019            

___

* По мотив от епитафия (ок. 1461) на Франсоа Вийон (1431-1463…). Вийон е почти непознат за своите съвременници, откриват го едва през XVI в., когато текстовете му са публикувани. Парижанин, роден в бедно семейство, завършва Сорбоната със званието "магистър по изкуствата", от заможния Гийом дьо Вийон взема фамилното име. Увлича се по бурния разгулен живот на парижкото студентство. Вечерта на 5 юни 1455 г. е нападнат с нож от свещеника Филип Сермоаз. В яростна схватка – очевидно заради жена, Вийон смъртно пробожда попа, и скривайки се от съда, предпочита да възира от Париж. Седем месеца скита, докато чака съдебно оправдаване. Останал без пукната пара, предполагат, участвал е в поне два грабежа. Прибира се в Париж в началото на 1456 г. и в нощта на Рождество Христово с.г. с още трима пройдохи ограбва от Наварския колеж петстотин златни екю, които тутакси си поделят и той благоразумно предпочита пак да напусне своя мил роден Париж. В нощта на грабежа пише сатирично послание към аверите си – "Les legs" (legs – статии, пунктове), наречено по-късно "Le petit testament" (Малкото завещание). Кражбата е разкрита няколко месеца по-късно, известни стават четиримата и за младия Франсоа да се прибере в любимия Париж вече не е препоръчително. Там го чака някой Иван Гешев, да кажем за яснота на днешния млад българин, та следващите пет години живее като скитник, обхожда Франция от Ламанша до Средиземно море.

 През лятото на 1460 г. Франсоа Вийон е в орлеанския затвор, пак в чудесно трепетно очакване да бъде екзекутиран; отървава се по една случайност. В Орлеан гостува семейството на местния херцог, та в чест на това историческо събитие – че тригодишната принцеса Мария (щерка му на Шарл Орлеански) си идва в наследственото й владение, затворниците, съгласно обичая, били освободени от пандиза. И през октомври 1461 г. Вийон е в затвора, този път в град Мен сюр Луар; и пак съдбата му се усмихва – новият крал Луи XI случайно взел, та минал през градчето Мен на път за коронацията си. В чест на това прекрасно вселенско събитие, Вийон и другите пандизчии получават абсолютното опрощаване на греховете. Така в края на същата година Вийон се връща в своя любим роден Париж, но обхванат от кофти предчувствия за смъртта, пише най-готините си неща: "Epitaphe" (Епитафия), влязла в цикъла "Codicille", и "Testament" (Завещание), по-късно известно като "Le grand testament" (Голямо завещание). Освен тези неща дотук, на Вийон принадлежат и низ балади, вкл. недостигналата до нас студентска поема "Le Romant de Pêt-au-Deable" и други седем балади, писани на жаргона на крадците (dubia), които и досега си остават недокрай разшифровани, не ги разбират още в началото на XVI век.

През ноември 1462 г. Вийон е арестуван по обичайното за него подозрение в кражба, което е по-скоро неоснователно. След няколко дни го пускат на свобода. Същия месец при улично сбиване, започнато от приятели на Вийон, за карък! – тежко ранен се оказал Папският нотариус. Макар че самият Вийон само присъства (?!) на сбиването, без да взема в него участие, отново го пращат в пандиза и отново е осъден на смърт чрез най-мъчителния начин за екзекуция – обесване (тогава, пак в очакване на Смъртта пише "Балада за обесените". Смъртната присъда пак му се разминава, но е заменена с изгонване от Париж и оказва се, местните власти изобщо повече не желаят да го виждат в онази там област. Оттогава следите му се губят, но започват легендите. Бел. м., tisss.