3) „омагьосаният електорат изведнъж се събуди и преди отново да заспи, се заблея по друга, поредна приказна приказчица”
4) „народът ни като цяло продължава да бъде скотски неграмотен – хал хабер си няма от реалната политика”
5) „нашето неграмотно мнозинство отново не схвана къде му е грешката”
6) „тръгнаха да се надпреварват кой по-удачно да прилъже и измами доверието на наивните полуградски, полуселски и селски маси у нас”
7) „и тогава на авансцената се появи уж патриотичното начало. За първи път чухме някой да плаши на думи циганите”
8) „поредният свинар, който е курдисан механизъм, със зададена програма да квичи като Хитлер, за да омайва масовия простак...”
9) „С появата на този гнусен национализъм у нас се сложи край на патриотичното начало, което в същността си бе чиста проба неокомунизъм, възпаляващ тъпата тълпа”
10) „раздават захарни близалки на старците и на най-социално онепревданите. При това гузно, плахо и неуверено”
11) „На нас ни са нужни не поредните прости управляващи и обаятелни клоуни, а мъдри личности. За жалост простаците са мнозинство в тази страна и то предпочита да избира онези, които му отиват на манталитета и умствения размер”
12) „Не може да схване този глупав българин, че не му е виновно нито времето, нито дъждът и снеготопенето. А това, че се стиска да си застрахова къщата, свинарника, овцата и кокошката”.
КОМЕНТАР:
Ярко и прегледно, намери се най-сетне и между нас – "наивните полуградски, полуселски и селски маси", мъж, достоен да ни набие чемберите. Или в стила на Алеко Константинов да му река: "Альоу, г-не Румене Леонидов, полека лампата!" Когато си умрял, не ти пука, страдат другите около теб. Същото е, и когато си се възгордял. Нещата не са толкова прости, както си ги представяш. Когато на сергия са курдисали отродници и празни кратуни, няма място за избор, затова масовият българин не ти е виновен, че да го нападаш, независимо че са те обявили за поет, издател, журналист и общественик, отличен с български и международни награди. Бивш личен съветник на Председателя на Съюза на българските писатели по време на соца. Липсата на духовна енергия Румен компенсирал с омерзение към нацията! Георги К. Бояджиев (1947).
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 2 maj 2014 – edited by 17 noe. 2019
––––
* За глухия и сляп българин – мастика с мента. Простаците са мнозинство и избират онзи, който им отива на манталитета, вж. http://pik.bg/%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D1%83%D1%85%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BF-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%E2%80%93-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D1%81-%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-news174296.html. Румен Леонидов (1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 г. има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Бел.м., tisss.
Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан, с чинка Мили (Емилия от Радомир) и братовчедите Валентин и Соня. Та спускаме се с татко по стария асфалтиран път и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на 300 м преди нас по пътя от падината изведнъж се вдигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, завъртя се във въздуха, чу се грохот, колите забавиха ход и спряха като на парад в двете ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно рече да си седя на задника, да не се правя на герой. Скочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, гледам, и други наскачали от колите, ама стоят, само аз си топуркам по стръмното.
Посред склона – възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – момче на моята възраст, и не мърда. Само охка. Не крещи, охка си турчето, ей тъй, съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима от двете страни, отнесохме го както го и открихме, приклещен в тенекиите зад волана. Облягаме го седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано е цял, мисля си.
Впечатление, кой знае защо, ми направи, че седеше вдървен и че на бос крак е с износени гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели стотина пакета лигнин; това карал, пътувайки към Турция може би. Няма кръв, няма рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.
Понеже стотина метра надолу, в канавката отляво, огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелетата си към небето, хукнах край ремарке, изскубнало се от камиона, забило се с теглича си в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно. Изпъват врат към огромния камион, гушат се в храсталаците неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона – други; тези па люти, та и гневни. Следят зорко, ама от почетно разстояние, че нафтата, изляла се на асфалта вони мазно и в жегата се не диша; за едното чудо, ще вземе резервоарът да гръмне нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде.
Кабината беше с муцуната си към мен, мернах, че там вътре нещо шава, и докато тичешком приближа, показа се глава, раменете на шофьора, който се опитваше да изпълзи. Подавам му ръка, прихванах го под мишниците, помогнах да се измъкне. След главоломната каскада, изумен съзерцавах мъж дребосък: прашен, брадясал, умирисан на кисела пот, и той като мен по онова време пълно с живот българче, и нищо, ама нищо му няма. Ни драскотина! Шепна – че още сме сами, а пък кибиците заничат от храстите, маят се дали да приближат, че ги гони шубето резервоарът на камиона да не гръмне. Тихичко му подвикам на туй нашенче: "Абе, приятел, какво стана?" Нещо игриво злобничко припламна в зъркелите му, гледа към смачканото пикапче с турските регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Цунахме се, кво! Ма я пак го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му манафска!" И още нещо рече на неговия си шопски диалект.
Почакахме около половин час. С включена сирена виу-виу-виу-виу откъм София долетя катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи мъже, появи се и цивилен канцеларски плъх следовател, взе да записва в джобен бележник, попита за свидетели. Е, като не съм бил от преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В напечения асфалт скъсалият се карданов вал на ифата беше издълбал педя дълъг дълбок улей; затова и светлосинята ифа с високата си каросерия се бе превъртяла на 180 градуса във въздуха.
Мислел съм си после: леле, до каква степен нормален човек може да освирепее, че да потроши тежък камион, живота си да рискува, а и живота на друг да съсипе! Ей тази, в хубавия слънчев ден изригнала като от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога да си обясня.
В два след полунощ будят ме остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево започнах да си представям колко лесно е да умра, да пукна, да ритна бакърчето, да гушна букета и как в многолюдния пъстър и шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се опра, по телефона макар, да му разправя накъсо какво ми е, как несправедливо съм пренебрегнат от раждането си досега, колко подло са ме предавали и лъгали, как този мой корем адски ме боли. И така де, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като от години вече никой така и няма да ме потърси. Нали!
Живеем в самота. Любим се в самота. В самотата умираме. Пред съвестта пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовница, приятелчета, компания веселяци... не е ли всичко това илюзия, с която безсмислено и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и модерни днешни мъдреци, красивите политически идеи за щастие не заблуждават ли, че всички ние, гледащи се изпод вежди сме все пак едно общество, нация, семейство?
Zoon politikon*. Вятър и мъгла, драги приятелю! Човекът е изключително самотно животно в епохата на супер-модерните комуникации. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата си, и ще видиш колко за кратко време сме тук, преди да изчезнем като облак пролетна омара, както сме се и появили. След три-четири години подир смъртта те забравят. След тридесетина години няма вече кой и да си спомня за теб. А какво са тридесет години! Всичко наше, над което залягаме с толкова амбиция, мераци и труд да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.
Моето поколение българи, родени в десетилетието след Втората
световна война, по-малко сме склонни да се самосъжаляваме. Да, били сме заблудени, и пак сме
склонни да бъдем заблуждавани, макар да сме имали (и имаме) нашите смешни за
останалия свят красиви илюзии, мерак, романтични мечти. А патета с жълто около
човката, тези новоизлюпени под влияние на пошлия американизъм
материалисти дори илюзия си нямат. От личен опит разбрах: отнемеш ли у човека
илюзията, че с недостатъците си макар, с неприятните си страни дори, той пак може да е
любим, да му съчувстват, може да бъде прегръщан, целуван, приеман с любов, изгуби
ли си илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбена муцуна цинизмът и агресията, отчайващата грандомания, ненавистта. И това вече не е демокрация.
Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото изпитвам страх от озверялата самовлюбена паплач, шестваща из днешните медии. Образа на идиота ни представят всеки ден като модел за успешен живот: духовността е изблъсквана от ума не случайно чрез всякакви възможни медиуми на днешния свят, кажи-речи, чрез всички днешни съвършени средства за комуникация.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20 maj 2001 – edited by 17 noe. 2019
––––
* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз. Бел. м., tisss.
Едно далечно лято ми се
наложи да ремонтирам покрива на старата къща в Тригорци, село на двайсетина
километра от Балчик. Когато вдигнах керемидите и започнах да разковавам нагнилите
от дъждовете и слънцето дъски, под някои от тях с изненада откривах костици от
врабешки телца... И тогава си помислих нещо, което сега ще ти съобщя, защото
такива мисли не се забравят: тези врабци се бяха сгушили да умрат в самота, само да са по-далеч от
цвъртежа на шумните врабешки ята. Какво благородство, боже мой!
Докато сме още в шоуто Живот, няма място за отчаяние и
приказки за старост. Два дена се чудех как да ти го кажа, че да не вземеш да ми се обидиш. Нима оставихме в
миналото желанието да се любуваме на женска плът и женски чар, да ни изкушават целувки и любовни прегръдки?!
Бъди здрав и самоуверен! И не забравяй да се любуваш на живота.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 2 avg. 2006 – edited by 16 noe. 2019
–––
* Илюстрации:
1. Край река Марица зад железопътния мост край пловдивския Захарен комбинат, снимка от 1976 г.
2.На летен ученически лагер в с. Бойково през 1982 г. с ПламенЖелязков (1947) – художник и
колега в първото училище, дето ме назначиха след изгонването от младежкия
пловдивски вестник "Комсомолска искра". Г-н Памполин, както го наричат състудентите му, наши общи приятели пловдивскихудожници, ми дари за Гергьовден, с.г. голяма цветна картина с
изрисуван цъфнал магарешки трън. Като го попитах от какъв зор ми е магарешкия му трън, каза: "Ами че това си ти с твоя бодлив характер".
3. Край пловдивската Гребна база през лятото на 1980 г. с Васил Бармов (1943),метранпаж (онзи, който подготвяше за печатвестник"Комсомолска
искра"), готин приятел. Кръсти сина си на мое име, че да ми мязал по
нрав. Така каза, като го попитах що не си кръсти сина с хубавото име на баща си Никола: "Не искам да мяза на баща ми, искам да прилича на теб". А Васко си бе опак човек и чешит, случвало се е неведнъж да разплаче коректорката на вестника Ева Егинлиян (1940-2018), която си беше слънчево, кротко арменско момиче; а и знаехме, че си кореспондира лично с великия френски актьор Луи дьо Фюнес, но наш Васил все намираше повод с пиперливите си шеги да я нарани, например, наричаше я "отломка нищожна" по стихотворението на Пейо К. Яворов "Арменци" . Вж. https://blitz.bg/obshtestvo/otide-si-izvestna-blgarska-zhurnalistka_news588171.html Бел.м.,tisss.
Днес е именният ден
на двете ми дъщери. Християнската
философия, колкото и парадоксално на пръв поглед, е оптимистична по природа,
защото нейна основа
са Вярата, Надеждата, Любовта. Кръстих дъщерите си Вера
и Надя по традиция, която е завещана от Гълъб, по-голям брат на баба ми по майчина линия.
За единствения оцелял от големия Хаджи-Трендафилов перущенски род вече съм
разправил в тази хронография. Имената за
щерките си заех от понятия, възвисяващи живота, като му придават духовен
смисъл. Древногръцкият хедонизъм ми е близък с упованието си в живота като
стремеж към удоволствия, докато в католицизма, например, Иисус е страдалческия образ на героизма и мъченичеството, и оттам е типичната католишка назидателност към човека,
оковаването ни в догми, в пищни религиозни ритуали на отказ
от свободолюбие, от всякаква чувственост извън раболепието пред бога.
Раболепие пред властта иде от страха у малодушния, лицемерието у
фанатика е склонно да унижава, разхожда надменен всеотдайността си към
идоли. За мен християнството като подход към живота е жизнено,
защото възприема минаването през физическата болка и през оскърбленията като път към укрепване във Вярата, Надеждата, Любовта пред пред самодоволната надменност на фанатика идиот.
Завчера седнахме с Емил*в готиното квартално
кафене на ъгъла край шосето за Асеновград, което препуска успоредно с коловозите
на пловдивската Сточна гара. Бъбрихме за печатаря от Рогош и за книгата
ми. "Обади му се – поучава ме Емил. – Ей го къде е Рогош, на твое място, ще
отида с колата в Рогош, да разбера докъде е стигнала
работата." Не
ми се видя притеснен, че именно той, приятелят Емил, стана причина да се хвана
на въдицата на измамника Чонов, понеже Чонов нямал клиенти за печатницата си, та да
бера куп ядове, когато едва ли не вече сънувах най-чакания си личен празник от десет
години насам – да си видя книгата "Ламски" в ръцете на масовия българин
на цена символична**, която и при пълна
разпродажба едва ли би ми покрила разходите.
Да приемеш унижението, измамата за
възлово събитие, което те пречиства, нима е мекошавост. И аз бих се оплаквал по
кръстопътищата и по площадите на света с разкървавена уста и изранено тяло, и аз бих си
късал дрехите и посипвал главата с пепел. Но защо ми е този театър? Дирещият
съчувствие преди всичко сам себе си унижава. Съчувствен хленч, кършене на
пръсти ли са ти нужни? – бих попитал този нещастник. Сърцевината на страданието е пропита от нежност.
Научаваш колко сме уязвими за злото, как
доверчивият човек винаги си остава уязвим, защото по себе си мери.
Как да постъпиш, когато нагло лъжат,
ограбват те и те унижават? Смири гнева си. Замълчи. Не прави резки жестове.
Събери се първом в себе си, и няма да сбъркаш, отложиш ли отговора си. Ние сме нетърпеливи, желаем мигновено да отвърнем,
да изравним тутакси сметките; но когато си се вчепкал здраво с онзи наглец,
уж за да го надмогнеш, това зло се просмуква в твоето съзнание, заразява те с
бесовете си. Затаяването, притихването, чието друго име
е смирение, е далеч по-далновиден отговор. Обстоятелствата се менят,
животът не спира; затова изчакай талантливо деня си, кога циреят ще нарасне до
такава степен, че да се спука пред еуфорично крещящото множество от излъгани българи. И тогава вече ще можеш сам рани да почистваш, потрошени съвести да
превързваш, да изправяш пълзящите да стъпят отново върху собствените си нозе и да погледнат към небето като свободни хора.
Чумата иска от нас устойчивост, търпение, за да я надживеем. Да останеш верен на себе си, когато си
заобиколен от бесове, то е да си знак, че има и друг, много по-уравновесен начин да
се справим с бедствието. Неочаквано и за себе си откривам жестока хубост
в умението да бъдеш учтив с предатели, без да ставаш предател на мисията, заради
която си на този свят.
Пловдив – столица на
културата, Европа 2019
Plovdiv, edited
by 15 noe. 2019
____ * Емил Калъчев
(1932-2010), дългогодишен редактор в пловдивското издателство
"Христо Г. Данов".
** 9,90 лв. за
екземпляр на книгата "Ламски" (496 стр., над сто илюстрации).
Бел.м., tisss.
Щом верен съм й аз, нима ще кажете, че нямам ум да любя провалената жена, поела по престъпен друм. Клиенти влязат ли, без шум търча прилежен, с вещина поднасям сирене, вина, платят ли, "Ах, елате пак!" – смирен, подгъвам колена в бардака ни, на вас добре познат.
Позеленяла, ми крещи от яд, ако случайно легне без пари, тогава да си с нас е просто ад – колана, шала, роклята дори прибирам и мърморя: "Разбери, ще взема всички дрипи да продам". А тя изсъсква: "Антихрист!" Без срам, кълне дори Исус, и лепвам й печат върху устата, както аз си знам, в бардака ни, на вас добре познат.
И тя смирява се с една пръдня, като отровна жаба пръсва смрад, побутва ме, но вече без сръдня, нарича ме: "Любовнико мой млад". Пияни, лягаме си, глад не глад... Бидейки бременна, на сутринта връз мен се тръшва, и от тежестта, усещам, вие ми се свят, изобщо, здравето ми взима тя в бардака ни, на вас добре познат.
Вали и вей, поне съм подслонен – че прост съм бил, и тя е като мен, от мен не виждам по-задоволен. За нея съм дори на вкус и цвят удобен като гъз към гол корем. Не щем ний ред, нито живот почтен в бардака ни, на вас добре познат.
.jpg)
.jpg)
.jpg)