ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (9.)
Атеизмът е признак на силен дух, но силен само в известни граници.*
23.02.2002. (продължение)
Преди да променим обществото, нужно е да променим себе си, т.е. точно обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Васил Левски е качествено друга духовна структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават обикновения прост българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света. Пътуванията на карловеца из българските селища, т.нар. от историците "обиколки за изграждане на революционна мрежа", напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нов стил като основа за организация – наблягат не върху отрицанието, а върху съгласието, върху договора между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, единение без фанатизъм и със смирение във външното, за да крепне вътрешната убеденост в собствените възможности. Най-злостни отрицатели на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турски мекерета, нито шпиони, нито бейове и чорбаджии, ами са от вътрешната организация, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас-Атанас поп Хинов и Димитър Общи**. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към духа и съзнанието, не към бита и материалното.
И къде отива идеята на г-н Карл Маркс за битието, което определяло съзнанието! Прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън*** когато твърди, че г-н Маркс прилага евангелието и библейските препоръки наопъки, с главата надолу – "В начале бе слово", "и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина..." Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е най-близкият Му сред учениците – ковчежникът, ползващ се с доверие.
Народ без самочувствие не е способен на промени в материалния си бит. Само че самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Стратегия, тактика, оръжия идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първо от единични прозорливи умове, а не от тълпа бедстващи, скандиращи по площадите на България с вдигнат юмрук срещу управниците. Обществото е силно, когато е духовна цялост, а хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа винаги е част от човечеството и плът от националната плът, а не част от малцинство самозванци, обитаващи дворци и оазиси на славата. В този смисъл духовните личности винаги очертават общите ни очаквания, призвани са да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, под път и над път да повтарят своето тъпо: аз-аз-аз. Задача им е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени преди всичко в духа. Българският ни дух линее, някой пита ли се кой има полза от това!
Подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на конкретна идея, че така повече не може и не бива. Всичко друго върви подир това. Снишили сме се не от малодушие, а защото като нация не сме още наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, а ги заобикаля, като реди примери на достойнство сред хаоса. Наивно е да си мислим, че Паисий, Раковски, Левски и Ботев са си мечтаели как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; гибелта, печалният край на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.
Революцията в сферата на творческия проект няма нищо общо с кръв и трупове. Кръв и трупове се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябвало да има у Левски, но това сякаш не го виждаме! В дейността му събирането на пари за оръжие и планове за национално въстание са средство за промяна на духа у българина и едва после крайна цел – свободата.
Преди да променим обществото, нужно е да променим себе си, т.е. точно обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Васил Левски е качествено друга духовна структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават обикновения прост българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света. Пътуванията на карловеца из българските селища, т.нар. от историците "обиколки за изграждане на революционна мрежа", напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нов стил като основа за организация – наблягат не върху отрицанието, а върху съгласието, върху договора между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, единение без фанатизъм и със смирение във външното, за да крепне вътрешната убеденост в собствените възможности. Най-злостни отрицатели на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турски мекерета, нито шпиони, нито бейове и чорбаджии, ами са от вътрешната организация, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас-Атанас поп Хинов и Димитър Общи**. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към духа и съзнанието, не към бита и материалното.
И къде отива идеята на г-н Карл Маркс за битието, което определяло съзнанието! Прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън*** когато твърди, че г-н Маркс прилага евангелието и библейските препоръки наопъки, с главата надолу – "В начале бе слово", "и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина..." Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е най-близкият Му сред учениците – ковчежникът, ползващ се с доверие.
Народ без самочувствие не е способен на промени в материалния си бит. Само че самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Стратегия, тактика, оръжия идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първо от единични прозорливи умове, а не от тълпа бедстващи, скандиращи по площадите на България с вдигнат юмрук срещу управниците. Обществото е силно, когато е духовна цялост, а хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа винаги е част от човечеството и плът от националната плът, а не част от малцинство самозванци, обитаващи дворци и оазиси на славата. В този смисъл духовните личности винаги очертават общите ни очаквания, призвани са да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, под път и над път да повтарят своето тъпо: аз-аз-аз. Задача им е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени преди всичко в духа. Българският ни дух линее, някой пита ли се кой има полза от това!
Подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на конкретна идея, че така повече не може и не бива. Всичко друго върви подир това. Снишили сме се не от малодушие, а защото като нация не сме още наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, а ги заобикаля, като реди примери на достойнство сред хаоса. Наивно е да си мислим, че Паисий, Раковски, Левски и Ботев са си мечтаели как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; гибелта, печалният край на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.
Революцията в сферата на творческия проект няма нищо общо с кръв и трупове. Кръв и трупове се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябвало да има у Левски, но това сякаш не го виждаме! В дейността му събирането на пари за оръжие и планове за национално въстание са средство за промяна на духа у българина и едва после крайна цел – свободата.
За да обориш една теза, учение, философия оръжие може да е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се, че Бенковски не е разбрал силната страна у Левски. Наложи ли се да се доказваш с куршум и кръв, значи сам най-необходимото за разума си изгубил: спокойствието. За да влезе идеята ти във вътрешната субстанция на онзи отсреща. Крепостите се превземат първо отвътре.
24.02.2002.
24.02.2002.
"Със свобода на избора и с достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти можеш..." Начало на по-обширна мисъл от зората на Ренесанса, чийто автор е роденият край градчето Модена Пико дела Мирандола (1463-1494)***. Защо именно Поезията и Драматургията са преди останалите изкуства, а пък вървят и десетина стъпки пред философията? Имам доста оттук-нататък да кажа, но защо да бързам, не бива да съм припрян. Някои гледни точки и сюжети ни се явяват накуп като при Апокалипсиса на ап. Йоан, други – които са с по-песъчлива структура, ни се ронят между пръстите, посегнеш ли да ги опишеш, веднага щом ги съзреш. За вторите ни е необходимо време, докато се установят (изскочили веднъж от подсъзнанието) в съзнателното и заемат свободно съответните логични форми.
Към двадесет-двадесет и втората си година изживях потреса да открия, че повече от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетните личности – писатели, литературни критици, политици, университетски преподаватели по философия или езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българи, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива и любима на демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от една отделна личност. Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой или що за птица е оценяващият.
Всичката ни сглобена в последните шестдесетина години национална История е като че написана само за да вдъхнови младите, но и да оправдае, да поприкрие с приятна драперия някой кървав епизод. Някогашните представи ни пречат и днес да обсъждаме спокойно взаимоотношенията със съседите на Балканите. Не ми е изгодно да съм опозиция на когото и да било, но защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за господар на съдбата си! Не е ли в това Българската ни драма!Имам най-могъщо средство на цивилизацията да поставя на мястото им и Русия, и разпрострялата се по планетата с претенциите си Юнайтед стейтс, да ги разиграя като стъклени фигурки от гледна точка на личния си интерес – аз, простосмъртен жител на планетата. Защо себе си да приемам за жертва, когато нещата могат да бъдат и по друг начин поставени?
Към двадесет-двадесет и втората си година изживях потреса да открия, че повече от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетните личности – писатели, литературни критици, политици, университетски преподаватели по философия или езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българи, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива и любима на демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от една отделна личност. Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой или що за птица е оценяващият.
Всичката ни сглобена в последните шестдесетина години национална История е като че написана само за да вдъхнови младите, но и да оправдае, да поприкрие с приятна драперия някой кървав епизод. Някогашните представи ни пречат и днес да обсъждаме спокойно взаимоотношенията със съседите на Балканите. Не ми е изгодно да съм опозиция на когото и да било, но защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за господар на съдбата си! Не е ли в това Българската ни драма!Имам най-могъщо средство на цивилизацията да поставя на мястото им и Русия, и разпрострялата се по планетата с претенциите си Юнайтед стейтс, да ги разиграя като стъклени фигурки от гледна точка на личния си интерес – аз, простосмъртен жител на планетата. Защо себе си да приемам за жертва, когато нещата могат да бъдат и по друг начин поставени?
Осама бин Ладен удари плесница на цивилизования Запад с онези оръжия, които цивилизованият Запад бе изработил, за да си пази господството и самочувствието на господар на света. Стореното от фанатиците на бин Ладен (ако наистина тяхна е тази работа)**** е отвратително, ала е проектирано от неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на традиционна ситуация.
Грешката на ислямския фанатизъм е от елементарен тип философия... И така, не унижавай личност или страна, с която смяташ да се договаряш, защото достойният е по-добър дори и за противник, отколкото да имаш край себе си слуга или – както ти наивно си мислиш – приятел насила, защото си му смачкал честолюбието!
В момент, когато изоставяш войната, печелиш. Какво! Печелиш връщане към уюта на своето и към куп възможности, първата от които е да потърсиш (а то ще рече... и да откриеш) друг вид подход. Едно сражение е само епизод; какъвто и да е изходът, защо да губя представа за многообразието от шансове, дето ще ме изненадват през следващите дни и години. Да изоставя полето на дива конфронтация, ще рече: този отсреща престава да ме озадачава, пренасочвам си енергията, важно ми е какво аз решавам, а не натрапена битка, не противник, за когото винаги ще съм единствено повод да се докаже пред света. Човеците не воюваме с жаби, нали! Защото каквито и подвизи да извършиш във войната с жабите, винаги ще изглеждаш, а и наистина ще си, само смешен, празен, глупав герой.
Висша техника при сблъсък (битка, война, спор) е да владееш умение да сменяш ритъма – сам да забавяш или да ускоряваш, усилваш или отслабваш натиска; тази гъвкавост не значи да се обезличиш, а да си диктуващият, водещият играта. Защо забравяме, че в живота, освен принципи, останалото е игра, често игра на живот и смърт, но все пак игра?
Да погубиш, да убиеш, да обезличиш – цел ли е! Цел за неандерталеца по душа, не и за мен. Противникът ми може да е всъщност най-верен съмишленик; длъжен съм да го уважавам, че ми помага да узная с какви слабости имам да се справя.
Страхувай се от онзи, който не ти отвръща на удара! Той е по-опасният. Не знаеш кога ще застане на пътя ти в блестящите си доспехи, въоръжен с неприятни за теб изненади.
Самовлюбеният елементарен тип грандомания се възторгва от победата заради овациите, заради материалните лични изгоди. Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, след които и двете страни да спечелят? От Корана: "Хората са заспали. Трябва ли да умрат, преди да са се събудили?"
Богат е отличаващият същественото от останалата дреб и не трупащият ненужно; богат е разхвърлящият товара си, а не събиращият знаци на власт и имот; богат е свободният, а не сам оковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни си сърцето, то знае как да тупти! Следвай естествения ход на нещата, и няма да съжаляваш!
- - - -
Спрямо Re. сякаш съм се освободил от желания и не се чувствам обвързан. Това обаче не значи безразличие; тя си остава завинаги онова "мое момиче". Така че не съм зависим от променената ситуация. За страничен навярно съм кръгъл наивник, но всъщност съм по-богат, не са ми необходими ответни реакции, не съм зависим от нечия благосклонност или капризи; в такъв смисъл съм много по-свободен, а и любовта е станала по-изчистена от рутина и дългове. Нещо повече – реалната Re. не може вече да ми влияе; любовта си остава моя вътрешна работа – не влечение към плът, а приятна илюзия, далеч от битовите стереотипи за жена и любовница. Да, в материален план това е фиаско, понеже съм пренебрегнатият; щом приема обаче ситуацията като игра, откривам качествено различния подход към себе си в участта ми на мъж и към любовта, която всъщност дава импулс за живот и писане.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 12 dec. 2019
___
* Блез Паскал
(1623-1662), френски математик, физик, религиозен философ, теолог и
писател, вж. https://www.afish.bg/readings/item/1117-blez-paskal-kakto-se-razvrashtava-umat-taka-se-pohabyava-i-chuvstvoto.html
** Драматичен е моментът, когато в софийския зандан срещу Левски изправили Димитър Общи. Какво е мислил, как е гледал своя антипод във всякакво отношение! Апостола е светлокос, светлоок, Общи е тъмен като циганин. Левски е идеолог и мислител, Общи е бабаит и изнудвач. Левски си води бележки, Общи е неграмотен. Левски е общителен, Общи е тип темерут. Левски е великодушен, Общи е отмъстителен. Левски е честен, Общи е лъжец. Левски е търпелив, а и прагматичен, Общи е припрян и сприхав. Левски е организиран, Общи не признава ничий авторитет. Левски залага всичко свое в делото, Общи е бабаит и нагъл егоист. Левски е човечен, Общи е самата анархия. Човек с мисия, с поглед в бъдещето е Левски. Димитър Общи живее ден за ден – месеци преди обира в Арабаконашкия проход отваря клеветническа кампания. Двамата с Анастас п.Хинов клеветят Левски, че е лъжец и че злоупотребявал с комитетските пари. "Недей ми току стъпя на краката – съска Хинов, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги". П.Хинов и Общи твърдят, че Левски не върши работа, харчи народната пара и е привилегирован. Към клеветите Левски се отнася сериозно, но не слиза на нивото им. Говори с цифри и факти, настоява за демократично разрешение на проблема, който ги измъчва. В духа на устава кани ги да си сберат "документите" срещу му и да идат на съд пред Централния комитет; жали, че това е "интрига, която спира ходът на народната работа". "Ако Вий мен не сте познали, който са търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани". Проф. Иван Унджиев, изследователят, обобщава: "Това е борба, в която лекомислието и безредието воюват срещу здравия разум и дисциплина в организацията". Вж. http://www.ploshtadslaveikov.com/istinskoto-predatelstvo-na-dyakona-le/2/
** Драматичен е моментът, когато в софийския зандан срещу Левски изправили Димитър Общи. Какво е мислил, как е гледал своя антипод във всякакво отношение! Апостола е светлокос, светлоок, Общи е тъмен като циганин. Левски е идеолог и мислител, Общи е бабаит и изнудвач. Левски си води бележки, Общи е неграмотен. Левски е общителен, Общи е тип темерут. Левски е великодушен, Общи е отмъстителен. Левски е честен, Общи е лъжец. Левски е търпелив, а и прагматичен, Общи е припрян и сприхав. Левски е организиран, Общи не признава ничий авторитет. Левски залага всичко свое в делото, Общи е бабаит и нагъл егоист. Левски е човечен, Общи е самата анархия. Човек с мисия, с поглед в бъдещето е Левски. Димитър Общи живее ден за ден – месеци преди обира в Арабаконашкия проход отваря клеветническа кампания. Двамата с Анастас п.Хинов клеветят Левски, че е лъжец и че злоупотребявал с комитетските пари. "Недей ми току стъпя на краката – съска Хинов, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги". П.Хинов и Общи твърдят, че Левски не върши работа, харчи народната пара и е привилегирован. Към клеветите Левски се отнася сериозно, но не слиза на нивото им. Говори с цифри и факти, настоява за демократично разрешение на проблема, който ги измъчва. В духа на устава кани ги да си сберат "документите" срещу му и да идат на съд пред Централния комитет; жали, че това е "интрига, която спира ходът на народната работа". "Ако Вий мен не сте познали, който са търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани". Проф. Иван Унджиев, изследователят, обобщава: "Това е борба, в която лекомислието и безредието воюват срещу здравия разум и дисциплина в организацията". Вж. http://www.ploshtadslaveikov.com/istinskoto-predatelstvo-na-dyakona-le/2/
*** Пол
Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994, стр. 76 и нататък.
**** Взривяването на Световния търговски център в Манхатън.
*****Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0 Бел.м., tisss.
*****Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)