ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   03.02.2001.  

  Дотук (стр. 176) действието се развива през 1904 г. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале, по това време град с около 200 хиляди жители население, старо средище на лютеранството в Германия. На същата стр. 176 се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: "равно подредени, малко старомодни, донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита, изготвена сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки писменост – ала аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк". В този момент Леверкюн е 19-20-годишен.

  Стр. 180: "…отстъпничеството е акт на вярата и всичко е и става в бога, особено отпадането от него". Заменете "бог" с "партия", и ще получите чудесно откритие за отреклите се от партийния идеал бивши партийни членове*; променяйки формата: свивайки вляво, оттам пък и до крайно дясно (СДС, отец-Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – син на езиковеда от световна класа, акад. Владимир Георгиев**, нашите отрекли се от бог Карл Маркс или Ленин-Сталин партайгеносета не престанаха да произвеждат версии на все същата в основата си болшевишка – колкото и идеалистична, толкова и човеконенавистна философия. Всяко разсъждение при комунистическата етика е като заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познаваме по-човеконенавистна, по-перфидна, по-ловка система за манипулиране съзнанието на огромни множества хора. Значи, дори и когато се отмятат от своя идеал като форма, отстъпниците са пак в партията, или в бог, но са по-опасни, понеже отровата им продължава да се просмуква към света, но вече не откъм едно политбюро, от един-единствен вожд, ами от нароили се като гъби след дъжд партии и партийки, на които доверчиво се радваме, като ги приемаме въз основа на речите им за демократични образувания.

  Демократични ли са, може само отвътре да се разбере. Ай, какви боричкания за лидерство! Ой, какви бурни сцени с подмяна на протоколи, с огласяне на срамни истини за този и онзи по медиите! И в крайна сметка, с малки изключения, новите политически формации ги оглавяват ако не хора на бившата Държавна сигурност, то възпитаници и преподаватели от висша партийна школа в СССР или тук. Тъй се обновиха някогашните "верни синове и дъщери на Партията" под приятни за окото имена и идейни платформи – Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Д. Савов-Праматарски, онези 16 (шестнадесет) БеЗеНеСета и пр., и пр., кажи-речи, все ярки антикомунисти, ала все рожби на Партията, и сред тях, разбира се, най-естествено се вписа и "обновената" Българска социалистическа партия, чието име дори е крадено, понеже през 1990 г. имаше регистрирана друга формация с абревиатурата БСП, докато партийците на БКП тогава още си се водеха членове на "славната столетница, на орлицата".

  Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва ненавист, да крещи по този или онзи – казвам си: ето този е партаец, Чумният вирус на ХХ век у него е влязъл дотолкова дълбоко, че вече не успява да мимикрира, даже физиономията му с тези изпулени от омраза очи започва да плаши, преди да си е отворил устата. А какво пък значи партаец за изскубналия се от маниакалната амбиция да почуква света с показалец отвисоко? Комунизъм (фашизъм, нацизъм), според мен, казвам, е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът, например, "се бори за щастието на цялото човечество", изтръгвайки човещината, естествената ни природна доброта или състрадание. Любовта я подменят с Безпрекословна вярност, с отдаденост на Партията, което се изразява с размахване на юмрук, скандиране на лозунги, бойки стихове, громящи това и онова. "Свобода, братство, равенство!" е любим лозунг, именно защото е обтекаем, удобен за употреба. Истината се преиначава с вестник, който носи името "Правда", с вестник "Работническо дело", който на дело разбива солидарността сред работничеството заради същинските експлоататори на власт.

  Комунистическата, като всяка дисциплинирана организация неизменно е била подривна организация срещу правото на отделната личност да взема по съвест  самостоятелно решенията, да живее и твори извън плътните стройни редици на праведните "достойни". Партийният фанатизъм се основава върху амбицията да бъдат префасонирани не само родната ни история, но и естествените правила на живот в общество, да преобръща дори самата ни природа***. И това е ужасяващ схематизъм в мисленето, изведен до принцип към населението на цялата планета. И всичката тази претенция е пресована най-напред в Комунистическия манифест още през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Да не забравяме, г-н Маркс проектираше планетата ни като кокетен концлагер със съответните вишки, полоси, кльонове и постове за наблюдение и охрана на Свободата и Прогреса.

  Цялата дивотия продължава пресована в стария невехнещ девиз "Партията не греши". Т.нар. "люспене в СДС" подир еуфоричните първи месеци и години след Десети ноември бе осветено именно от този девиз на партийното строителство.

  Книгата на Томас Ман "Д-р Фаустус" под формата на роман всъщност е грамадно по обема си историческо есе, стои на границата между художествените жанрове и активно философстващата висока публицистика. Това е разказ, но и размишление за ролята на таланта в модерната (?!) цивилизация. Писателят ни призовава чрез внушенията на художествения стил, доколкото разбирам, към следното: Преди да сме си изяснили докрай Средновековието вътре в себе си, стъпките ни по посока "Човеколюбиво устроено общество от добронамерени личности" си остават само чудесно, но неосъществимо на практика пожелание.

  Фанатизмът, лицемерието, склонността да унижим, да пренебрегваме творческото начало, гръмките претенции, тържествуващата ехидност, крясъците на тълпата "Да бъде разпнат!" са все още недокрай разкодирани, осветени от разума. Ренесансът не е приключен етап. Ние още не сме прекрачили отвъд Средновековието. Авторът визира Германия в частност, в по-общ план – Западна Европа; а в покрайнините на вниманието му, с уважение като към не съвсем познати, са Русия и Източна Европа. Мен това внимание не ми е достатъчно; четейки огромното му есе, постоянно в ума ми е България, прегръдката на българина както с Руското културно великолепие, така и с мракобесието, което с леден дъх иде откъм Русия на олигарсите и бившия партиен апарат. Тези две Русии няма как да не ни интересуват нас, българите. Да не забравяме, Българската култура от Х-ХІІ век е първоначало на всичко съществено в духовната сфера, което Руската нация е постигнала и сътворила до днес.

  Стр. 181: "онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, тежко, сивее; мислят го срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – един твърде строг свръх-Аз.

  Стр. 183: Индуцирано от прозата на Т. Ман. Пародията е жизнено важна съставка в изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става безпомощно, самодоволно, еднопластово, назидателно. Та значи, пародията, самоиронията е изместване съвсем леко, едва забележимо на фокуса: в първия миг непосветената публика по инерция продължава да възприема с цялата подобаваща сериозност образа, ситуацията, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита смях, кискане, хохот, кикот. То е освежителен душ, втурване на игривото, пролетен повей над изкласилата нива. То е празник на интелекта: А-а-ха, дяволе! – казваш си, – досетих се какъв номер си ми погодил! – и следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви.

  Ами че какво друго е изкуството, ако не игра, когато имаш да кажеш нещо важно! Затова и най-съвършените му постижения нашепват на детенцето у всекиго от нас: Животът ли? Животът е игра. Не се приемай твърде на сериозно. Отпускай от време на време душицата. Стига с тази скованост на манекен зад витрината! И това вече е онази обляна от светлина жизнелюбива и нежна, и изкусителна Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот тук долу, на планетата Земя.

  Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап, "може би над тридесетте", пише стихове без рима и ритъм, т.нар. свободен стих, пише още и критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски... (стр. 225) "извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор. Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака", но "ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка бе тъй неоспоримо джентълменска" (стр. 226-227).

  Следва в част 9.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 noe. 2019

Илюстрации:

- Бенито Мусолини и Адолф Хитлер задушевно, 1942 г.

- Джордж Оруел в Испания, гражданската война, 1937 г. 

___
* Т.нар. дисиденти.
** Един от преподавателите ми в Софийския университет, 1967-1971 г.
*** По времето на Й. В. Сталин в СССР са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.

ПОХЛОПА НЯКОЙ

ПОХЛОПА НЯКОЙ

– Похлопа някой, Боже мили! Защо на моята врата?
Навярно сбъркал. Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!

– Дъждът съм аз, какво те плаши! Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.

– Не ми е време да играя, а и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.

– Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте проплаква в тъжните ти дни.

– Върви си, няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя кротък нощен сън.

...И не отвори, и отмина случайният неканен гост.
Кой беше? – ще виси с години проклетият въпрос,

че бе дъждовна нощ такава, безлунна и студена бе.
Нечакана ни се явяваш, любов със мирис на Небе.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 9 maj 2008 – edited by 26 noe. 2019

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   04.02.2001. 

  
  Стр. 234-235: "...това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носи в себе си вече войната". Този пасаж, струва ми се, добре очертава кресливостта и в днешна България – тона на политическите статии, и особено отношенията между политическите партии. Томас Ман говори и за "кощунственото пренебрежение на разума, греховното опълчване срещу истината, просташки разюздания култ на един долнопробен мит, престъпно подменяне на това, което е било някога, с отживелици, мръсна злоупотреба и жалка спекула с всичко старинно и истинско, честно и чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие", прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Ех, Жоро Бояджиев, не забелязваш ли същите тези качества как се надигат днес и в твоето отечество!

  За репликата на Марин Кадиев (1939)*, че ми е време да започна да пиша роман... Ето отговор, който ми хареса, все едно аз съм го писал – стр. 236: "Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато самата работа е тъй сериозна, човек пренебрегва изкуството, защото в такъв случай той е неспособен за изкуство". На вкус, външно, видимо прозата на Т. Ман ("Вълшебната планина" и "Д-р Фаустус") е отвращаваща, смърди ми на вкиснато Средновековие, когато т.нар. модерно, т.е. асоциативният тип мислене едва-що прохожда, значи около ХІІ-ХІІІ век. Същевременно като че няма по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се илюстрира раждането на изящната иронична и лекокрила проза като следствие от единоборството между средновековно вкостеняло и ренесансовото игриво. Т. Ман, като прилежен немец и средновековен наблюдател, сякаш е преследван от желание в едно изречение да напъха, да сбере, да натъпче всички обстоятелства, причини и следствия, съпровождащи появата на всяко смислено съобщение.

  Отвъд тази грубовата изчерпателност, която като октопод, като ракова метастаза всмуква всичко около себе си, изгазиш ли блатото на обстоятелствеността, оказваш се и ти, Читателю, пред лазурна лагуна с фин златист пясък и кристални сладостно, романтично полюшващи се води. То е самата Флоренция, Човеколюбието с големи букви, радостта, опиянението, че си жив, сексуално и разумно човешко същество.

  Преди години, около 1980 г., поетът Любомир Левчев (1935) рецитира "Бездарието е фашизъм!" Дойде времето да захванем да проумяваме, че не само фашизмът, но и всяка претендираща за всеобхватност, с нокти и зъби, със заядливи крясъци защитавана идея, колкото и приятна наглед, е все бездарие. Понеже е куха отвътре, Посредствеността вири нос, говори винаги назидателно, раздава безапелационни присъди, тресе се от праведен (?!) гняв. Недостижимо е фанатик да проумее онова Христово "Обичай врага си повече от себе си".

  05.02.2001. 

  Стр. 257. Обяснявайки изобретената от самия него дванадесеттонна или серийна техника на композиране, героят на Т. Ман – Адриан Леверкюн, говори за особеност, която бих назовал интервали в изкуството, пасажи, където – макар без да звучи буквално, мелодията отзвучава в съзнанието естествено, а ако е художествен (или публицистичен) текст, читателят минава над пропуснатите, но подразбиращи се – според логиката и ритъма на изобразяваното, пасажи. Пропуснатите места правят тъканта на творбата по-рехава, по-прозирна, изкушаваща публиката да посегне, да пожелае сама да досътворява. Изкушеният, вече като същински любовник, започва да мечтае, да се тревожи от... какво? – от нещо, което идва за него вече не отвън, а от дълбините на собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите размишления върху литературата го има това откритие: "Вдъхновяват ни за работа (...) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас".**

  Някак чудно се получава. Както вчера, когато се разхождахме по двата бряга на рекичката Дерменка току над село Първенец с Емил*** и 25 години по-младата му трета съпруга Весна. Джапайки из калта по високия бряг, докато търсим брод да минем отсреща, взех да се притеснявам, че... какво! – ами не ни е съдено да минем. Идиотско чувство! Двете или трите висящи мостчета кротката този ден речица бе прекъснала, разхвърляла ги бе из камънаците по течението... и единият от трите моста, по-точно останките му, лежеше сгърчен като труп на убит след сражение с невидима стихия. Та шетайки тъй около кротичко ромолящата (като излегнала се сластно жена) рекичка, помислих си – не, усетих го с подсъзнанието: как, само да пожелаем силно, ама много силно! – и без да има мост, като по невидима опъната над водата нишка ще сме се озовали за миг на отсрещния бряг.

  Този вид интервали сред тъканта на литературния текст са заредени с призив за съучастие, стига авторът да е спрял умело точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят (слушателят, зрителят), продължавайки да доработва прочетеното или чутото, или видяното, минава по невидима връв в пространство, населено вече с негови лични спомени, фантазии, чувства, моментни настроения. Фаустовски призрачен, шутовски образ. Представям си го този читател: върви си умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството тъй го омагьосало, че вече сам твори, макар точно в този миг още да не съзнава какво прави. Тъй де, как може да се ходи по въздуха! Логиката ни забранява тези детинщини и лудории? Че гравитацията да не би да е пренебрежима величина! Материалното не обгръща ли всякога и плътно в съзнанието ни всичко духовно като орехова черупка?

  Стр. 270: Откъси от портрет на типичен женкар, някой си Швертфегер: Нагизден като селски момък или с флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение, съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани "по симпатичен начин" за танц някоя от девойките (...) Той държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да бъдат избягвани. Имаше си много задължения и неотложни флиртове из цялата зала". Немски тип Фигаро тук-Фигаро там, пародия на мъжкаря в любовните блянове на немското девойче. Същият този род глупачки призивно кудкудяка, като: "Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия..., когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен". В крайна сметка, оказва се, кокошчицата няма против да потанцува точно с милия тъпак, ей така, да й завидят другите глупачки, които също в този момент ловуват чрез плътта си самовлюбени, заслепени от похот мъжкари.

  Този тип нахакани мъжлета са като винената мушица: има ги и там, където най не очакваш, при условие обаче: да е налице предизвикателна женска плът. Те винаги са в бойна готовност да се втурнат в атака, стига да има коя да им подсвирне, да завърти фуста, да разлюшка ханш и гърди, да тропне с краче сърдито, да хвърли лъстив премрежен поглед, да се изкикоти или да примре като гугутка пред герестия мъжкар. Струва ми се, у Лев Н. Толстой, в "Ана Каренина" и във "Война и мир" има подобно горчиво-иронично мнение за момците, които по балните салони ветрецът довява на рояци да бъбрят празни приказчици, да подкачат пухкавите госпожички.

ОТНОСНО ПЕТРОВ

  Здрависване почти ритуално. Работили сме заедно. Вярно, изминали са се доста години, но в немалък отрязък от живота си сме били под един покрив, служили сме май на една мечта – всеки по своему, според манталитета си. На няколко пъти съм търсил брод към него, след като разпердушиниха старата редакция на младежкия вестник. Явявал съм му се и силно притеснен, и по-слабо притеснен, и в ролята на наивник, явявал съм му се и тържествуващ за моя си лична победа над мизерията, в която общо взето се движа. Нему неслучайно си подарих и книгата сам-издат със стихове, беше един от тримата, на които я връчих тогава, на 5 януари 1999 г., и не защото са ми били приятели, а като знак за помирение.

  И не! Как нито веднъж не го усетих, макар поне за миг освободил душата си от миналото, престанал да ме поглежда недружелюбно. "Недружелюбно" не е точната дума; всъщност е любезен, прекалено любезен. И в това за мен е недружелюбието. Нищо не искам от него; всичко откъм него е било затаяване, несъгласие за нещо основно, което го дразни или го притеснява. Вероятно е добър човек; харесват го, уважават го, имат го младите в местния успешен всекидневник за готин, еталон на съвестен пишещ: имат предвид видимата уравновесеност, неговата стабилност в променящата се политическа ситуация. Ценят у него точно онова, което – знам, го няма всъщност у него, но затова пък е изнесено на повърхността.

  Срещаме се случайно на двайсетина километра от общия ни роден град Пловдив върху огряна от косите лъчи на февруарското слънце камениста площадка пред селския ресторант на Храбрино. А ресторантът по това време на деня не работи. Разхождал е кученцето си, игрив пальок с клепнали ушета и едри лапки. Тъкмо си тръгва. Видя спътниците ми – здрависва се с мъжа, със съпругата му, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка. А защо беше онова приклякване и подчертано любезният му вид! Простил ли е, че сме коренно различни? Интересен ми е с тихата си драма. И да искам, не бих могъл да помогна, че яко си е захлопнал сърцето; това ми напомни тъкмо подчертаната му любезност. Толкова подло ли е общото помежду ни Минало на връстници и българи, па макар и от двете кресливо враждуващи страни на барикадата, която други хора са вдигнали между нас?

 Следва в част 10.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 25 noe. 2019

Илюстрации:

- Архивна снимка от Втората световна война, ок. 1941 г.

- Пловдив, 1941 г. Група мъже позират сред Марица****

___
* Марин Кадиев, вж. https://literaturensviat.com/?p=95093

** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., с. 22.
*** Писателят Емил Калъчев, вж. https://literaturensviat.com/?p=94090

**** Отдясно първият в редицата е баща ми, когато е бил на 18 г. Бел.м., tisss.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   06.02.2001. 

  
  Учудвало ме е познанието на колегата Иван Коджабашев (1946)* преди години за конюнктурата по горните етажи на властта. Този симпатичен мъж от "Комсомолска искра" бе в течение не само на току-що извършените назначения или понижавания, но и на предстоящите размествания по върховете, както и по това кой от общите ни простосмъртни познати би бил облагодетелстван при едно или друго евентуално пренареждане на длъжностите в нашия провинциален район на България. Иван си пиеше кафето, образно казано, с Христо, по-малкия брат на Иван Панев**, и винаги е бил в час, а аз не винаги бях в час, че си пиех кафето с моите приятели бачкьори и момци от пловдивските бедняшки махали като мен. С тях ми беше добре, бъбрехме за коли, за състезания, за хубави знойни жени и за плътски приключения с хубавите знойни жени, за разни проекти как да припечелим някой лев с повече работа, и все от този сорт неособено свързани с политическата конюнктура дела.

  Николай Галов (1943)***, с когото работих шест години в една стая на младежкия вестник, веднъж в пристъп на особено благоразположение се зае да ме посвети в тънкостите на спортния бридж, система Апата. Казвам: не ми е интересна тази игра, а той: "Ти знаеш ли какви високи порти може да ти отвори бриджът! Бридж играят лекари, университетски светила, чиновници от кметството, директори на местните предприятия, изобщо, подбран народ. Между тях – и неколцина от най-едрите риби, от които много неща зависят в града и окръга". Мигам на парцали, а той продължи: "Понякога за най-дребно нещо се налага да висиш с часове пред разни канцеларии, да обикаляш нагоре-надолу, да търпиш унижения, да се молиш, когато си в правото си, да ти се налага да трепериш; а пък така, в хода на играта, е-ей, докато раздаваш картите, да речем, подхвърляш на важния човек отсреща: това и това ми е нужно, а той, какво друго! – ти се усмихва приятелски: Дадено, кога да ти го уредя!"

  Извади тефтерче, разлисти го: "Виж колко имена, колко телефонни номера са тук. Ей затова хич, ама хич няма да ти е излишно да понаучиш бриджа. Схватлив пич си, какво те притеснява!" И върху лист за пишеща машинка ми разчерта системата за анонсиране специално при системата Апата. Пазя го този лист от хартия за пишеща машинка на дъното в картонена кутия под пласт стари снимки; така и не можа да ми послужи – поради честолюбие или присъща за провинциалист наивност, присъща и на младежката възраст. Такова тефтерче имаше и друг от редакцията, завеждащият отдел "Литература, изкуство, култура" Николай Заяков; той пък си отбелязвал там и кой с какво му помогнал, може би да не забрави добрината или кому какво дължи.

  07.02.2001. 

  Стр. 291. За сексуалността и за изкуството... Героят-резоньор на Томас-Мановите разсъждения говори за секса като евнух; макар и женен, той е гузен в обкръжението на хора, у които липсата на нагона – според самия му герой, е благо; т.е. усещал се омърсен, че е принуден да се търкаля с госпожа съпругата си в едно легло и даже – ах, какво падение! – чат-пат да удовлетворява сексуалните желания на госпожата. До каква степен иронизира и до каква степен Томас Ман преиграва, въодушевен от представата си за гения като нещо свръхособено не от мира сего, приковаващо ни към грешната земя с пронизителния си взор, излъчващ космическа отчужденост – засега не ми е ясно. Изобщо, противопоставяне между култура и варварство чрез пародирането на двете, априори представени нива в личността, ми звучи твърде пресилено. Нали Ренесансът е очарователен точно заради плътската прегръдка и взаимодействие на двата антагониста в човешката ни природа, където се срещат бесове от подсъзнателното с творческата божествена интуиция към това наоколо!

  Защо великият Томас Ман (когато пише този опус е 68-72-годишен) ми пробутва вкиснат, плесенясал буламач за човека, умозрителен модел на католицизма или лютеранството? С нетърпение очаквам да узная от развоя на фабулата в романа "Д-р Фаустус" как авторът ще опровергае това умозрително схващане; ако ли не, вероятно ще започна да се съмнявам в неговото величие като творец. "На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (стр. 147); след тази немска поговорка следва: „И какво ли не е било казвано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се е отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че пак тя трябвало да отговаря за мъжката чувственост”.

  Ето надигането на средновековното абсолютизиране до какво води! За йезуита явно Вяра и Женственост (прелъстителност, по-точно, сексапил) са несъвместими. Защо несъвместими?! Може би защото двете претендират не за някаква част от нас, а за цялото ни съществование от глава до пети. Е, добре! Ала каква смъртна скука би била т.нар. Чиста вяра?!

  До стр. 189 действието се развива през и около 1905 година, когато литературният герой Леверкюн е около двайсетинагодишен.

  Стр. 219. "Бетховен бил забелязан да композира с думи. Че какво ли си записва в бележника? – питали наблюдателните. Той композира – отговаряли им. Но той пише думи, не ноти. – Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти. (...) Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думите, че думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Девета симфония".

  Как би помогнал този умозрителен модел за разделението на Духа от Плътското, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказал се "гений"? (Написах гений в кавички, понеже си мисля, че и у най-посредствения от нас генетично са заложени, макар в дремещо състояние, гениални способности.) Личния живот у Христо Ботев как да си обясним! Синът на благия даскал Ботьо имал твърде интензивно изявен, стигащ до цинизъм сексуален нагон. За интимните му писма му до знойна сръбкиня, литературните историци срамежливо премълчават. И не само Ботев ми е аргумент; правело ми е впечатление, че у най-даровити поети, като Пърси Биш Шели и лорд Байрон, като прозаиците Балзак, Стендал, Виктор Юго, ред скулптори и художници (Роден, Модилиани и пр.) точно иззад изявената сексуалност, понякога стигаща до ексцеси, изригва като гейзер творческият гений. Не виждам как творческото начало да не е любовно вплетено в страстна прегръдка със сексуалното, с бесовското, с животинското.

  Изчистено от сексуалния си подтекст "изкуството" вече е нещо хилаво и болнаво, бледнее в малокръвието си като възхваляваната с Бокачова ренесансова ирония Платонична любов. Платон, твърдят, бил обратен! Като усетил слабост в слабините си, парадиращият с потентността си Ърнест Хемингуей си тегли куршума навършил едва шейсетте си години (на 61 години)... Сексуални палавници са и значителна част от великите философи от Жан-Жак Русо насам, мнозина от най-великите държавни мъже на ХІХ и ХХ век у нас: Стамболов, Фердинанд... Чарли Чаплин бил за младите госпожици сексуален хищник, природно бедствие, буря от нежност и страст. Между другото, един от мотивите да му забранят достъп до Щатите е неговата слабост към млади момичета, които се мотаели около снимачната площадка.

  Стига брътвежи! Да погледнем спокойно на тези работи, защото самият живот би бил безплодна пустош без сексуалното, без изкусителното, предизвикващото да го обладаеш, без дяволитото в разголената женска плът, без бесовското начало.

  Стр. 303. В диалога между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: "Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца само му дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?" Между другото, Великият Бисмарк е дребно човече, към метър и петдесет – отбелязвам си. Май оттам и темата за повдигането на висота.

  Стр. 309. "Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи", т.е. насочва към викащия дявола по име, според нашенския израз.

Стр. 326. "Има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин (първия раз-Каин-освал се, според библейския мит), убеден, че неговият грях е много голям, за да може да бъде простен". Това не важи за типичния преустроил се ренегат в клета България. Дебелоочието тук е може би най-характерна черта след грандоманията им. Мое си лично откритие, по-скоро формула: За да имам всичко, трябва... да не притежавам нищо! Само че как става то? Трябва или да си луд, или светец... Напомня ми друга изстрадана находка – че човекът истински постига успех (или каквото и да е), едва когато престане да му пука за успеха.

  08.02.2001.

  Престъпления, предателства, откровеното родоотстъпничество, подлизурското отношение спрямо Москва, внушавано като генетична предопределеност на цялата ни нация, е още по-непоносимо, когато същите тези добре познати от ерата на соца мекерета днес се изявяват в ролята "защитници на нацията и демокрацията у нас". Предателят си е предател. Не мога да си простя, че са ми промивали мозъка от пет-шестгодишно хлапе хора, които днес виждам колко дълбоко посредствени са. За мен т.нар. "демократи" са подставени лица от бившата управляваща номенклатура. Единици, предполагам, между новите властници са чисти, необвързани с бившата партийна-мафия. Допускат ги до властта не само заради собствените им качества, но и за да се закичат с тях парт-мафиотите. Един Тодор Кавалджиев, например, го търпят в Президентската институция, мисля си, само от тези съображения. Иначе бившият концлагерист защо им е на техни величество партайците!

  Следва в част 11.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 noe. 2019

___
_* https://svejo.net/stories/1743128-ivan-kodzhabashev-i-d-r-hristozov-cherpyat-za-chrd
_{** Първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, най-важната персона в местната власт. 
***} https://www.plovdivguide.com/%D0%9B%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B2-%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/Nikolay-Galov-1943-1993-493-bg-BGCA9834E2-6D79-446D-9CDB-AD2148DF2B3A  

  На 26 дек. 1972 г. мен и Николай Галов на щат лит.сътрудник ни назначи гл. редактор Петър Анастасов (1942). Дъщеря ми Вера се роди месец по-късно, а съпругата на Галов – Виолета, бе вече в напреднала бременност с дъщеря им Евелина. Галов водеше отдел Работническа младеж, Техническо и научно творчество на младежта и Спортната седма страница; аз пък заех трета страница за отдел Образование, чат-пат правех хумористичната шеста страница и страницата за КАТ. През 1977 г. с Галов вече бяхме може би най-активно пишещите млади журналисти на Пловдив, вкл. в Радио-телевизионния център и в местния всекидневник "Отечествен глас", та по този повод на общо събрание на гилдията чрез гласуване бяхме утвърдени с оператор от местното тв-студио за членове на Съюза на българските журналисти. Бел.м., tisss.

ДОКОСНИ СЪРЦЕТО МИ

ДОКОСНИ 

СЪРЦЕТО МИ 

Ако си тръгна сега, в този миг,
когато се свечерява
и хората се прибират уморени: всеки при своите,
сега – казвам, – ако изчезна внезапно от този свят,
където така и не успях да те срещна, да те видя наяве
и където усещането ми остава единствено,
че съм се докоснал, докоснала си ме,
минавайки леко като полъх от въздишка на котенце...

Ако оттук-нататък в дните и нощите, които ти остават
да изживееш в обкръжението на своите мили,
на своите близки, и все пак чувстваш
очите си обърнати към небесата вътре в теб...

Ако сега, в този миг внезапно някой ти каже,
че повече няма никога да ме чуеш,
да ме прочетеш, да ме видиш, да си представиш
как се срещаме в многолюден град край морето,
понеже безвъзвратно сме се разминали,
пропуснали сме шанса, а пясъчният ми часовник
е отронил последните си песъчинки
от мигове в този свят...

Мила моя ненагледна-невидяна, недокосната,
ще разбереш ли колко много съм те обичал,
именно защото никога 

не сме си принадлежали един на друг?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 noe. 2017 – edited by 24 noe. 2019

ДНЕС МИ Е ДЕН

ДНЕС МИ Е ДЕН 

Днес ми е ден, когато много ми се ще

да си ми под ръка и да те целувам.

Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер

много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам.

Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца

и едно по едно бавно да ги разкопчавам.

Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,

понеже дъжд безспир вали и Господ гръб ми е обърнал.

Никой толкова уют в самотността не е съзирал

повече от мен, и мисля си – до днес... Да, никой.

Сраснал съм се с кожата си и от себе си навън не мърдам.

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала всъщност

ти не си ми нужна толкоз много;

нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом

с решителност, каквато само страстните момичета владеят.

Време е да се оттегля оттук на хиляди години разстояние

и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 fev. 2012 – edited by 23 noe. 2019

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   08.02.2001. 

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността, всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско се започва – да не забравяме! – с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е страхувал от вероятността Русия, като източно-православна общност, да не оспори влиянието на католицизма и протестантството с присъщото за тях тълкувание на философия, която поставя Любовта за основа на човешките взаимоотношения. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии нейде на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите българи по Турско се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки две понятия – Руския народ и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов е русофоб, и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир; но това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Обикновените българи и руснаци, не са имали право на участие при уредбата на отечеството си, докато в това отношение Западният човек е стоял значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И това е следствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, която в основата си от ХІІІ в. насам е била принудена да се съобразява с интересите на отделната личност и на самостоятелния уверен в себе си стопанин. Властниците на Запада в относително къси исторически периоди са били безгрижни какво мисли за тяхното управление редовият гражданин или поданик на короната. Докато у нас през последния поне половин век представата за държавност е преиначена. Избираме достолепни мъже и жени да ни управляват нещата, но – стъпил веднъж във властта, нашият народен избраник няма как да го познаеш. След година-две някогашния идеалист виждаме преобразил се в безскрупулен негодник. Как става това? Системата за контрол от низините към върха тук никога не е действала, и то е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, Дървения философ, назначения от управляващата партия Велик Писател.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой – перекенде*; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да разберем кой колко струва и как служи на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става тъй, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е главната грижа на властващия в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваме всеки божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо много лично, не се ли предоверяваме мнението ни да определя, да изразява човек, когото ни сме виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган; но твоя глас все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото наше омерзение, потресът от посредствени – и поради това безскрупулни! – политици пак е в услуга на същите тези политически клоуни, които тридесет години след Десети ноември*** продължават да ни разпиляват като нация. Ех, продължавай и ти да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, крий се, заравяй си главата в пясъка!

  По повод Томас Ман и неговият роман "Д-р Фаустус"
  
  Стр. 330 от романа на Т. Ман "Д-р Фаустус"... Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: "доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година". А разказът се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г., т.е. три хронологически пласта се налагат един върху друг:

    1) относителната последователност на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) авторов коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
    3) прочитът, когато читателят се изправя пред завършената вече книга.

  Последният времеви пласт е особено важен за мен, читателя – мога да извличам внушения, актуални лично за моето съвремие. (Подир страница дословно същото чета у Т. Ман, та и не ме изненада.)

  Цивилизацията не е застинал модел, а развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен, при нас днес, 53-57 години след като романът е бил в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията. Като чета, налага ми се да дописвам недоизреченото от великия писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална трагедия, ами включва нещо много по-съществено за мен, драмата на моя живот като част от трагедията на моя народ.

  Това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, но то ми е и възможност чрез чужда бленда да погледна съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в много по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата ни Българска трагедия. В общественото пространство имаме какви ли не великолепни личности – непукисти, самовлюбени, гении на изкуството, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство. Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без тях си я знам, виждам я, с кожата, със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво ни е състоянието, каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам; интересува ме конкретно какво да сторя, с какво всеки от нас, осемте милиона българи****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да ми се прави, че ми урежда държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на мечтаната от Васил Левски република! Нима е трудно да го каже всеки от нас, унижените и оскърбените в тази част на континента Европа?

  Не им ща помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват и ръцете, и краката с измислените от тях хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко нужни са ми. А печеля ли добре и по честен начин, държавата ще има повече полза от мен. Ала ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен, за да ги отърси от плещите си и да ги принуди да му пазят интересите точно защото ролята им е на слуги за този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено!? Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – куче, дето лае, не хапе. Затова ми е криво: че още не осъзнаваме каква сила сме ние, множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави, прави, а пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, ето това е истината! Когато си търси аргати, стопанинът не се вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите за работа действително ще му е от полза.

  09.02.2001. 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсещат, че посред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко да са до микрофона, често сами превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите другарки и другари" в младостта си се стрелкали като петле с червена лентичка на ръкава из омаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на невежеството, завтекло се да управлява. И понеже е невежо, то със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя особено красива и отровна, присадена отвън идея.

  Тези някогашни перекендета дадоха на България "светли образи" като бай Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков, хора, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи Иван Башев заради интелигентността си рязко се отличаваше от сивеещата дванайсетица на партийните апостоли от Политбюро; май затова го убиха, че не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, обладаните от "кариеристична революционност" станаха учители, възпитатели, вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чуждия за България интерес.

  Доброто от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. В средите на простосмъртните за тяхната откровена посредственост вицове се разказваха. И така се установи жалката традиция властта да се огражда преди всичко с верни и послушни, посредствеността да пресъздава посредственост по горните етажи на властта. В летописа на грандоманстващите в България Ноември 1989 г. е логическо продължение (консеквентност, както би се изразил българският екс-монарх).
 
  Мечтая си човек, с труд и предприемчивост, по честен път спечелил богатството си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкарин в чужд двор по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време печалбите си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика не е нито грандоманщините на Бенковски, нито страстта на Стамболов към върховете. Ами е самообричане от сурова и взискателна обич към българина.

  Следва в част 12.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 noe. 2019

___
* Неплодна земя, изоставени на самотек угари. 
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи. 
*** Според годината на настоящия препис 2019. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона. Бел.м., tisss.