вторник, 8 октомври 2019 г.

КАШАЛОТИТЕ


КАШАЛОТИТЕ

От древността до днешния свят
плодоносният нанос наука – още
толкова тънък, толкова крехък,
между сладки плодове с аромат
ражда коварно отровни кактуси.
Бреговете, дето едва се крепим,
сами подравяме. Сами се каним
да сринем дворците, книгите да изгорим,
да унищожим светилищата, статуите,

надгробните паметници,
артистите си да напъдим,
мъдреците да изгорим на клада,
и да се отправим важни-важни към
глъбините на световната вакханалия –
на вселената от алчност, сълзи и секс,
сред взривове от омраза и кървава пот.

Не затиска ли тинята милиарди древни очи,
вперени питащо в нас, макар и безмълвни?
Не се ли гонят над множеството ни талазите
на прииждащите от бъдещето поколения?
Кашалоти сред пръски от солена морска пяна
летят към скалистия бряг на нещастието,
сивата бездна порят с могъщи плавници...

Докога???

Все нещичко трябва да се направи,
човечество мое –
себе си да спасим,
знамената,
скрижалите древни
и теб,
корабе наш,
модроока, къдрокоса майчице Земя,
набръчкана с планини от умора,
реки от радост
и пустини от скръб.
*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 9 oct. 2019
___
* От сб. "Кардиф", изд. 1998, с. 35-36, бел.м., tisss.


НА ХУБАВИЦА КОЙ ОТКАЗВА

НА ХУБАВИЦА
КОЙ ОТКАЗВА

Стоеше сам-сама на бара,
аз влязох, казах: Добър ден! –
посвирих малко на китара
и после тя излезе с мен.

Дори не съм я уговарял, 
когато я прегръщах аз –
кобилката бе без самара,
а мен пък ме обхвана бяс.

Език ми пъхаше в ухото,
прокле ме, Господ призова,
обиди сипеше – с каквото
за Господ чак ми дожаля.

Да я оставя, да премисля,
уви – въздишате с тъга, –
съпруга чужда кой натиска
и люби я не на шега!

Какво тук повече да кажа,
от вас за да се защитя –
на хубавица кой отказва, 
особено щом страда тя?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited by 9 oct. 2019

АНА ІІ

АНА ІІ

Кратък сюжет за всички, които ще рекат: Не се отнася до мен!

  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше, от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя бе наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с големи рога. Струваше му се, че всички знаят за неговия позор и зад гърба му шепнат с ехидна усмивчица: Рогоно-о-осец! Хей, рогоно-о-осец! Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше неколцина доброжелатели, и когато унило размазваше безбройните й изневери, като се опиваше от перверзните подробности и детайли, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи. Защо пък не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от село Калояново на петнадесетина километра от града, и направи първи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше! Не можеше да преживее, че бившият пандизчия – момче кораво и печено, се уплаши от нейния мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някогашен момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената полупрозрачна рокля с цепка отстрани почти до кръста, златните сандали с дванайсетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в бялата си чантичка четири сърцераздирателни писъмца, в които се сбогуваше с двете си деца, родителите си, с мухльо и – в запечатан пощенски плик, с Любимия.

  Дремеше му на Любимия! Седеше си той в центъра на града с компанията в кафене "Havana", известно като Раковото кафене заради тютюневия дим и тайфата пройдохи и вагабонти, и си кроеше други сметки, докато тя с едър детски почерк подробно описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да бъде обвита в дискретност. Ала театрото си е театро и късно вечер, все около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този мъж рогоносец!

  – Кажи ми къде е тя сега? – питаше бившият пандизчия всяка нощ.
  – Тя е далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнува се Мухльо.
  А Щипков продължава:
  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.
  – Тъй ли! Че аз къде съм бил? – питаше Мухльо.
  – Играехме шах с един авер и тя се беше излегнала на хавлията ви точно срещу мен и вме гледаше с онези нейни големи сини очи.
  – Как не съм забелязал!
  – Какво да забележиш, тя ме обича! Не съм срещал досега жена, така всеотдайна в любовта. Ти собствената си жена не познаваш. Аз я познавам по-добре.

  Полежа месец-два в психиатричната клиника "Корсаков" на източния склон на Джендемтепе, походи седмица или две зашеметена из улиците на града и отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана трижди по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душа, тяло, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че винаги печелеше, все ставаше, каквото тя си пожелаеше. А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня и кожата му стана прозрачна, костите на раменете му щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се чудни перспективи и дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да, суров е животът, както казваше фатмакът в казармата. Най-после налетя на един Мишо, стокилограмов суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, рок, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, а и другите две-три момичета ставаха общи за цялата тайфа.

  Неколцина от компанията си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи, сякаш е име на кралица, нали! Кралицата бе продавачка в магазин за конфекция: евтини костюмчета, рокли, блузки, полички, хавлии. Спеше през обедната почивка между дванайсет и четири в складчето зад щанда, хранеше се през деня с блудкави супи и яхнии от близкия вегетариански ресторант, потеше се от задухата в магазина и от онова неспирно влудяващо стържене на подметки покрай нея, навикваше злостно клиентите или хълцаше неизвестно за какво, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките. А когато нарядко дъщерите й се вестяваха покрай щанда: Мамо, мамо, мамо! – отпращаше ги да си вървят и скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви на две-на три. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друскаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.


  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи, много щастливи.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 noe.1988 – edited by 8 oct. 2019

понеделник, 7 октомври 2019 г.

ЛЕЛЯ РОНИ

ЛЕЛЯ РОНИ

  – Откъде, бе-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те разгледам с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

 Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в неудобния фотьойл, покрит със синя, е... не току-що купена, булана, и въртеше между пръстите лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Но тук в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, сред артистично подредените вехти мебели в стил рококо и сецесион, мъже нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се рано коси и миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности, плюс това, и ноктите бяха добре оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

  – Кажи сега, мила, какво става при тебе. Да ти сложа малко захар или още си го пиеш горчиво като преди?

  Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалена цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от Седморката на Блейк пътуваха далеч извън Слънчевата ни система с космичния кораб Освободител и в момента екипажът имаше проблем с враждебно настроена извънземна цивилизация. От шкафа зад дивана, дето се бе настанила гостенката, от занемарено касетофонче с тенекиен гласец се лееше старо блудкаво парче на състав "Модърн токинг". Връх на този миш-маш от звуци, в антренцето на пожар звъни телефонът и домакинята скочи.

  – Ало-о... Ало! Кого търсите?!... Слабо ви чувам. Повторете, моля, ако обичате! Сега… Ей сега ще ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка и направи знак само с очи "Миличка, търсят те!" и то бе изпълнено перфектно, понеже другата и без това се беше вперила в нея като сокол в полско мишле.

  След минута "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът – оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, хвърлят информативно по едно око към екрана на телевизора.

  – Разведен?!... Идеално! – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара дима през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мене; гледахме се двечките с нея тези четири-пет дни, пък дъртата вещица – майка му на Ники, звъняла по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам… що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова?" Не-е-е, не върви. Да й река "Леля Рони се обажда"… и това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка там някаква си се обажда... Нали! Не съм ли права?

  Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

  – Ще ти пусна оная. Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето.

  Размечта се: 

  – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Че лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в ония мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

   Младото, но вече попрошарило се момиче, което упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса ху-у-убавичко в пепелника, отпи геройски от чашата си голяма глътка коняк, рече:

  – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

  – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

  Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, пък и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Обаче, Господи Боже мой, свършва ми кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!" Надзърна в огледалото да си разгледа образа: "Да-а-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме още търговски вид, тъй да се каже. А който не ни харесва, няма вкус". 

  По същото това време долу на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-каръшкия начин при редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса, и "Хайде, Марче, давай пак назад!" 

  Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа". 
Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха дузина клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец. Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси. Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!

  Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Сена и Фитипалди зад разтворената шофьорска врата. В този момент тя беше със сигурност най-сексапилното маце на Пловдив и на света. В асансьора, който ги отнасяше към шестия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички ония терзания по паркирането и така увлечено се зае да целува своята принцеса, че доста минути асансьорната кабинка, паркирала на етажа, не даваше признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

  – Олеле-е-е! Аз май ви попречих!


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 noe. 1988 – edited by 7 oct. 2019

събота, 5 октомври 2019 г.

ЛЕТЯЩАТА МАМА

ЛЕТЯЩАТА МАМА

На една фея, която през деня е притеснена майка, съпруга и домакиня, 
а нощем, щом заспим, сяда върху покрива край комина да си помечтае

Тя излиза среднощ да погледа звездите,
а звездичките всъщност гледат към нея
как от стария покрив на блока излита
и от кротко женче се превръща на фея.

Там отзад в тишината на глухите нощи
бледи старци топят залци в кисело мляко,
пес дръглив от бълхите месата си пощи
и на спирката някой жената си чака.

Ще лети, ще мечтае... И няма да види,
че крачето отвило едно от децата,
а другото будно пред тъмното мига
и хърка мъжът като трактор в гората.

Щом си дойде с дъжда и с нощната смяна,
ще я срещнат в дома омърлушени всички,
но едно от децата ще кресне: Пък мама
ни донесла в косите две шепи звездички!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 sep. 2009 – edited by 5 oct. 2019

четвъртък, 3 октомври 2019 г.

СЕДМИЧЕН КАЛЕНДАР

Ако валеше тази нощ, бих се оттеглил
далеч оттук на хиляди години...*

СЕДМИЧЕН КАЛЕНДАР
Какво вълнуващо преживяване,
каква красива рамка са косите
за лицето ти, любима.
И не зная
захласът откъде ли иде този ден.
Товарът непосилен на четвъртък,
петък, събота
и неделя
стягам,
изкачвам се по хълбока на вечерта
във сряда – смирен и хитър,
подъл като индианец,
който се преструва на заспал.

И защо ли
това хитруване и тез преструвки,
като не успявам
сам себе си да опазя
от себе си, като очите ми – ах, очите,
по реката тръгнали надолу,
бъбриво всичко ти разказват!

Каква нежна приказка си, любима!
Посегна ли, опасявам се
да не те разруша, да не съсипя твоя
светъл образ. И тогава дали
всичко няма пак да се разпадне
на делнична пепел и кал,
дали грак от смехове няма
да ме затрупва цяла нощ
и вторникът ще ми се види черен...

Как ненужно е да знаем всичко
един
за
друг!
Предпочитам да те виждам
как минаваш горда
и шията източена да знам, че знак е,
и вирната – брадичката
с полуоткрехнатите устни,
и носът – незабележимо
като въздишка скършен,
да ми говорят: 
Спри, недей разваля илюзията;
днес е твоят Свети Понеделник.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 oct. 2017 – edited by 3 oct. 2019

Илюстрацията долу: 
1972 г. Февруарски ден в Балчик, на кея с мои ученици.
___
* Сесар Вайехо (1892-1938), 
илюстрацията най-горе, из "Покана за обяд или вечеря". Превод на Ал. Муратов и Ат. Далчев.  Бел.м., tisss.

сряда, 2 октомври 2019 г.

ПРАЗНИК НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНАТА

В памет на баща ми (1922-1983), картечар от Втората световна война

ПРАЗНИК НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНАТА

Като четиримоторен US-бомбардировач
бръмбарът-рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши въздушното
родно пространство
на черквица eдна саката,
килнала се в селце сред планината
*,
и богомолци разни – старчета, баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще 

и върху бойната ни авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха пред вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.

Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Христовия храм
и се заби със свистене точно там,
посред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите прашни черни дантели,
без абсолютно никой да го гони
над изгърбените от старост църковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.

Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна посред свещите запалени
в чест на Незнамкой си светия –
от всички там ония,
които вършели куп чудеса
и заради тая работа са яко похвалени
в дебелите книги свещени
от теософи и мъдреци вдъхновени.

И му припари от живия огън тогава,
от пламтящата под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им на тях майките виновни
за тия злобни клетви съдбовни.

Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на едър наперен мъж,
който – свалил шапка,
се бе изкатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа огромна фуния:


– Насаааам, народе! Насам!
Тая вечер за ветераните от войната
ще са ни мезетата и вината.
Разполагаме, значи, с подбрани
за всеки вкус кльощави или дебелани,
 танцьори, певачки, смешници
за нашите храбри оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е, значи, гювечът голям!

И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше, 
и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.

И понеже слънцето бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше,
озадачена и тъпайки от крак на крак,
високо зад облака 

там, 
в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суетна врява и над всички
заблестя бръмбарът като звездичка.

И тогава настана оня върховен миг,
когато над смълчаните долу човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 5 uni 2006 – edited by 3 oct. 2019
–––
* Когато си писа текста, авторът имаше наум черквицата в родопското село Бойково (трийсетина километра от Пловдив) и площадчето, дето рейсовете от града обръщат, за да поемат по обратния път. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...