– Айде пак Многострадална Геновева! Създаваш си въображаем образ, слушащ чалга, с мерцедес, златен ланец, дебел врат, представяш го грозен, зъл и тъп и заявяваш, че си негов антипод. А бе, подсъзнателно изпитваш крещяща нужда да се възвисиш чрез тази мисловна акробатика в собствените си очи, бре човек, да дадеш в мисловната си обител смисъл на животеца си. Автотерапия е, но никак не е елегантна, нито е артистична, липсва й финес. Въпросът е дали се сещаш, че е автотерапия.
Авторът: – Нали не очаквате да ставам адвокат на мой текст, който не Ви допаднал! Ако виждаш автора, а не виждаш срещу кого от множеството и срещу каква машина за манипулиране е учителят – ако е учител, не чиновник, та ако не виждаш това, вероятно причината е в зле написания текст. Майната му на текста! Ще имам предвид мнението Ви. Желая крепко здраве и честит живот!
Непозната дама:
– Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература оставиха най-дълбока следа у мен; и сред мъглата от всички науки, с които ни занимаваха в гимназията, литературата е, която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, чувстващ човек. Но пък до тази истина докато стигна, време ми трябваше, а и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Неотдавнашна, бивша десетокласничка Ви го казва. П.П.: Не съм от типа "Вестник, кафе, цигара" за уплътняване на тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен. Тук, където живея, учениците наричат учителите си на малки имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи: понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си...
І. УЧИТЕЛ
Гаврата с учителя да не мислите, че е изобретение на днешна България? Има я тази гавра и в дълбока древност, съществувала е може би откакто човекът почнал да се цивилизова и бесовете му го подтиквали първо да се гаври над мечтатели и донкихотовци, над пионери на цивилизацията, които просто не успявал да проумее. Цивилизацията, във всеки случай, започва от уважението към другите, към човека, който не е съгласен с нас; ала как да напредне нация без уважение към учителя и училището? Не всеки титулуван с думата "учител" е учител, това нали ни е ясно; но какво да очаква посветилият се на това поприще, на тази може би най-значима сред значимите длъжности в една национална общност?
...Гледайте, братя, какви сте вие, призваните; не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на този свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на този свят, да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на този свят и е унижено, и това, що е нищо, – за да съсипе онова, що е нещо; та никоя плът да се не възгордява пред Бога...*
ІІ. ПОЛИТИКА
Politike (гр.) 1. Изкуството да се управлява държава. 2. Дейност на властта при вътрешното управление и при международните отношения. 3. Съвкупност от ръководни начала за дейност на държавни или обществени организации, партия, общност и пр. 4. Общият характер, отличителните белези на какъвто и да е вид дейност. 5. Събития, проблеми, теми, вътрешни за страната и от международния живот. 6. прен. Тактично, ловко постъпване, с цел да се постигне нещо; хитрост, пресметливо отношение към отсрещния; ласкателство, угодничество.**
Тъничка прослойка в съвременното наше българско общество откровено нагли и невежи грандомани, устремени да се облагодетелстват от съществуващото у нас състояние на нещата, превърна понятието политика в мръсна дума. Тази прослойка от двайсетина хиляди парвенюта***– новобогаташи и курвите им, и ятаците им сред част от интелигенцията, буди отвращение у нормалния гражданин на България, и то отвращение по-силно от отвращението ни към бившите самодоволни апаратчици на Българската комунистическа партия до 1990 г. Защото онова всеобщо омерзение бе съчетано със страх, докато отвращението ни днес е кикот на българи, странящи от всякакъв вид и форма на гражданска ангажираност, странящи като дявол от тамян от политиката, омерзение у наивници, чийто девиз в живота се изчерпва като че ли с познатата от древността фраза "След мен – ако ще и потоп!"
Хаосът е естествена последица от разрушените кумири, идеали, фалшиви идоли на бившата власт; вместо да избистри смисъла на нравственото като жизнен образ на съвестта (представата за Бог у всекиго от нас), обаче, подир години на лутане за посоката ни на развитие към общество на уж равноправни хора, стана постоянното състояние за българина. Най-трагична от поредицата общонационални загуби у нас е обезсмислянето на живота, превръщането на живота ни от градеж с талант, кураж и надграждане, в дива консуматорска стихия и американизъм в най-пошлия му вид. Ширещата се злостна ирония спрямо всички възможни символи на нацията ни и на държавността сред поколението българи, оформили се като характер след 1990 г., е симптом за зараждаща се все по-отчетливо пъстра маса от учтиви тарикати и нагли мързеливци, склонни да се възползват от създаденото преди тях, като разпродават спастрения от предците им имот, готови да благоденстват на чужд гръб и за чужда сметка със самочувствието на аристократи и връх на цивилизацията.
ІІІ. КУФАР
Имах около час, преди да карам още два учебни часа по литература в единадесети клас, та седнах в кипрото кафене срещу училището, колкото за една цигара. Нямаше други клиенти, зад витринката по-младичката от двете жени ми направи по мой вкус силно кафе, усмихна се, докато ми подаваше захарницата. Стана ми някак ведро от усмивката й, и за да не се изкушавам от хубостта й, обърнах гръб към витринката й. Болеше ме глава, а ето – от една само мимолетна усмивка взе, че ми мина.
Четири пластмасови маси са наредени на тротоара. Само на моята маса обаче има покривчица и чист пепелник. Чувствам се почетен, уважен, въпреки че е мразовито и слънцето едва-едва пробива през надвисналите оловно дъждовни облаци. Снощи синоптиците от телевизията обещаха, че ще днес яко ще вали. Група от неколцина – от тях тримата – бивши мои осмокласници, вече ученици в местно автотранспортно училище, се настани на съседната маса със закуски в ръце. Поздравиха ме; кимам учтиво, като към мои добри стари приятели. И откривам, че на най-далечната маса, в отсрещния край е седнал опърпан брадясал мъж. Появиха се и две съвсем млади майки – девойчета почти, с бебешки колички. Едната остана при бебчетата, другата дойде да купи нещо. Брадясалият взе да подкача онази, дето остана при бебчетата; подхвърля й уж любезно, а с гадничък подтекст: "Ай, какви бебета! Ай, каква хубава майка, бе-е! Кой ли я гали тази хубава майка в леглото, кой я гушка и ощастливява?"
Отминаха онези две с количките си, свиха зад ъгъла; човекът – млад мъж, стана и той, тръгна подире им, па взе, че се върна. И сега чак видях, че или е пиян, или е от обичайните за крайния ни квартал наркомани. Ала не ще е тукашен, не ми е позната физиономията му. И се обръща учтиво към мен на Вие:
– Да имате една цигара да ме почерпите? – Имам – казвам, – но няма да ти дам.
Направи кисела гримаса, тръгна да си ходи, пък се спря, замисли се, обърна се и отдалече ей така взе да ми говори: – Можеше поне да излъжеш, че нямаш цигари, а ти какво направи! Защо обиждаш? Защо не ме излъга? – Че що да те лъжа! – казах. – Просто няма да ти дам цигара, и толкоз. И тогава момъкът изтърси фразичка, заради която фразичка разстилам сега тази банална ситуация.
– Куфар! – озъби ми се. – Ти си един куфар, не се ли виждаш? Е га си куфара! – И се запъти, ама вече не подир момичетата с количките, а към съседното кафене.
Обърнах се към онези от съседната маса:
– Чухте ли? – Да – рекоха в хор трима от компанията . – Всичко чухме, господине.
В новелата, която ме занимава тези четири-пет дни напоследък, има такова едно подреждане и пренасяне на прашасали овехтели куфари. Дали си заслужава да я възпроизвеждам останалата в миналото, но и до днес непокътната лична история? Това се питам. Както и един друг въпрос, важен за отношението към Любовта, но и към Човеколюбието – в частност: Толкова храброст ли се иска, за да речеш просто "Не!" с поглед ясен към човека отсреща, без да се гънеш, без да го мамиш? Ей тъй, категорично Не! – което, мисля си, е важна част от уважението, дори когато не сме благосклонни към този човек.
IV. ЛИТЕРАТУРА
В отговор на Непознатата дама
Във въображението си почти всички май живеем много по-интензивно отколкото в реалността. "Всичко е в мнението – твърди един, когото чат-пат препрочитам****, и продължава: – Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна ни е ползата от тях, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината". Животът е страхотен подарък. И всички ние сме актьори на тази сцена, дори когато не го съзнаваме. Перифразирам преизвестната мисъл на г-н Уилям Шекспир, който пък най-вероятно цитира някой от по-древните мъдреци. Защото – предполагам – истините за човешката ни природа и участ отдавна са казани, отпреди хилядолетия, и то от умни хора, които далеч по-талантливо от нас, повърхностните разхвърляни днес и тук българи или европейци – ако повече ви харесва, са изследвали и мъдро обсъждали света.
Грехът си е грях. В младостта човек не е дотолкова склонен да се съобразява с Нейно величество Любовта, и в плен на разни хитри и смели проекти, първо себе си ощетява, а най-жестоко наранява точно онези хора, които го обичат. Щом любов нямам, нищо не съм – има го в Библията. Реших, че няма да е излишно да извадя този писан отдавна текст пак на видело. Още повече днес, когато консуматорската стихия, присаденият в България див и алчен американизъм не само в живота, а и в литературата нанася яки поражения. Мощна група приятели и дами сред днешните умни поети, например, настоява: Поезия може да се твори и като игрословица – с хербаризирани, изсушени, дървени фрази и символи, които кодират естественото, отчайващото вълнение в логични ребуси.
Ами нашумелите сапунени сериали за какво настояват?! Серията романи "Хари Потър" – и то си е преди всичко бизнес. Бизнес с какво? С изсмуканите из пръсти сюжетни конструкции, със съчетание от заимствани из митове и легенди образи. Новелата на неизвестния по онова време в руските литературни кафенета Фьодор М. Достоевски "Бедни хора", романът "Мадам Бовари", романът "Ана Каренина" на граф Толстой, драмите и разказите на д-р Антон П.Чехов, на Мопасан са все зов за човечност. И как да спра да си мисля, че стойностна литература напук на всякакви модни приумици се твори само с кървящо, окъпано в отчаяние и възторг сърце!
Бъдете здрава! А какво ще правя ли? Ами отивам при моите хубостници, на които никак, ама никак не им се чете художествена литература, понеже – уверяват ме! – от измислени истории няма смисъл; а пак аз ще опитвам пак и пак да ги убеждавам, че литературата в основата си не е измислица, не е просто някаква си там философия на търговците в храма, а пулсиращо кървящо сърце.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 15 oct. 2019
____ * Из послание на ап. Павел до учениците му.
** Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г.
*** От фр. parvenu – Който се е издигнал бързо в обществото вследствие на обстоятелства, без да има духовните качества, навици и култура за това.
**** Марк Аврелий, "Към себе си", бълг.изд. 1986 г., из Втора книга, Записка 15, правена в Карнунт (най-вероятно военен лагер или крайградска вила на императора на Рим от март 161 г. до Чумната епидемия през 177 г., която вероятно и него отнася в гроба). Бел.м., tisss.
Някои понятия или образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския публицист и писател Василен Ведров, дето употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует". Чета тези дни в издадената през 1975 г. нашумяла напоследък книга на проф. Тончо Жечев (цит.съч, с. 286.): "Но у него (у Тодор Икономов, бел.м., tisss) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".
От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното он професора: 1) "стабилна" и 2) "трактовка", 3) неточното "жизнен" вм. "житейски" и 4) плеоназма (досадното повторение с няколко различни думи) "коренните начала" вм. "корените"; обаче не за това ми е тук думата, а за съчетанието "достолепие и самоуважение". Кое кара несъпоставими автори, с почти 25 години разлика във възрастта, да сплитат двете понятия? Кое ли ще да ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до онзи момент съвсем не ме е занимавало творчеството му! Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от разни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребните слабости в тази мъдро написана проза, да се усещам изкушен да я доработвам, че и да доизкусурявам писаното от г-н Жечев, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.
И тук моето любопитство кое е първоначало: достолепието или самоуважението! Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението, ала подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието все е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви преди формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще е, ако е тъй, гола показност ще да е. Като нагъл графоман с диплома от висшата ленинградска школа по марксизъм, който под път и над път за себе си твърди, че е философ-психолог, демократ, антикомунист, а от изреченото в публичното пространство е пак онзи до болка познат зъл фанатизъм на някогашните партийни секретари.
От друга гледна точка, тълкувайки личността, нали първо съзираме външните й очертания, и едва след това навлизаме във вътрешната й структура. Тъй че – ако професорът е прав в закованата, статична, неподвижна характеристика, която си е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното, от повърхностното към далеч по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и едва чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение у човека пред нас.
Външното по-често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Човек е склонен да се представя за друг, да лицемерничи. То се вижда особено ярко по време на избори, а и винаги когато ни манипулират. По природа човеците сме вероятно най-яките манипулатори. Тъй че Познанието не е гора от фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща ни, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота в общество, но и у човека в неговата съкровена вътрешна драма. "Всичко е в мнението" цитира къс от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, т.е. онзи, върху чието субективно мнение се гради многообразието на световната литература, философия, изкуство, политика, бизнес и прочие. Затова си позволих тези умозрителни размишления.
От вчера чета "Хроника на един танц с дявола" – автобиографичната история на добрал се, след низ несполучливи опити, в 44-годишната си възраст до Франция автомобилен и прочие изобретател. Вероятно произнесено на френски заглавието ми изглежда по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми на стар, изветрял френски парфюм или за начина, по който французин произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с издължени, свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"! Авторът – вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента на писането бил силно ухажвана от западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, и доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на моето си детство, юношество, ранна младост, само че, макар сглобен от почти същите детайли, сюжетът е пищно представен, по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото едва прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото ни общество) от 1953-1965 г., с разликата – че докато средата, в която раснал и се оформял като личност господинът, се приспособявала ловко към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай пиха от горчивата чаша, мълчаливо живяха с униженията и лицемерието на властта и нейната Партия към българина. Заради най-обикновените мои труженици, заради притесняваните от всякакъв род наглост мои близки, ме следва дългът да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана, парфюмирана, сресана и лустросана биография мнението си, не за друго! Осъществяването на таланта е темата, разработена да звучи като евангелие за възхода на млад българин, озовал се извън България. Чета бавно, препрочитам авторския коментар върху кориците: книгата се тиражира на Запад като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идеята на щастливо осъществилия се изобретател е била да създаде образ на неунищожимия Български дух. Как го прави обаче – чрез тържествуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото. Боже мой!
Иде ми на ум, че и автобиографичната лична история на един бивш американски президент (Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Ала сънародникът ми се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата. Ако не е избиване на комплекс, как се нарича това чудо! Много трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. Ще ми се книгата "Хроника на един танц с дявола" да не ми почуква с нокът по челото, а да ми вдъхва оптимизъм, че личните успехи оттук-нататък зависят преди всичко от собствената настойчивост, предприемчивост, откритост към света на другите, трудолюбие, дисциплина и преди всичко талант. Затова вероятно ме озадачават фалцетните нотки. България е представена като турски кенеф от чешки скулптор*: акцентът е не върху безобразията на соца, а върху болезнената самовлюбеност на велика персона. Патетичното отрицание на всичко българско не ми помага да отделя болшевишката практика от българския ни бит и душевност.
Възможно е основа на това завръщане към миналото да не е толкова погнуса от политическата система, колкото възкисела гримаса към народностния ни характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският ни модел на съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес е по-многопластов и изобретателен! Герой на спомените е гениална личност – изобретател, математик, инженер, механик, медик, учен, която проявява висша степен комбинативност, ловкост, целеустременост. Но духовният живот на нацията не е нещо елементарно, податливо на предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е Антонов за Съмишленик, а не съм наясно с каква цел – умишлено или от неумение да се изразява, ме настройва срещу себе си.
Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен и верен на Партията доносник", от интелигентен някой Георги Коритаров (1959), Иво Инджев (1955), или Меди Доганов/Ахмед Доган (1954) и Павел Зидаров/Лютви Местан (1960)**, надявам се, липсват пикантни подробности за дейността ми като вестникар и учител, освен тъпата информация, че баща ми е частник (което не е вярно). Ех, как силно искаше моят баща да си е стопанин, но доносниците на Партията слухтяха! Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли за отявлен, закоравял враг на Народната власт, саботьор, дисидент, провокатор, агент на вражеско разузнаване. Към моите "тежки политически грешки" Партията-ръководителка, по-точно, нейните съвестни чиновници, се отнесоха с разбиране, с ръка на сърце, дори бих казал: с известно съчувствие – ограничаваха ми за месец, два или три месеца заплатата, огромната заплата на литературен сътрудник от 95- 130 лева, докато им писна и накрая просто ме изгониха от редакцията, но поне ми дадоха възможност да поработя трийсетина години като даскал по български език и литература.
Та си нямам с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, пък и родът ми, с едно само изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982 г.) не са гнили по китните концлагери на соца, не са били интернирани, нито били сочени с пръст като врагове на прогреса, разхождани с окачена на врата наплескана с катран табела "Аз съм кулак – народен враг" из дюдюкаща, замеряща ги със запъртъци, буци пръст и гнили круши злобна тържествуваща тълпа бедняци. Оскъдното имущество на майка ми и на баща ми – тя студентка от Пазарджик тук, той бивш фронтовак и чирак дърводелец, пришълци в този древен град, не било конфискувано заради буржоазен произход, шашми или далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската ни армия, както се случило с баща му на издрапалия до Председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов (1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от Харманли, не са ми известни персони с аристократично потекло, с титла маркиз, граф или принц, с наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та напорист червен тарикат от престараване пред службите да изпрати мой близък да чука камъни или за назидание и спокойствие на управляващите да кисне в пандиза.
Уви, това е истината за мен и моите близки! Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми бойки "борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е единствено форма на пароксизъм; жестокостта, мили любители на духовните ценности може да е мудна и търпелива, сълзлива, па и на вид дори човеколюбива, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен живот. Нима това е по-малко нещастие? Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да вири нос или юмрук, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижени и оскърбени българи, в театрална героична поза. И в този делничен епос зад самоиронията – зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, изключително прост, и тъп, и умирисан на кисела селска пот, и натирян в тинята, но жилав... Български корен.
Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е – чекмедже не с едно, а с пет дъна, характер многопластов, шлифован от шанса да оцелее въпреки Държавна сигурност и смукалата на хищната Държава, съхранил вътрешна подреденост и достойнство на стопанин, овладял умението да отстоява себе си с невероятни за партийния агитатор и обичайното мекерета на всяка власт роли на смирение, съхранил острия си взор на ловец, когото пак манипулират като добитък да гласува за невежи алчни грандомани. Защо ли като че ли не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на днешната Европейска общност на етносите още от Х век след Христа? Самоизолирането у изобретателя инж. Румен Антонов, присадил се успешно на Запад, самоотграничаването му, като мъж с набор блестящи качества, от гнуснавия пейзаж на нечистоплътност, овчедушие, поквара, битова занемареност, сочени като характерни за българина, каква цел гони? Вместо вежди да си изпише, да ни извади очите, понеже сме българи, това ли е целта?
След онзи славен Десети ноември 1989 година се нагледахме на страдалци, които живичко, похватно се самонастаниха във властта, и като наставници на моя народ, взеха да вирят показалец по площадите. Книгата на изобретателя, присадил се във Франция, е полезна. Да се поклоним пред успеха му, па да се порадваме, че човек от нашето поколение, хем българин, се осъществил на Запад в пълна мяра. Та ние не сме многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, както и противно да ни се представя! Кой знае защо, иде ми на ум известният брат на актьора Анани Явашев, без да ме вълнува славата му сред снобеещата публика на Запад.
Помня, преди години пак така се погордяхме с подвига на алпинист от Карлово***, бучнал в леда и снега на Еверест и нашия байряк. Питахме се тогава шепнешком, кога вече бе отминала еуфорията: Този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине? Изкривената представа за успех бе жертвала и него като група млади българи пред "олтара на Партията" в познатия стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотина полудеца-полумладежи антонивановци, само с ученически шинел и обуща половинки излезли с оръжие в планината, избити в м. Сухото дере сред Родопите. Напомпвайки обществения интерес, че обречените, ще изпълнят партийната идея, някой употребил тези невръстни идеалисти. Но то е друга тема.
Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за мистър Хенри Кисинджър (1923) – американски евреин, пратен някога си с някаква важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)**** приключва сагата около костюма на въпросния сър Кисинджър с откритието, че колкото и велика за света, дори най-великата личност е само една рожба пред строгите благосклонни очи на Родината-майка.
** Доносници на Държавна сигурност, изживяващи се днес като
говорители на нацията.
*** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на
най-високия връх на планетата.
**** Анекдотът представя как г-н Хенри Кисинджър, като тръгва от Щатите и прелитайки
Атлантика на път за Израел, опитва да си поръча костюм при известни модни
шивачи – съответно във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел, Истанбул и Йерусалим.
Оказало се, че шивачите, като вземали мярка за новия му костюм, рязко се разминавали за това колко метра плат ще е нужен. Гигантските размери на важния господин от
Вашингтон в Йерусалим се смалили до размерите на костюмче като за малко дете. Бел.м., tisss.
Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… Чест… Слава! Министър Големанов! Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре — небе!…*
ДРУГАРЯТ РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ
Роден в
будно учителско семейство в селище, чието име до 1951 г. по турски е Неврякоп, в опис към
османския Tahrir defter Mal. №525 от 1444 г. споменато като голямо християнско село, но само след някакви си сто години т.нар. присъствие на османлии превърнало се в преобладаващо мюсюлмански град. През 1900 г.,
според изследователя Васил Кънчов в документалната книга "Македония. Етнография и статистика", населението на Неврякоп (по турски) общо е 6215 души,
от които 5000 турци, 850 българи, 190 власи, 110 евреи и 65 цигани. Пресметнете, и ще разберете, че сметката е вярна! Другарят
Росен е потомък на бежанци от село Плевня, Драмско, преселили се в България
през 1913 г. По време на соца баща му Асен е виден член на БКП, което – от една
страна, е гот, от друга обаче му носи известни неприятности. Благодарение на
знатния си татко, другарят Росен от 1982 до 1984 г. отбива военната си служба в
Школата за запасни офицери в Плевен и Изчислителния център на Генералния щаб на
Българската армия в китна София. Пак благодарение на знатния си татко е
приет в Института по микропроцесорна техника, макар според състуденти от ВМЕИ,
да не притежавал кой знае какви способности. Въпреки това и все пак, в 1989 г.
завършва Машинно-електротехническия институт. Студентът др. Росен естествено
става член на Българската комунистическа партия и като много ценен кадър и син
на баща си, го избират в ръководството на партийната организация на ВМЕИ
"Ленин". Когато обаче идват прекрасните слънчеви дни за Българската
демокрация, анджак след славния Десети ноември 1989 г. изведнъж се оказва, че
слънчевият господин Росен е син на бивш важен кадър на БКП др. Асен, от което
пък логично следва, че синът е тутакси прогонен от института с вече твърде
противното име "Ленин". Нормално е веднага след завършване на висшето
си образование да почне работа като научен сътрудник в Института по
микропроцесорна техника, но политическите катаклизми го оставят без работа. И
оттам насетне човекът е принуден сам да се бори в живота.
Захваща се със собствен бизнес през онази мътна 1990 г. Основава и
започва да развива дружеството "Ирис Интернешънъл" АД – първата
строителна фирма у нас със сертификат ISO 9001, получен през октомври 1999 г.
Фирмата работи на повече от 80 (осемдесет) строителни обекта в Германия,
участва в довършителните работи по проекти, като Райхстага, Комерцбанк –
Франкфурт, летище Мюнхен, летището в Дюселдорф и т.н., и т.н. Сред знаковите
проекти на фирмата му са реконструкция на хотел "Шератон" в София,
изграждане на централен офис на БНБ Париба в София, център на
"Даймлер-Крайслер" в София, "Бизнес-парк София" и т.н., и т.н. През 1994 г. вече
ръководи "Лин България" ООД, фирма, специализирана за сухо
строителство. След 1998 г. е в управата на българските подразделения на
немската компания Линднер "Линднер Ирис Имобилиен", "Ирис
Интернешънъл", "Линднер България" и "Линднер Имобилен
Мениджмънт", чиято дейност е разработване, управление и инвестиции в
недвижими имоти. Ръководи най-големия проект на компанията у нас –
"Бизнес-парк София". Започнат през 1999 г., този е най-крупният
частно финансиран проект сред недвижимите имоти в България, сред най-големите
бизнес-паркове в Югоизточна Европа. През 2003 г. започва проектът
"Резиденшъл парк София" – жилищен комплекс край Бизнес-парк София.
От
2007 г. г-н Росен е в управителния съвет на КРИБ**.
Същата година вече е член на борда на директорите към Американската търговска
камара, в настоятелството на фондация "За нашите деца" любим член. Дето
има една приказка от комедията на Ст.Л.Костов "Големанов", какво
оттук-нататък ли! Ами оттук-нататък, оттук-нататък небе! И небесата се оказват
тутакси налице пред взора на бившият член на БКП. След парламентарните
избори през юли 2009 г. г-н Росен Плевнелиев е избран за Министър на
регионалното развитие и благоустройството. По-късно народът ще го избере за Президент,
главнокомандващ Българската армия и т.н., и т.н.
.jpg)
.jpg)
.jpg)